Алекс Кош
Аз — поглъщач (13)

Глава 13

Обръщайки се, видях същият онзи мускулест плешив културист-пенсионер с прошарена брадичка, който ме беше издърпал в този свят. Продължаваше да е облечен в зелените си прилепнали дрехи, които така и не беше сменил от последната ни среща. И това беше един от факторите, потвърждаващи подозренията ми относно хитрия старец. Много мислих за това какво и как беше казал, прехвърлях в главата си подробности от срещата ни и правех различни предположения. И дори измислих план за действие в случай на нова среща, ако тя изобщо някога се състои, и ето че сега, когато изобщо не ми беше до това, той изведнъж се появи. Въпреки че като цяло това беше предвидимо, защото старецът, подобно на местния домашен дух, явно е тясно свързан с имението на Михайлови.

— Александър Георгиевич — поздравих аз дядото на Евгений Михайлов, но останах клекнал и продължих да рисувам руната, като само леко я промених. — Много се радвам да ви видя.

И това си беше чистата истина, както и всичко, което казвам на глас. Имах много въпроси към този човек, или по-скоро не съвсем човек. Сега, имайки определен опит като медиум, можех дори визуално да определя, че пред мен стои призрак. Да, с много силна душа, затова и изглеждаше почти толкова материален, колкото и обикновен човек. Но мен не можеш да ме заблудиш! Не знам как беше влязъл в съня ми тогава, в момента на появяването ми тук, но това определено не е жив човек, а много силна душа на мъртвец.

— Знам, че се разправи с Орлови. Изобщо не е зле — похвали ме старецът.

— Има нещо такова — съгласих се аз, като за миг спрях да рисувам руната, за да мога да я обмисля добре и да не сгреша някоя дреболия. — Вие за тази опасност ли за семейството говорехте?

Ръката ми на практика автоматично изписа на пода добре познатата ми запечатваща руна. Но тази нейна разновидност изначално би трябвало да ограничи придвижването на домашния дух в пространството, превръщайки го буквално в пеперуда, временно прикована с карфица към стената. Но не само това — принципът на действие на руната предполагаше, че „карфицата“ сама ще привлече „пеперудата“ към себе си, без да чака тя да се приближи на достатъчно близко разстояние. А после планирах да поговоря със съществото, което едва не ме удуши, с помощта на силата, получена от клоуна, все пак домашният дух на практика също е йокай, само че западен.

— За нея и за много други — патетично заяви старецът, без да обръща особено внимание на това, което правя. — Облаците се сгъстяват над нашето семейство и над всички острови.

— И островите ли трябва да спасявам? — саркастично уточних аз.

Честно казано, въпреки че се надявах някой ден отново да срещна този старец, тежката нощ, съчетана с обилната храна на Горта, натежа върху клепачите ми с многотонния си товар. И това изобщо не подобряваше настроението ми.

— Едва ли ще направиш нещо подобно — подсмихна се в брадата си старецът. — Но ми харесва, че се развиваш, професията на медиума, макар и опасна, е много почтена. Чух всичко, за което говорихте днес с моя внук и правнучка. В теб се е появила много полезна способност: на островите има много същества и ако можеш за ден да вземаш способността на някое от тях, това отваря невероятни възможности.

— Сякаш сам не бих се сетил. Горе-долу съм наясно със способностите си — пак не се сдържах да се пошегувам: — Значи обичате да подслушвате?

— Просто поради определени причини не мога да се показвам на близките си, така че се налага да действам тайно.

— Това се нарича „подслушване“ — повторих аз. — Може би понякога и наблюдавате тайно? Момичетата, например?

От една страна се радвах, че старецът все пак се появи и получих възможност да поговоря с него, но от друга бях прекалено уморен. Всичко това доведе до силна раздразнителност и желание да получа нужните ми отговори на въпросите си възможно най-бързо.

— Не трябва да бъдеш саркастичен с единствения човек, който може да те върне в родния ти свят — отбеляза старецът леко заплашително. — Мога да те стрия на прах с едно щракване на пръстите.

Тези негови думи наистина ме разсмяха.

— Наистина? Ами давайте!

Старецът ме гледа известно време.

— Кажи благодаря, че още имам нужда от теб.

— Благодаря не е нужно — продължих аз. — Сега ме интересува нещо друго — как може обикновен призрак да ме пренесе от един свят в друг? Тоест, разбира се, имате силна душа и паметта ви явно се е запазила, но… прехвърляне в друг свят? Не го вярвам.

Видях ясно, че събеседникът ми се изнерви.

— Аз не съм някакъв си там призрак!

— Нима? Сега ще проверим това!

Активирах руната, като за всеки случай вложих много душевна енергия в нея, и тя издърпа стареца към пода, принуждавайки го да падне с лице надолу в поза на морска звезда.

— Какво направи?! — възмутено възкликна той, правейки напразни опити да се измъкне. Мускулите му се напрегнаха, заплашвайки да разкъсат дрехите, но без никакъв резултат. И откъде изобщо мускули в една нематериална душа?

— Хванах призрак — отговорих, усмихвайки се доволно. — Аз съм медиум, това ми е работата. Много почтена, както чух. Сега остава само да го предам на църквата, за да могат свещениците да отслужат обред за упокоение.

— Що за глупости?! Веднага ме пусни!

Разбира се, нямах никакво намерение да го правя. Нещо повече, планирах да разпитам хитрия старец, за да разбера всичко за появата си на този свят, щом така и така ми се откри толкова добра възможност. Само да не заспя по време на процеса.

— Ще те пусна веднага — не издържах и се прозях сладко — щом получа отговор на всичките си въпроси.

Старецът все още упорито се опитваше да се изправи, но не можеше да помръдне и на милиметър.

— И мокро петно няма да оставя след теб!

Отново се прозях.

— До-обре, щом е така, аз засега ще поспя, а ще поговорим на сутринта. Може дори да присъединим към разговора и вашата правнучка. А и внукът ви ще се радва най-накрая да говори с изчезналия си дядо, защото, доколкото разбирам, никой не знае как и къде сте изчезнал.

— Не бива! — веднага каза старецът. — Не бива да ме виждат!

— Защо? — попитах заинтересувано. — Ако не ми кажете причината, ще извикам Ника още сега.

Известно време той мълча, явно обмисляйки дали има други варианти. В същото време аз бях сигурен, че моите руни няма да могат да задържат толкова силна душа, ако започне сериозно да се съпротивлява, но за мое щастие старецът не го осъзна. Явно медиумите не го бяха хващали често, за да е наясно със спецификата на нашите умения.

— Аз не мога да контактувам с потомците си — измърмори той неохотно. — Това е забранено.

— От кого? И защо? С мен нямате проблем да общувате.

— Ти не си потомък — вече по-спокойно отговори Михайлов. — Кръвта от друг свят не се брои, затова и те довлякох тук. Това се оказа успешна импровизация, в която вложих почти всичките си останали сили.

Значи все пак е бил той? Честно казано, вече мислех, че старецът ме е излъгал за всичко. Просто ме е намерил в полето до имението и си е измислил всичко. А аз съм попаднал тук по съвсем други причини, неизвестни дори на него.

— И от кого е забранено?

— Може да го наречеш висши сили — отговори старецът, след като помисли малко. — Или дори висшият Закон. Сложно е да се обясни, а и ти така или иначе няма да разбереш нищо.

— Но вие все пак сте мъртъв? — уточних аз. — Ника каза, че сте достигнал ниво Грандмайстор — това нещо близко до боговете ли е? Как може някой да ви убие?

— Винаги има някой по-силен. Или нещо…

И старецът ми разказа как се е превърнал в призрак, по-точно това не може да се нарече пълноценна трансформация. Александър Михайлов винаги се е стремял към сила. Още от момента на изместване на Оста на света той непрекъснато се развивал, сражавайки се с различни същества и демони, изливащи се от многобройните портали. И в един момент успял да прекрачи прага на степента на развитие, условно наречена Грандмайстор. И тогава се случило нещо странно — самото пространство започнало да го отхвърля, принуждавайки го да тръгне на дълго пътуване сред други светове. Просто казано, той станал толкова силен, че буквално му забили шут в задника. Но Михайлов се чувствал отговорен за своите потомци, така че част от душата му, както се случва с умиращите хора, останала тук. И, разбира се, последното му желание било да помогне на семейството си с всичко, което може, да ги предпази от всякакви опасности.

— Значи сега не сте тук? — уточних аз.

— Не, разбира се. Само остатъчна следа от душата. И веднага ще се разсея, ако се свържа с някой от потомците си, тъй като това противоречи на Закона.

— Откъде сте толкова сигурен? Някой ви е предупредил за това?

— Теб някой предупредил ли те е, че ако паднеш със самолет, ще се разбиеш? Не, ти просто знаеш, че така работи законът на гравитацията. Така че знам със сигурност, че контактите с потомци са забранени. Последната мисъл на истинския Александър Михайлов беше загриженост за семейството му и затова аз останах тук, за да им помогна, на практика без възможност да го направя сам. И затова изразходвах почти цялата си останала душевна енергия, за да те създам.

Струваше ми се, че съм чул погрешно.

— Създам?

— Тялото ти. Създадох го със собствените си сили и влях в него душата на роднина, загинал в много близък до нас свят в момента на освобождаване на огромно количество енергия. Голям късмет, че в същия момент във вашия свят стана катастрофа — същото това изместване на Оста на света, което при нас беше провокирано от Хенрих Харер.

— Стоп. Какво? Но в моя свят нямаше нищо подобно! — възкликнах, моментално разсънвайки се.

— Ти така си мислиш. Не знам какво точно се е случило във вашия свят, но той стъпи на нашия път, макар и малко по-късно.

— Това са глупости! — възмутих се аз.

Не исках да повярвам на такава глупост. Там все пак останаха родителите ми, брат ми и семейството му. Ако започне същият ужас, както в този свят в момента на изместването на Оста, то това ще бъде краят на света. В 21-ви век се бяха натрупали твърде много измислени истории за различни същества и ако дори една хилядна от тях се материализират, човечеството ще изчезне за броени дни. Как изобщо са успели да изместят тази Ос? Да не би пускането на Големия адронен колайдер да е причината? Или някои други излишно смели експерименти на учени?

— Я почакай — промърморих аз и започнах бързо да рисувам до стареца руна на детектора на лъжата. — Постави ръката си тук и повтори каквото каза.

Старецът не се противи и изпълни заповедта ми. Руната не почервеня, тоест той казваше истината или поне искрено вярваше, че е така. За проверка го помолих да каже някаква откровена лъжа и руната наистина светна в червено. После старецът лаконично повтори всичко, което беше казал по-рано, и руната потвърди всичко. Не знам дали това е стопроцентова гаранция, но сега наистина се притесних за близките си, останали в онзи свят.

— Правилно ли разбирам, че всъщност ти не можеш да ме върнеш в моя свят? — зададох аз друг важен въпрос. — Това лъжа ли беше?

— Не мога — призна старецът. — По-точно, истинският аз вероятно би могъл, но аз съм само остатъчна част от душата, която вече е изразходвала почти цялата си сила за теб. Така че не може да се каже, че съм излъгал. И не забравяй, че ти всъщност умря, а аз ти дадох втори живот.

— А може би щяха да ме извадят — сопнах се вяло. — Аз просто паднах в канализационна шахта.

— Всъщност не съвсем — възрази Александър. — По-точно „изобщо не“.

— Това пък какво означава?!

— Ако ме освободиш от това унизително положение, ще ти покажа. Обещавам, че няма да ти навредя.

Руната мълчеше, което означаваше, че не лъже, въпреки че концепцията за „вреда“ може да е най-различна и той спокойно би могъл да ми спретне някакъв номер. Впрочем, вече уверен, че пред мен стои просто призрак, аз не се страхувах особено от напомпания старец.

— Добре, нека опитаме — реших аз, прокарах ръка по нарисуваната с кръв руна и я изтрих.

Старецът рязко се изправи на крака и раздвижи врат, сякаш да го разкърши. Макар че какво разкършване при призрак? После протегна мускулестата си ръка към мен, но аз бързо се отдръпнах от него.

— Стига, успокой се — изръмжа старецът. — Просто ще ти помогна да си спомниш какво наистина се случи с теб.

Той докосна челото ми и пръстите му потънаха през кожата и костта някъде в мозъка. В това нямаше нищо необичайно за призрак, но някъде там в главата ми се появи усещане за леко гъделичкане, което силно ме притесни. А после рязко ми притъмня пред очите и изведнъж се озовах на родната си улица в Москва. Често тичах тук по различно време на деня — сутрин, когато градът още спеше, вечер, когато съседите бяха по купони и пиянстваха, и нощем, когато срещах само самотни минувачи, които се криеха в сенките. Предполагам, че ми липсваха тези бягания, родния град и безопасния тих район. Дори не можех да си представя колко безопасен е всъщност: нямаше нито същества, нито демони, само хора, и то които нямат никакви способности. В слушалките свири музика, усещам тежестта на телефона в джоба, а играта на сенките наоколо не плаши, а само добавя някакво романтично настроение. Не можех да контролирам нищо в това видение, можех само да наблюдавам случващото се „отвътре“, но дори така старото ми тяло сега се усещаше непривично тромаво и тежко.

Крачка по крачка тичах по асфалта, приближавайки злополучната дупка на отворената шахта, притаена сред множеството сенки. Ясно си спомнях как се бях замислил за нещо, гледах пред себе си и не забелязах кръглата дупка долу в краката си. Но сега можех да погледна надолу и да видя… по дяволите, това изобщо не е канализационна шахта! И дори не е идеално кръгла!

В момента, когато вдигнах крак, за да стъпя във фалшивата шахта, времето се забави и имах възможността да я разгледам във всичките й подробности: като цяло черното петно приличаше на шахта по форма и структура, но цялото впечатление се разваляше от две малки очички и тънката линия на уста. Кракът ми попадна точно в центъра на това… същество, но не го докосна, защото устата се отвори широко, аз загубих равновесие и буквално се гмурнах надолу. При това устата на плоското същество се оказа значително по-широка от обикновена шахта и се разшири настрани, направо на асфалта. С глухо „бълбук“, при това без самият аз да издам и звук, потънах в мрака.

Потръпнах с цялото си тяло, което отново беше станало младо и поддаващо се на контрол, и се отдръпнах от стареца.

— И какво беше това?!

— Мога да предположа, че това е мимик — спокойно отговори старецът. — Според множество исторически записи те са едни от първите, появили се в нашия свят. Хищници, които нямат собствена форма и са способни да приемат формата на неодушевени предмети, за да примамят плячката си в капан. Най-често се преструват на сандъци, врати и… очевидно канализационни шахти. Лесно се откриват и убиват, така че още през първите години след Великия катаклизъм ние унищожихме всички мимици. Вероятно просто си имал „късмет“ и си се натъкнал на един от първите мимици, материализирали се във вашия свят.

Бавно издишах и започнах да се разхождам из стаята.

— Не, не може да е вярно… това са глупости. Искаш да кажеш, че мама, татко, Руслан, жена му и моята кръщелница, всички те ще се окажат в центъра на Великия катаклизъм?

Още в първите дни след появата си в този свят бях успял да проуча историческата литература и грубо си представях какво се е случило през тридесетте години на миналия век в момента на изместването на Оста на света. Колко много хора бяха умрели по цялата многострадална планета…

— За мен няма смисъл да те лъжа — увери старецът, но забелязвайки погледа ми, се поправи: — Сега. А и това не влияе на нищо, ти така или иначе не можеш да се върнеш в твоя свят.

— И това ли ти казва Законът? — навъсено уточних аз.

— Само логиката, защото ти все още не си достигнал дори до ранг Воин. Самият аз, когато успях да напусна този свят, бях на ниво Грандмайстор. Ще са ти нужни десетки години тренировки…

Кимнах разбиращо и изведнъж в главата ми нещо прещрака. В крайна сметка аз не съм обикновен човек, имам способности, които ми дават определени предимства.

— Както казват спортистите, ключът към успеха са тренировките и правилното хранене. И аз определено мога да си осигуря подходяща диета…