Алекс Кош
Аз — поглъщач (2)

Глава 2

Права беше Джен, винаги трябва да се оставя един нож за близък бой. Сега се оказах без никакво оръжие, абсолютно сам и без ни най-малка идея накъде да вървя. Пещерата по размери беше почти колкото метростанция — с висок таван, продълговата форма и тунели, водещи наляво и надясно. И навсякъде около мен съвършено безшумно се движеха сиви безоки същества. Прииска ми се да им направя снимка с телефона и по-късно да натрия носа на Марго, която беше заявила, че в депото няма как да има много от тях! А тук те бяха стотици, да не кажа хиляди! Въпреки че и аз самият не разбирах с какво се храни цялата тази тълпа. За да се наядат подобаващо, ще им се наложи да изядат половината град!

Стоях неподвижно, страхувайки се да помръдна, и мислено се молех да се случи чудо и никой да не ме забележи. И очевидно молитвата подейства, минутите минаваха, а създанията минаваха покрай мен, без по никакъв начин да реагират на присъствието ми. Не съм сигурен, че причината беше точно в молитвата, по-скоро благодарение на поглъщането на душата на убитото сиво чудовище те бяха започнали да ме усещат като „свой“. Във всеки случай това обяснение ми се стори по-логично, защото, съдейки по липсата на очи, те определено не се ориентираха със зрение. Миризма, някакъв биолокатор или виждаха аурите? Кой знае. Но за всички тези същества аз очевидно успешно минавах теста „свой-чужд“.

Ето едно от сивите чудовища тичаше право към мен и в последния момент смени посоката, като едва ме докосна с хълбок. На пръв поглед всички сновяха насам-натам напълно хаотично и не можех да схвана какво изобщо правят. След като се уверих, че сивите същества нямат намерение да ме нападат, аз извадих телефона и като си отбелязах мислено, че тук няма никакъв обхват, започнах да снимам всичко около мен. Ако се измъкна жив оттук, ще кача клипа в мрежата и ще стана известен блогър, още повече че тук видео услугите едва се зараждаха. Ще създам свой собствен канал „Медиум — опппе“ и ще обикалям по изоставени места в търсене на призраци, при това на въпроса ми „има ли някой тук?“, зададен в мрака, почти сигурно ще има кой да отговори.

В един момент две същества буквално на няколко метра пред мен внезапно се сблъскаха и между тях започна кратка и ожесточена битка, резултатът от която беше разкъсан гръден кош на загубилия. Тялото едва имаше време да се свлече на пода на пещерата, когато всички намиращи се наблизо същества се нахвърлиха върху него и започнаха да го разкъсват на парчета като някакви пирани. Десетина секунди по-късно на пода не беше останало дори петънце кръв — бяха оглозгали всичко до кокал. Отчасти стана ясно как съществата са решили въпроса с храната, макар че само с канибализъм такава колония не може да се изхрани, вероятно ядат и нещо друго. Или някой друг.

„Така. Значи дори това, че сега ме смятат за свой, далеч не ми гарантира безопасност“ — осъзнах аз и по гърба ми отново пробягаха мравки.

Всъщност имах само две възможности: да чакам спасението тук или да тръгна да проуча пещерите, което изглеждаше много по-привлекателно. Нямах идея накъде да тръгна, така че просто извадих рамките, настроени да търсят Алина Князева, и оставих те да решат вместо мен. И за мой ужас те все още сочеха надолу.

„Как е възможно това?! — помислих си раздразнено. — Къде по-надолу?! В ада?!“

По принцип ефектът след поглъщане на душата на същество се запазва за около двадесет и четири часа, надявам се за това време да успея да се измъкна оттук и да не бъда изяден. Също така бих искал да знам как определят кога могат да започнат да ядат себеподобните си.

В този момент едно от сивите създания притича покрай мен и аз неволно отстъпих крачка назад. Веднага усетих как кракът ми започва да потъва в земята. Изнервен, веднага го дръпнах обратно и отново застинах неподвижен, стараейки се дори да не дишам. Страхът да не пропадна чак до ядрото на земята отново се върна. Но и да стоя неподвижен би било глупаво, освен това, щом вече съм получил способност да минавам през стени, то си струва да разбера как точно работи тя.

Много внимателно направих крачка напред, следейки напрегнато дали кракът ми няма да потъне в земята. Изглежда се получи. След това направих още една крачка. Така много бавно аз се придвижих десетина метра, приближавайки до една от стените. Целта беше проста — да докосна стената и да се опитам да разбера как работи новата ми временна способност. За начало реших да опитам да накарам ръката си да мине през камъка. Не се получи, дланта ми просто опря в стената.

Нищо не разбирах! Защо паднах от тавана на пода, а не пропаднах през него, а после една неуверена стъпка за малко да ме изпрати надолу?

Понечих да ударя стената с юмрук, но той неочаквано лесно потъна в нея. Едва не загубих равновесие от изненада, а после се опитах да се концентрирам върху усещанията в ръката си. Беше малко изтръпнала, сякаш съм лежал върху нея, но като цяло се усещаше нормално и се движеше с леко усилие. Но веднага щом спрях да я движа, камъкът започна леко да я изтласква навън. С постепенно променяне на скоростта на движение на ръката успях да определя закономерност: плавните движения позволяваха спокойно да докосвам стените, а по-резките включваха способността за „проникване“. Освен това влияние оказваше и площта на контакт — дланта трябваше да се движи много по-бързо, отколкото пръстите. По същество това напомняше плуване във вода, амплитудните движения ми позволяваха да се „гмурна“ в камъка. При това имаше своеобразна защита, която изтласкваше тялото от камъка, когато напълно спирах да се движа. Изненадващо, но това беше точно копие на сцената от стария филм „Магьосниците“, когато се учеха да минават през стени. „Вярвам в себе си, не виждам препятствия“, засилваш се и скачаш.

След като осъзнах, че ако сам не го пожелая, няма да пропадна през земята, малко се успокоих. Като цяло ситуацията не беше чак толкова лоша, дори можех да извлека полза от нея и в крайна сметка да намеря липсващата частица от душата на съпругата на Князев. Просто трябва да рискувам и да се спусна по-надолу през пода на пещерата.

Взел решение за по-нататъшните си действия, реших първо да проверя дебелината на пода. Застанах на колене и пъхнах ръката си в камъка. Тя изтръпна по цялата си дължина, което означаваше, че не съм достигнал до пещерата отдолу. Тогава легнах на пода и потънах още по-дълбоко в камъка — първо до рамото, после и до шията. И накрая върховете на пръстите спряха да изтръпват, тоест там долу наистина имаше празно пространство.

Да рискувам?

Това беше много по-страшно, отколкото просто да потопиш ръката си в камък. Зачудих се какво ли ще видя, ако отворя очи в камъка? И дали изобщо е възможно да се направи това?

За да сработи способността, принципно би трябвало да ударя силно лицето си в пода. По-точно, да се опитам да го направя. Да се реши човек на подобно нещо не е толкова лесно, но аз затворих очи и се справих. Всъщност се оказа дори по-лесно, отколкото да си отрежа пръст, за да напълня руна с енергия. Когато кожата на лицето ми започна да изтръпва, аз затаих дъх и продължих да потъвам по-надолу, надявайки се, че няма да падна, когато стигна до края на скалата.

Накрая изтръпването на главата ми започна да изчезва, започвайки от темето и стигайки чак до врата. При това усещанията ми подсказваха, че торсът ми почти изцяло е в камъка, отгоре беше само това, което е под кръста. Ако сега там имаше човек, той щеше да е много изненадан от странната гледка — крака, стърчащи от пода на пещерата, и туловище, потопено в камъка. Добре поне, че въпреки страшния външен вид и липсата на очи, сивите създания любезно ме заобикаляха, иначе като нищо можеха и да ме стъпчат.

Отворих очи и веднага ги затворих от необичайно ярката светлина. Примигнах и шокирано се втренчих в открилата се пред мен гледка. Не можех да повярвам — долу в пещерата имаше малко селце в японски стил. Вярно, отгоре се виждаха предимно червеникавите керемиди на покривите-лодки на едноетажните къщички, както и хартиените фенери, висящи във въздуха над малобройните улички. През средата на селото минаваше широк няколко метра поток, в чиято прозрачна вода плуваха златни рибки, видимо шарани, а отстрани до последната къща се виждаше съвсем истинска градина с множество разноцветни плодове по клоните на дърветата и храстите.

Мамка му!

По една от уличките точно под мен вървеше жена в червено-черно кимоно, с черна коса, фиксирана с две забити в нея пръчки. Сякаш почувствала моя поглед, жената вдигна глава и погледна нагоре. На бялото й личице се изписа изненада, а в следващия момент шията й започна стремително да се удължава, докато главата не приближи плътно до мен. Бях толкова шокиран, че дори не успях да се уплаша или да опитам да се скрия обратно в камъка. Азиатското й лице, покрито с плътен слой бял грим, изглеждаше доста сладко, въпреки че изражението й беше някак неживо. Жълтите очи с вертикални зеници ме погледнаха заинтригувано, а тънките червени устни леко съскащо произнесоха:

— Кой с-си ти?

Преди да успея да отговоря, от устата й се стрелна дълъг раздвоен език и докосна бузата ми. От изненада се дръпнах с цяло тяло назад и усетих как от внезапното движение започвам да пропадам през скалата.

Височината на пещерата беше прекалено голяма, за да се надявам, че няма да се нараня. Всъщност какво ти нараняване, тук животът ми беше под въпрос. Впрочем, аз вече знаех, че няма да се убия, ако се гмурна в пода като риба. После, разбира се, ще трябва някак да изплувам обратно, но това вече ще е следваща задача, след като първо преживея самото падане.

За щастие не ми се наложи да се гмуркам в земята, тъй като така и не стигнах до нея, а увиснах във въздуха на около метър преди това. После бях завъртян във вертикално положение, но все още без да докосвам земята.

— Виж ти, виж ти — раздаде се скърцащ старчески глас някъде зад мен. — Кой е този тук?

Завъртяха ме около оста ми и видях пред себе си нисък престарял азиатец с огромна плешива глава. Набръчканото му лице беше с нормални размери, но задната част на главата му стърчеше далеч назад, все едно е череп на „извънземен“, покрит с човешка кожа.

— Здрасти — поздравих аз, гледайки напрегнато към „мозъчния“ старец.

— Човек? — изненада се той. — Как си попаднал тук?

— През-з тавана на пещерата — изсъска азиатката, докато ме оглеждаше с интерес от различни страни, движейки главата с дългата шия. — Мина през камъка, като без-зоките трупояди — тя приближи лицето си до моето и ме подуши. — И мирише почти като тях!

Старецът замислено поглади късата си сива брада.

— Защо не си разкъсан на парчета при преминаването през защитата на селото?

— Защита? Не усетих нищо подобно.

— Много странно — поклати глава старецът. — Мико, време е да бием камбаната. Извикай всички.

Жената със змийската шия я издължи до върха на най-голямата сграда, на която наистина висеше малка камбанка. Там захапа въженцето със зъби и го задърпа, създавайки някаква проста и в същото време приятна мелодия.

— Съжалявам, но ще трябва да повисиш още малко, докато решим какво да правим с теб — предупреди ме старецът.

Само свих рамене в отговор, така или иначе нямах никакъв избор. Междувременно от къщите наоколо започнаха да се появяват странни същества: гърбав мъж, който приличаше на смесица от костенурка и някакъв демон, жена с глава на сребърна лисица и бухнала опашка, най-зловещият дългонос бял клоун, който някога бях виждал във филмите на ужасите, както и добре познатата ми Садако, която беше покрила главата си с опърпана, но елегантна бяла шапка. Очевидно това не беше същата онази особа, която ние с Мей Ли бяхме убили не толкова отдавна, но въпреки това не се почувствах по-добре.

Бързо напипах последните останали гофу в джоба си, макар да не вярвах, че ще са от голяма полза срещу подобни създания. Но пък и нямах други варианти — не можех да се гмурна в земята, тъй като продължавах да вися във въздуха, а нямах никакво оръжие под ръка. В същото време не бяха блокирали ръцете ми, което означаваше, че все още имах шанс да използвам гофу. Вярно, вече бях изразходвал спиращите и в джоба си имах само търсещи, запечатващи и няколко атакуващи, включително и „духовен удар“, на който възлагах основната си надежда. От друга страна, дори и да вложех всичките си сили в него, едва ли бих се справил с толкова много същества. Свръхсилата, получена от Деймис, тук също едва ли щеше да помогне, по-скоро щях да навредя само на себе си, като за пореден път разтегна сухожилие или скъсам мускулни влакна.

— Човек? — учудено възкликна жената-лисица, като първа приближи плътно до мен, хвана ме за брадичката и завъртя главата ми наляво-надясно. — А защо от него вони като от трупояд.

Прозвуча малко обидно, но реших да си замълча. Когато си заобиколен от опасни създания, по-добре да не си отваряш излишно устата, особено при стоящата наблизо Садако. Още помнех как пъхаше дългата си коса в устите на бедните хорица в болницата и дори посягаше към моята. А тук имаше и други незнайни създания, вероятно не по-малко опасни от момичето от кладенеца. Честно казано, мен най-много ме притесни клоунът с абсолютно бялото издължено лице, налудничава усмивка и такъв поглед, сякаш се чуди как точно да ме разчлени.

— Човекът проникна тук през тавана, някак с-си премина през з-защитния купол — обади се жената с дългата шия. — Може би е мелез? Резултат от чифтос-сване на безок трупояд и човек?

— Какво?! — извиках аз, неволно представяйки си тази ужасна картина. — Какъв кошмар!

Не!

— Наистина са глупости — съгласи се старецът. — Те хвърлят хайвер, а и не се делят по полов признак. Не, тук има нещо друго…

Косата на Садако се задвижи, излезе изпод широкополата й шапка и се насочи право към мен.

— Мога да го накарам да си каже всичко — заяви тя.

Удивително, но за разлика от другата Садако, с която се бях сблъскал, тази говореше съвсем членоразделно и осъзнато. Но движенията на тялото й си оставаха резки и неестествени, като на кукла на конци. Дори устата си сякаш отваряше не в синхрон с думите.

— Докато не дойде Месиел, ще ви помоля да се въздържате от мъчения — спря ги старецът, с което си спечели моята искрена благодарност.

— Още повече, че съм готов да ви кажа всичко доброволно — побързах да се обадя аз. — И за себе си, и за това защо съм дошъл тук. Нямам абсолютно нищо за криене.

— Човеци — презрително изсумтя жената-змия. — На вас не трябва да се вярва.

— Човеците са лошо — за първи път се обади „костенурката“. — Човеците трябва да се убиват.

— Точно така! Капа е прав! Какво значение има кой е този човек?! — недоволно възкликна момичето-лисица, като напълно игнорира думите ми. — Нека да го убием и да дадем останките му на трупоядите. Ако го направим бързо, Мес дори няма да разбере, че тук е имало някой.

Очевидно пред мен стоеше китсуне — сребърната лисица от японската митология, макар че нея обикновено я рисуваха или като животно, или като жена, а тук се беше получил някакъв комбиниран вариант с тяло на човек и глава на животно. По подобен начин рисуваха своите богове египтяните — само че при тях главите бяха на кучета, птици и котки.

— Имаме правило да не вредим на човеците — поклати яйцеподобната си глава старецът. — А това все пак е човек и предполагам, че смъртта може да се счита за най-фаталния вариант на нанасяне на вреда.

— Нима? — изсумтя „лисицата“. — Колко си ми умен, неслучайно главата ти е толкова голяма. Но нашите правила не касаят случаите, когато човекът сам е дошъл в нашето село и може да разкрие неговата тайна. Прекалено дълго създавахме това място, за да рискуваме да го открият.

— Извинете — опитах да се намеся аз. — Обещавам, че на никого няма да кажа за вас… — тук обаче се намеси проклетата ми честност. — По-точно, ще кажа, но само ако ме попитат.

— Мисля, че ни се подиграва — присви очи „лисицата“. — Отговаряй честно, защо дойде тук?! Може би специално нас си търсил?!

— Всъщност аз съм медиум и…

Всички същества около мен едновременно отстъпиха назад.

— Медиум?!

— Казах ви, че трябва да го убием! — оголвайки зъби, изръмжа „лисицата“. — Сигурно всичко е заради Шики. Подозрително често напуска селото. Явно скапаното псе е привлякло вниманието на медиумите и сега те идват, за да унищожат убежището ни!

Белият клоун незнайно откъде извади два огромни ножа, а мълчалият през цялото това време човек-костенурка започна да се покрива с костна броня, превръщайки се в своеобразен рицар.

— Е, за медиум може да направим изключение от правилата — неочаквано лесно се съгласи старецът, който само до преди минута ме защитаваше. — Разкъсайте го!

Осъзнавайки, че преговорите изведнъж рязко са приключили, аз извадих от джоба всички останали ми гофу, избрах „духовен удар“, влях енергия в него и го хвърлих към стареца — очевидно беше, че той продължава да ме държи във въздуха и да не ми позволява да стъпя на земята, за да избягам.

За съжаление, на пътя на ударната вълна застана човекът-костенурка и безпроблемно пое целия удар върху себе си.

— Ще му взема сърцето! — изръмжа „лисицата“ и скочи към мен.

Единственото, което можех да направя, беше да се прикрия с ръце, защото продължавах да вися във въздуха като пинята, натъпкана с бонбони.

— Всички замръзнете! — раздаде се силен вик и „лисицата“ буквално увисна във въздуха пред мен, като ноктите й не ме достигаха само с няколко сантиметра. Зад гърба й по същия начин бяха застинали клоунът с двата ножа, човекът-костенурка с протегнати към мен ръце и жената със змийската шия, стиснала със зъби цял меч. И Садако не изоставаше от тях, опитвайки се да се добере до мен с дългите си коси, но също беше спряна със сила от престарелия телепат.

— Госу! — изръмжа „лисицата“, напрягайки цялото си тяло, но така и без да успее да ме достигне с ноктите си. — Пусни ме!

— Шефът заповяда, аз изпълнявам — спокойно отвърна старецът.

Честно казано, всичко случващо се започна да ми прилича на някаква фантасмагория. Може би там в метрото просто съм се надишал с някакъв халюциногенен газ и сега се търкалям на земята, текат ми слюнки и сънувам странен сън. В такъв случай току-що започнах да сънувам нов персонаж — черен котарак в сиво сако. Тоест, човек с глава на котка. Висок, строен, елегантен… котарак?!

— Отдръпнете се от него — заповяда човекът-котарак. — Госу, пусни момчето на земята, а китсуне нека повиси още малко във въздуха.

Старецът видимо неохотно махна с ръка и аз плавно се спуснах на земята. Във всеки случай сега, ако стане нещо, ще мога да пробвам да се върна в пещерата.

— Но, Месиел, той е медиум — недоволно изкриви муцунка „лисицата“, спря да се съпротивлява и зае поза лотос направо във въздуха. — И видя нашето село. Трябва да го убием.

— Това не е обикновен медиум — спокойно каза котаракът. — Той носи знака на сестра ми, което означава, че е неприкосновен.