Томас Пинчън
Вроден порок (8)

Осем

Бланката за вносна бележка, която Слоун бе дала на Док, беше от „Спестявания и заеми Арболада“ в Охай. Това според леля Рийт беше една от няколкото фирми за влогове и кредити, в които Мики имаше контролиращ пакет акции.

— А клиентите им? Как би ги описала?

— Частни лица със собствени къщи, на наш жаргон им викаме „нещастници“ — отговори леля Рийт.

— А заемите, там има ли нещо необичайно?

— Скотовъди, местни предприемачи, тук-таме някой розенкройцер или теософист — о, също така и „Хрискилодон“, които в последно време имат сума ти строителни и ландшафтни проекти, предлагат и кичозен, но скъп вътрешен дизайн.

Сякаш малко чукче удари триизмерния гонг в главата на Док и той си спомни, че бе мернал неясната чужда дума на една снимка в дома на Слоун.

— Това как се пише и какво значи?

— Тук на бюрото трябва да има тяхна брошура, нейде из прекамбрийския слой, ако не се лъжа… аха! Ето: „Разположен в живописната долина Охай, институтът «Хрискилодон», взел името си от древна индийска дума, значеща «покой», може да осигури тишина, хармония със Земята и безусловна съпричастност за всички, изложени на емоционален риск вследствие на безпрецедентно стресиращия начин на живот през шейсетте и седемдесетте.“

— Определено звучи като лудница за баровци.

— Не може да се каже кой знае колко от снимките, до една са направени с грес по обектива, все едно са за момичешко списание. Тук има телефонен номер. — Док го преписа, а тя добави: — И между другото, обади се на майка си.

— О, мамка му. Да не се е случило нещо?

— От седмица и половина не си й звънял, това се е случило.

— Работа.

— Ами, последната й версия е, че си станал дилър на трева. То и аз с такова впечатление оставам, да ти кажа.

— Ясно, ами, като се има предвид, че Гилрой е този с нормалния живот, нали е мениджър операции или както там се води, осигурил е внуци, земи, какво ли не, така че няма какво да се чудим, че аз съм синът, в чийто врат дишат наркотата.

— На мен ли ми го казваш, Док, та аз още не можех да говоря, а вече исках да се махна от онова място. Ако знаеш колко пъти са ме хващали, докато се опитвам да избягам, подкарала розовата си триколка с миля в минута през лехите с цвекло. Винаги ме връщаха с крясъци. Много добре знам какво е в Сан Хоакин, хлапе. И все пак, Елмина казва, че гласът ти й липсва.

— Ще й се обадя.

— И е съгласна с мен, че трябва да хвърлиш едно око на оня двуакров имот в Пакоима.

— Не са за мен тези работи, човече.

— Още е на пазара, Док. И както казваме в бранша, намери си място, докато си млад.

Лео Спортело и Елмина Брийз се бяха срещнали през 1934-та на Най-големия турнир по реми на открито в света, който се провеждал всяка година в Рипон. Лео, посягайки към една от изхвърлените й карти, казал нещо от рода на: „Сигурна ли си, че не я искаш?“. И както го разказваше Елмина, в мига, в който очите й се откъснали от картите й и срещнали неговите, била сигурна като в Спасителя какво всъщност иска. По онова време тя още живеела с родителите си, учела за учител, а Лео имал хубава работа в една от винарните, известна с подсиления си продукт, който се продавал из градовете на крайбрежието под името „Миднайт Спешъл“. Достатъчно било Лео само да подаде глава през вратата, и бащата на Елмина почвал да имитира У. К. Фийлдс: „А? Другарчето на всички смо-о-о-кове… да-а-а-а…“. Лео решил да започне да носи по бутилка всеки път, когато идвал да вземе Елмина за среща, и не след дълго бъдещият му тъст започнал да купува цели каси от виното, като се възползвал и от отстъпката за служители на Лео. Първото вино, което Док бе опитал, беше „Миднайт Спешъл“ — елемент от концепцията на дядо Брийз за отглеждане на деца.

 

 

Док беше вкъщи и гледаше полуфинала на дивизията между „Севънти сиксърс“ и „Милуоки“, основно заради Карим Абдул-Джабар, на когото се възхищаваше още от времето, в което беше Лю Алсиндор, когато по средата на един фаст брейк осъзна, че някакъв глас от улицата вика името му. За миг през ума му мина, че навън е леля Рийт, която тайно в решила да продаде мястото изпод носа му и сега го показва в този неподходящ час на двойка от дълбоката суша, избрана специално заради супердосадните характеристики на двете й половинки. Когато стигна до прозореца, му светна, че се е подлъгал от близкото звучене на гласовете, защото на улицата стоеше майка му Елмина и обсъждаше нещо с Еди Отдолу. Тя вдигна очи, видя Док и започна да маха весело.

— Лари! Лари!

Зад нея, паркиран до една друга кола, се виждаше олдсмобил от 1969-а и Док мерна как от прозореца се подава смътната фигура на баща му Лео, захапал евтина цигара, чийто връх ту присветваше, ту угасваше. Док си представи, че е на релинга на стар океански лайнер, тръгнал от Сан Педро за — най-идеално би било за Хавай, макар че и Санта Моника ставаше, и започна да маха.

— Мамо! Татко! Качвайте се!

Засуети се из апартамента, отвори прозорците, усили вентилатора, нищо че притесненията, свързани с настанилата се в килима, на дивана, в картината от кадифе миризма на марихуана бяха закъснели с години.

— Къде да я паркирам? — провикна се Лео.

Добър въпрос. Най-милото нещо, което някой бе казвал по адрес на паркирането в Гордита Бийч, бе, че е нелинейно. Правилата се променяха непредвидимо от пресечка на пресечка, а често и от място на място, сякаш следваха дяволски план, създаден от анархисти с цел да разгневят до такава степен шофьорите, че те да се съберат на тълпа един ден и да щурмуват сградата на градската управа.

— Ей сега слизам — каза Док.

— Виж му косата само — посрещна го Елмина.

— Само да намеря огледало, мамо — отговори й и я прегърна, а тя явно нямаше проблем с това хората да видят как някакъв дългокос хипар я гушка и целува. — Здрасти, татко. — Док се намести на предната седалка. — Сигурно ще има място на Бийчфронт Драйв, само се надявам да не караме чак до Редондо, за да го намерим.

Междувременно Еди Отдолу редеше:

— Леле, значи това са вашите, жестоко — и така нататък.

— Момчета, вие намерете място за паркиране, а аз ще поседя тука със съседа на Лари.

— Вратата горе е отворена — каза Док след бърз преглед на всичко, което знаеше за досието на Еди, включително слуховете, — стига да не влизаш в никакви кухни с този тип, ще се оправиш.

— Това беше през шейсе и седма — възропта Еди. — И всички обвинения бяха оттеглени.

— Божичко — каза Елмина.

Разбира се, когато не повече от пет минути по-късно Док и Лео се върнаха, случили на сигурно поне до полунощ паркомясто малко по-надолу по хълма, завариха Еди и Елмина в кухнята, и то в момент, в който Еди се готвеше да отвори последната кутия с микс за брауни.

— А-а-а — размаха пръст Док.

Имаше бира и половин плик с „Чийтос“, а и „Сърфсайд Слик“ нагоре по улицата работеше до полунощ, в случай че им потрябваше нещо.

Елмина незабавно повдигна темата за Шаста Фей, която бе виждала само веднъж, но харесала на мига.

— Все се надявах… О, нали знаеш…

— Остави го детето — измърмори Лео.

Док усети как Еди Отдолу, на когото веднъж му се бе наложило да слуша целия този разговор през тавана, му хвърля особен поглед.

— Имаше си кариера момичето — продължи Елмина. — Не е лесно, но трябва да я оставиш да отиде накъдето я теглят мечтите. Знаеш ли, в Мантека имаше едни Хепуъртови, после няколко от тях се преместиха тука по време на войната, за да работят във военните заводи. Може да са й рода.

— Ако я видя, ще я питам — каза Док.

Откъм задните стълби се чуха стъпки и през кухнята влезе Скот Уф.

— Здравейте, чичо Лео, лельо Елмина, мама ми каза, че ще идвате.

— Изпусна вечерята, липсваше ни — каза Елмина.

— Трябваше да проверя нещо за един гиг. Ще поостанете, нали?

Лео и Елмина бяха отседнали на „Сепулведа“ в „Скайхук Лодж“, който поемаше много клиенти от летището и денонощно гъмжеше от покосените от безсъние, от закотвените и изоставените, както и от някое и друго чисто зомби.

— Само сноват нагоре и надолу из коридорите — обясни Елмина. — Мъжете са в бизнес костюми, жените са във вечерни рокли, някои са по бельо, понякога чисто голи, има и малки дечица, изгубили родителите си, пияници, наркомани, полицаи, лекари от линейки, има толкова много колички за румсървис, че стават задръствания, за какво му е на човек да се качва на колата и да ходи където и да било, целият Лос Анджелис е там, на пет минути от летището.

— А телевизията как е? — поиска да знае Еди Отдолу.

— Само ако знаеш какви филми има в каталозите на каналите им — поде Елмина. — Кълна се. Гледах един снощи, че нещо не можех да заспя. След като свърши, ме беше страх да си легна. Гледал ли си „Черният нарцис“, 1947?

Еди, който се бе записал на курс по кино в университета на Южна Каролина, показа с вик, че се сеща. Той работеше върху докторската си дисертация — „Каменно и демонично — подтекстови употреби на очната линия в киното“ — и тъкмо бе стигнал до момента в „Черният нарцис“, в който Катлийн Байрън в ролята на полудяла монахиня се появява издокарана в цивилни дрехи и гримирана така, че да ти осигури кошмарите за година напред.

— Е, надявам се, че ще включиш и мъже — коментира Елмина. — Всичките неми немски филми, Конрад Вайд в „Калигари“, Клайн-Роге в „Метрополис“…

— … където всичко е по-сложно, разбира се, заради предизвикателствата на ортохроматичните снимачни материали…

Майчице. Док отиде в кухнята, за да потърси неотворения стек бира, който, ако не го лъжеха спомените, трябваше да е някъде там. Не след дълго Лео подаде глава.

— Тук някъде трябва да е — зачуди се на глас Док.

— Я кажи, това нормално ли ти се струва — започна Лео. — Снощи в мотела получихме странно обаждане. Някакъв човек от другата страна започна да крещи, в началото си помислих, че говори на китайски, дума не разбрах. Накрая разбрах само това: „Знаем къде сте. Пазете се“. И затвори.

Док отново усети познатите ректални трепети.

— Под какво име сте отседнали там?

— Обичайното.

— Татко, може да е важно.

— Добре, обаче се опитай да ни разбереш, просто напоследък с майка ти сме развили нещо като навик уикендите да отсядаме под фалшиви имена в различни мотели по добрата стара 99-а. Преструваме се, че сме женени за други хора и се срещаме тайно. Няма да те лъжа, голям купон става. Както казват хипитата, щом те кефи, супер, нали?

— Значи на рецепцията не фигурирате по никакъв начин като Спортело?

Лео му отвърна с една от онези колебливи усмивки, които бащите използват, за да отклонят синовното неодобрение.

— На мен ми харесва да се подвизавам като Франк Чеймбърс. От „Пощальонът звъни винаги два пъти“, сещаш се, нали? Майка ти пък използва Кора Смит, но за нищо на света не се издавай пред нея, че съм ти казал.

— Значи е било грешно набран номер. — Док видя стека с бира, оказа се, че е бил пред очите му през цялото време. Сложи няколко кенчета във фризера с надеждата, че няма да забрави, че го е направил, и нищо няма да експлодира, както обикновено. — Е, татко, наистина съм шокиран и от двама ви.

Той прегърна Лео и двамата останаха така достатъчно дълго, за да им стане неудобно.

— Какво е това сега? — попита Лео. — Смееш ни се.

— Не. Не… Смея се, защото и аз обичам да използвам същото име.

— Ха. От мен си го наследил.

По-късно обаче, някъде около три сутринта или пък четири, в един от онези пусти часове Док бе забравил за чувството си на облекчение и помнеше единствено колко много го бе уплашило всичко това. Защо бе заключил автоматично, че някъде там има нещо, способно с лекота да намери родителите му и да ги изложи на опасност? Най-често в подобни случаи отговорът беше: „Ставаш параноичен“. Но в този бранш параноята беше едно от средствата на занаята — насочваше те в неподозирани до момента посоки. Някои послания идваха от отвъдни места, ако не от самата лудост, то най-малкото изпод тонове злонамерена мотивация. И накъде му казваше да гледа този китайски глас в средата на нощта, когато и да се падаше тя в „Скайхук Лодж“?

 

 

На следващата сутрин, докато чакаше машината да направи кафето му, Док погледна през прозореца и видя как Санчо Смилакс, седнал зад волана на класическата си за крайбрежните градове кола, тъмнолилав „Мустанг 289“ с интериор от черен винил и ауспух, от който се носеха ниски и протяжни пулсиращи звуци, се опитва да не блокира уличката.

— Санч! Качвай се горе, имаме кафе.

Санчо запрепуска по стълбите и се спря на вратата, задъхан и с куфарче в ръка.

— Не знаех дали си тук.

— То и аз така. Какво става?

Санчо прекарал деня и нощта навън в компанията на отряд федералес на борда на скандално свръхоборудван морски съд, притежание на Департамента по правосъдие, който бил изпратен да провери мястото, където се предполагало, че „Златният зъб“ е потопил стока. Водолазите се гмурнали, за да огледат, и не след дълго, докато светлината над океана се променяла, започнали да вадят на повърхността контейнер след контейнер, всичките пълни с плътно опаковани в найлон пачки щатска валута, може би същите, които Куки и Хоакин вероятно все още търсеха, изпълнявайки заръката на Блонди-сан. Само че представете си каква била изненадата, когато отворили контейнерите и открили, че вместо обичайните големци — Вашингтон, Линкълн, Франклин и така нататък — на всички банкноти, независимо от деноминацията било лицето на Никсън. Пичовете от федералния отряд до един се сепнали за миг и се зачудили дали не халюцинират групово. Никсън се взирал яростно в нещо невидимо и намиращо се отвъд картуша, което сякаш го карало да се свива от страх, а очите му били странно нефокусирани, все едно е злоупотребил с някой нов азиатски психеделичен наркотик.

Според контактите на Санчо в разузнаването ЦРУ отдавна имало практика да слага лицето на Никсън на фалшиви северновиетнамски банкноти като част от схема за дестабилизиране на вражеската валута, която се състояла в изсипването на милиони такива ментета по време на рутинните бомбардировки на Севера. Но за никсънизирането на американската валута по този начин нямаше лесно за разбиране, камо ли приемане, обяснение.

— Какво е това? ЦРУ пак се е проявило, а тези пари не струват нищо.

— Не ги ли искаш? Тогава ги вземам аз.

— И какво ще правиш с тях?

— Ще похарча една пачка, преди хората да се усетят.

Според някои това било план за гавра с американския долар на китайски комунисти шегаджии. Гравьорската работа била прекалено изящна, за да не е с дяволско-ориенталски произход. Според други банкнотите били в обращение като заместители на официалната валута от доста време в Югоизточна Азия и даже били обменяеми на места в Щатите.

— Да не забравяме и колко ценни са на колекционерския пазар.

— Прекалено странни са ми, опасявам се.

— И гледай сега — каза по-късно Санчо на Док, — според закона, преди да можеш да сложиш облика си на американски пари, трябва да си мъртъв. Така че във всяка вселена, в която тези кинти са истински, Никсън би трябвало да е мъртъв, нали? И мен ако питаш, става въпрос за симпатична магия, направена от някой, който иска да види Никсън сред споминалите се.

— Това несъмнено стеснява кръга, Санч. Може ли да взема няколко?

— Колкото искаш. Отивай на пазар направо. Тея обувки виждаш ли ги? Помниш ли белите мокасини, които доктор Но носи в „Доктор Но“, 1962? Аха, именно! Същите са! Купих ги от булевард „Холивуд“ за три от тези двайсетачки с Никсън — нито ги провериха, нито нищо, не е за вярване. Ей! Сапунката ми почва след малко, ъъъ, може ли?

Отправи се към телевизора, без да губи време.

Санчо беше верен зрител на дневната телевизионна драма „Пътят към сърцето му“. Тази седмица — както осведоми Док по време на сцените, в които не се случваше кой знае какво — Хедър тъкмо бе споделила с Айрис подозренията си, свързани с рулото „Стефани“, както и с участието на Джулиън в подмяната на съдържанието на бутилката със сос Табаско. Айрис, разбира се, въобще не е изненадана, тъй като, докато е била женена за Джулиън, двамата са се редували в кухнята и в резултат на това неоправените сметки между бив-шите съпрузи и настоящи противници били буквално стотици на брой. Междувременно, Вики и Стивън продължават да водят спор кой на кого дължи пет долара от поръчаната преди седмици пица за вкъщи, в който кучето Юджийн фигурира, не е ясно защо, като ключов елемент.

Док пикаеше в тоалетната по време на рекламите, когато чу Санчо да крещи на телевизора. Върна се и завари адвоката да отдръпва нос от екрана.

— Всичко ли е наред?

— Ахх… — и се отпусна на дивана — шибаният Чарли Тона^[1], човече.

— Моля?

— Значи, замислено е да е съвсем невинно, снобът, който се движи нагоре по социалната стълбица, с дизайнерските очила и такето и който иска на всяка цена да покаже, че има вкус, само дето страда от дислексия и бърка „има вкус“ с „вкусен е“, но всъщност нещата са по-зле! Много, много по-зле! Чарли е воден от всепоглъщащ инстинкт за смърт! Да! Той, той иска да бъде уловен, обработен, сложен в консерва, и то не коя да е консерва, разбираш ли, ами точно тази на „СтарКист“! Суицидна лоялност към марката, човече, дълбока притча за консуматорския капитализъм, защото онези там няма да мирясат, докато не ни вкарат всички в мрежата си, докато не ни накълцат и наредят по рафтовете на Супермаркет Америка, и най-ужасяващото нещо е, че ние подсъзнателно искаме от тях да направят това…

— Санч, леле, това е…

— Само за това мисля. И още нещо. Защо има „пиле на морето“, но не и „рибата тон на фермите“?

— Ъъъ… — Док всъщност започна да мисли по въпроса.

— И не забравяй — Санчо му припомни мрачно, — че Чарлс Менсън и Виет Конг също се казват Чарли^[2].

След като епизодът свърши, Санчо каза:

— Кажи ми сега ти как я караш, Док, очертава ли се нов арест?

— Като се има предвид, че Бигфут не се отлепя от мен, всеки момент може да потърся пак услугите ти.

— О, за малко да забравя. „Златният зъб“. Изглежда, са й направили морска застраховка точно преди да вдигне платната и тя покрива само настоящото й пътуване, това, на което се предполага, че е тръгнала и твоята бивша мадама, а бенефициент се води „Златен зъб Ентърпрайзис“ от Бевърли Хилс.

— Ако лодката потъне, ще вземат доста пари, така ли?

— Така.

Аха. Ами ако наистина е нарочна застрахователна измама? Сигурно Шаста все още имаше шанс да стигне до брега, до някое островче, на което може би вече бе стъпила и сега ловеше перфектни рибки от лагуната и ги приготвяше с манго и люти чушки и настърган кокос. Може би спеше на открито на плажа и съзерцаваше звезди, които никой тук, под похлупака на лосанджелиския смог, не предполагаше, че съществуват. Може би се учеше как да плава от остров на остров на кану с поплавъци, да разчита правилно теченията и ветровете, да усеща магнитните полета, както правят птиците. Може би „Златният зъб“ бе отплавала към съдбата си, отвеждайки със себе си изгубилите пътя към сушата право към изпитанията на злото, безразличието, насилието и отчаянието, от които се нуждаеха, за да станат още повече себе си. Които и да бяха тези хора. Може би Шаста се бе измъкнала от всичко това. Може би беше в безопасност.

 

 

Същата вечер в дома на Пени Док заспа на дивана й, докато гледаше спортните новини, и когато се събуди, което беше доста след залез-слънце, видя как на екрана едно лице — това на Никсън всъщност — казва: „Винаги ще има хора, които само мрънкат и опяват, които казват: «Това е фашизъм». Е, братя американци, ако това е фашизъм в името на свободата, то тогава аз… съм… за!“. Бурни аплодисменти от огромна зала, пълна с поддръжници, някои от които развели знамена със същите думи, изписани професионално на тях. Док се изправи, запремигва, започна да търси опипом кашето си в светлината от телевизора, намери половин джойнт, запали.

Това, което му направи силно впечатление, бе, че в момента Никсън имаше абсолютно същото стреснато изражение като онова на лицето му от фалшивите двайсетдоларови банкноти, които бе взел от Санчо. Док извади една от портфейла си и я огледа, за да е сигурен. Да. Двамата Никсъновци изглеждаха точно като снимки един на друг!

— Я да видим — Док вдиша и се замисли.

Същият този Никсънлик, който сега предаваха на живо по телевизията, бе някак си вече влязъл в обращение, и то преди месеци, отпечатан върху милиони, вероятно милиарди фалшиви банкноти… Как е възможно това? Освен… разбира се, пътуване във времето… някой гравьор от ЦРУ, затворен в свръхсекретна работилница далече оттук, бе зает с това да копира в момента образа от собствения си телевизионен екран, за да може после да отиде и да пусне копието в тайна специална пощенска кутия, която би трябвало да се намира някъде близо до електрическа подцентрала, за да могат да откраднат нужната им енергия — а така и да надуят сметките на всички останали, — за да изпратят информацията назад в миналото, даже сигурно имаше и застраховка срещу изкривявания във времето, която човек да си направи, в случай че някое от съобщенията се изгубеше сред непредвидимите изблици на енергия из безкрайната шир на Времето…

— Знаех си, че нещо намирисва тук. Имаш късмет, че утре не съм на работа.

Пени, боса и облечена само в една от тениските на „Пърлс Бифор Суайн“ на Док, го гледаше накриво.

— Джойнтът ли те събуди? Извинявай, Пен, ето… — и й предложи нещо, което вече представляваше повече приятелски жест, отколкото реален коз.

— Не, крясъците ме събудиха. Какво гледаш, звучи като поредния документален за Хитлер.

— Никсън. Мисля, че се случва в момента някъде в Ел Ей.

— Може да е на Сенчъри Плаза.

Което на мига бе потвърдено от отразяващите събитието новинари — Никсън наистина се бе отбил, сякаш му бе скимнало ей така, в разкошния хотел „Уестсайд“, за да направи обръщение на митинг на активисти на Републиканската партия, наричащи себе си Бдителна Калифорния. В кадрите, които показваха отделни хора от публиката, се виждаха леко неуравновесени лица, каквито човек очаква да види на сбирки като тази, но имаше и такива, които не бяха толкова демонстративни, и те изглеждаха — поне според Док — по-страшно. Поставени на стратегически позиции из тълпата, облечени в еднакви костюми и вратовръзки, взети от лошата страна на вкуса, те въобще не обръщаха внимание на Никсън.

— Не мисля, че са от тайните служби — Пени се намести до Док на дивана. — Не са достатъчно сладки, като за начало. По-скоро са от частния сектор.

— Чакат нещо — ха! Гледай, ето.

Сякаш свързани по екстрасензорен път, робо-служителите се завъртяха като един и се скупчиха около един митингуващ, който беше с дълга коса и див поглед, носеше психеделична неру риза и панталони клош и крещеше: „Ей, Никсън! Ей, Трики Дик! Майната ти! И знаеш ли какво, майната му и на Спиро! Майната им на всички в Ебаното Първо семейство! Майната му на кучето, ей! Някой знае ли как се казва кучето? Няма значение — майната му и на кучето! Майната ви на всички!“. И започна да се смее като полудял, докато онези го отвеждаха през тълпата, пълна с гневни погледи и ръмжащи и пенещи се от неодобрение уста. „Най-добре го закарайте в някоя клиника за хипари наркомани“, пошегува се Никсън.

— Създава лоша репутация на революционната младеж — така Док, който си завиваше още един джойнт, виждаше нещата.

— Да не говорим, че повдига въпроси, свързани с Първата поправка. — Пени се наведе към екрана. — И нещо странно обаче…

— Така ли? Типични републиканци, мен ако питаш.

— Не, виж — там, там в близкия кадър. Това не е хипи, виж го. Това е Чъки.

Или казано с други думи, рязко осъзна Док, там беше Кой Харлинджън. Отне му може би половин дроб с дим от трева, за да реши да не споделя това с Пени.

— Приятел ли ти е? — попита лукаво.

— Всички го знаят — когато не е в Съдебната палата, можеш да го намериш в „Глас хаус“.

— Доносник?

— „Информатор“, моля те. Работи главно за Червения отряд и за П-ДиДитата.

— Кои?

— Разузнавателен отдел за борба с публичните диверсионни и дисруптивни практики? Никога ли не си ги чувал?

— Ааа… защо вика по Никсън така?

— Леле, Док, както си тръгнал, скоро ще извадиш и карта „параноя“. Дори на частните детективи не им е позволено да са толкова наивни.

— Е, дрехите му може и да са следствие от свръхкоординация, но това не значи, че е нагласено.

Тя въздъхна поучително.

— Сега, когато са го показали по всички телевизии, хората вече му вярват. Полицаите ще могат да го инфилтрират в която социална група си пожелаят.

— Май пак сте гледали „Модерен отряд“. Откъде иначе ще ви хрумнат толкова кофти идеи? Ей! Аз казах ли ти, че оня ден Бигфут ми предложи работа?

— Бигфут е както винаги прозорлив. Дали пък не е усетил, че имаш специалната дарба да не бъдеш… верен?

— Стига, Пени, тя беше на шестнайсет, беше станала дилър, аз просто се опитвах да я отклоня от криминалния път, колко още ще ми…

— Боже, не ми е ясно защо скачаш така всеки път, Док. Нямаш причини да се чувстваш виновен. Нали?

— Страхотно, точно това ми се прави сега — да водя спор с младша прокурорка на тема вина.

— … бе идентифициран — обяви телевизорът, а Пени се пресегна да увеличи — като Рик Допел, безработен студент, отказал се от следването в Калифорнийския университет, Лос Анджелис.

— Не вярвам — промърмори Пени. — Това е оня Чъки.

И проклет да бъда, добави Док безмълвно, ако това не е и един върнал се от мъртвите тенор-саксофонист.