Алекс Кош
Аз — поглъщач (16)

Глава 16

Евгений Михайлов пристъпи напред.

— Това е само застраховка. Искаме да сме сигурни, че всички ваши договорки са в сила и Роман не го заплашва нищо.

Колкото и да е странно, обикновено много спокойният глава на семейство Михайлови сега явно беше нервен и не можеше да го скрие напълно. Подозирам, че това по някакъв начин е свързано със смъртта на жена му — Ника беше споменала, че майка й е загинала при много странни и мистични обстоятелства. Може би в смъртта й е било замесено някакво същество.

— Всичко е наред — уверих йокаите, като внимателно наблюдавах Михайлов-старши да не би да си изтърве нервите. — Просто някой твърде често ме заплашваше да ме изяде, затова реших да играя на сигурно.

Месиел внимателно постави свободната си ръка на рамото на китсуне и явно я взе под контрол, за да не направи някоя глупост. Въпреки това вдигна другата ръка с меча пред себе си.

— По принцип мога да разбера мотивацията ти — каза той, като постепенно промени котешката си муцуна в човешко лице. — При условие, че привличането на толкова много хора с оръжия няма никакви други цели.

— Яре-яре — намеси се Госу. — Хайде всички да се успокоим. Никой никого няма да напада. Всички ние просто физически не можем да навредим на Роман.

— На Садако не й харесва тук — каза яманубата, известна още като Садако, криейки се зад Мако. — Пак сме под земята.

— Тихо — успокоително я погали по ръката Мако. — Вс-сичко е наред.

Китсуне вероятно щеше да си каже мнението, ако Мес не я контролираше. Шики пък, вместо да започне да проявява агресия, с любопитство оглеждаше лабораторията и когато нещо привлече вниманието му, веднага заситни към един от лаптопите.

— А това какво е?

— Компютър — по инерция отговори втренчения в йокаите професор Семьонов. — Кхм… Не сте ли виждали преди?

— Не се е налагало — мечката срамежливо размърда лапичка, като при това изглеждаше толкова сладко, сякаш не от него се страхуваха всички присъстващи тук йокаи. — А какво прави?

Наблюдавайки го с крайчеца на окото си, аз си отбелязах, че отрязаната лапичка на танукито почти се е възстановила и той вече не изглежда толкова смачкан, както когато беше затворен. Останалите също бяха успели донякъде да се възстановят, а е възможно да беше просто следствие от прехода към енергийна форма и обратно.

Ника стоеше до мен, нетърпеливо пристъпяше от крак на крак и накрая не издържа:

— А вие наистина ли можете да променяте лицата си по желание? На абсолютно каквито си искате? И във всяко едно животно ли можете да се трансформирате или само в една форма, като например лисица и котка? — после се обърна към Садако. — А ти имаш много красива шапка. Много ти подхожда.

Едва не се задавих. Има си хас да не й подхожда, нали шапката успешно прикриваше много неприятното лице на яманубата. Или яманубито? Дори не знам може ли да се склоняват японските названия.

— Благодаря — промърмори Садако изпод шапката.

Мина съвсем малко време и ние с йокаите успяхме да се споразумеем. По-точно Михайлов успя да се увери, че те не са опасни за нас, поне засега. И комуникацията веднага стана по-лесна. Освен това Евгений Сергеевич се беше погрижил не само за сигурността, но и за подготовката на масата за преговори. Когато военните си тръгнаха, в залата веднага се появиха няколко души в бели ризи, подготвиха масата и донесоха различни ястия, като се започне от обикновени плодове и сладкиши и се завърши с печено месо.

Всъщност все пак имаше малък инцидент с китсуне, когато Месиел я освободи от контрола си и тя отново започна да заплашва, че ще ме погълне веднага щом изтече месечният договор.

— Слушай, спри да се правиш на глупачка — не се сдържах аз. — Знам, че никога в живота си не си яла човек.

— Ха, разкриха те — саркастично коментира думите ми Шики. — Ти си само крадла и тази престорена кръвожадност може да измами само тесногръд човек.

— Пфф — изсумтя лисицата. — Разбира се, че не бих яла такъв подъл човек. Любителят на мърша си ти!

Но Шики вече не я слушаше, двамата с Госу активно разпитваха Семьонов за съвременните технологии, докато останалите йокаи пиеха чай и похапваха сладкиши. И естествено, любопитната ми сестра вече ги разпитваше.

Лисицата продължи да сумти ядосано и да ми хвърля погледи, докато не забеляза домашното духче, което през цялото това време се криеше в най-отдалечения ъгъл на лабораторията. Изглежда нашите гости толкова го заинтригуваха, че си беше позволил да се подаде от „обратната страна“.

— Хей, а това кой е? — попита китсуне, душейки с нос. — Мирише странно.

— Пазителят на огнището на тази къща — отговорих аз. — Опита се да ме удуши, а сега ходи по петите ми и ме наблюдава.

Лисицата се приближи до микродядката, хвана го за ръката и силно я стисна.

— Уважавам те. Поне си опитал.

Бедното домашно духче от страх се гмурна толкова дълбоко в „обратната страна“, че стана невидим дори за мен.

Междувременно професор Семьонов успя да се договори с йокаите да проведат някои изследвания и тестове в замяна на помощ за легализацията им. Госу и Месиел бързо разбраха, че в съвременния свят само фалшив паспорт не е достатъчен, съществуват и бази данни, така че създаването на самоличност от нищото е много трудно. Разбира се, бившият началник на полицията познаваше хора със съответните умения, дори и такива, които не беше успял да затвори. Но като цяло, съдейки по думите на Михайлов, това наистина не е лесно да се направи, неслучайно скъперникът Джеймс беше толкова ядосан. Между другото, кого ли смяташе да вземе на мястото на загиналата ханьо?

Ника заразпитва китсуне, опитвайки се да разбере колко лесно може да променя лицето и отделните части на фигурата си. Шики го допуснаха до лаптопа и започнаха да му обясняват как да го използва, и танукито с огромен интерес се потопи в света на местния интернет. Мако и Садако просто се наслаждаваха на чая и на различните сладкиши. И всичко беше просто прекрасно до момента, когато Семьонов свърши да чете документите от тайника. Кога изобщо беше успял? Нали през цялото време разговаряше с йокаите.

— Разбрах всичко! — съобщи той, макар и без особена радост. Дори бих казал, че професорът изглежда доста потиснат. — Документите съдържат информация за недостатъците на „Купола“ и не твърде оптимистично изследване на поведението на демоните.

— Може ли малко по-подробно? — попита Михайлов-старши.

— И на максимално разбираем език — добави Ника, откъсвайки се от разговора с йокая.

Докато йокаите си почиваха, ние със Семьонов, Михайлов-старши и Ника се отдръпнахме настрани и продължихме обсъждането.

— Принципът на работа на „Купола“ е да прихваща портали на Островите и да ги измества в необитаеми райони. Има сложни алгоритми на ограничения, които пречат тези портали да се насочват към едно и също място, защото това отслабва пространството и увеличава шансовете за пробиви вече вътре в самия „Купол“. Затова ги разпръскват по всички територии около градовете, вместо да пускат демони само в едно място, някъде в специално отцепена зона.

— Това го знае всеки — отбеляза Ника. — Е, ако не всеки, то поне всеки, който се интересува. Странно защо такава „ценна“ информация е била съхранявана в тайник.

Професорът поклати глава.

— Ника, както винаги, бързаш. Целият проект е бил основан на теорията на професор Айнщайн за порталите, а тази теория не дава конкретни цифри и зависимости колко далече трябва да се разпределят порталите и дали постоянните им премествания не влияят на пространството. А са останали и много други въпроси, за които все още няма отговори. Във всеки случай в условно достъпните източници нищо не е публикувано.

— Но вече са минали толкова много години и всичко продължава да работи като по часовник — отбеляза Михайлов-старши.

По дяволите, Докторът говореше за нещо подобно! Че защитата на островите всеки момент ще престане да действа. Вярно, тогава не приех думите му на сериозно, прозвучаха по-скоро като извинение за действията на тяхното тайно общество с име, измислено от човек без въображение. Удобно е да създаваш хаос под благовидния претекст, че защитаваш цялото човечество, но някак си се съмнявам, че убитите от Доктора свещеници са косвена щета, която може просто да се приеме. За Ездача пък изцяло мълча, той уби толкова много хора в името на експериментите си, че тук не можех да открия никаква полза за човечеството.

— Възможно е „Куполът“ да работи както трябва, а е възможно и да не е така, никой не би ни информирал за това — сви рамене професорът. — Още повече, че в тези документи, наред с други неща, са събрани изследвания на специалист, които потвърждават, че всяко преместване на порталите изтънява тъканта между световете, макар и в по-малка степен, отколкото постоянно им отваряне в една и съща точка. Някакъв си професор Бедвил е провел множество тестове и е установил, че пространството между точките на прехвърляне на порталите претърпява известна щета.

— Бедвил? — повторих, чувайки позната фамилия. — Норман Бедвил?

— Не, Нейман Бедвил — погледна в документите Семьонов. — Защо?

— А, нищо — промърморих под нос.

Ездача имаше същото фамилно име, преди всъщност да стане „Ездача“. Това едва ли е съвпадение, което означава, че е или роднина, или самият той. Макаров е ярко доказателство, че хората в този свят могат да живеят по-дълго, отколкото в нашия, по една или друга причина. Така че човекът, изследвал порталите на демоните, спокойно можеше да е същият този Ездач, още повече че той ми демонстрира способност за телепортация. Това може би е свързано именно с неговите изследвания.

— Добре, това е ясно — намръщи се Михайлов-старши. — А какво пише за поведението на демоните?

Йокаите слушаха разговора ни, но явно изобщо не разбираха за какво става дума.

— Това вече е изследване на друг специалист, между другото, достатъчно известен и сега — професор Семьонов ме погледна. — Чух, че те е учил Макаров. Той, подобно на много изключителни умове от онова време, е участвал в създаването на „Купола“ и е провел изследване на самия фактор на възникване на портали.

Раздаде се звук на счупена чаша, паднала от пръстите на Мако.

— Какво⁈ Макаров е негов учител?!

Ох, по дяволите! Колко не навреме!

— Всичко това е било план на Господаря да ни направи отново свои марионетки! — яростно възкликна китсуне и веднага се нахвърли на Ника.

Сестра ми изобщо не очакваше подобно развитие на събитията, но все пак успя да реагира, отдръпвайки се от ноктите на „лисицата“, изскочили от елегантните й пръстчета. Но тя не успя да направи нищо повече, защото до нея се появи икономът Хан и с един светкавичен удар изпрати китсуне в дълъг полет през цялата зала.

Останалите йокаи също преминаха към агресивни действия, но неочаквано получиха мощен отпор: Михайлов-старши демонстрира силата си, като не просто ги разхвърли, а буквално ги заби в стените на лабораторията. Застанал в средата на залата, той разпери ръце и от тях изригнаха мощни потоци вятър във всички посоки. Бяха толкова силни, че изкривяваха въздуха, позволявайки на човек да ги види като полупрозрачни въжета, на които само Госу можеше да устои с помощта на своята телекинеза. Но и той не издържа дълго, очевидно не беше успял да се възстанови напълно след подземието. Садако, Мако, Госу, Месиел, китсуне и Шики — всички се оказаха приковани към стените. Ревът на въздушните потоци изключваше всякаква възможност за по-нататъшни преговори.

Професор Семьонов приближи до мен и ми извика в ухото:

— Защо станаха нервни? Нали вече се бяхме разбрали!

— Макаров може да контролира съществата! Преди петдесет години тези йокаи са избягали от него и са се скрили под земята, надявайки се, че той ще умре през това време! Но старецът все още е по-жив от всички живи, а освен това аз съм свързан с него. Представяш ли си какъв шок е това за тях?

Професорът направи гримаса.

— Винаги има някакви проблеми с тези същества!

Ревът на въздушните потоци стана по-слаб и всички йокаи паднаха на пода.

— Следващият, който се опита да прояви агресия, ще го разкъсам на парчета — предупреди Евгений Сергеевич и ме погледна изразително. — Е, още ли мислиш, че съм прекалено предпазлив?

Какво да кажа, като цяло се оказа прав. Но какъв беше шансът да разберат за Макаров, ако ги бях призовал някъде извън имението на Михайлови? За причините и следствията от случилото се можеше да се спори, но по-късно, разбира се. За мен за всичко е виновен Семьонов, който беше прекалено нетърпелив да обсъди съдържанието на документите от тайника.

Предпочетох да не отговарям на Михайлов, а да говоря с йокаите.

— И така, цялото внимание към мен! — извиках аз. — Всички знаете, че физически не мога да лъжа! Нямах представа, че сте свързани по някакъв начин с Макаров. Нямах намерение да ви предавам на него и съм го виждал само веднъж в живота си!

— Защо тогава рошавият те нарече негов ученик? — попита Месиел, ставайки от пода.

— Макаров ми помага със съвети от болницата по телефона.

— Вече знам какво е телефон — кимна с разбиране човекът-котка. — А за каква болница става дума?

— Ъъъ… болница за принудително лечение на психично болни хора.

Йокаите замръзнаха, смилайки неочакваната информация.

— Господарят е попаднал в психиатрия?! — първа възкликна китсуне и избухна в смях. — Ха! Колко е хубаво да го чуя!

Цялата шесторка радостно забърбориха и започнаха да обсъждат съдбата на Макаров, мигновено забравяйки, че се канеха да ни нападат. По-точно без мен, само близките ми, защото специално на мен договорите нямаше да им позволят да причинят вреда. Все пак мисленето им в много отношения беше подобно на детското, както вече бях забелязал по-рано, включително и бързата им адаптивност. Разбира се, всички се извиниха за поведението си, още повече че само китсуне успя реално да нападне някого, но неприятният привкус все пак остана. Затова Евгений Сергеевич принуди йокаите да сключат още един договор, който им забранява да причиняват вреда на всички обитатели на имението, при условие, че никой няма да напада самите тях. В замяна на това и сътрудничеството им със Семьонов, той обеща да им помогне с легализацията в града и да им предостави временно убежище. Не беше най-лошият вариант, между другото, защото аз самият живеех ту в болница, ту в хотел, и едва ли можех да им помогна с жилище.

Пълно разочарование за Ника стана информацията за тайника на Госу. Оказа се, че той не се намира в пределите на Барса, а много по-далеч, в същия онзи град, в който първоначално Михайлов-старши планираше да ме изпрати да уча при мистериозния Касапин — в Орлеан, разположен на Бронзовия остров. Пътуването до там с влак отнемаше няколко дни, а самолетите, колкото и да е странно, не можеха да летят под „Купола“. Така че сестра ми нямаше никаква възможност да ми прави компания, а и самият аз не можех просто така да отида там по свое желание. На първо място, трябваше да се възстанови душата на Алина Князева, а също така щеше да е добре да разбера от Роналд Тумс за напредъка в лечението на Лора. Тези въпроси бяха по-важни от каквото й да е съкровище.

След като оставихме йокаите в лабораторията под надзора на иконома Хан, ние четиримата със Семьонов, Михайлов-старши и Ника се качихме горе. По-точно петима, нали домашното духче упорито продължаваше да ме следва. Семьонов най-накрая доразказа за теорията на Макаров, според която порталите към нашия свят от измерението Лимба са създадени от един от видовете демони. И е съвсем логично, че те също са се обучавали, макар и не толкова бързо, колкото хората, тъй като самата еволюция на обитателите на Лимба протичаше много по-бавно. Това, между другото, вече беше доказан факт. И Макаров беше убеден, че в един момент демоните ще се научат да пробиват „Купола“ и тогава жителите на Островите ще се окажат напълно неподготвени за появата на орда от демони. Е, не точно орда, все пак порталите се нуждаят от време, за да натрупат енергия, и СБРЗО би трябвало да има време да ги затвори, но за това време ще загинат много обикновени хора. Очевидно Братството се подготвяше точно за това събитие с всички достъпни и недостъпни способи, въпреки че според мен това беше само извинение за експериментите на напълно побъркани учени.

Озовавайки се отново у дома, където имах обхват, веднага получих на телефона си съобщения за пропуснати обаждания от Джеймс и Князев.

„Охо, явно е нещо важно“ — предположих логично.

Първо се обадих на медиума, но той не вдигна. Вече не помня кога за последно успях да се свържа с него по телефона, сякаш нарочно ме игнорираше. Князев отговори веднага, без дори да позволи първото позвъняване да свърши.

— Здравей, Роман, как е самочувствието? — изстреля на един дъх той в слушалката.

— Ъ-ъ… добре.

— Отлично — продължи Князев, без дори да изчака отговора ми. — Марго Морети вече пътува към мен, за да извърши ритуала. Надявам се, че и ти ще дойдеш?

— Разбира се — уверих аз.

— Тогава те чакам след час.

Разбира се, Ника веднага заяви, че идва с мен, за да ме защити от посегателствата на Марго Морети.

— За теб е време да се прибираш в Академията — напомни Михайлов-старши. — От тук ще отидеш само до гарата.

— Ама, тате!

— И без това ти позволих да се занимаваш с какви ли не глупости, вместо да учиш — твърдо каза Евгений Сергеевич. — Свързах се с твоя курсов ръководител, трябва да се върнеш в общежитието до осем вечерта, ако не искаш да получиш наказание.

Ника се намръщи, но повече не посмя да спори. Очевидно курсовият ръководител и наказанията в Академията наистина представляваха някаква заплаха за ексцентричното момиче.

— Добре — унило се съгласи тя. — Отивам да се приготвя.

— Икономът Хан ще те закара при Князев — „зарадва“ ме Михайлов. — До края на деня той ще бъде изцяло на твое разположение. Джен също ще дойде там. Надявам се, че с такава охрана поне днес няма да има излишни проблеми.

Колкото и добре да се отнасях към Джен, ползата от нея като охрана не беше голяма. На какво е способен икономът, освен сеансите на не особено успешната акупунктура, също нямах много добра представа, но вероятно Евгений Сергеевич знаеше по-добре. Освен това може да ме смятате за отмъстителен и дребнав, но бих искал да видя как икономът крещи от ужас. Ако той прекарва време с мен, то с моя късмет такава възможност наистина може да му се представи. Онзи сеанс на неуспешната и много болезнена акупунктура беше в миналото, но, както каза моята по-възрастна версия от мазето на Макаров: „никога не позволявай на другите безнаказано да те бият и унижават“, „всяко унижение остава сърбящ белег върху самоуважението“. Като цяло исках да получа малко морално удовлетворение от иконома, макар че все още не знаех как точно може да стане това.

— Не мога да обещая нищо — казах честно. — Неприятностите сами ме намират.

И като по поръчка телефонът ми иззвъня, а на екрана се изписа номера на болницата за принудително лечение на психично болни „Дъга“. И аз много добре знаех кой точно може да ми се обажда от там…