Алекс Кош
Аз — поглъщач (12)

Глава 12

Дребният, с размерите на малък плъх, черно-бял клоун се криеше зад една от сградите на депото и внимателно наблюдаваше съществото, което доста успешно се преструваше на слаб човек. Но това същество едва не погълна самия Вайз и ако той беше малко по-малко пъргав, вече щеше да е престанал да съществува. Душата му и сега агонизираше от получените рани, но той дори не помисли да бяга. Не, Вайз никога не би изпуснал такава сочна плячка, притежаваща изключително силна и вкусна душа.

Клоунът се облиза.

„От мен не можеш да избягаш, ще те преследвам дотогава, докато не намеря подходящ момент и не те погълна целия. Ще намеря слаби места, ще те отслабя и ще те лиша от воля за живот!“

Древното същество обожаваше това усещане — тръпката от предстоящия лов. Да, Вайз беше един от поглъщачите на души, при това далеч не най-силният, но знаеше как да преследва плячката си, как да я доведе до състояние на отчаяние и едва тогава да погълне душевната й енергия.

Потънал в блянове, Вайз не веднага забеляза, че до него се е появил и някой друг. Обръщайки се рязко, той видя огромна черна котка с блестяща на отблясъците на фенерите козина. Животното седеше и с искрено любопитство разглеждаше клоуна.

„Това е йокай, те не могат да ме видят — изненадано си помисли клоунът и направи предпазлива крачка встрани. — Но за всеки случай по-добре да се махна.“

Котката наклони глава настрани, сякаш реагирайки на мисълта на Вайз, облиза се и рязко скочи напред, притискайки клоуна с лапа към земята. Преди той да успее да реагира по някакъв начин, тя отвори уста и му отхапа главата, след което изяде и останалата част от тялото. После седна на същото място, където до преди малко бе стоял клоунът, и започна да ближе лапички, следейки с интерес нейния човек.

* * *

Колкото и да е странно, въпреки всички заплахи на Гарибалди, в СБРЗО не ни държаха дълго — само след половин час спокойно ни пуснаха да си ходим. Дори не си направиха труда да разпитат Джеймс, за да разберат в какво се е превърнала неговата помощничка. Вероятно ръководителят на СБРЗО все пак е усетил, че не си струва да влошава ситуацията и че по-нататъшен конфликт с медиума може да доведе до много сериозни последици. Въпреки че Джеймс вече обеща, или по-скоро предсказа смъртта му, а кое може да е по-сериозно от това? Както се казва, Бог да пази душата на шефа на СБРЗО и да живее новият шеф. Надявам се нов да стане Князев, тоест стария шеф.

Между другото, когато напускахме управлението, Князев успя да ми благодари за помощта и да ме увери, че няма да имаме никакви проблеми със СБРЗО, той лично ще се заеме с това. Освен това се разбрахме, че в близките дни ще се срещнем в болницата с него и Марго Морети, за да обединим събраните частици от душата и най-накрая да излекуваме Алина Князева. Монахинята потвърдила, че няма да има проблеми с този обред и ако наистина сме събрали всички фрагменти от душата, жената ще се върне към нормалното си състояние без никакви отрицателни последствия.

Самата Марго напусна сградата на СБРЗО на една от колите на демоноборците, като взе със себе си яйцата на трупоядите. Опита се да вземе и онези, които бяха в Джен, но телохранителката се вкопчи в тях така, сякаш сама смята да ги излюпва. Между другото, на допир те се усещаха като камък, може би трупоядите не се излюпваха като обикновени животни, а направо минаваха през черупката, когато пораснат достатъчно. Силно се надявам това да не се случи в момента, когато са в ръцете на някой от нас.

Докато се качвахме по колите пред управлението, окончателно се развидели. Вероника упрекна охраната на Михайлови за това, че толкова лесно са се предали на СБРЗО, сякаш щеше да е по-добре да се бяха гърмели. От друга страна, това все пак е малка лична армия на семейството и те не трябва да отстъпват пред никого, иначе как може да разчиташ на тях в наистина опасни моменти?

Джеймс стоеше малко по-настрани и мълчаливо се взираше в празното пространство пред себе си. Чувствайки се отчасти виновен за случилото се с Миси, аз приближих до него и тихо казах:

— Съболезнования. Много ми е мъчно, че Миси загина.

Много исках да добавя „аз я предупредих“ и естествено, както винаги, не можах да се сдържа, веднага започнах да си казвам всичко:

— Но аз я предупредих, че клоунът може да поема контрол над йокаи! Трябваше да ме послуша и тогава щеше да е още жива!

— Прав си, момче.

Не можех да повярвам на очите си, в този момент Джеймс Харнет избърса сълза от бузата си! И тогава се почувствах наистина засрамен.

— Миси ми беше много скъпа — продължи той. — Знаеш ли колко струва легализирането на йокай? Документи, справки, медицинска книжка. Това може да те разори!

— Но Миси…

— А и Михайлов вече не работи в полицията, сега ще е още по-трудно да се направи — продължи да се оплаква медиумът. — Въпреки че, ако Князев се върне на поста си след смъртта на дебелия, тогава може да се опитаме да решим този въпрос през него, но ще бъде по-трудно. По дяволите, момче, защо от теб постоянно идват само загуби? Обикновено вземаш ученици, за да получиш някаква изгода, а не обратното. Знаеш ли какво, утре те чакам в офиса, ще решаваме какво да правим с теб.

Самият аз не разбрах как той толкова бързо премина от сълзи за мъртвата ханьо към въпроса за парите. Дали това е защитна реакция или наистина е безнадежден? Алчността и жаждата за пари трябва да имат някакви граници!

— Макар че аз вече реших: време ти е да се отправиш на свободно плаване — дори с някакво облекчение каза Джеймс. — Някъде по-далече от мен. Ще започнеш да изпълняваш самостоятелни задачи, ще си наемеш офис, ще си вземеш секретарка. А после в нея ще се всели някакво същество и ще я убият пред очите ти… — той погледна към екрана на телефона. — О, таксито ми пристигна.

Под изненадания ми поглед Джеймс се качи в тихо приближилото такси икономична класа и си тръгна, без да се сбогува. Аз се върнах и седнах в колата при Вероника, оставайки все още в лек шок. Нима Джеймс наистина се интересува само от парите и не му пука за смъртта на помощничката му? Или това е просто неговият защитен рефлекс — да сведе всичко до пари и хумор, за да не покаже истинските си чувства?

— Слушай, татко се обади току-що, предлага да отидем у дома — неочаквано каза Ника, гледайки ме замислено. — По дяволите болницата и хотела, в които постоянно живееш. Ще прекараме утрешния ден у дома в тишина и спокойствие.

— За онзи дом ли говориш, който го обстрелват сутрин? — попитах аз. — И където домашният дух се опита да ме удуши?

— О, стига, това се случи само веднъж — махна с ръка сестра ми. — А с домашния дух трябва сам да се справиш, все пак вече си медиум. Дори официални документи получи.

Какво пък, в общи линии ми беше все едно къде ще отидем сега, стига да има удобно легло и храна. А домашният дух вече със сигурност не ме плаши — дори ако сам не се справя с него, имам цяла тълпа йокаи със себе си. Те с удоволствие ще сритат този любител на душене на тийнейджъри, дори без никакви магически способности.

— Ами да тръгваме — съгласих се аз, представяйки си ярко тази гледка.

В този ред на мисли дори ще ми е интересно как изглежда съществото, което толкова много ме уплаши в първите ми дни в този свят.

Решихме да пуснем Джен да почива, имението беше повече от добре защитено, а с домашния дух аз ще се справя и сам. Отдавна отминаха дните, когато едно обикновено същество можеше да ме изплаши. Е, всъщност не чак толкова отдавна, но няколко седмици — със сигурност. И нямах нищо против да му покажа колко голяма грешка е направил тогава. И, между другото, погълнатата способност на клоуна ми позволяваше да въздействам на същества, въпреки че не разбрах напълно как точно. Може би ще е достатъчно да докосна домашния дух, за да разбера какво да правя по-нататък.

Яйцата на трупоядите взехме със себе си, като решихме, че ще бъде много по-безопасно да ги съхраняваме за постоянно в лабораторията на професор Семьонов. А и не можех да ги държа в хотела. Кой знае кога ще решат да се излюпят?

В имението пристигнахме след около час и половина. Двама пазачи отнесоха яйцата в лабораторията, а останалите се насочиха към отделната постройка в далечния край на огромната територия, собственост на Михайлови. Със сестра ми отидохме направо в главната къща. Уж не беше минало много време, но сега усещанията бяха съвсем различни. Дори когато видях иконома Хан, който ни отвори вратата, аз просто му кимнах и спокойно влязох вътре, без да изпитвам никакви отрицателни емоции. А той едва ли не ме беше измъчвал, при това като бонус ме беше дарил с не особено приятна особеност, принуждаваща ме да казвам само истината, леко примесена със синдром на Турет.

— Здравейте — леко замръзна при вида ми азиатецът, но бързо се съвзе. — Всичко наред ли е? Охраната съобщи за проблеми със СБРЗО.

— Няма проблем, оправихме се — махна с ръка Ника. — Имаше леко недоразумение, но те просто нямат правомощия да ни арестуват. Проникването в забранената територия не е тяхна работа, освен това самото СБРЗО също нямаше право да бъде там. Като цяло се разделихме на практика мирно.

Зад иконома от стената изплува призракът на русо момиче на петнайсет години — местния призрак.

— Здравей, Катя — помахах й с ръка аз.

Тя рязко спря, втренчена удивено в мен, и бързо се гмурна обратно в стената. Изглежда призракът не очакваше, че някой ще може да я види в нормалното й състояние.

Ника ме погледна учудено, после кимна разбиращо, спомняйки си, че мога да виждам призраци, дори когато остават невидими за другите.

— Татко в кабинета ли е? — попита тя иконома, избутвайки ме пред себе си. — Искам да го успокоя.

— Той наистина ли се е притеснявал? — не можах да устоя на шегата аз. Без злоба или обида, но отлично разбирах, че всъщност за Михайлов-старши аз съм никой. Както и той за мен, между другото.

— Хм… за мен много се тревожеше — смути се Вероника. — Е, и за теб, предполагам, също… малко…

Отидохме заедно в кабинета на бащата на семейството, но по пътя се натъкнахме на едрата готвачка Горта. Още щом ме видя, тя ужасено възкликна:

— Господи, какво е станало с теб⁈ Изобщо ли не са те хранили, откакто напусна тази къща⁈ Кожа и кости, а и те са се свили от недояждане!

— Не, нормално се храня — смутих се аз. — Просто организмът ми е млад, нищо не ми се лепи, както се казва.

— Ще отида да сготвя нещо набързо. Имай предвид, че никъде няма да мърдаш, докато лично не те видя да хапваш подобаващо! И ще вземеш храна със себе си!

Като цяло аз самият не бих отказал късна вечеря или много ранна закуска. Денят се оказа доста тежък и наистина нямах възможност да хапна нормално.

Евгений Михайлов ни посрещна седнал на масата по домашен халат. Трудно е да се каже дали се е събудил наскоро или изобщо не е спал в очакване на новини за Вероника и мен. Въпреки ранното време, той изглеждаше бодър, седеше изпънат, уверено изправил широките си рамене.

— Е, разказвайте по ред, какво се случи там.

По принцип нямах какво специално да крия, освен, разбира се, самите йокаи, скрити в печата на корема ми. Но Михайлов-старши знаеше много добре за моите особености и в края на разказа ми зададе няколко насочващи въпроса, които вече не можех да избегна. Достатъчно беше да попита дали има нещо, което искам да скрия, и аз сам изложих цялата информация.

— Ах, ти! — възмути се Ника. — Дори на мен не каза нищо за тях! Значи сега ще си имаш своя собствена тълпа от йокаи да ти служат? Както покойната Миси на Джеймс?

— Нещо такова — потвърдих аз. — Вярно, договори за месец сключих само с танукито и китсуне, а с останалите само за ден. Между другото, ако не ги пусна до двайсетина часа, може просто да бъда разкъсан от печата.

— Само не тук — веднага каза Михайлов и лицето му за момент се ожесточи. — Не ми трябват тези… твари в къщата ми, тоест същества изобщо не ми трябват. Не искам да контактувам с тях.

— Ами домашният дух? — не можах да устоя аз. — Той също е мистично същество.

Мъжът се намръщи.

— Той е ограничен от договор, който го задължава да защитава дома и всички негови обитатели. Нещо повече, той успя да заслужи доверие, като защитаваше семейството ни дълги години. Въпреки че като цяло не харесвам никакви същества, те не се ръководят от човешката логика и в много отношения могат да се държат напълно непредсказуемо.

— Затова винаги е по-добре да общуваш с тях от позиция на силата — намеси се Ника и съкрушено добави: — Ех, трябваше да накараш всички да подпишат дългосрочни договори поне за една година. Те така или иначе без теб никога нямаше да се измъкнат от подземието.

— В този момент изобщо не мислех за такива неща — признах аз.

— А е трябвало — каза Михайлов, не като укор, а по-скоро за да набие тази мисъл в главата ми. — Във всяка ситуация. Но дори така резултатът е много добър, за месец може да се направят много неща.

Ника нетърпеливо ме тупна по рамото.

— И съкровища! Интересно какво ли има в онова хранилище, с което се е откупил единият от йокаите.

Не споделях нейния оптимизъм, опасявайки се, че Михайлов-старши ще реши да сложи ръка на честно спечеленото ми богатство. Очевидно, след като прочете подозренията ми по лицето, той ме успокои:

— Всичко това е твоя лична работа и честно заслужена награда. Сега повече ме интересува способността да минаваш през стени, това може да е полезно в бъдеще.

— Не през стени, а през камък — поправих го аз. — Ако къщата има стоманена обшивка, едва ли ще успея да я преодолея.

И това при условие, че успея да погълна душата на трупояда от яйцето, естествено.

— Има и мазета, може би там ще се намери място за проникване — започна да пресмята нещо наум Евгений Михайлов, явно имаше предвид съвсем конкретно място. — Добре, за това можем да помислим по-късно, ако наистина възникне нужда. Но при всички случаи е добре да имаме такава възможност.

Тук бях напълно съгласен с него, ако зависеше от мен, всъщност щях да събера колекция от такива яйца или „мариновани“ същества, за да сменям „слота“ на способностите според нуждите. Ако се запечата демон, принуждаващ хората да казват само истината, и той винаги да е под ръка, също можеха да се решат много проблеми. Но има много различни същества и със сигурност всяко от тях при поглъщане на душата може да даде някаква необичайна способност. Разбира се, става дума само за опасни и за предпочитане изобщо неразумни същества, аз все пак не съм хладнокръвен убиец.

— Искам да видя йокаите и съкровищата! — заяви Ника. — Няма да ходиш никъде без мен!

— А ти да не забрави, че утре, или по-скоро днес, трябва да се връщаш на училище? — напомни баща й. — И без това вече се задържа тук повече от очакваното.

— Но, тате — намръщи се сестра ми.

— Не ме „татосвай“. Вземи пример от Виктор, той не е пропуснал нито едно занятие и вече трета година е най-добрият ученик в потока.

Момичето се намръщи.

— Не всеки може да бъде зубрач. Затова пък аз две години поред печеля конкурса за красота между Академиите!

— Това може да се счита за постижение само ако се каниш да си намериш подходящ съпруг — отбеляза Михайлов-старши без намек за усмивка. — Но нещо ми подсказва, че нямаш такива планове. Затова сега ще се наспиш и привечер ще се върнеш в Академията.

Вероника направи още няколко опита да убеди баща си, но той не се поддаде нито на изнудване, нито на демонстративно ръкомахане и мрънкане, нито на различни обещания. Изглежда, че за разлика от брат си, когото не видях нито веднъж от момента, в който напуснах имението на Михайлови, Ника беше и бунтар: пропускаше уроци, организираше партита, провокираше битки. За всичко това ми каза самата тя малко по-късно, а засега ние с бащата на семейството продължихме да обсъждаме случилото се днес. От него научих, че затворени зони, подобни на депото, има във всички градове: навсякъде имало изоставени заводи, къщи, дори паркове и цели гори. Често имало случаи, когато опасността на локацията ставала твърде висока и да я разчистват с армия, свещеници и медиуми ставало просто неизгодно и безсмислено. Къде по-просто било да взривят всичко или да отцепят района, да го забранят и да поставят охрана, за да ограничат достъпа до опасното място. Разбира се, при условие, че случващото се вътре не се опитва да излезе извън локацията. Но това вече го бях слушал и от Марго Морети, единствено не си представях мащаба на разпространение на подобни „тъмни“ места, но виж пояснението на Евгений Михайлов за правната страна на въпроса беше полезен. В частност стана ясно защо СБРЗО дори не ни задържа: те просто нямаха правомощия да го направят, на практика дори хулиган не можеха да арестуват на улицата. С това се занимаваше изключително полицията, а тя в подобни затворени места никога не би влязла.

— Значи можем и жалба да подадем? — развълнувано попита Ника.

— Няма смисъл да ставаме нахални — поклати глава главата на семейството. — Все пак вие сте проникнали в затворена зона и, съдейки по думите ви, там са загинали много бойци на СБРЗО при ваше косвено участие.

В този момент на вратата почука Горта, влезе, без да чака разрешение, и започна да нарежда върху бюрото на Михайлов безброй чинии директно върху някакви работни документи. Мисля, че собственикът на къщата беше изненадан от нейната наглост, но готвачката толкова строго го погледна, че той не посмя да протестира. В резултат на това пред мен се появиха три салати, печено месо в голямо глинено гювече, някаква риба, пайове, плодов сок, чай, сладкиши. Ако това беше сготвила „набързо“, то какво ли ще е, ако се развихри сериозно?

— Изгониха детето от дома и го зарязаха сам да се оправя — възмутено измърмори тя под нос и с трясък остави поредната чиния. — Виждала съм хора да умират от смъртоносни болести в много по-добро състояние. Изверги.

Михайлов сви глава в раменете, като старателно се правеше, че го няма.

— Да изядеш всичко — нареди готвачката, размахвайки пръст към мен. — Утре ще има още.

Едва когато тя си тръгна, ние облекчено въздъхнахме.

— Ще ти помогнем — увери ме Ника, виждайки искрения ужас на лицето ми. — Ако Горта е казала, че всичко трябва да се изяде, значи чиниите трябва да се ометат, тук други варианти няма.

И ние се заехме с работата, както се казва, семейно. Дори главата на семейството не тръгна да клинчи, така че час по-късно ние с Ника най-накрая успяхме да отидем да спим. Сестра ми предложи да легне при мен, за да ме защити от домашния дух, но аз категорично отказах. Това беше прекалено смущаващо и в същото време обидно за мен като специалист. Домашният дух си е доста слаб, след Садако просто не е сериозно да се страхувам от него.

Легнах си в същата стая, в която бях и преди, явно вече ми я бяха нарекли. Разбира се, преди да се мушна в леглото, реших да се подсигуря и да нарисувам защитна руна до него. За съжаление нямах стандартен набор на медиум с боя, така че пак трябваше да използвам кръв. Но едва започнах да рисувам и зад мен се раздаде мъжки глас:

— Здравей, Роман. Кой би си помислил, че от теб действително ще има някаква полза?