Алекс Кош
Аз — поглъщач (17)

Глава 17

Много исках просто да игнорирам обаждането, но любопитството ми взе връх. Все пак Макаров не ми се обаждаше често, или по-точно, никога, и много ми беше интересно защо е решил да го направи точно сега. Нима е разбрал по някакъв начин за йокаите?

— Оставям те — кимна ми Евгений Сергеевич. — Когато си готов, обади се на Хан, той ще те чака долу.

Когато Михайлов-старши си тръгна и се уверих, че никой не ме чува освен упорито гледащото ме домашно духче, аз приех обаждането.

— Здравейте, безпокоим ви от администрацията на болница „Дъга“. Ще приемете ли обаждане от нашия пациент Димитрий Макаров?

— Естествено.

— Свързвам ви…

— Роман, момчето ми — прозвуча гласът на Макаров. — Как си? Интуицията ми подсказва, че си намерил нови приятели?

Ама как е разбрал? Не казах на никого за йокаите, освен на тези, които бяха в депото, и само баща ми, Ника и Семьонов знаеха, че съм ги извел от подземието. Въпреки че, какво говоря? Макаров все пак е много силен медиум, има голяма вероятност да не му се налага да общува с хора, за да получи информация.

— Е, не точно „приятели“ — отвърнах предпазливо. — Просто нови познати.

— Бедничките, петдесет години се крият от мен. Представям си колко са били изненадани, когато са разбрали, че съм още жив, а ти си мой ученик. Честно казано, изненадан съм, че не са те убили.

— Не е толкова лесно да бъда убит — не можах да устоя от малко, както ми се струва, напълно оправдано перчене. — Димитрий, съдейки по казаното от йокаите, вие наистина притежавате способността да влияете на Съществата? Затова ли Хухлик толкова се страхуваше от вас?

— Може и така да се каже — не отрече Макаров. — Когато са наблизо, те попадат под моето влияние, независимо от желанието ми. По-точно, някога беше така. Сега се научих да контролирам този процес много по-добре и да действам значително по-меко. Между другото, това е подобно на твоето влияние върху призраците: те самите са привлечени от теб и много по-охотно говорят с теб, отколкото с други хора. И колкото повече се развиваш като медиум, толкова по-силно ще бъде това влияние.

— С влиянието е ясно, но какво сте правили с тях, че са предприели толкова отчаяна стъпка и са се скрили дълбоко под земята? — попитах напрегнато. — Те панически се страхуват от вас.

— О, нищо особено, аз не съм някакъв садист. Но самото усещане за постоянно влияние върху волята ти, сякаш не принадлежиш на себе си, ще подлуди всеки. Преди петдесет години вече бях достатъчно силен, но не разбирах как работи това и че волята на всички околни същества е напълно потисната. Просто ме устройваше, че те с удоволствие изпълняваха всички мои заповеди.

След като изслушах много странната изповед на Макаров, аз все още не разбирах защо ми се обади. И това, честно казано, много ме напрягаше.

— И какво смятате да правите сега с тях? — попитах внимателно.

— Аз? Нищо, разбира се — засмя се Макаров. — Вече съм пенсионер, знаеш ли, а освен това обещах на внучката си да не напускам болницата.

— И няма да ги наказвате за бягството им?

— Точно обратното. Исках да те помоля да се грижиш за тях, йокаите не са много умни и могат да направят глупости. Църквата много лесно идентифицира такива същества и също толкова лесно ги унищожава. Без шанс за помилване.

Ами да, помня момента на запознанството си с инквизиторите, те се появиха веднага след като ханьото ме освободи. Не знам как светите хора бяха успели да я проследят, но със сигурност моите йокаи ги заплашва нещо подобно. Но как тогава да ги защитя от църквата?

— Има руни, които могат да скрият същества от търсенето и инстинктите на свещениците, Джеймс ги знае — сякаш прочел мислите ми, каза Макаров.

— От него помощ няма да дочакам — промърморих аз.

— Кажи, че аз съм те помолил да ги научиш, тогава Джеймс няма да откаже. И най-добре не казвай на йокаите за нашия разговор, че горките могат да получат нервен срив.

Така си е, още една тяхна истерия може да не завърши много добре, преди всичко за тях.

— Ако не попитат, няма да им кажа, разбира се — съгласих се. — Но вие знаете моя проблем — решавайки, че темата за йокаите е приключила, аз си поех дъх и засегнах една по-важна тема: — Имам още един въпрос. Разбрах, че сте участвали в разработката на „Купола“ заедно с Нейман Бедвил. И той ли е дълголетник като вас?

Макаров явно не беше готов за такъв въпрос и затова отговори след дълга пауза:

— Възможно е. А откъде такъв странен интерес?

— Имам подозрение, че не толкова отдавна се сблъсках с него. Вярно, не разбирам дали е човек или същество, Хухлик го нарече Ездач на трупове.

— Толкова ли е важно кой е той? — лукаво попита старецът. — Ти самият сигурен ли си, че си човек, с твоята способност да поглъщаш души? Нашият Бедвил беше обикновен хомо сапиенс, но стана нещо повече. Или по-малко. Зависи как ще го погледнеш.

— И все пак, би ли могъл Нейман Бедвил да контролира трупове или не? — настоях аз. — Той станал ли е Ездач на трупове?

— Може би — уклончиво отговори Макаров. — Съдейки по информираността ти за „Купола“, сега разбираш колко сериозно е всичко и колко малко време остава, нали?

— Малко време за какво?

— За подготовка. Вече няма възможност да се избегне краха на „Купола“, но има възможност поне да се подготвим.

Звучеше някак съмнително, честно казано. Как можеш да се подготвиш за цунами от демони?

— Може би трябва да евакуираме Островите? Защо правителството не прави нищо по въпроса?

— Защо нищо не прави? Всъщност прави. Прави проучвания, съвещания, изчислява рисковете, изгражда бункери и набира хора в СБРЗО. Никой не може да даде точна прогноза в кой момент „Куполът“ ще спре да работи или демоните ще се научат да го заобикалят, а без конкретни числа никой няма да тръгне да евакуира цели градове. Затова в градовете има вяла системна подготовка за възможни проблеми.

И тогава ми просветна. Лекарят говореше за същото, а Ездачът на трупове познаваше Макаров. И тримата имат мистични сили, които им позволяват да контролират трупове, призраци и същества. Съвсем логично е да ги свързва и нещо повече. Освен това документите за „Купола“ бяха в тайника на Александър Михайлов, което означава, че този старец също може да е член на тайното общество.

— За това ли създадохте Братството? — направих смело предположение аз. — За да се подготвите за локален апокалипсис? Събирате си своя собствена армия?

Макаров се засмя в слушалката.

— А ако наистина е така? Какво ще направиш?

— Аз? Какво общо имам аз с това? — изненадах се. — Едва ли изобщо мога да повлияя на ситуацията.

— Кой знае, кой знае — загадъчно отвърна Макаров. — Ти също не си обикновен човек. Да, тялото ти е слабичко, но душата… много е светла и мощна, способна на велики неща. Ти готов ли си за велики неща?

Едва не се закашлях от толкова неочакван въпрос.

— Защо да съм готов?!

— Е, когато си готов, тогава се обади — неочаквано заяви старецът. — Сега имам масаж по график, а аз си бъбря с теб за всякакви глупости.

— Какъв масаж, когато обсъждаме глобална катастрофа?! — възмутих се аз, но в отговор чух само кратки звукови сигнали.

Известно време просто стоях и смилах получената от Макаров информация. Всъщност той потвърди, че не само познава Доктора и Ездача на трупове, но и активно си сътрудничи с тях. Може би първоначално дори са имали благородни цели, както каза Докторът, но след това Ездачът на трупове се е увлякъл твърде много от експерименти с хора. А и самият Доктор, дори и да не го призна, явно е отишъл далеч отвъд границите на здравия разум. Също така не се знае колко души има в това тяхно тайно общество, явно не са трима. Пет, десет или може би дори сто души, притежаващи силата и знанията на Макаров? И всички ли са също толкова откачени и не се съобразяват с човешките животи, както Доктора и Ездача? Ужас.

Миси и Макаров вече няколко пъти споменаваха внучката му и че имала огромно влияние върху стареца. По принцип можех да се опитам да я убедя, така че тя да принуди стареца да отговори на всичките ми въпроси, да разкрие самоличността и цялата информация за другите членове на Братството. Но ако внучката има същия отвратителен характер като Макаров, ако е семейна черта? Тогава изобщо не мога да разчитам на нейната помощ.

От стената точно пред мен много бавно, явно за да не ме изплаши, се появи Катя. Момичето-призрак изглеждаше смутена, но все пак прояви воля и не изчезна. Строгият сив костюм от панталон и сако, събраната на опашка коса и очилата я правеха много сладка.

— Прощавайте, Роман, случайно подслушах разговора ви. Наистина ли „Куполът“ може да спре да работи?

— Явно, да. Аз лично не съм много наясно, честно казано, всичко е според думите на хора, които са участвали в създаването му.

— Аз мога ли да помогна с нещо?

Тук тя, честно казано, ме озадачи.

— Дори не знам…

— Много съм добра в търсене на информация в интернет. Мога да намеря всичко, ако изобщо е там, включително и в защитени системи, като се започне от държавни агенции и се стигне до вътрешни корпоративни системи. Усвоила съм почти всички езици за програмиране, които се използват в момента, ако бях жива, всяка ИТ компания в света щеше да ме приеме с отворени обятия.

Погледнах изненадано Катя. Ха, нима си имаме призрак-хакер? Макар че, имайки толкова много свободно време, както е при призрак, който няма нужда да яде, да спи и да ходи до тоалетна, защо да не се научи на каквото си иска? Хм, тя всъщност наистина би могла да ми помогне с търсенето на Ездача на трупове и на Доктора. А и като цяло да си имам помощник с безкрайно свободно време би било много полезно.

— Но на теб достъпът до интернет ти е ограничен заради заиграване със сайтове за запознанства — спомних си аз.

— Да… — още повече се смути момичето-призрак и стана по-прозрачно. — Но ако вие помолите Евгений Сергеевич да премахне ограниченията, ще мога да помогна!

Аха, ето какво било. Какво хитро момиче.

— За да продължиш да заблуждаваш бедните влюбени момчета?

— Не съм заблуждавала никого — нацупи се момичето. — Просто поддържах контакт с тези, които ми харесват. Но в един момент всички искаха да се срещнем на живо и аз бях принудена да изтривам профила всеки път.

— И много такива момчета ли имаше?

— Кой ги брои — смутено отговори момичето, но под погледа ми се поправи: — Е, добре де, четиристотин двадесет и един души. Но до последно, преди профилът ми да бъде изтрит, аз общувах с всички много приятелски.

Хм, това е дори още по-лошо. Представям си как бедните момчета се влюбват във виртуални момичета и в най-важния момент красавиците просто изчезват. Добре, че поне не е вземала пари от никого. Не е, нали?

— Защо ми са пари? — възмути се момичето. — Ако искам да заредя сметката си, просто ще хакна няколко истински неприятни хора. Например любители на сайтове със забранено порно.

— А имаш ли си собствена сметка? — хванах се за най-важното аз. — И зареждала ли си я по някакъв начин?

Катя рязко стана почти напълно прозрачна, потъвайки много по-дълбоко в „обратната страна“. Всъщност най-често точно така тя ставаше невидима, но при мен този номер не сработи.

— И много пари ли имаш? — продължих да задавам въпроси.

— Е, имам малко за черни дни — уклончиво отговори момичето-призрак. — Ако имате нужда от финансова помощ, мога да измисля нещо. Сигурна съм, че помощничка като мен няма да ви е излишна!

По дяволите, тук е трудно да се спори. С такива възможности, а и без нужда от сън, тя може да направи много. От друга страна, доста неща с този призрак не ми бяха ясни. Тези странни заигравки в сайтовете за запознанства, а и беше вързана към този дом от достатъчно дълго време, за да започне да изперква. Джеймс още в самото начало на нашето общуване каза, че с течение на времето призраците могат да загубят остатъците от личността си и да се превърнат в полтъргайсти, а Катя се чувства съвсем удобно като призрак. Това също е подозрително.

— Ще се опитам да говоря с Евгений Сергеевич — реших накрая. — Но не бих казал, че имам силно влияние върху него.

— Благодаря! — изписка призракът и изчезна в стената.

По принцип постепенно оформях добър екип. През следващия месец Шики и китсуне ще работят за мен: танукито отлично владее онмьойдо, а лисицата може с лекота да променя лицето си. Джен също засега остава моя телохранителка, а ако към нас се присъедини и призрак-хакер, то смело можем да поемем някоя „невъзможна мисия“.

Но преди Катя да стане моя информационна поддръжка, трябва по някакъв начин да убедя Михайлов да премахне ограниченията от нейния компютър. Сигурен съм, че ще мога да го намеря…

— Той е в кабинета си — сякаш прочела мислите ми, каза Катя, надниквайки от стената.

Ама че хитро момиче. Но защо се учудвам, след като е успяла да заблуди четиристотин души в сайт за запознанства?

Отидох при Евгений Сергеевич, изложих му предложението на Катя и получих неочакван отговор:

— Да, няма проблем — веднага се съгласи мъжът. — Всъщност не аз ограничих правата й, а Виктор. Каза, че някакво момче се е самоубило, след като е флиртувало с нашия призрак. Но сигурен ли си, че си струва да пуснеш този джин от бутилката?

— А ако тя спре да посещава сайтове за запознанства?

— Нали знаеш, че Катя има много високи умения в тази област? Наложи се физически да ограничим достъпа до компютъра, други варианти просто нямаше.

— Не е проблем. Мога да сключа договор с Катя, който ще ограничи нейните действия. Никакви сайтове за запознанства или кражби.

— Кражби? — попита Михайлов. — Тя да не е откраднала нещо?!

— Ъ-ъ… е, не съм надничал през рамото й, така че откъде да знам — отговорих аз, почти съкрушен от усилието.

Уж за нищо не лъжех, но беше много трудно да не споделя подозренията си. Буквално изпитах физическа болка, сдържайки порива си да кажа цялата информация на Михайлов.

— Добре, ако ти поемеш отговорност за действията й, ще премахнем ограничаващите руни от компютъра.

При думата „отговорност“ леко трепнах, но бързо се взех в ръце. Нали самият аз казах, че за разлика от хората, да се работи с призраци и същества е много по-лесно, защото винаги можеш да потвърдиш намеренията си с договор. Между другото, интересно, дали не може и с хората да се прави същото. Все пак договорът се зарежда с душевна енергия.

— Съгласен — отвърнах замислено. — Ще подготвя договор за Катя, когато се върна.

— Решил си да поживееш тук? — учудено повдигна вежди Евгений Сергеевич. — По принцип нямам нищо против, ти вече си част от семейството и го доказа…

— Не! Не! — веднага реагирах аз. — Но нали Катя не може да напуска дома, така че ще трябва да се върна отново, когато приключа с другите си дела.

Общо взето да се договоря с Михайлов се оказа съвсем лесно. Времето ме притискаше, така че след като се сбогувах с него, аз се втурнах към първия етаж в търсене на иконома. Но на стълбите неочаквано се спънах и полетях през глава, като вероятно щях да се нараня, но икономът Хан ме хвана. Не знам откъде се появи, само преди секунда определено го нямаше в хола.

— По-внимателно — спокойно каза той, оставяйки ме на пода.

Изглеждаше, че слабият азиатец ме държи с удивителна лекота. Аз, разбира се, не съм най-тежкият човек на света, но все пак имам около четиридесет килограма.

— Още не съм се възстановил от тежката нощ — направих опит да се оправдая, хвърляйки кос поглед към стълбите.

Домашното духче седеше на най-долното стъпало, като ме зяпаше злобно с черните си очички и ме заплашваше с юмрук. Очевидно той беше отговорен за падането ми.

— Зло. Махай се! — изсъска към мен.

Все пак дочака подходящ момент малката гадинка.

— Ще се върна и пак ще си поговорим — обещах на микростарчето.

Икономът Хан погледна към стълбите, но, разбира се, не видя никого там, защото домашното духче се придържаше към дълбокия слой на „обратната страна“.

— Готов ли сте? — уточни икономът. — Можем ли да тръгваме?

— Да, разбира се.

— Ей, чакай! — раздаде се вик отгоре. — Ще си тръгнеш, без дори да се сбогуваш с любимата си сестра?!

Ника буквално полетя по стъпалата, явно използвайки някои свои умения, и ме сграбчи в прегръдка, притискайки ме много силно към гърдите си.

— Внимавай, ще ме смачкаш — изпъшках аз.

— Много ще ми липсваш! — без да ми обръща внимание, каза Ника. — Непременно ми се обади, за да съм в курса на всичко! И снимай всички съкровища, които ще ти дадат йокаите! И най-важното, повече не излагай живота си на такава опасност, докато ме няма!

Тук не разбрах тя за мен ли се тревожи или просто ревнува, че ще рискувам живота си не в нейната компания. Но така или иначе отношението й към мен не можеше да не ме заплени. Наистина беше приятно.

— И ти ще ми липсваш — казах съвсем искрено.

Когато икономът и аз напуснахме територията на имението, най-накрая въздъхнах с облекчение и малко се отпуснах. Пътят до града не беше кратък, а и домът на Князев беше точно от другата му страна, така че за час и половина бях оставен на себе си. С такъв „събеседник“ като иконома можех да не се притеснявам, че ще ме разсейва с глупави разговори.

С по-нататъшните планове като цяло всичко беше ясно: да върнем душата на Алина Князева в тялото, после да отида в офиса на Джеймс. Ще е интересно да изясня какво имаше предвид под „свободно плаване“, а и като цяло да разбера как се справя. Все пак смъртта на Миси го удари тежко, колкото и да се опитваше да го скрие зад лицемерни изказвания. На самия мен Миси щеше да ми липсва, тя единствена в този свят винаги ми се притичваше на помощ и ми помагаше със съвети… Тя и Дони, разбира се.

И тук ми стана срамно. Горкият Дони го прибраха свещениците и съдейки по това, че не ми писа и не ми се обади, още не са го пуснали! А аз, честно казано, съвсем го забравих.

Веднага извадих телефона си и набрах номера на отец Павел, но и той като Джеймс реши днес да ме игнорира. Съвестта ми се бореше с учтивостта, но все пак се обадих още няколко пъти, но чувах само дълги звукови сигнали.

— Ще вземем ли телохранителката? — попита икономът, когато навлязохме в чертите на града.

— Непременно — потвърдих аз.

Джен, разбира се, не го показваше, но ми се струваше, че е много стресирана от моментите, когато отивах „на работа“ без нея. Въпреки че в моята работа обичайният телохранител не би могъл да помогне кой знае колко, много по-подходящ би бил някой йокай или собствен, достатъчно силен призрак, с който съм сключил договор. Между другото, последният вариант си струва да го обмисля сериозно, наистина ще ми трябва някой като Мей Ли.

Взехме Джен и отидохме при Князев. Познатият дом ни посрещна с мирис на тамян и безброй свещи, пръснати из целия хол. Марго Морети, в красиво, явно не ежедневно, расо, обикаляше около лежащата на болнично легло с колелца жена и четеше някакви речитативи, а Князев я наблюдаваше отстрани със смесица от скептицизъм и надежда. Не мисля, че той принципно имаше нещо против вярата, но с представителите на църквата СБРЗО явно не бяха в много дружески отношения.

— Най-накрая! — посрещна ни монахинята, както винаги до отвращение изпълнена с енергия. Сякаш вчерашната вечер в подземното депо не се е случвала. — Сега ще приключа с освещаването на помещението и можем да започваме.

Марго поръси вода от бутилката наоколо и продължи да чете молитвата. Джен и икономът Хан поздравиха Князев и, без да се договарят, застанаха до двете врати, водещи към коридора и към вътрешността на дома. Огледах се и забелязах, че на пода около Алина Князева е нарисувана някаква непозната за мен шарка, а на масата лежаха гофутата със запечатаните в тях частици от душата на жената.

— А защо трябва да се освещава помещението? — попитах, когато монахинята свърши. — Как това е свързано с процеса на обединяване на фрагментите на душата?

— С прости думи, дезинфекцирам всичко тук преди операцията. За да не се вкопчи някаква гадост в душата в процеса на нейното обединяване от фрагментите.

— А защо тогава не беше възможно ритуалът да се проведе в църквата?

— Че какво общо има тук църквата? — Марго беше искрено изненадана. — На човек, а следователно и на душата му, винаги е по-комфортно в собствения му дом. Тоест тук и проблемите ще са много по-малко.

Тук Князев видимо пребледня.

— Проблеми? Какви проблеми може да има?

— О, спокойно, всичко ще е наред, най-важното е Ангелът на смъртта да не ни попречи.

Тук вече пребледнях аз, защото отлично си спомнях срещата с тази същност. В списъка на топ нощните ми кошмари тя делеше първото място с много други събития, които ми се случиха в този свят.

— Защо му е да идва за Алина Князева? — попитах напрегнато. — Тя е още жива.

Марго някак неопределено поклати глава.

— И да, и не. Душата й е била твърде дълго извън тялото и има вероятност връзката между тях да е отслабнала. Затова, когато всички частици от душата бъдат събрани, някъде там на небето може да решат, че е време тя да си тръгне.

— Защо тогава досега никой не е дошъл за нея? — попита Князев, като се приближи плътно до монахинята. Това едва ли беше опит за оказване на натиск или заплаха, по-скоро той не се контролираше много добре, притеснен прекалено много за жена си.

— Разбитата на фрагменти душа е твърде малка, за да й обърне внимание Ангелът на смъртта. За него това са все едно бродещите из града призраци, това не са пълноценни души, затова и на жътварите не им е до тях — Марго потупа мечкоподобния мъж по рамото. — Спокойно, не се притеснявайте, всичко ще е наред. Главното е бързо да обединим фрагментите на душата и да ги натъп… хм, върнем в тялото.

— А какво ще правим, ако Ангелът на смъртта все пак дойде за нея?! — намесих се аз.

— Е, аз нищо не мога да направя, все пак това са ангели — небрежно отвърна монахинята, вземайки листата гофу в ръка. — Освен това ще съм заета с ритуала. Но ти, Рома — тя ме мушна с пръст в гърдите. — Чух, че си успял по някакъв начин да се справиш с Ангела на смъртта в гробището. Просто направи същото и тук. Какъв е проблемът?

Примигнах изненадано, не разбирайки в кой момент „това е прост ритуал“ се превърна в „справи се с Ангела на смъртта“?!

— Е, да започвам ли? — делово попита монахинята, стиснала в ръце гофутата, и се обърна към Алина Князева.

— Не! — почти в един глас извикахме аз и Князев, но монахинята вече беше скъсала листовете наполовина и ги хвърли в кръга, очертан около леглото.

Никога не съм бил силен в молитвите, но в този момент се опитах да се обърна към нещо или някого там горе всичко да мине безпроблемно. Но интуицията ми подсказваше, че в моя живот законът на Мърфи решава много повече, отколкото молитвите.