Алекс Кош
Аз — поглъщач (20)

Глава 20

Уви, по ред причини мис Кацуги не успя да реши нищо. Първо, след инцидента с вируса семейство Палмър незабавно отвело дъщеря си от болницата на „по-безопасно място“. Единственото, което главната лекарка знаеше със сигурност, беше, че момичето е дошло в съзнание и е успяло да напусне болницата самостоятелно. За разлика от нейната майка, която получи доста сериозни наранявания от мен и се движела изключително в инвалидна количка. Добре, че все още никой не започна да разправя кой точно й е счупил всички ребра, иначе със сигурност щяха да ме завлекат в съда. Макар че кой знае, може би това все още предстои, просто Палмърови засега нямат време за мен.

Е, и второ, след експериментите му доктор Дубров бил уволнен от болницата. Вярно, според госпожица Кацуги, бързо бил привлечен от професор Семьонов. Между другото, изглежда професорът беше успял да сложи ръка и на главата на Роналд Тумс, въпреки че май не я видях в подземната лаборатория, а и самият той не обели нито дума за това. Странно. Аз, разбира се, не съм робовладелец, но бившият директор на болницата все пак ми принадлежеше. А като си спомня как Семьонов се опита да ме измами с патентите за кодиране на аудиофайлове и останалия софтуер, получен от моя смартфон, си струваше старателно да го проверя. Както, между другото, и плащанията за същите тези патенти.

— Ще се постарая да разбера как се чувства момичето чрез моите канали — обеща мис Кацуги, докато седяхме в кабинета й и пиехме кафе. — Но Дубров ме уверяваше, че на теория вирусът е напълно унищожен и няма нужда да се притесняваш за нищо.

— Все пак е по-добре да го уточним, не се доверявам много на теориите му — намръщих се аз. — Между другото, случайно да имате телефонния номер на Лора Палмър?

Ако не можех да се свържа с Дони, може би ще е по-лесно да се свържа директно със сестра му? Съдейки по характера й, тя едва ли ще ме вини за отравянето си. Въпреки че аз самият смятам, че все пак съм виновен, тъй като изначално им позволих да ми помагат, но, от друга страна, това беше техен личен избор. Като цяло темата е доста спорна.

— Имам само телефонния номер на мисис Палмър. Да ти го продиктувам ли?

Азиатката не се усмихваше дори с крайчеца на устните си, но по очите й се разбираше, че ма-алко ми се подиграва.

— Не-е, благодаря, предпочитам да изчакам, докато свещениците освободят Дони Палмър.

— Между другото, изненадана съм, че те изобщо не се занимаваха с останалата част от семейство Палмър, а взеха именно него, въпреки че той изобщо не е имал контакт с вируса — лукаво присвивайки очи, каза мис Кацуги. — Знаеш ли нещо по въпроса?

Знаех, но не бях сигурен, че си струва да споделям тази информация с главния лекар на болницата. Свещениците се опитваха да пазят в тайна всичко, свързано с истинските, библейски демони, и не исках аз да стана този, който разпръсква тайните им на всеки ъгъл.

— Знам защо взеха Дони, но бих предпочел да не обсъждам този въпрос, това не е моя тайна — отговорих честно. — Мога само да кажа, че това няма нищо общо със случилото се в болницата.

Този уклончив отговор ми костваше толкова много усилия, че се изпотих. Вътре, точно в гърлото ми, застина цял речитатив, описващ всичко, което се случи с младежа, но аз все пак се сдържах. Като цяло да се казва истината не е толкова трудно, тъй като тя идва в различни форми и е много по-трудно да се справим с лекия синдром на Турет на истината.

— Добре, няма да настоявам — спокойно се съгласи жената и гърлото веднага ме отпусна. — Повече ме интересува дали успяхте да излекувате Алина Князева, след като съпругът й я взе от болницата? Толкова дълбока кома без никакви физически увреждания на тялото обикновено завършва с постепенен спад на жизнените функции и смърт.

Тук нямах какво да крия и й казах каква е причината за състоянието на тази жена и как решихме този проблем. Без подробности за приключенията в депото, разбира се, главният лекар нямаше абсолютно никаква нужда да знае за това. Затова пък в бъдеще, знаейки, че подобно състояние е свързано с изчезването на душата, в болницата ще знаят към кого да се обърнат за помощ. Вярно, медиумите не обичат да се занимават с лечение на хора, което, между другото, е много изненадващо. В моя свят, където абсолютно всеки медиум и лечител е шарлатанин, те са готови да лекуват за пари всичко, ако щеш рак, ако щеш нелечими тумори. А тук, където наистина са способни на много, отказват да поемат отговорност, предпочитайки спокойно да се занимават с лов на призраци и малки „общи“ проучвания като тези, които Джеймс проведе върху мен при първата ни среща. Между другото, интересно ще е да разбера как всъщност работи това — прочита някакво информационно поле или получава образи, докосвайки душата ми, примерно по същия начин, по който става при мен, когато започна да поглъщам същества? Но за целта не трябва ли да се погълне поне частица душевна енергия, а в случая с хора това в известен смисъл би било канибализъм.

— Много интересно — призна мис Кацуги. — В нашата болница нямаме такива пациенти, но познавам няколко души, които са на домашно „лечение“, така да се каже, в абсолютно същото състояние. Може би бихме могли да им предложим нашата помощ и да те включим като консултант. Успешното лечение може значително да повиши рейтинга на болницата, който спадна значително след инцидента с вируса.

Честно казано, в момента нямах абсолютно никакво време за това. Но и веднага да откажа да лекувам хората нямаше да е добре, затова избегнах отговора, напомняйки, че ако една душа е изчезнала отдавна, то намирането й ще бъде доста проблематично. И най-важното, че за толкова дълго време извън тялото може да й се е случило всичко, например превръщане в полтъргайст или преминаване „отвъд ръба“.

Обясних всички трудности и предупредих, че резултатът от моите търсения може окончателно да лиши хората от надежда, на което мис Кацуги заяви, че подхранването на надежда там, където няма никакви шансове за излекуване, също не е най-добрият вариант. Като цяло, главната лекарка много хареса идеята, защото, както го разбирах, след като се опита да ме привлече като консултант, тя всъщност нямаше представа как може да се използва. А тук съвсем конкретна задача, която освен това вече бях изпълнил веднъж. После, след разговора ни, бях подложен на обичайния преглед в тукашното отделение по травматология, където се погрижиха за няколко леки наранявания, получени в метрото: драскотини, леки навяхвания. Честно казано, дори не ги бях забелязал, изглежда започнах да свиквам с факта, че всичко постоянно ме боли.

Накрая ни оставаше само да се върнем привечер в имението на Михайлови. Не ми се искаше отново да нощувам там, но трябваше. Този път с нас дойде и Джен, или по-скоро по някаква причина икономът й заповяда да го направи. По пътя известно време гледах телохранителката, а накрая реших да попитам:

— Слушай, тъй като разбираш от договори, може би ще можеш да помогнеш в съставянето на договор с един призрак с възможно най-краткия базисен текст, който да й забранява да довежда момчетата в сайтовете за запознанства до самоубийство?

Обикновено спокойната телохранителка ме погледна с широко отворени очи.

— Какво, какво?!

Трябваше да й опиша ситуацията с Катя, за щастие имаше повече от достатъчно време по пътя до имението. Джен с радост се зае с работата и през целия път седеше с тетрадка, ентусиазирано драскайки нещо в нея. Според мен тя харесваше днешната правна суматоха много повече от работата си на телохранител, във всеки случай никога преди не я бях виждал толкова ентусиазирана и донякъде дори щастлива. Дори не предполагах, че слабото й лице може да има друго изражение освен максимално недоволство от живота. В момента на пристигането ни в дома на Михайлови вече държах в ръцете си точния текст на договора с призрака. А когато излязох от колата, телохранителката неочаквано ме хвана за ръката и тихо попита:

— Наистина ли смятате да приемете предложението на Джеймс Харнет?

— Това не изглеждаше като предложение — отбелязах. — По-скоро ултиматум. Но като цяло, защо не, с коригираните условия аз наистина получавам собствена практика като медиум с възможност сам да избирам каква работа да поема.

— Тогава… мога ли да заема мястото на ваш асистент? Да, не разбирам работата на медиумите, но мога да помогна с документацията и разни други въпроси.

Хм, по принцип още не бях се замислял за това, но имаше логика в предложението на жената. Някой трябва да заеме мястото на Миси, да се среща с клиентите и да се занимава с проблеми, които могат да възникнат по време на работа. А наемането на външен човек за тази позиция не би било много удобно.

— Мисля, че да, като цяло това не е лоша идея — признах. — Ако приема предложението на Джеймс, разбира се.

— Страхотно!

За втори път този ден забелязах нещо подобно на усмивка на лицето на Джен. После икономът я заведе в къщата, отделена за охраната, а аз се качих по стълбите в имението. И първият, който видях, когато отворих вратата, беше малкото домашно духче.

— Пак ли ти — въздъхнах уморено. — Какво искаш?

Но тук микростарчето ме изненада.

— Добре дошъл — рече той важно, вдигна ми палец и се заклати някъде под стълбите.

Хм… какво беше това? Защо изведнъж промени отношението си към мен? Много странно.

Тръгнах да се качвам нагоре, към кабинета на Евгений Михайлов, когато внезапно ме озари догадка: ами ако домашните духчета имат някаква връзка помежду си и той е разбрал, че съм помогнал на домашното духче на Князев да защити господарката си? Нашето домашно духче дори точно повтори жеста на онова микростарче. Не знам дали използват телефони или имат някакви собствени канали, а може и дори общо съзнание. Но по някакъв начин тази малка гадинка беше разбрала, че не съм лош човек и няма нужда да ме души повече. Във всеки случай много се надявам нещата да са точно така.

Следващата на пътя ми беше Катя. Призракът изплува от стената и радостно възкликна:

— Върнахте се, за да сключите договор с мен⁈ Нали⁈ Нали?!

— И това също — потвърдих аз. — Но имай предвид, че условията ще бъдат тежки.

— Готова съм на всичко, само да получа достъп до интернет! — възкликна момичето-призрак. — Просто ми дайте шанс!

— Ще имаш шанс — уверих я. — Трябва да намеря много различна информация и да проследя един много опасен човек. А скоро ще имам и собствен бизнес, в който търсенето на информация далеч не е на последно място.

Катя радостно, макар и съвсем безшумно, запляска с ръце.

— Ура! Кога започваме?!

— Малко по-късно, първо ще реша още няколко въпроса — отговорих уклончиво. — Ще ти се обадя.

След като с усилие се отървах от нетърпеливия призрак, най-накрая се добрах до кабинета на Евгений Сергеевич. Михайлов беше вътре и работеше върху това, което местните наричаха „лаптоп“ — защитено с безброй руни куфарче с дебелина около десет сантиметра. Отне ми около двадесет минути, за да му разкажа за ултимативното предложение на Джеймс и да му покажа всички получени от него документи. Разбира се, отначало главата на семейството беше изненадан, после се заинтересува, а след като проучи всички документи, радостно потри ръце.

— Разбира се, съгласявай се.

— А това не е ли прекалено голяма отговорност? — изразих основното си съмнение аз. — Не мога да гарантирам, че ще се справя с нещата толкова ефективно, колкото Джеймс. По-точно, мога да гарантирам, но точно обратното.

— Това не е толкова важно — увери ме Евгений Сергеевич. — Главното е, че ще станеш номинален собственик на целия бизнес на Джеймс в Барса.

— Точно това е най-плашещото.

— Няма нужда да се опитваш да изпълняваш всички поръчки, вземай само тези, с които определено ще можеш да се справиш. Не бързай за никъде, трупай опит. Между другото, само богати хора използват услугите на медиум от такова ниво, това отваря огромни възможности за създаване на полезни контакти.

Да, разбирах го, главата на семейството обмисляше всички промени единствено от гледна точка на ползата за общата кауза, каквато и да беше тя за Михайлови. Между другото, не разбирах с какво се занимава Евгений Сергеевич след напускането на поста началник на полицейското управление. Ника каза нещо за производството на компоненти за строителни роботи в Руските княжества, но това почти нищо не ми говореше, а и къде са Златните острови, къде са княжествата. Между другото, тук подобни роботи никога досега не бях виждал.

Разбира се, не сдържах любопитството си и веднага зададох този въпрос на самия Михайлов. Отговорът ме изненада — оказа се, че въпреки загубата на поста той продължава да се занимава с политика и активно да участва в живота на града и на Златния остров като цяло. А основният доход на семейството на Островите идва от инвестиции в няколко малки бизнеса, които включват верига от магазини за електроника и няколко изследователски лаборатории, тясно свързани с професор Семьонов. Между другото, точно там бяха отишли получените от моя телефон технологии, онези, които успели да разгадаят: музикални и видео кодеци, устройството на видео процесора и някои други вътрешни решения. Оказа се също, че призракът Катя помогнал за разгадаване на софтуера, работейки на локалния си компютър, напълно изолиран от външния свят. И този факт правеше сътрудничеството с момичето-призрак още по-полезно, отколкото ми се струваше в началото. Остава само да сключа договор и да й осигуря достъп до мрежата, за щастие Евгений Сергеевич вече беше подготвил всичко и оставаше само да даде зелена светлина на иконома. Научих и за йокаите: всички бяха временно настанени в подземната лаборатория, докато се решаваше въпросът с тяхната легализация, и те нямали абсолютно нищо против, отдавайки цялото си време на овладяване на съвременните технологии. С тях ми предстоеше сериозен разговор, затова предпочетох да го оставя за утре, сега бях зает с по-неотложни неща.

След като получих одобрение от Михайлов-старши и обещание за финансова подкрепа, в случай че възникнат някакви проблеми с бизнеса на Джеймс, аз най-накрая се добрах до трапезарията и вечерях подобаващо под зоркото око на Горта. Имах чувството, че ако не бях изял всичко, което ми донесе, едрата готвачка просто нямаше да ме остави да стана от масата. Но аз като по чудо геройски се справих с всяка от чиниите и едва след това се отправих към стаята си, където Катя вече ме чакаше. Сключихме договор, който изцяло включваше всички условия, измислени от Джен. Вътре имаше и забрана за посещение на сайтове за запознанства, и пълен мораториум върху всякакъв флирт в интернет и създаване на лични акаунти във всякакви социални мрежи. Съобщения можеха да се изпращат само до членове на семейство Михайлови и някои служители, като Семьонов или иконома Хан. И най-важното, това, което Катя можеше да узнае по време на работа, трябваше да остане наша обща тайна, като й беше забранено да споделя тази информация дори с Евгений Сергеевич.

Първата задача за призрака беше да намери телефонния номер на Лора Палмър, аз все пак исках да се уверя, че всичко с нея е наред. Втората, по-трудна задача, беше търсенето на Ездача на трупове. Въпреки че Докторът още не се беше появил, аз самият усещах, че няма смисъл да отлагам този въпрос и Деймис трябва да бъде отмъстен. А за това трябваше да знам колкото се може повече за Норман Бедвил и всичките му така наречени роднини с много подобни имена. В същото време би било хубаво да проуча Братството и онези, които влизаха в него освен Ездача, като се започне с Макаров, Доктора и стареца Михайлов.

— Телефонния номер ще ти го изпратя веднага щом ми дадат достъп до интернет — обеща Катя. — Това е работа за пет минути. За останалото ще трябва време, но аз ще се справя!

Слязох долу и дадох указания на иконома Хан да премахне ограниченията от компютъра на Катя, като неволно забелязах, че командвам опасния азиатец без никакво смущение, сякаш винаги съм го правил. Все пак човек бързо свиква с хубавия и, може да се каже, дори богат живот.

И наистина, след около пет минути получих съобщение на телефона си с номер. Но преди да й се обадя, реших да опитам да се свържа с отец Павел, за да разбера последните новини около Дони. И, о, чудо, този път той отговори!

— Роман, здравей. Много добре, че се обади, тъкмо мислех да се свържа с теб.

Звучеше малко зловещо, честно казано.

— Здравейте. Исках да разбера защо Дони Палмър все още не е освободен.

— Всъщност неотдавна го изпратиха у дома. Ако мислиш, че някой го е държал насила, много грешиш. Той сам се съгласи да му направят всички възможни изследвания, за да се увери, че няма да има никакви последствия от взаимодействието с демона.

— Обикновено когато хората сътрудничат доброволно, те остават достъпни по телефона — отбелязах аз.

— Има такова понятие — режимен обект — меко отговори отец Павел. — Това ограничение важи за всички посетители там. Но пък сега младежът може да бъде напълно сигурен, че душата му не е опетнена от нищо.

Едва не казах „слава Богу“, но предпочетох да се сдържа. Не знам как е при свещениците, дали не го считат за „грешно споменаване“? Така или иначе, най-накрая можех да си отдъхна, знаейки, че с Дони всичко е наред.

— Добре. А вие за какво искахте да говорите с мен?

— С Дони приключихме, сега бихме искали да проучим по-добре твоите способности и дали това няма някакви пагубни последици за теб самия.

Така-а, започна се. Разбира се, в известен смисъл свещениците бяха прави — те трябва да се уверят, че аз самият няма да се заразя с някоя гадост от демоните. Но аз имах много тайни, които изобщо не исках да споделям, така че дългосрочната комуникация на тяхна територия определено не ме устройваше.

— В същия този режимен обект? — попитах подозрително.

— Изобщо не е задължително. По споразумение с Асоциацията на медиумите можем да разпитваме или тестваме нейните членове само в присъствието на наблюдател. В твоя случай това трябва да е твоят учител — Джеймс Харнет. Мисля, че можем да се договорим с него да направи всички тестове, например, утре следобед.

— Страхувам се, че Джеймс планира да напусне града в близко бъдеще. Но аз имам втори учител, можем да правим тестовете в негово присъствие — леко насмешливо казах аз. — Трябва само да извикате Димитрий Макаров от клиниката.

— Кхм — както и очаквах, свещеникът много се смути. — Мисля, че няма смисъл да безпокоим стареца за такива дреболии. Ако Джеймс заминава, Асоциацията би могла да изпрати някой по-малко… зает.

— Нека разрешим този въпрос малко по-късно — предложих аз. — Бих искал да се възстановя малко след събитията от последните няколко дни. Това нали търпи отлагане?

Свещеникът известно време мълча.

— Какво пък, разбирам. Марго каза, че пътуването в затвореното депо е било много трудно. Мисля, че може да изчакаме няколко дни с провеждането на проверката, но не повече.

Буквално усещах как отец Павел не иска да бави провеждането на тестовете, прегледите или каквото там ще правят. Но преди да се оставя в ръцете им, исках подобаващо да се подготвя и да разбера какви права имах като ученик на медиум. Или като пълноправен медиум, ако приема предложението на Джеймс. Доколко ще бъда защитен от страна на Асоциацията?

След като приключих разговора с отец Павел, известно време въртях телефона в ръце, чудейки се дали да звъня на Дони или на Лора? Но накрая реших, че ще го направя утре или дори ще изчакам, докато Дони сам се обади. Прекалено много неприятности успях да докарам на семейството им, може би те няма да искат да продължат да контактуват с мен, а изобщо не исках да се натрапвам в такава ситуация.

За да се откъсна от тъжните мисли, реших да прекарам малко време в изучаване на руните, които получих от Миси. Ще прозвучи странно, но принципът на тяхното действие ми стана ясен почти веднага. Предполагам, че е като овладяване на език за програмиране — с опита започваш да се ровиш в кода на някой друг много по-бързо, разбирайки основните правила за конструиране на алгоритмите. Така и тук, вече знаех за какво отговарят отделните руни и в какъв ред са изградени условията и вероятно бих могъл да ги пресъздам само след няколко бегли погледа. Но най-важното, което разбрах, беше, че тези руни задължително трябва да се нанесат с човешка душевна енергия, така че йокаите определено не можеха без мен.

Може и да беше глупаво, но не сложих защита срещу домашното духче. Усещането, че той вече не ме възприема като враг, беше много ярко и не предизвикваше ни най-малко съмнение. И се оказах прав. Освен това, когато се събудих сутринта, видях, че оставеният до възглавницата телефон сам се е преместил на нощното шкафче и е свързан към зарядното, въпреки че аз определено не го бях направил. А и разпечатките от Миси, разпръснати по пода, сега лежаха на спретната купчина на масата. Явно приятелското отношение на домашното духче си имаше своите предимства, освен факта, че никой не се опита да ме удуши през нощта.

А след закуска най-накрая слязох в лабораторията при йокаите и ги заварих да гледат филм на огромен екран. Според мен това беше някаква драма, във всеки случай китсуне периодично слагаше носна кърпа на очите си и тихо подсмърчаше. Тя, както и Месиел, по някакви собствени съображения оставаше с човешко лице, така че емоциите на „лисицата“ не бяха трудни за разчитане.

Временно прекъсвайки прожекцията на филма, аз накратко им обясних трудностите с църквата и необходимостта от прилагане на защитни руни.

— Пак ли ще се пазариш? — презрително попита китсуне, докато нетърпеливо хвърляше погледи към замръзналия образ на екрана, където красив брадат мъж беше коленичил пред високомерна дама.

— С теб със сигурност — отвърнах отмъстително, което ми спечели поредното „пфу“.

Мако и Садако изобщо не проявиха интерес към това, което казвах, оставяйки останалите йокаи да решават тези въпроси, но Госу слушаше много внимателно, като в същото време пръстите му шареха по екрана на телефона, където редове топки от един и същи цвят периодично изчезваха. Изглежда едроглавия демон беше много по-напреднал в усвояването на технологиите от останалите, като успешно се е превърнал в запален геймър.

— Ние тук обсъдихме малко нашите бъдещи планове — взе думата Месиел. — И стигнахме до извода, че би било хубаво да продължим сътрудничеството си при взаимно изгодни условия. Например, като участваме в твоята работа, помагайки за проследяването на някои същества.

Аз самият исках да им предложа нещо подобно, но не мислех, че йокаите ще го направят първи.

— Освен това ти имаш връзка със сестра ми, така че бих искал да остана наблизо, докато не я намерим — продължи „котаракът“. — Какво ще кажеш?

— Ще се радвам — отговорих аз и едва не паднах, когато Шики скочи на рамото ми.

Хващайки ме за гърдите, малкото мече тануки извика:

— Разбрах как можем да изведем способността ти да поглъщаш души на съвсем различно ниво! Ако идеята ми проработи, значи не ние, а ти ще си ни длъжник до края на живота си! Повярвай ми, това е гениална идея!

Тук Шики наистина ме заинтригува, а когато чух какво точно е измислил, наистина бях толкова впечатлен, че реших да не споменавам за заплащане за поставянето на защитни руни.

* * *

Въпреки уверенията на Марго Морети, че Алина Князева трябва само да поспи малко, жената се събуди чак след петнадесет часа. Олег Князев едва не побеля, докато търпеливо дежуреше до леглото й. Въпреки че цялото оборудване показваше, че физическото й състояние е наред, толкова дълъг сън беше прекалено ненормален. Но скоро всички притеснения изчезнаха и жената се събуди, сякаш нищо не се е случвало, сякаш никога не е имало проклетата експлозия, дългите дни в кома и търсенето на частиците от душата.

Тази сутрин стана особено светла за Олег Князев. Той и съпругата му седяха на терасата, закусваха и обсъждаха последните събития. По-точно, Олег разказваше на жена си за всичко, което се беше случило със семейство Орлови, с Михайлов-младши, и за търсенето на собствената й душа.

— Не помня нищо — призна жената, малко нервно оправяйки непокорните си кестеняви къдрици. — След експлозията се събудих тук. Излиза, че безплътното преживяване е минало покрай мен, дори ми е обидно, честно казано.

— Главното е, че мина и сега всичко с теб е наред — все още радостно усмихнат, каза Олег Князев. Сега никой не би познал в този добродушен и сияещ от щастие брадат мъж строгия шеф на СБРЗО на Барса, или по-скоро бившия шеф. — Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Имам чувството, че за първи път от много години съм се наспала — призна Алина Князева. — И се чувствам просто страхотно. Много искам да започна работа възможно най-скоро.

— А, не. Никаква работа следващия месец. Отдавна казваш, че работя без отпуск, така че е време и двамата да си починем.

Жената лукаво се усмихна.

— Това да не е свързано с факта, че си отстранен от работа? Просто няма какво друго да правиш? Почивка от безизходица?

— Разбира се, че не! Просто искам да прекараме известно време само ние двамата.

— Добре, ако е така — каза жената, продължавайки да се усмихва насмешливо. — Мисля, че наистина ще отложа връщането си. Но като директор на училище не мога да не обърна внимание на това, което се случва с осиновеното от Евгений Михайлов момче.

— За какво говориш?