Томас Пинчън
Вроден порок (7)

Седем

На следващата сутрин Док се обади на Санчо и го попита дали е чувал за лодка на име „Златният зъб“.

Санчо стана странно уклончив.

— Преди да съм забравил — това на пръста на Джинджър в последния епизод диамантен пръстен ли беше?

— Сигурен ли си, че не си…

— Ей, не бях на нищо, просто не се виждаше много ясно. А какво ще кажеш за милите очички, с които гледаше Скипър? Дори не знаех, че ходят.

— Това съм го пропуснал — каза Док.

— Все си мислех, че ще се вземат с Гилигън.

— Нее, нее — Търстън Хауъл III.

— Стига де. Той никога няма да се разведе с Лоуви^[1].

Възцари се осезаемо неловка тишина, защото и двамата осъзнаха, че целият разговор може да се приеме за кодирано обсъждане на отношенията между Шаста Фей, Мики Улфман и невероятно, но все пак — самия Док.

— Защо те питам за тази лодка — заговори най-накрая Док. — Ами, защото…

— Окей, виж сега — прекъсна го Санчо, — ти нали знаеш за яхтеното пристанище в Сан Педро? Там има едно рибно ресторантче, казва се „Кофел-нагел“, дай да се видим там за обяд. Ще ти разкажа, каквото мога.

Съдейки по миризмата, която го удари, щом прекрачи прага, Док не би сложил „Кофел-нагел“ сред здравословно ориентираните заведения за морска храна. Клиентелата, от друга страна, не се поддаваше толкова лесно на анализ.

— Не са точно новобогаташи — опита се да обясни Санчо, — по-скоро са новозадлъжнели. Всичко, което притежават, включително яхтите им, е купено с кредитни карти от институции по места като Южна Дакота, където кандидатстваш, като попълваш задната страна на кутийка кибрит. — Проправиха си път през яхтсмените, разположили се на маси, направени от капаци на люкове, обработени с „Варатан“, и стигнаха до сепаре до единия от прозорците в дъното с изглед към водата. — Кофелът е мястото, на което водя най-специалните си клиенти, а и мисля, че гледката ще ти хареса.

Док погледна през прозореца.

— Това, което си мисля, ли е?

На врата на Санчо висеше допотопен далекоглед от Втората световна. Той го свали и го подаде на Док.

— Запознай се с шхуната „Златният зъб“ от Шарлот Амали.

— Къде е това?

— Вирджинските острови.

— Бермудският триъгълник?

— Близо до него.

— Солиден съд.

Док огледа елегантните изчистени, но и някак — как по-точно да ги определим? — нечовешки черти на „Златният зъб“, видя, че всичко блести някак нарочно, че антените и обтекателите на РЛС са повече от нужния на една лодка брой, че никъде не се вее националният флаг на която и да било държава, че откритата палуба е покрита с тиково дърво или може би махагон и вероятно не е предназначена за разпускане с въдица и бира в ръка.

— Има навика да се появява без предупреждение в средата на нощта — каза Санчо, — без светлини, без радиотрафик. Случвало се е местни изтънчени персони, убедени, че визитите на яхтата са свързани с наркотиците, да се мотаят с надежда около нея в продължение на ден-два, след което обаче се отказвали и си тръгвали, мърморейки нещо за „заплаха“. От кого, никога не ставало ясно. Началникът на пристанището бил станал топка от нерви, сякаш някой го принуждавал да се откаже от всички такси за временно отбиващите се съдове, и всеки път, когато радиоприемникът се включвал, скачал стреснато.

— И коя голяма мафиотска риба притежава това нещо? — на Док му се стори уместно да попита.

— В интерес на истината, обмисляхме да наемем теб да разбереш.

— Мен?

— Не се стигна до окончателно решение.

— Мислех, че вие ги умеете тия неща, Санч.

От години Санчо следеше внимателно яхтменската общност на Южна Калифорния и нейните съдове и в началото изпитваше неизбежната класова омраза, която плаващите красавици пораждаха у всички със средни доходи, но отношението му след известно време еволюира до фантазии за това как навлиза в тези среди с някой друг, може би Док, и с лодка, може би някой малък платноход клас „Снайп“ или поне „Лидо“.

В един момент откри, че фирмата му „Харди, Гридли и Чатфийлд“ се вълнува страшно, до степен на отчаяние от „Златният зъб“, и то от немалко време. Застрахователната й история беше истинско упражнение по мистификация, което караше шашардисаните чиновници, а и партньорите, да се обърнат най-често с крясъци към коментатори от деветнайсети век, като Томас Арнолд^[2] и Теофилус Парсънс. Пипала от грях и желание, а също така и от онази странна, обвързана със света карма, без която морското право е невъзможно, бяха плъзнали из всички области на тихоокеанската плавателна култура и обикновено не беше нужно повече от съвсем малка част от седмичния бюджет за развлечения на фирмата, инвестиран в шепа внимателно подбрани барове от марината, за да бъде извлечена нужната информация от нощни приказки, от разкази за Таити, Муреа, Бора-Бора, от небрежно споменати имена на моряци мошеници и легендарни плавателни съдове и това, което се е случило или пък е могло да се случи на борда им, което продължава да витае из каютите, което е неотмъстена карма в очакване на своето време.

— Казвам се Хлоринда, какво ще желаете — сервитьорка, облечена в комбинация от елек неру и риза с хавайски щампи, дълга толкова, колкото да мине за минирокля, и с излъчване, неспособно да изостри ничий апетит.

— Обикновено си поръчвам „Адмиралското луау“ — на Док му се стори, че Санчо неочаквано е станал неуверен, — но днес май ще си взема хляб с аншоа като за начало, а за след това, ъъъ, филето от скат, а него дали ще може да го изпържите в бирена панировка?

— Стомахът си е твой. А за теб, приятелче?

— Ммм! — Док прегледа менюто и каза: — Толкова много вкуснотии! — докато Санчо го риташе по кокалчето под масата.

— Ако мъжът ми се осмели да опита което и да е от тия лайна, направо го изхвърлям през прозореца заедно с всичките му албуми на „Айрън Бътърфлай“.

— Никак не е лесно — Док реши да не губи време. — Тогава нека са крокетите от медуза със сос терияки и да кажем, троваторе от змиорка^[3]?

— А за пиене, господа? За ваше добро ще е да сте на черешата, когато ви сервирам тези неща. Препоръчвам ви „Текила Зомби“, действа доста бързо — рече и се оттегли с намръщена физиономия.

Санчо не откъсваше очи от шхуната.

— Виж, проблемът с този съд е, че човек не може да намери никаква информация за него. Хората се отдръпват, сменят темата, даже, честно, стават зловещи, отиват до тоалетната и повече не се връщат. А името й всъщност не е „Златният зъб.“

Не, оригиналното й име било „Съхранена“ след чудотворното й спасение от огромна експлозия на нитроглицерин през 1917 г. в Халифакс^[4], която помела почти всичко останало, и кораби, и души. „Съхранена“ била канадска риболовна шхуна, която по-късно, през 20-те и 30-те, натрупала репутация и като състезателен съд и редовно участвала в надпревари с други от нейния клас, сред които — поне два пъти — била и легендарната „Блуноуз“. Малко след Втората световна война, когато дизеловите съдове започнали да заместват все повече риболовните ветроходи, тя била купена от Бърк Стоджър, филмова звезда от онази ера, който не след дълго влязъл в черните списъци заради политическите си възгледи и бил принуден да продаде лодката си и да напусне страната.

— И тук в историята идва Бермудският триъгълник — продължи разказа си Санчо. — Някъде между Сан Педро и Папеете корабът изчезва и първо всички си мислят, че е бил потопен от Седмия флот, който изпълнявал преки заповеди на американското правителство. Естествено, управляващите тогава републиканци отрекли всякаква връзка и така параноята само продължила да расте, докато един ден няколко години по-късно и лодката, и собственикът й внезапно се появили — „Съхранена“ в отсрещния океан, близо до Куба, а Бърк Стоджър — на корицата на седмичника „Варайъти“ в статия за завръщането му към киното с високобюджетен проект на голямо студио, озаглавен „Кому-конфиденциално“. Междувременно шхуната за нула време — сякаш подпомогната от окултни сили — се материализирала от другата страна на планетата, където я ремонтирали от носа до кърмата и този ремонт включвал премахването на всякакви следи от предишната й идентичност и превръщането й в това, което виждаш там. Според документите собственик е един консорциум на Бахамите, а тя е преименувана на „Златният зъб“. Това знаем засега. Аз знам защо ми е любопитна, но не ми е ясно теб защо те интересува.

— Чух някаква история оная вечер. В нея се намекваше нещо за контрабанда.

— Може и така да се каже. — Обичайно безгрижният адвокат днес изглеждаше леко унил. — А може да го кажеш и така: най-добре да беше станала на пух и прах в Халифакс преди петдесет години, вместо да е в положението, в което се намира сега.

— Санчо, смени я тая странна физиономия, човече, ще ми скапеш апетита.

— Като адвокат своя клиент те питам — онази история, която си чул, случайно да включва и Мики Улфман?

— Засега не, защо?

— Клюката е, че малко преди да изчезне, любимият на всички предприемач е бил видян да се качва на борда на „Златният зъб“. Повозил се малко из океана и после слязъл. За една, както би се изразил Скипър, „тричасова обиколка^[5]“.

— И нека позная, бил е в компанията на прекрасната си приятелка…

— Мислех, че си оставил тези мъки зад гърба си, чакай да ти поръчам един „Бойлермейкър“ или нещо друго, което върви със „Зомбито“, и тогава продължавай със самосъжалението.

— Просто питах… Значи, всички са се върнали живи и здрави, не е имало бутнати зад борда, нищо такова, нали?

— Ами, странното е, че източникът ми във федералния съд твърди, че е видял как нещо пада. Едва ли е било човек, защото му приличало повече на пълни с нещо контейнери, вероятно това, което ние наричаме потънала стока — разни работи, дето ги пускаш във водата нарочно и по-късно се връщаш да си ги вземеш.

— И какво, отбелязали ли са мястото с шамандура?

— Днес всичко е електроника, Док, засичаш ширина и дължина спрямо координатите по Лоран-а и ако искаш да се приближиш съвсем до мястото, сканираш със сонар.

— Говориш така, сякаш планираш да отидеш там и да хвърлиш едно око.

— По-скоро в ролята на цивилен придружител. Хората в съда, които знаят, че съм… — той се опита да намери думата.

— Заинтересован.

— Много мило от твоя страна. Поне не каза „обсебен.“

Ако ставаше въпрос за мацка, може би това щях да кажа, помисли си Док, с надеждата, че устните му не мърдат.

 

 

Както и друг път, Фриц беше в компютърната стая и зяпаше някакви данни. На лицето му бе изписано изражение, което казваше „Питай ме дали ми пука“ — Док го бе забелязвал и при други новодошли в готиния свят на наркотично зависимите.

— Говори се, че мацката ти е напуснала страната, съжалявам, че го научаваш от мен.

Док се изненада от интензитета на ректогениталния трепет, който премина през тялото му.

— Къде е отишла?

— Не е известно. Била е на борда на, както му викат федералните, плавателен съд под наблюдение, който май вълнува и теб.

— Опа — Док прегледа разпечатката и видя името „Златният зъб“. — И свали това от компютър, който е свързан с твоята мрежа?

— Това специално е от библиотеката „Хувър“ в Станфорд, от нечия колекция с контраподривни документи. Ето, всичко съм разпечатал.

Док отиде до рецепцията и си сипа кафе от кафеварката, в резултат на което счетоводителят Милтън, който напоследък бе труден за общуване, се сдърпа с Фриц на тема дали кафето на Док трябва да се впише в разходите за пътуване и развлечения, или към режийните на компанията. Секретарката Гладис усили стереото в офиса, където звучеше „Блу Чиър“, или за да заглуши спора, или за да намекне, че всички трябва да намалят децибелите. Фриц и Милтън веднага се разкрещяха на Гладис и тя им отвърна със същото. Док си запали един джойнт и започна да чете документа, изготвен от частна разузнавателна фирма на име „Американски съвет по сигурността“ и с адрес от около 55-та година, според Фриц — в Чикаго.

Имаше и кратка история на шхуната „Съхранена“, привлякла вниманието на контраподривната общност заради способностите си да плава в открито море. В Карибския басейн изпълнявала шпионска мисия срещу Фидел Кастро, който в онзи момент действал в планините на Куба. По-късно под името „Златният зъб“ била използвана по антикомунистически проекти в Гватемала, Западна Африка, Индонезия и други места, чиито имена бяха скрити с коректор. Често на борда й качвали отвлечени местни „смутители на реда“, които след това изчезвали безследно. Думите „дълбок разпит“ се появяваха отново и отново. Пренасяла и хероин за ЦРУ от Златния триъгълник. Следяла радиотрафика, идващ от вражеските крайбрежия, и предавала информацията на агенции във Вашингтон. Доставяла оръжия на антикомунистически партизански организации, включително и тези в злощастния Залив на прасетата. Хронологията стигаше чак до ден-днешен, описваше необяснимата дневна разходка на Мики Улфман точно преди да изчезне, както и потеглянето на шхуната от Сан Педро с известната компаньонка на Улфман Шаста Фей Хепуърт на борда миналата седмица.

Това че Мики, небезизвестен и щедър поддръжник на Рейгън, е вероятно част от някакъв антикомунистически кръстоносен поход, не беше голяма изненада. Въпросът беше колко дълбоко е замесена Шаста в това. Кой й бе уредил напускането на страната на борда на „Златният зъб“? Мики? Или друг, който така й плаща за услугите, спомогнали за отвличането на Мики? В какво толкова ужасно нещо се беше забъркала, че единственият изход от него да е предателството на мъжа, когото уж обича? Кофти, човече. Коф. Ти.

Ако можеше да се приеме, че тя наистина търси изход от ситуацията. Може пък да е искала да остане в нея, каквато и да е тя, и Мики да е бил пречка, а може би Шаста се е виждала тайно и с гаджето на Слоун, Ригс, и вероятно Слоун е разбрала за това и се е опитала да си отмъсти, като е натопила Шаста за убийството на Мики, или пък Мики е започнал да ревнува от Ригс и се е опитал да го очисти, само че планът не е проработил и който там е бил нает за изпълнението на задачата се е появил на уговореното място и без да иска, е убил Мики, или пък е било нарочно, защото неизвестният засега наемен убиец е искал да избяга със Слоун…

— Ааххх!

— Бива си я, а? — Фриц му подаде отново димящия коз, захванат с щипка, последния остатък от всичко, което бяха изпушили.

— Зависи какво имаш предвид под „бива си я“ — промърмори Док. — Главата ми ще гръмне от мислене.

Фриц се захили с известно закъснение.

— Да, частните детективи не трябва да припарват до наркотици, всички тези алтернативни вселени само усложняват работата ви.

— Да, ама Шерлок Холмс е шмъркал кокаин нонстоп, човече, и това му е помагало да разрешава загадките.

— Да, ама той… не е бил истински човек.

— Моля? Шерлок Холмс е бил…

— Той е измислен герой, има го в много разкази, Док.

— Мо… Нее. Не, истински е. Живее на истински адрес в Лондон. Е, може би вече не живее, било е преди години, сега сигурно е мъртъв.

— Хайде, ставай да ходим в „Зуки“, не знам за теб, но аз изведнъж изпитах това, което Чийч и Чонг биха нарекли неустоим глад за маца-топчета^[6].

Щом прекрачиха прага на легендарното заведение в Санта Моника, в тях се впиха кръвясалите очи на цяла тълпа маниаци от всякакви възрасти, които май чакаха някой друг. Не след дълго се появи и Магда и им донесе редовния зукибургер с картофки, телешко руло с ръжен хляб, картофена салата и кенчета „Сел-рей“ на „Д-р Браун“, плюс купа с кисели краставички и кисело зеле; днес тя гледаше на клиентите като на натрапници повече отколкото друг път.

— Голяма навалица — сподели наблюденията си Док.

Тя завъртя очи насам-натам из ресторанта.

— Фенове на сериала „Д-р Маркъс Уелби“. Знаеш ли, че знакът на „Зуки“ се появява за половин секунда в началните надписи? Ха си мигнал, и е минал, обаче за тези тук е повече от достатъчно и идват и почват да питат неща от рода на онова там отпред моторът на д-р Стив Кили ли е? Къде е болницата? Да не говорим, че — гласът й се извисяваше, докато се отдалечаваше от масата — почват да гледат объркано, когато не успеят да намерят „Чийтос“ и „Туинкис“ в проклетото меню.

— Поне не са фенове на „Модерен отряд“ — измърмори Док.

— Моля? — попита невинно Фриц. — Та това е любимият ми сериал.

— Проченгесарски инструмент за умствен контрол е това, не сериал. Ако доносничите срещу приятелите си, хлапета, Капитанът ще ви даде близалка.

— Виж сега, аз съм от Темекула, територия на „Крейзи Кет“, и там винаги си на страната на Игнац, а не на Офиса Пъп^[7].

За известно време се отдадоха на хранопоглъщане, като междувременно забравиха дали не са поръчали нещо друго, извикаха Магда, забравиха защо са я извикали.

— Щото частните детективи са обречени, човече — продължи мисълта си Док, — и това е ясно от години, вижда се във филмите и в сериалите. Някога имаше велики детективи — Филип Марлоу, Сам Спейд, детективът на детективите Джони Стакато, неизменно по-умен и по-голям професионалист от ченгетата, той винаги стига до разрешаването на престъплението, докато ченгетата се лутат по разни грешни следи и му се пречкат.

— Накрая се появяват само за да щракнат белезниците.

— Аха, но в днешно време виждаш само ченгета, телевизионната програма е пълна с шибани сериали за ченгета, които уж са нормални пичове, дето гледат да си вършат работата, и не са по-голяма заплаха за личната свобода, отколкото който и да е баща в ситком. Разбираш ли? Ако успееш да накараш хората да се радват на ченгетата, после те сами ще си искат белезниците. Чао, Джони Стакато, и добре дошъл, не, недей да отваряш, направо разбивай вратата, Стив МакГарет^[8]. Същевременно тук, в реалния свят, повечето от нас, частните детективи, едва събираме пари за наема.

— Какво тогава те задържа в бранша? Защо не си купиш една лодка къща и не отплаваш по делтата на Сакраменто — трева, пиячка, риболов, ебане, схващаш, каквото там правят старците.

— Не забравяй да включиш и пикаене и жалване.

 

 

Беше почти изгрев-слънце, баровете бяха току-що затворили или се канеха да затварят, хората на тротоара пред „Уейвос“ или седяха около масите, положили заспали глави тук върху здравословни гофрети, там в купи с вегетарианско чили, или повръщаха на улицата, където гумите на минаващите скутери поднасяха на повърнатото. В Гордита беше късна зима, нищо че времето не бе типичното за сезона. Хората си говореха за това как миналата година лятото дошло на плажа чак през август и как сега зимата най-вероятно ще настъпи чак през пролетта. Ветровете на Санта Ана издухваха целия смог от центъра на Ел Ей, виеха се между Холивуд и Пуенте Хилс в посока запад, прекосяваха Гордита и отлитаха към океана, и така беше от седмици. Морските ветрове бяха прекалено силни, за да са от полза на сърфистите, но те въпреки всичко ставаха рано от сън, за да гледат странната зора, която приличаше на видимото отражение на усещането, познато на всяка кожа, за пустинни ветрове, горещини и неумолимост, докато газовете от милионите автомобили се смесваха с микрофините песъчинки от Мохаве и пречупваха светлината към кървавия край на спектъра и всичко беше като потънало в мрак, а небесата бяха зловещо червеникави, библейски, като от моряшки кошмар. Щатските печати по капачките на бутилките с текила в магазините се отлепяха — толкова сух беше въздухът. Вече нямаше значение с какво собствениците на магазините за алкохол пълнят тези бутилки. Самолетите излитаха в грешни посоки от летищата, звуците от двигателите им не пронизваха небето там, където трябваше да го пронизват, и сънищата на всички хора се разбъркваха, ако изобщо някой успееше да заспи. В малките жилищни комплекси вятърът се смаляваше до свирукане и се понасяше по стълбите и парапетите, из пасажите, а листата на палмите отвън дрънчаха с течен звук, който вътре, в помръкналите стаи, в нарязаната от жалузите светлина се чуваше като буря — вятърът свисти из геометричното пространство от бетон, палмите бучат, сякаш върху им се излива тропически порой, шум, достатъчно силен, че да те накара да отвориш вратата и да погледнеш навън, където, разбира се, ще видиш не дъжд, ами познатата гореща и безоблачна бездна на деня.

В последните няколко дни свети Флип от Лоундейл, за когото Исус Христос бе не само спасител, но и сърф консултант, който имаше дъска от старата школа, направена от секвоя и дълга почти три метра, с инкрустиран кръст от седеф отгоре и два крещящо розови пластмасови скега отдолу, се възползваше от услугите на един приятел с лодка от фибростъкло, за да го закара чак отвъд вълните, където да яхне най-ръбатия, кълнеше се той, брейк на света, чиито вълни са по-големи от Уаймеа, по-големи дори от тези на Маверикс край бреговете на Халф Муун Бей или на Тодос Сантос в Баха. Стюардеси на презтихоокеански полети, кръжащи преди кацане над международното летище на Лос Анджелис, съобщаваха, че са го видели да сърфира там долу, където не би трябвало да може да се сърфира, фигура в широки бели шорти, необяснимо бели въпреки ярката светлина… Вечер, със залеза зад гърба му, той се понасяше обратно към светската рутина на евтините барове на Гордита Бийч, поръчваше си бира, сядаше някъде умълчан, усмихваше се, когато се налагаше, на хората и чакаше завръщането на зората.

В дома си на плажа имаше картина от кадифе, на която Исус сърфира с десния крак на предна позиция върху грубо издялана дъска със странични поплавъци, която би трябвало да наподобява кръст, на гребена на вълна, каквато рядко има в Галилейско море, не че това пречеше по какъвто и да е начин на вярата на Флип. Та нима „ходи по вода“ не значеше „сърфира“ на библейски език? Веднъж даже в Австралия един местен сърфист, хванал в ръката си най-огромното кенче с бира, което Флип бе виждал през живота си, му бе продал парченце от Истинската дъска.

Както бе обичайно, ранните клиенти на „Уейвос“ бяха на различни мнения по отношение на това какво точно, ако изобщо, е яхнал Исус. Според някои ставаше въпрос за странна география — некартографирана подводна планина или външен риф, други мислеха, че е метеорологичен феномен, случващ се веднъж в живота на човек, например вулкан или приливна вълна някъде далече в Северния Тихи океан, чиито завихряния са станали достатъчно ръбати, докато стигнат до Исус.

Док, също станал рано, беше в „Уейвос“ и си пиеше кафето, за което се говореше, че го сервират със стрити амфетамини, и слушаше все по-оживения разговор, макар че вниманието му бе фокусирано главно върху Светеца, чакащ сутрешното си възкачване на брейка. През годините Док бе срещал няколко сърфисти, открили и възкачили други, намиращи се далече от брега брейкове, които никой от останалите не бе имал екипировката, краката или желанието да яхне; изгрев след изгрев в продължение на години те се бяха понасяли — без придружител с фотоапарат или камера, съпътствани единствено от сенките си по водата — на петминутни, че и по-дълги пътешествия през кипящи тунели от слънчево синьо-зелено, истинския и непоносим цвят на дневната светлина. Док бе забелязал, че след време тези пичове преставаха да се появяват там, където приятелите им очакваха да ги намерят. Сметките, натрупани в бирени барове с покриви от палмови листа, биваха опростени, любимите, останали на брега, се взираха със скръб в хоризонта, а после се вземаха с някой цивилен, застрахователен агент, заместник-директор, охранител, нищо че някой продължаваше да плаща наема на изоставените плажни къщи и на прозорците им се появяваха мистериозни светлини часове след като капанчетата бяха затворили, а хората, които си мислеха, че наистина са видели изчезналите сърфисти, после си признаваха, че най-вероятно са халюцинирали.

Док смяташе, че Светецът е една от тези преминали на друго ниво на съществуването души. Според него Флип яздеше нечовешките вълни, които бе намерил, не толкова от лудост или стремеж към мъченичество, колкото от чисто безразличие и с дълбоката концентрация на изпадналия в религиозен екстаз човек, който е бил избран от Бог да падне от дъската и да изкупи греховете на всички останали. Както и че един ден Флип също като гореспоменатите ще се озове на друго място, ще се изпари дори от СМЛЯН, Сърфистката мрежа за локуми, ярина и небивалици, и същите хора, които днес седят в „Уейвос“, ще спорят за местонахождението му.

По едно време се появи и приятелят на Флип с лодката с външен мотор и двамата се отправиха надолу по хълма, следвани от шумни изказвания против моторните лодки.

— Е, той си е чалнат — обобщи Флако Лошия.

— Мен ако питаш, те отиват някъде, пият бира, откъртват и после се връщат, като се стъмни — сподели Зигзаг Туонг, който миналата година бе минал на по-къса дъска и по-милостиви вълни.

Енсенада Слим поклати мрачно глава.

— Разказите за брейка са прекалено много. Един път е там, друг път го няма. Сякаш нещо отдолу го пази. Сърфистите от едно време го наричали Прага на смъртта. И там не просто падаш от дъската, а нещо те сграбчва — най-често изотзад, точно когато се отправяш към това, което си мислиш, че са сигурни води, или когато разчиташ някой очевидно фатален знак по абсолютно грешния начин — и те потапя толкова надълбоко, че никога не успяваш да излезеш на повърхността навреме, за да си поемеш дъх, и в момента, в който то окончателно те преебава, ако се вярва на старите приказки, чуваш как из небесата отеква някакъв космически и изтрещял сърфариски^[9] смях.

Всички в „Уейвос“, включително Светеца, изпяха с кикот „Ууу-ху-уу-ху-уу-ху–Уайпаут!“ малко или много в унисон, а Зигзаг и Флако започнаха да спорят за двете различни издания на сингъла на Wipeout и за това коя компания, „Дот“ или „Дека“, включва смеха и коя — не.

Сортилидж, която до този момент седеше, без да казва нищо, и само дъвчеше края на едната си плитка и насочваше големи като загадъчни фарове очи ту към единия, ту към другия теоретик, най-накрая се обади:

— Някакъв брейк, който произвежда вълни точно в средата на дълбокия океан. Дъно, където не би трябвало да има дъно. Ами, помислете, откакто свят светува, в Тихия океан се появяват и потъват острови. Представете си, че намереното от Флип е нещо, потънало преди векове, което сега бавно се издига към повърхността.

— Остров ли?

— О, най-малкото остров.

Към този момент от историята на Калифорния в сърфисткото народонаселение се бе просмукало достатъчно количество хипарска метафизика, дотолкова, че дори редовните клиенти на „Уейвос“, или поне някои от тях, усетили накъде отиват нещата, започнаха да пристъпват нервно от крак на крак и да се оглеждат за нещо друго за правене.

— Пак Лемурия — измънка Флако.

— Проблем ли имаш с Лемурия? — поинтересува се мило Сортилидж.

— Атлантида на Тихия океан.

— Същата, Флако.

— И викаш, този изгубен континент изплува отново на повърхността?

Тя присви очи до степен, която при по-малко уравновесен човек би била определена като раздразнение.

— Не е чак толкова странно, като се замислиш, открай време има предсказания, че Лемурия ще се появи отново, и моментът е повече от подходящ — Нептун вече слиза от смъртоносното влакче на Скорпион, воден знак, между другото, и се понася към светлината на по-висшето съзнание, идваща от Стрелец.

— Е, не трябва ли тогава да се обадим на „Нешънъл Джиографик“?

— Или на „Сърфър“?

— Отказвам се, момчета, получих си дозата барни^[10] за седмицата.

— Ще те изпратя — каза Док.

Тръгнаха да се разхождат из уличките на Гордита Бийч, зората се процеждаше бавно, а из въздуха се носеше зимната миризма на суров нефт и морска вода. Не след дълго Док се обади:

— Може ли да те питам нещо?

— Разбрал си, че Шаста е напуснала страната и сега искаш да поговориш с някого?

— Пак ми четеш мислите, скъпа.

— Хайде сега ти прочети моите. И двамата знаем към кого да се обърнеш. Вехи Феърфийлд е най-близкото нещо до истински оракул, което някога ще имаме в нашето ъгълче от света.

— Може би си пристрастна, защото той ти е учител. Или пък ти се иска да се обзаложиш на нещо малко, че всичко идва от ЛСД?

— Като те гледам как си хвърляш парите на вятъра, не се учудвам, че не се справяш със задълженията си.

— Това не стоеше като проблем, когато ти работеше в офиса.

— Не бих отхвърлила възможността да се върна, при положение че имам определени привилегии, разбира се, като например ползването на услугите на зъболекар и хиропрактик, а знаеш, че това сериозно надвишава бюджета ти.

— Вероятно бих могъл да ти предложа застраховка срещу изтрещяване.

— Вече имам такава, викат й шикантаза, трябва и ти да я пробваш.

— Това получава човек, когато се влюби в някой извън религията му.

— Която каква е в твоя случай, Колумбийска православна?

Приятелят й Спайк беше излязъл на верандата с чаша кафе.

— Здрасти, Док. Днес май всички са станали рано.

— Опитва се да ме навие да се видя с гуруто й.

— Не ме гледай мене, човече. Знаеш, че тя никога не греши.

Известно време след като се върна от Виетнам, Спайк подхождаше с интензивна параноя към перспективата да отиде някъде, където може да срещне хипита, защото вярваше, че всички дългокоси са мятащи бомбички противници на войната, способни да разчетат вибрациите му и така да познаят на мига къде е бил и съответно да го намразят и да се пробват да му извъртят някой зловещ хипарски номер. Първия път, когато Док го видя, Спайк някак твърде пренавито правеше опити да бъде асимилиран от фрийк културата, която се бе появила след заминаването му и така бе превърнала завръщането му в Щатите в нещо като кацане на друга планета, обитавана от враждебни форми на живот.

— Нереално, човече! Какво ще кажеш за Аби Хофман^[11]? Дай да свием по една и да разпуснем малко на „Илектрик Прунс“^[12]!

Док видя, че Спайк просто трябва леко да се успокои и всичко ще бъде наред.

— Сортилидж каза, че си бил във Виетнам, а?

— Да, аз съм един от бебеубийците — лицето му беше наведено надолу, но гледаше Док право в очите.

— Честно да ти кажа, възхищавам се на всеки, който е имал смелостта да замине — каза Док.

— Е, аз просто си бях на работа — всеки ден на хеликоптерите. Двамата с Чарли нямахме никакви грижи, прекарвахме доста време в града, разпускахме с праведната местна трева, слушахме рокендрол по Радиото на въоръжените сили. Имаше случаи, в които някой местен ми маха и вика, виж сега, ти ще спиш ли в базата тая вечер? А аз питам, да, що? И той, недей да спиш там тази вечер. Няколко пъти така ми спасиха задника. Тяхна си е страната, искат си я, разбирам ги. Стига да мога спокойно да си човъркам по мотора, без никой да ме тормози, нямам проблем.

Док вдигна рамене.

— Няма лошо. Онзи „Мото Гуци“ отвън твой ли е?

— Аха, взех го от някакъв пълен маниак от Барстоу, който го беше скъсал от каране, та сега вече няколко уикенда не правя друго, освен да го ремонтирам. Това са ми радостите в живота — тая машинка и Сортилидж.

— Много ви се радвам.

Спайк хвърли поглед към единия ъгъл на помещението, остана замислен известно време, после заговори предпазливо:

— Имаме дълга история, бях един клас по-горе в „Мира Коста“, излизахме няколко пъти, после, като заминах, почнахме да си пишем и преди да се усетя, вече се прибирах и какво да ти кажа, май няма да се запиша отново в армията.

— Това ще да е било някъде по времето, когато се занимавах с един брачен случай в Ингълуд, където съпругът се опита да ме напикае през ключалката, през която гледах. Лидж все ми го напомня, тогава тя още работеше за мен, и сега се сещам, че ми изглеждаше така, сякаш в живота й се случва нещо готино.

С времето Спайк бе започнал бавно да се учи да се отпуска в позите на социалната йога, които оформяха живота на плажа. Неговият „Мото Гуци“ бе привлякъл обожатели, които се мотаеха, пушеха трева и пиеха бира на циментовата площадка пред гаража, където Спайк го ремонтираше, така даже бе намерил и един-двама ветерани от ’Нам, копнеещи за малко или много същия спокоен следвоенен живот като него, най-вече Фарли Бранч, бивш войник от Радиотехническите войски, който бе успял да стегне и подсили разни ненужни никому машини, включително една стара 16-милиметрова кинокамера „Бел & Хауъл“ от Втората световна в камуфлажно зелено, с пружина, неунищожима и малко по-голяма от филмовата ролка, с която работеше. От време на време двамата се качваха на моторите си и се впускаха в търсене на подходящи цели за снимане — не им трябваше много време, за да открият, че ги свързва уважението към природата, защото се бяха нагледали на това как хората я подпалват с напалм, как я замърсяват и брулят, докато латеритът отдолу не се втвърди от слънцето и не стане напълно безполезен. Фарли вече бе натрупал десетки ленти, запечатали безчестията на държавата спрямо околната среда, особено такива като Ченъл Вю Истейтс, който му напомняше по странен начин на разчистените пространства в джунглата на едно друго място. Според Спайк Фарли е бил там в същия ден, в който и Дон, заснел е набега на пазителите на реда и сега само чака да си го вземе от лабораторията.

Колкото до Спайк, той не можеше да спре да мисли за нефтената рафинерия и танкерите малко по-нагоре оттук, в Ел Сегундо. Дори когато вятърът идваше на помощ, животът в Гордита продължаваше да е като на яхта, пуснала котва в катранена яма. Всичко миришеше на суров нефт. А вълните изхвърляха разлелия се от танкерите черен, гъст, лепкав петрол направо на брега. Залепваше по стъпалата на всеки, тръгнал да се разхожда по плажа. По този въпрос съществуваха две философски школи — Денис например предпочиташе да го остави да се събира, докато не оформи слой, дебел като подметки на уараче, като така си спестяваше разходите за сандали. Други, по-изтънчени натури пък превръщаха почистването на петите в редовна част от всекидневието си наравно с бръсненето или миенето на зъбите.

— Не ме разбирай погрешно — бе казал Спайк първия път, когато Сортилидж го бе заварила да чегърта с нож петите си на верандата. — Обичам Гордита най-вече защото е родният ти град и ти го обичаш, но от време на време изникват някои… дребни… шибани подробности…

— Те унищожават планетата — се бе съгласила тя. — Добрата новина е, че като всяко друго живо същество и Земята има имунна система и скоро ще започне да отхвърля носителите на зараза, каквато е петролната индустрия. Надявам се това да се случи, преди да сме свършили като Атлантида или Лемурия.

Нейният учител Вехи Феърфийлд вярваше, че и двете империи са потънали в морето, защото Земята не е била способна да приеме нивата на токсичност, до които се било стигнало.

— Вехи е окей — каза Спайк на Док сега, — макар че определено прекалява с ЛСД-то.

— Помага му да вижда — обясни Сортилидж.

Вехи не просто си „падаше“ по ЛСД-то — киселината беше средата, в която той плуваше и от време на време сърфираше. Доставяха му я най-вероятно по специални канали от каньона Лагуна, право от лабораториите от пост-Оусли^[13] ерата, които според психеделичната мафия работеха там. В резултат на системни всекидневни трипове той бе открил дух водач на име Камукеа, полубожество от лемуро-хавайски произход от зората на тихоокеанската история, което преди векове било свещенослужител на изгубения континент, намиращ се сега нейде на дъното на океана.

— И ако някой може да те свърже с Шаста Фей — каза Сортилидж, — то това е Вехи.

— Стига, Лидж, знаеш, че имам по-особен опит с него…

— Ами, той си мисли, че го избягваш, и не може да си обясни защо.

— Просто е. Първото правило в Кодекса за тревомана знаеш ли го? Никога, ама никога не поставяй друг…

— Ама той ти е казал, че е картон.

— Не, той ми каза, че е специално издание на „Бургмайстер“.

— То точно това значи — „специално издание“ е типична негова фраза.

— Това ти го знаеш, той също го знае… — вече бяха стигнали до еспланадата и поели към дома на Вехи.

Доброволен или не, трипът, на който Вехи го бе изпратил с онова магическо кенче бира, беше нещо, което Док се надяваше, че ще забрави с времето. Но не успя.

Всичко започнало преди около 3 милиарда години на планета в бинарна система на сериозно разстояние от Земята. Името на Док по онова време било нещо от рода на Xqq^[14] и заради двете слънца и техните изгреви и залези смените му на работа били доста сложни, чистел след цяла лаборатория от учени свещеници, които изобретявали разни работи в огромна конструкция, чието минало било това на планина от чист осмий. Един ден дочул звуците от някакво вълнение, идващи от коридор с полузабранен достъп, и отишъл да види какво става. Обикновено спокойни и старателни, сега служителите тичали насам-натам от неконтролируема радост. „Успяхме!“ — не спирали да крещят. Един от тях хванал Док, или по-точно Xqq. „Ето го и него! Перфектният субект!“ Преди да се усети, вече давал съгласието си с подписи и се оставял да го предрешат в нещо, което, както скоро щял да разбере, било класическото облекло на хипарите от планетата Земя, а после и да бъде отведен в някаква подозрително блещукаща стая, в която мозайка от мотиви от „Шантави рисунки“ се повтаряла компулсивно в няколко измерения едновременно и в ясно чуваеми, но неназовими спектрални честоти… Междувременно, хората от лабораторията му обяснили, че току-що били открили междугалактическото пътуване във времето и че му предстои да бъде изпратен на другия край на вселената, най-вероятно 3 милиарда години в бъдещето. „А, и още нещо — казали му точно преди да натиснат и последното копче. — Вселената, такова, се разширява. И като стигнеш там, всичко ще има същото тегло, но ще е по-голямо, разбираш ли? Понеже молекулите ще са по-далече една от друга, нали? Само дето ти… ти ще си със същите размери и плътност. Което значи, че ще си с около трийсет сантиметра по-нисък от всички останали, но ще си много по-компактен. В смисъл по-масивен.“

„Ще мога ли да минавам през стени?“ — поискал да знае Xqq, но докато зададе въпроса, времето и пространството такива, каквито ги знаел, да не говорим за звука, светлината и мозъчните вълни, започнали да се променят по безпрецедентен начин и преди да се усети, вече стоял на ъгъла на „Дюнкрест“ и булевард „Гордита Бийч“ и зяпал несвършваща процесия от млади жени в бикини, някои от които му се усмихвали и му предлагали тънки цилиндрични обекти, продуктите от чието окисление явно били предназначени за вдишване…

Оказало се, че все пак може да минава през конструкции със стени от гипсокартон, макар и с известни трудности, а и понеже нямал рентгеново зрение, изпаднал в няколко неловки ситуации, включващи профили за сухо строителство, след което решил да се откаже от практиката. Новата му хиперплътност му позволявала да отклонява прости оръжия, насочени към него с лоша умисъл, но куршумите били друга бира и бързо се научил да ги избягва, когато е възможно. Постепенно Гордита Бийч от трипа му се слял с града от нормалния всекидневен живот и той започнал да си мисли, че всичко си е вече постарому, освен в моментите, когато, без да се усети, се облягал на някоя стена и в следващия миг се озовавал почти от другата страна, сипейки извинения към хората там.

— Е — сподели Сортилидж, — на много от нас им става неудобно, когато открият някаква тайна страна на личността си. Но поне не си се озовал в тяло, което е високо метър и е с плътността на оловото.

— Лесно ти е да говориш. Що не пробваш ти някой път?

Бяха стигнали до плажна къща с розови стени и покрив в аквасиньо, и с палми джуджета, засадени направо в пясъка отпред и украсени с празни бирени кенчета, сред които Док забеляза и няколко бивши „Бурго“-та.

— Всъщност — спомни си той — имам тука талонче, „купи един стек, вземи втория безплатно“, изтича в полунощ, може би да ида…

— Хей, за твоята бивша става въпрос, човече, аз идвам само за посредническата комисиона.

Посрещна ги човек с обръсната глава, който носеше слънчеви очила с телени рамки и беше облечен в кимоно в зелено и тъмнолилаво с някакви птичи мотиви. Беше върл лонгбордист от старата школа, току-що завърнал се от Оаху, където бе отишъл, след като някак бе узнал предварително за епичните вълни, които ще ударят северния бряг на острова през декември.

— Човече, представа си нямаш какво изпусна — поздрави той Док.

— Ти също, човече.

— Говоря ти за петнайсетметрови вълни, дето нямат край.

— „Петнайсет“, а? А аз ти говоря за това, че Чарли Менсън е на топло.

Двамата се спогледаха.

— На пръв поглед — поде накрая Вехи Феърфийлд — два отделни свята, всеки неподозиращ за другия. Но винаги има място, на което се свързват.

— Менсън и Голямата вълна от ’69-а^[15] — каза Док.

— Много ще се изненадам, ако се окаже, че няма връзка между тях — рече Вехи.

— Само защото си мислиш, че всичко е свързано — обясни Сортилидж.

— „Мисля си“? — обърна към Док грейнало от усмивка лице. — Тук си заради бившата си.

— Моля?

— Получил си съобщението ми. Просто не знаеш, че си го получил.

— О. Да бе, „Телефонните и телеграфните услуги на Кораба-майка“, все забравям.

— Не си от най-духовните — отбеляза Вехи.

— Трябва да поработи малко по отношението си — каза Сортилидж, — но за неговото ниво си е окей.

— Ето, вземи си от това — Вехи му подаде парченце попивателна хартия, на което беше написано нещо на китайски. Или японски.

— Олеле, и сега какво, още научна фантастика с минаване през стените, така ли? Жестоко, нямам търпение.

— Не и това — обясни Вехи, — то е създадено специално за теб.

— Ясно. Като тениска — Док го сложи в устата си. — Момент. Специално за мен, това какво значи?

Но след като бе усилил стереото си на макс, откъдето зазвуча Тайни Тим с песента The Ice Caps Are Melting от последния му албум, която бе някак диаболично програмирана да се повтаря до безкрай, Вехи или бе напуснал помещението, или бе станал невидим.

Поне трипът се оказа далеч по-малко космически, отколкото предишния, в който този ЛСД ентусиаст се бе подвизавал като туристически агент. Кога точно бе започнал, не стана ясно, но в един момент, след напълно нормален преход, Док се озова сред ярко осветените руини на древен град, който беше, но и не беше обикновения Голям Ел Ей и който се простираше в продължение на мили в далечината, къща след къща, стая след стая, до една с обитатели. В началото му се стори, че хората, с които се разминава, са му познати, нищо че невинаги успяваше да ги свърже с конкретни имена. Всички, които живееха на плажа, например Док и съседите му, бяха, но и не бяха бежанци от катастрофата, потопила Лемурия преди хилядолетия. В търсене на безопасни земи те се бяха заселили на бреговете на Калифорния.

В цялото нещо някак неизбежно присъстваше и войната в Индокитай. Съединените щати, като намиращи се между двата океана, в които бяха изчезнали Атлантида и Лемурия, бяха медиаторът в древното им съперничество и оставаха в плен на тази си позиция до ден-днешен, като през цялото време си мислеха, че се бият в Югоизточна Азия, защото имат свободна воля, но истината беше, че се въртяха в кармичен кръг, стар колкото географията на тези океани, в който Никсън е потомък на Атлантида, а Хо Ши Мин — на Лемурия, защото от десетки хиляди години всички войни в Индокитай са опосредствани войни и така е било още отдавна, в предишния свят, този преди Щатите или Френски Индокитай, преди Католическата църква, преди Буда, преди писмената история, когато трима лемурски светци стигнали до тези брегове, спасявайки се от ужасяващия потоп, погълнал родината им, и донесли със себе си спасената от храма им в Лемурия каменна колона, с която положили основите на новия си живот и на храма на своето изгнаничество. Тя щяла да стане известна като свещения камък на Му и през вековете, които последвали, при всяко нахлуване на вражеските армии камъкът бил отнасян на някое сигурно и тайно място само за да бъде издигнат на друго, щом отминат тежките времена. От момента, в който Франция започнала да колонизира Индокитай, та чак до днешната американска окупация свещеният камък останал невидим, погълнат от някакво лично негово си пространство…

Тайни Тим продължаваше да пее същата песен. А докато вървеше из триизмерния градски лабиринт, Док забеляза, че по-ниските му нива са малко влажни. Когато водата вече бе стигнала до глезените му, започна да схваща за какво иде реч. Цялата тази безкрайна структура потъваше. Той започна да катери стълби към все по-високи и по-високи нива, но водата го следваше неизменно. Вече на ръба на паниката и увлечен в реденето на псувни по адрес на Вехи, който май пак го бе насадил хубаво, той по-скоро усети и не толкова видя лемурския дух водач Камукеа като сянка на дълбока яснота… Трябва да се махнем, каза гласът право в ума му.

Понесоха се един до друг, близо до върховете на тихоокеанските вълни. Хоризонтът обещаваше мрачно време. Някъде пред тях едно бяло петно започна да добива очертания и да нараства и бавно се превърна в платната на шхуна с удължена мачта, която плаваше с пълна скорост в свежия бриз. Док разпозна „Златният зъб“. „Съхранена“, поправи го тихо Камукеа. Това не беше корабче от сънищата — не, всяко платно и елемент от такелажа си вършеха работата и Док чуваше плющенето на плата и скърцането на дървото. Той се насочи към левия борд на шхуната и там видя как Шаста Фей, дошла тук, както изглеждаше, по неизвестна принуда, седи сама и се взира в далечината, към дома, който е напуснала… Док се опита да извика името й, но разбира се, тук думите бяха просто думи.

Не се тревожи за нея, успокои го Камукеа. Всичко ще бъде наред. Ето още нещо, което трябва да научиш, защото това, което трябва да научиш, е това, което ти показвам.

„Не съм сигурен, че те разбирам, човече.“ Дори и сега Док можеше да усети колко безмилостно — въпреки попътния вятър и лекото плаване — този честен, стар риболовен съд бе населен, обладан от древна и зла енергия. Как беше възможно това място да е безопасно за Шаста?

Доведох те дотук, но сега ще трябва да се върнеш сам. Лемуриецът изчезна и Док остана да се оправя сам на тази нищо и никаква височина над Тихия океан, да търси път навън от този водовъртеж от корозирала история, да открие как да предотврати бъдещето, което му изглеждаше мрачно накъдето и да се обърнеше…

— Всичко е наред, Док.

Сортилидж не спираше да повтаря името му. Бяха навън, на плажа, беше нощ, Вехи го нямаше. Океанът бе съвсем наблизо, тъмен и невидим, с изключение на сиянието, където вълните се разбиваха тежко като бас-линията на някаква велика и неудържима рокендрол класика. Тревоманско веселие се изливаше на талази от уличките на Гордита Бийч.

— Е…

— Не го казвай — предупреди го Сортилидж. — Не казвай „Нека ти разкажа за трипа ми“.

— Не беше логично. Значи, бяхме на някакво…

— Бих могла или да затворя устните ти, като ги натисна леко с пръст, или… — тя сви ръката си в юмрук и я приближи до лицето му.

— Ако твоят гуру Вехи не ме е прецакал пак…

След около минута тя каза:

— Какво?

— Ъ? За какво говорех?