Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (27)

Глава 25

Преди Мария дори да успее да му отговори, той я целуваше, а ръцете му я притискаха така силно към него, сякаш искаше тя да потъне в неговото тяло.

За миг му се отдаде с насладата на целувката, но после реалността я отрезви. Само защото я бе последвал, не означаваше, че нещата помежду им са се променили.

Тя се опита да се освободи. Очите му притъмняха, но той я пусна.

— Как ме намери? — попита тя, докато се отдръпваше.

Той не откъсваше очи от нея.

— Кочияшът на Пинтър се изпуснал пред един от конярите ми. При пристигането си видях пекарна, затова просто изчаках Фреди да се появи. После го проследих дотук. — Вирна вежда. — Братовчед ти не е в състояние да устои на вкусен английски пай.

Тя въздъхна дълбоко.

— Кълна се, един ден Фреди ще ме вкара в гроба. Но къде отиде той? Няма го.

— В това отношение не мога да ти помогна.

— Как влезе в стаята ми?

Той сви рамене.

— През прозореца. Не беше затворен. През годините натрупах много опит в катеренето през дамски прозорци. Обикновено обаче, излизам.

Коментарът му й напомни защо си бе тръгнала.

— Не биваше да идваш.

На лицето му се изписа болезнено изражение и тя съжали за забележката си.

Виж, Мария, сгреших, задето се опитах да ти натрапя така бързо брак. Трябваше да ти дам време да помислиш, преди да хукна да вадя специалното разрешително. — Ръцете му се свиха в юмруци — Но не бива да се омъжиш за Хайът. Не ми вярваш, ала той наистина е златотърсач…

— Знам.

Той премигна.

— Какво?

Нямаше как да му разкаже цялата история. Бе прекалено унизително, че се бе доверила на такъв човек.

— Няма да се омъжа за него. Не се безпокой.

Сега той присви очи.

— Това е още една причина да се омъжиш за мен. — Приближи се, за да я вземе в обятията си. — Единственото, което ме прави подходящ за съпруг е титлата ми, съзнавам, но…

— Не говори така — прекъсна го тя. — Не е вярно.

— Тогава защо замина без нито една дума?

В тона му прозвуча толкова горчивина, че й стана жал.

— Защото не желаеш истински да се ожениш за мен. Предлагаш го, за да успокоиш съвестта си, задето отне невинността ми.

Горчивина съпроводи и смеха му.

— Ти си първата жена, която вижда в мен съвест.

— Така е, защото не те познават. — Протегна ръка, за да го погали по наболата брада. — За разлика от мен. Ти си добър, знам.

— Не се заблуждавай.

— Грешиш — прошепна тя. — Добър си. Просто не си вярваш достатъчно, за да се държиш така. А как да ти вярвам аз, когато ти не си вярваш?

— Наистина не можеш — отвърна той хладно. — Не ме познаваш… Нямаш представа какъв съм. Ако беше наясно, никога не би се омъжила за мен. Много отдавна доказах…

Той изруга тихо и млъкна.

Много отдавна ли? Пулсът й се ускори.

— Всичко е заради случката с родителите ти в ловната хижа, нали? — Постави ръка върху неговата. — Още изпитваш вина. Но само защото не си стигнал навреме, за да го предотвратиш, не означава, че ти си причината.

— Не затова се чувствам виновен!

Издърпа си ръката, отиде до прозореца и се загледа навън.

— Кажи ми — подкани го тя.

Госпожа Плъмтри беше права: той се нуждаеше отчаяно да поговори за онова, което го разяждаше.

Ала той не наруши мълчанието си.

— Скарал си се с майка си, знам — продължи настойчиво тя. — Баба ти ми каза. Но тя не знаеше защо.

— И слава богу — промърмори той.

— Едва ли е толкова лошо.

Оливър й хвърли изпепеляващ поглед.

— Нищо не знаеш за проклетата нощ.

— Тогава го сподели. За да те разбера.

— Изключено е да разбереш.

— Заради баща ти ли се скарахте? Това ли е?

— Разправията беше… Направих нещо… недопустимо… — Прокара пръсти през косата си и потрепери. — Не мога да ти кажа. Направя ли го, няма да се омъжиш за мен.

— Няма да се омъжа, ако не споделиш — възрази тя кротко. — Говоря сериозно, Оливър.

Погледна я; очите му блестяха.

— Майка ми ме хвана в леглото с една от гостенките на събирането. Това беше. Залови ме да се чифтосвам с омъжена жена.

Мария го зяпна; не бе сигурна как да реагира.

Той продължи със същия мрачен тон:

— Тогава за последен път видях мама, преди да поеме към ловната хижа, за да намери татко. Заради това, скъпа моя, тя го уби.

Мария виждаше, че той вярва на думите си; случилото се го измъчваше. Но не разбираше защо. Да, шокиращо е майка да завари шестнадесетгодишния си син в леглото с омъжена жена, но би ли я ядосало достатъчно, та да убие съпруга си? Струваше й се крайно невероятно.

— Но защо…

Той изруга.

— Лилит Родон беше съпруга на военен, майор. Семейство Родон бяха поканени в Халстед Хол на събирането, организирано от родителите ми. При пристигането им Лилит изглеждаше разстроена от нещо, но това не й попречи да флиртува с мен, когато никой не ни наблюдаваше. Почувствах се поласкан. Дотогава никога не бях лягал с жена. Бях целувал сервитьорки, докато учех в Итън, но нищо повече. — Тонът му стана по-твърд. — На Лилит не й трябваше много време да се досети, че съм достатъчно зрял, за да бъда прелъстен. На втория ден от събирането всички отидоха на пикник. Аз обаче останах вкъщи. Мразех да гледам как родителите ми си подмятат язвителни забележки с претенцията, че са духовити и изтънчени.

Мария мълчеше от страх да не прекъсне потока от думи.

— Лилит ме завари в спалнята ми, където по настояване на татко четях скучна книга за фермерството. Бях отегчен до сълзи. Затова ще си представиш реакцията ми, когато тя влезе, затвори вратата и започна да се съблича.

Макар и шокирана от невъздържаното поведение на гостенката, Мария се постара изражението й да остане неутрално.

— Не бях в състояние да откъсна очи. Лилит бе изключително красива и се държеше така сякаш намираше и мен за привлекателен. — Поклати глава. — Боже, какъв идиот бях.

На Мария й идеше да заплаче, заради самоомразата, която долавяше в думите му. Естествено, че проклетата жена го е намирала за привлекателен. Мария лесно си го представяше. Оливър, шестнайсетгодишен, смугъл красавец, с цялата енергия на млад мъж. Беше наблюдавала поведението на братовчедите си на същата възраст и разбираше защо е бил омаян от вниманието на красива по-възрастна жена.

Той продължи. От време на време трудно си поемаше въздух:

— Тя ме възкачи и… Е, досещаш се какво последва. Щастливо блажен, губех девствеността си в ръцете на талантливата госпожа Родон, когато вратата се отвори и мама влезе.

Страните му почервеняха силно.

Горкият! Като си спомни колко се изчерви един от братовчедите й, когато Мария го свари само да целува бъдещата си съпруга, тя си представяше колко по-ужасно е било за Оливър.

Но продължаваше да не разбира как това е довело до такава трагедия.

Оливър се взираше напред, все едно сцената се разиграваше пред очите му.

— Вместо да се покрие, Лилит се изправи и дръзко погледна мама. На устните й се появи злобна усмивка и мама пребледня. Тогава разбрах всичко. През цялото време Лилит е целяла мама да ни завари — по-скоро да завари мен — в това положение.

— Защо, за бога, ще го иска?

— Очевидно съм бил част от някаква болна нейна фикс идея да нарани мама. Потвърди го, когато мама погледна Лилит и попита: „Не ти ли стига, че ми отне него? Трябваше ли да посегнеш и на сина ми?“.

Излиза, че Лилит Родон е била любовница на баща му. Мили боже! По лицето на Оливър беше изписано дълбоко отвращение.

— Винаги се бях питал защо семейство Родон прекарва толкова много време с родителите ми. Мама не харесваше Лилит, а татко се присмиваше без никакъв свян на майор Родон. Но в онзи ден, когато мама ме свари… — Сви ръце в юмруци. — Боже, в гласа й прозираше толкова силна болка. Споменът ме преследва цял живот. Мама ми нареди да се махам от очите й и почти ме изхвърли от стаята. Последното, което видях, бе самодоволната усмивка на Лилит.

— Но защо онази жена го е направила? Ако с баща ти са имали връзка, защо ще се надсмива така открито на майка ти?

— От години се опитвам да си го обясня. По онова време се носеха слухове, че бракът на Родонови е застрашен. Развод беше изключен, ала Лилит вероятно се е надявала да убеди татко да избягат някъде и да живеят заедно. За да постигне замисъла си, е решила толкова силно да вбеси мама, че тя да поиска раздяла.

— Или просто така е изглеждало — вметна Мария. — Лилит Родон, очевидно жена с лек нрав, не е устояла на изкушението да легне с млад мъж, когото е намирала за привлекателен. Не се ли опита да те потърси след това?

— Не. Отпътуваха същата вечер. Опитах се да я видя по-късно, за да изкопча истината от нея, но когато отидох в дома й, прислугата ме уведоми, че тя и господин Родон са заминали за Индия. Писах й, тя обаче така и не ми отговори. Следващи писма се върнаха с клеймо „Недоставено“. Очевидно се бяха преместили. — Погледна Мария измъчено. — За мен няма съмнение, че през онзи ден Лилит постъпи така умишлено. А аз, от глупост и заради слабостта ми към жените, я оставих да ме използва, за да нарани мама, да я накара…

— О, скъпи — промълви Мария, опитвайки се да спре напиращите сълзи. — Ти не си виновен!

— Как така?! Последните думи на мама към мен бяха: „Ти си позор за семейството. Държиш се също като баща си. По дяволите, няма да допусна да те превърне в себичното същество каквото представлява, готово да пожертва всеки, за да получи каквото иска“. Това ми каза. Стремеше се да предотврати лошото му влияние върху мен.

О, горкият й любим. Какво проклятие бе това да е последният му спомен от майка му. Нищо чудно, че толкова години живее в опити да забрави миналото. Кой не би постъпил така?

У нея се надигна гняв, задето майка му е поставила подобно бреме на плещите му.

— Не е трябвало да говори така.

— Но това бе истината.

— Не е вярно!

— Мария, цял живот гледах как мама страда заради връзките на татко. Той рядко проявяваше дискретност, а тя, глупаво отдала му сърцето си, ставаше все по-крехка и по-крехка с годините. По думите й ние, децата, бяхме единствената й радост. А аз, в необмислен момент, забих нож в гърдите й.

Самообвиненията му я разкъсваха. Хвана напористо ръцете му и го принуди да я погледне.

— Ти не си причината майка ти да постъпи така. Тя сама е направила избора си. Казала ти с жестоки неща, но съм сигурна, че не това е имала предвид. Била е гневна на баща ви, а понеже само ти си бил наблизо, си го е изкарала на теб.

— Напротив, изкара си го на него! — възрази той разпалено.

— Да. И то, само по себе си, е трагедия. Ти обаче не си виновен за тази трагедия.

— Наистина не разбираш…

— Разбирам много по-добре, отколкото си представяш. Майка ми е умряла при раждането ми, забрави ли? — За малко да я задавят сълзи, но тя продължи: — През по-голяма част от детството си се чувствах отговорна за смъртта й. Представи си как се живее със съзнанието, че собственото ти съществувание се дължи на страданията и смъртта на друг.

— Не е същото. Ти не си възнамерявала…

— Ти да не би да си? Знаел ли си, че Лилит мрази майка ти? Или за връзката й с баща ти? Подозирал ли си, че скачайки в леглото с нея, ще отприщиш верига от злощастни събития?

Той се опита да освободи ръцете си, ала тя не му позволи. Погледна я навъсено.

— И през ум не ми минаваше за Лилит и татко, но бях наясно, че е омъжена. Съзнавах, че постъпвам неморално, но не ме интересуваше.

— Бил си на шестнайсет? Имал си баща, който всекидневно е нарушавал правилата. И си се успокоявал с мисълта, че мнозина в твоето положение се държат по същия начин. — По страните й се стичаха сълзи, но тя не им обръщаше внимание. — Кажи ми: докато се забавляваше с госпожа Родон, помисли ли за майка ти и по-точно, че тя не би одобрила поведението ти?

— Не говори абсурди!

— Точно това имам предвид. Младите мъже не мислят, преди да действат. Те са импулсивни и буйни като козли. Имам четирима братовчеди и на твоята възраст целият наливан в главите им морал щеше да изчезне, разсъблече ли се пред тях красива омъжена жена и скочи ли в леглото им.

— Това не ме извинява.

— Не. Но и не те прави отговорен за трагедията. Ти си свързал в съзнанието си две събития. Време е да ги разделиш.

— Забравяш, че посветих целия си живот да доказвам правотата на мама. Наистина съм досущ като баща ми.

Тя си припомни думите на баба му:

Мислиш, че е като баща си, но всъщност прилича на майка си. Не знам защо през всичките тези години върви по стъпките на баща си, но това не е истинската му същност, кълна се.

Изведнъж истината й просветна.

— Не — подхвана тя нежно. — Прекарал си живота си в гняв, защото ви е оставила сами, защото е трябвало да криеш какво се е случило през онази нощ. А всъщност нападаш призрака й и крещиш: „Ако не си искала да стана като него, трябваше да останеш, за да ме възпреш!“. Тя няма как да те чуе. Вървиш по път, който не е твоят. Всеки ден той те изтощава все повече и повече. Желаеш нещо повече от живота, но си убеден, че си прокълнат да получиш по-малко. Това не е живот за когото и да било, а най-малкото — за мъж с такъв огромен потенциал.

Той въздъхна неволно.

— Откъде намираш сили да имаш такава вяра в мен? — попита Оливър дрезгаво. — Почти не съм ти дал основание да го правиш.

— Дал си ми доста основания, но едно има най-голямо значение. Обичам те, Оливър. По-силно е от мен. Това е причината.

Той се разтрепери, а очите му заблестяха от напиращи в тях сълзи.

— Обичам те — повтори тя и го целуна по бузата. — Обичам те. — Целуна го и по другата буза, сега вече влажна, но не бе сигурна дали от неговите, или от нейните сълзи. — Страшно много те обичам.

Докосна устните му със своите.

Той я побутна назад и се вгледа изпитателно в лицето й.

— Господ да ти е на помощ, ако ме лъжеш. Тези думи подпечатаха съдбата ти. Сега вече никога няма да те пусна да си тръгнеш.