Алекс Кош
Аз — поглъщач (18)

Глава 18

— Започна се! — радостно прошепна монахинята.

Около лежащата на леглото Алина Князева се появиха десет нейни полупрозрачни копия.

— Ако се появи Ангел на смъртта, задръж го, докато не довърша молитвата — нареди ми Марго.

Смешно. Монахинята, очевидно, не знае, че в момента, в който се появи жътваря, времето за хората наоколо напълно спира и най-вероятно тя няма да може да си дочете молитвата, докато Ангелът на смъртта не си отиде. Но преди да успея да й го кажа, Марго Морети започна да чете текста на латински и аз не посмях да я прекъсна.

Князев стискаше здраво зъби и напрегнато наблюдаваше случващото се, както и икономът и Джен, но освен нас петимата, в стаята се появи още нещо. Първоначално реших, че нашето домашно духче ме е последвало, но след като се вгледах, разбрах, че съм сгрешил. Този беше с различни дрехи, брадата му беше по-къса, а и ръстът му беше още по-малък. Местният пазач на огнището се настани удобно на шкафа и започна да наблюдава отвисоко случващото се. Улавяйки погледа ми, домашното духче ми показа юмрук и черните му очички блеснаха заплашително, изглежда и той не ме хареса особено. И, между другото, защо молитвите и светената вода не го изплашиха? Съществата не трябваше ли да не се погаждат особено с религията?!

Речитативът на Марго плавно премина в песнопения и аз дори не забелязах как от деветте частици на душата вече бяха останали седем. Явно три от тях някак се бяха обединили. След известно време те станаха пет, после четири.

— Усещам опасност — прошепна ми Джен, оказала се незабелязано до мен. — Скоро нещо ще се случи. Студът буквално сковава цялото тяло.

Много ми се искаше да кажа нещо саркастично, но се сдържах. Трудно беше да не се досетя, че всичко около мен винаги се развива по най-лошия сценарий. За това не се изискваше дарба за предвиждане. Но най-обидното беше, че дори не можех да се подготвя подобаващо за пристигането на Ангела на смъртта — никога не бях срещал руни, способни да противостоят на толкова силни същности.

Междувременно фрагментите вече бяха само два и бяха станали значително по-плътни. Речитативът на монахинята се ускори толкова много, че вече не чувах отделни думи, а само непрекъснат поток от слепнали звуци. Двата фрагмента на душата започнаха да се сливат в едно, прониквайки един в друг, докато не се обединиха напълно. Това изглеждаше, честно казано, доста страшничко и не особено красиво, но най-важното, разбира се, беше резултатът — душата стана цяла.

— Какво става? — прозвуча мек женски глас. — Защо се чувствам толкова странно?

— Алина! — Князев се затича към призрака, но спря пред нарисуваните на пода руни. — Как си?!

Марго Морети довърши молитвата си и насмешливо изсумтя.

— А ти как мислиш? Тя не усеща тялото си, загубена е в пространството и не разбира какво става.

— Тази подозрителна жена е права, много странно усещане — съгласи се Алина Князева и огледа пространството около себе си. — Но още по-странно е какво сте направили с нашия хол? Какви са тези свещи в двадесет и първи век? — тя сложи ръце на кръста и се намръщи. — И коя е тази жена, която стои до теб, скъпи?

— Вие, разбира се, можете да й обясните всичко, да обсъдите последните събития, които тя е пропуснала, докато е била разцепена на парченца — недоволно заяви Марго. — Но с всяка секунда се увеличава шансът за появата на Ангела на смъртта. Ще можете да си говорите и след като душата се върне в тялото.

Князев искаше да възрази, но бързо се взе в ръце.

— Да, разбира се, продължете.

— И така, Алина Сергеевна, стегнете се. Ето там на болничното легло лежи тялото ви.

Призракът се обърна и едва сега забеляза материалната си обвивка. Тялото беше грижливо увито в одеяло, а самото стоманено легло беше оборудвано с цяла система от електронни устройства, които следяха състоянието на пациента.

— Да, да, това е удивително, плашещо и така нататък — продължи монахинята. — Но сега трябва да изхвърлите всички въпроси и съмнения от главата си и просто да следвате указанията ми, в противен случай може да се случи нещо непоправимо.

— Но…

— Докоснете тялото си и усетете ударите на сърцето си.

Алина Князева се обърна към съпруга си.

— Олег, за какво говори тя?!

— Слушай я — припряно каза Князев.

— Вашите тяло и душа бяха разделени в резултат на взривяването на колата ви — намесих се аз. — Монахинята трябва възможно най-бързо да ви върне в нормално състояние. Имаме много малко време. Истина е.

Жената ме погледна.

— А ти си момчето, което взех на пътя… Май Михайлов?

— Алина, не помня как бяхте по бащино име! — намеси се монахинята. — Повтарям, имаме много малко време! Поставете ръка на гърдите си и потърсете сърдечен ритъм!

Горката Алина Князева явно беше много объркана, всъщност всеки на нейно място би се чувствал така, но все пак послуша Марго и сложи призрачната си ръка на лежащото тяло. По-скоро протегна ръка, но така и не го докосна, спирайки буквално на сантиметър от гърдите. Останалите хора около мен също замръзнаха, оформяйки нещо като музей на восъчните фигури.

— Ах, мамка… — изругах аз и се огледах.

Къде е този Ангел на смъртта?

И той не ме накара да го чакам дълго. Мракът се оформи в човекоподобна фигура точно до Алина Князева, но преди да успее да я докосне, домашното духче с яростен вик скочи от шкафа право върху него. Но микростарчето така и не успя да стигне до черната фигура, оказа се уловен във въздуха от няколко черни нишки, изстреляли се от тялото на жътваря.

Но това време ми беше достатъчно, за да направя рязък скок, явно за пореден път увреждайки мускулите на прасеца си, и да успея да сграбча мрака за мястото, където би трябвало да е рамото му.

— Не мърдай!

Изглежда действията ми леко стъписаха Ангела на смъртта. Фигурата потръпна, но по някаква причина остана на мястото си. Трябваше да завърти глава на сто и осемдесет градуса, за да ме погледне в очите с черните си дупки. Оказва се, че дори в тъмнината може да има още по-тъмни места.

— Как смееш?!

— Всъщност е лесно. Този човек не е мъртъв, той не може да бъде отведен.

Жътварят продължи да ме гледа в очите, но по някаква причина дори не се опита да ме изяде, както веднага се опита да направи колегата му на гробището. Бедното домашно духче също продължаваше да виси във въздуха, държано от черните пипала.

— Наясно ли си какво правиш?! — явно шокиран повтори въпроса Ангелът на смъртта.

— Честно ли? Нямам представа — признах аз. — Дори не разбирам как там при вас горе е организирано всичко. Но тази душа няма да я вземеш.

Ако всичко беше така, както си го представяше Марго Морети, значи вече бях отвлякъл вниманието на жътваря достатъчно, за да може тя да завърши процеса на връщане на душата на Алина Князева в тялото й. Само че призракът беше застинал и не можеше дори да докосне тялото си, както и монахинята не можеше да продължи ритуала.

— Ще бъдеш наказан — овладял изненадата си, прошепна жътварят, и усетих как започва да извлича духовна енергия от мен през ръката. Но в това „дърпане на въже“ вече бях станал доста умел и с лекота спрях този процес.

— Предлагам да се разделим с мир — казах съвсем спокойно.

Странно, но наистина не изпитвах никакъв страх. Най-вероятно защото лично за мен Ангелите на смъртта не се различаваха много от другите същества, с които се бях срещал в последно време. Освен това знаех, че мога да се справя с тях и това правеше жътварите още по-малко зловещи.

— Пусни ме, човеко! — яростно извика жътварят и вълна от мрак премина през залата, като моментално угаси всички свещи.

Защо е толкова нервен, не го държа чак толкова здраво? Как можеш да удържиш същество, направено от мрак? Или… въпросът тук не е, че го държа за рамото, а в думите, които казах, когато докоснах жътваря⁈ Не беше минало денонощие, откакто погълнах душата на клоуна, а той можеше да поема контрол над йокаите. Явно жътварят е получил от мен команда да не мърда и затова оставаше на място.

— Ще те пусна, ако обещаеш, че ще си тръгнеш и ще оставиш душата на жената на мира — предложих аз.

— Смъртта трябва да си получи дължимото — беше отговорът. — Не можеш да промениш това.

— Е, все някой ден ще си го вземе, разбира се — съгласих се аз. — Но не днес и не тази душа — погледнах настрани към домашното духче. — А, между другото, пусни и малкия.

Решавайки да окажа натиск върху жътваря, за да ускоря приемането на единственото правилно решение, започнах леко да извличам душевна енергия от него.

— Добре, човеко — явно неохотно се съгласи същността. — Ще си тръгна.

Хм, уж слуга на смъртта, а самият той иска да живее, ако може така да се нарече съществуването на жътварите. Въпреки че, какво изобщо знам аз за Ангелите на смъртта? Може би те са като офис служители или куриери, в края на работния ден някъде там горе сядат в някое кафене, пият си кафето и обсъждат кой колко души е взел през деня и колко малко им плащат за толкова тежка работа.

Картинката на подобни черни същества, седнали около някоя маса и пиещи кафе с понички, ме заплени толкова много, че за момент дори изпаднах от реалността, но без да спирам процеса на изпомпване на душевна енергия.

— Ще си тръгна! — вече малко по-истерично извика жътварят.

За момент се зачудих дали няма да е по-лесно изцяло да го погълна, вместо да разчитам на думата му, но реших да не стигам до чак толкова сурови мерки. Все пак последния път получих доста сериозни неприятни усещания от душевната енергия на Ангела на смъртта, а дори не я бях усвоил напълно.

Пуснах рамото на изтъканото от мрак същество, изчаках, докато той отплува от призрака на жената, застанал плътно до него, за да имам време да реагирам, ако нещо се случи. Но проблеми нямаше, самият жътвар беше щастлив да се отдръпне от мен и да хвърли домашното духче. Старчето се приземи на четири крака като котка, изтупа се, показа юмрук на жътваря и се шмугна някъде зад шкафа.

— Всичко това е безполезно — вече отдалече заяви жътварят. — Тази жена, както и всички хора около теб, са белязани със знака на смъртта. Скоро ще вземем всеки от тях.

— А аз?

Жътварят издаде странен звук, подозрително подобен на смях.

— И аз ли съм белязан с този знак?! — повиших глас, но Ангелът на смъртта вече се беше разтворил във въздуха.

— Какво? — попита Марго Морети. — Какъв знак? За какво говориш?

Очевидно времето отново продължи своя ход и никой дори не забеляза появата на жътваря. Призрачната ръка на душата на Алина Князева докосна тялото й и монахинята продължи да я наставлява:

— Чудесно, чуйте как бие сърцето. Представете си, че сърцето в гърдите ви бие със същия ритъм. Туп-туп, туп-туп…

Изглежда по този начин Марго се опитваше да вкара призрака в състояние на транс. Дори не можех да си помисля, че това изобщо е възможно — да хипнотизираш призрак, но очите на Князева наистина се изцъклиха.

— А сега почувствай как гърдите ти се повдигат. Това е плавно и спокойно дишане на спящ човек. Концентрирай се върху него и си представи, че дишаш в същия ритъм…

Между призрака и тялото започнаха да се образуват тънки, едва забележими нишки енергия, дърпайки душата надолу.

— Ти и тялото сте едно цяло. А сега си помисли, ако в момента спеше, какво би сънувала? Това е най-приятният сън, който те успокоява и те прави щастлива.

Призракът на Алина Князева се усмихна нежно и душата постепенно потъна в тялото. След това тя въздъхна дълбоко и внезапно се обърна настрани, заемайки по-удобна поза за сън, като същевременно разголи бедро.

— Е, това е всичко — доволно се усмихна Марго. — Тя просто спи. Ще се събуди след няколко часа и ще е съвсем добре.

Князев веднага се втурна към жена си и внимателно намести одеялото върху нея.

— Сигурна ли сте? Ще е съвсем добре?

— Разбира се. Казах вече, че всичко ще мине без проблеми — радостно заяви Марго. — Дори не се наложи да се боря за душата с Ангела на смъртта.

Да бе, да. Само ако знаеше какво наистина се случи тук. Но нямах никакво намерение да й отварям очите, монахинята и така проявяваше прекалено голям интерес към мен. Нека си остане в неведение.

— Благодаря!

От изблика на чувства Князев дори прегърна монахинята, после мен… и незнайно защо се ръкува с иконома Хан и Джен, въпреки че те изобщо не взеха участие. След това той приближи до жена си и още веднъж оправи одеялото й, постоя там няколко секунди, отново се върна и още веднъж ме прегърна. Създаваше впечатление, че от толкова много чувства той просто не знае какво да прави, както и с всички емоции, които го бяха изпълнили. Затова ние бързо се сбогувахме с него, за да не го притесняваме повече. Все пак суровия, мечкоподобен шеф на СБРЗО, макар и бивш, суетящ се като квачка, изглеждаше прекалено странно. Монахинята бързо си събра нещата в една чанта, а през това време до мен се приближи невидимото за другите домашно духче.

— Добра работа — заяви ми с важен вид и вдигна палец.

Вдигнах палец в отговор, което ми спечели подозрителен поглед от Джен. През цялото време след появата на Ангела на смъртта тя се държеше някак вяло, сякаш леко шокирана. Явно тя беше единствената, която усети появата на жътваря благодарение на своя дар и още не можеше да дойде на себе си.

Вече навън Марго Морети се хвърли на гърба ми и силно ме прегърна.

— Направихме го!

— Аха — измучах аз, измъквайки се внимателно от прегръдката й. И къде е телохранителката, когато наистина има нужда от нея? Няма да се изненадам, ако за краткото време на нашия контакт монахинята е успяла да ми вземе няколко проби или, напротив, неусетно ми е инжектирала нещо.

— Нашето сътрудничество се оказа много продуктивно и непременно ще го продължим и в бъдеще — някак по злодейски потривайки ръце, каза Марго Морети. — Още повече, че способността да се справяш с демонско обладаване много заинтригува Негово високопреосвещенство архиепископ Александър Суворов. Той дори се съгласи да те привлечем да работиш в екипа на екзорсистите, така че скоро отново ще се видим!

— Прекрасно — отвърнах машинално, без изобщо да споделям радостта на монахинята.

Да, да помагаш на хората е прекрасно, само свещениците да не се опитваха да ме направят свой служител за постоянно. Дори не съм сигурен, че способността ми да поглъщам демони няма странични ефекти. Нали след Ангела на смъртта не се чувствах много добре, а и не се знае как ще ми се отрази честото контактуване с души на демони.

— Между другото — сетих се аз. — Понеже говорим за екзорсизъм, вашите колеги отвлякоха моя приятел, от когото извадих демон, и още не са го освободили.

— Това не е отвличане — възрази монахинята, — а изолация на човек, чиято душа е била подложена на демонично влияние. Между другото, изцяло в негова собствена полза.

— И дълго ли ще го държат изолиран? — попитах недоволно. — Или нещо с него не е наред?

— Точно обратното! — припряно каза монахинята. — Доколкото знам, с момчето всичко е наред. Дори прекалено. Обикновено след обсебване по душата на човек остават петна. Демонът заразява с мрак всичко, до което се докосне, но в случая на вашия приятел душата е останала абсолютно недокосната. Моите колеги задържат младежа единствено защото не могат да повярват в такова чудотворно изцеление и искат да проверят всичко отново.

От една страна, това е чудесна новина, че за Дони обсебването е минало без никакви последствия. Но тези изследвания доста ме смущаваха, защото в един момент може и самият аз да се окажа в принудителна изолация.

— Ще говорим за съвместна работа едва след като Дони се прибере у дома — казах твърдо. — Лично на вас трябва да ви благодаря за помощта за възстановяването на душата на Алина Князева.

— Няма проблем — усмихна се Марго Морети. — Живея за всичко богоугодно. Но бих искала да те попитам и за…

— Съжалявам — казах припряно, отдръпвайки се от монахинята, — но имам много важна среща и вече закъснявам.

За мое щастие Марго не прояви настойчивост. Най-вероятно причината за това беше присъствието на иконома Хан и Джен, които я гледаха сериозно и намръщено. Телохранителката ми вече беше добре запозната с навиците на монахинята и не я харесваше, също като Ника, а пък икономът по принцип гледаше почти всички с този поглед. Ето от кого би излязъл идеален бодигард, под такъв поглед никой не би посмял дори да ме доближи.

Да, въпреки твърдението на Ангела на смъртта, че всички около мен са белязани със знака на смъртта, настроението ми беше отлично. В крайна сметка успяхме да излекуваме Князева и това свали огромно бреме от мен. Дори физически започнах да дишам малко по-леко.

— Сега накъде? — поинтересува се икономът, когато се качихме в колата.

— В офиса при Джеймс Харнет.

По пътя писах на Михайлов и Ника, че ритуалът е минал успешно и сме успели да върнем Алина Князева. Разбира се, без подробности, нямаше нужда да знаят за срещата ми с Ангела на смъртта. После се обадих на Дони, но телефонът му все още беше недостъпен. Добре, че сега поне знаех, че с него всичко е наред.

В офиса на Джеймс отивах със смесени чувства, знаейки, че в приемната няма да ме посрещне милата усмивка на Миси. Без ханьото това място ще стане значително по-малко приветливо, въпреки че в случая с Джеймс за приветливост изобщо и дума не може да става.

Само Джен се качи горе с мен, икономът предпочете да изчака долу. Отваряйки вратата, аз нерешително замръзнах на прага, оглеждайки офиса. На стената близо до входа висеше познатата табела „Джеймс Харнет — най-добрият медиум в Барселона“, до нея стояха няколко сертификата, грамоти и награди. Ароматът на горещо кафе, идващ от кафе машината, също беше обичаен, само че, доколкото знаех, Джеймс предпочиташе уиски. Кой тогава и за кого е правил кафе?

— Имате ли уговорка? — раздаде се саркастично женско гласче и едва тогава забелязах „слона“, а по-точно — миловидната блондинка, която седеше на мястото на Миси.

Стройна, с наивно закръглени черти на лицето, приличаща на Барби от едноименния филм.

— Ъ-ъ… вие ли сте новата секретарка? — изтръгнах от себе си.

Но това не беше смущение, а по-скоро възмущение — прекалено бързо учителят ми беше сменил ханьото. Коя изобщо беше тази?

— Казвам се Ниса — представи се момичето. — И не съм секретарка, а партньорка на Джеймс.

Партньорка?! Бих разбрал, ако Джеймс бързо си е намерил секретарка, в крайна сметка без такава офисът трудно би работил, нали той постоянно е в командировки. Но да замени партньорката си за един ден?!

— Защо, по дяволите?! — не можах да устоя.

— Как така „защо“? — усмихна се момичето. — Защото притежавам качества, недостъпни за никой друг. Аз съм уникална, да знаеш.

Нещо в това момиче ме смути, дали начинът й на изказ, дали погледът й. Беше ми смътно познат.

— Миси? — попитах предпазливо.

— Сега се казвам Ниса — поправи ме ханьото. — Ромка, ти нали не мислиш, че някакъв си клоун може да ме убие?