Томас Пинчън
Вроден порок (6)

Шест

След като не успя да я намери у дома й, Док се принуди да звънне направо в офиса на заместник-прокурор Пени Кимбал в центъра. Една среща за обяд тъкмо бе отпаднала и тя се съгласи да го включи в програмата си. Док се озова в някакво странно заведение за хранене в Скид Роу, точно до Храма, където прекалени ценители на виното, току-що станали от спалните си чували в свободните пространства зад това, което бе останало от стария Никъл, се смесваха с тълпа от съдии от Висшия съд, излезли за кратка почивка, а също така и с популация от адвокати в костюми, чиито високодецибелни брътвежи ехтяха между огледалните стени, разклащаха и на моменти даже почти събаряха бутилчиците с мускатово и токайско вино, подредени в пирамиди зад топлите витрини.

След малко пристигна и Пени, пъхнала небрежно ръка в джоба на сакото си и увлечена в културен разговор с група чисти и спретнати колеги. Носеше слънчеви очила и един от онези бизнес костюми от сив полиестер с много къса пола.

— Този случай Улфман-Чарлок… — бе поздравът, който отпрати към Док — по всичко личи, че едно от старите ти гаджета е основен заподозрян, а?

Не че той бе очаквал приятелска целувка или нещо от рода — колегите й ги гледаха все пак и не му се искаше да прецака театъра, както би могло да се определи поведението й. Тя сложи куфарчето си на масата и седна срещу Док, без да откъсва очи от него — несъмнено техника от съдебната зала.

— Току-що разбрах, че е напуснала града — каза Док.

— Ще перифразирам въпроса си… колко близки бяхте с Шаста Фей Хепуърт?

Самият той се питаше същото от известно време, без обаче да може да си отговори.

— Всичко свърши преди години — каза. — Или месеци? Започнаха да я вълнуват други неща. Дали ми разби сърцето? И още как. Ако не се беше появила ти, скъпа, кой знае колко зле щеше да стане положението.

— Факт, тотално беше сдал багажа. Но да оставим сега миналото, кажи, имал ли си какъвто и да е контакт с госпожа Хепуърт, да речем, в последната седмица и нещо?

— Интересно е, че питаш. Обади ми се няколко дни преди да изчезне Мики Улфман, разказа ми някаква история за това как жена му и гаджето й планират да преместят Мики в стая с меки стени и да му свият парите. Така че силно се надявам вие или ченгетата, или който и да е, да обърнете внимание на това.

— А твоят дългогодишен опит като частен детектив би ли определил това като информация, която заслужава внимание?

— Сещам се и за по-лоши… о, чакай, сега загрях, просто ще игнорираш това. Нали? Някаква хипи мацка с проблеми с гаджето и мозък, разбъркан от трева, секс и рокендрол…

— Док, никога не съм те виждала толкова развълнуван.

— Щото обикновено сме на тъмно.

— Аха. Е, очевидно не си споделил нищо от това с лейтенант Бьорнсен, когато те е закопчал на местопрестъплението.

— Обещах на Шаста, че първо ще говоря с теб, за да видя може ли някой от съда да помогне. Звънях ти ден и нощ, но никаква реакция, и изведнъж — Улфман го няма, Глен Чарлок е мъртъв.

— А Бьорнсен, изглежда, смята, че е съвсем логично и ти да си сред заподозрените.

— „Изглежда“… обсъждала си ме с Бигфут? Леле, какво да кажа, човек не може да има доверие на мацка от дълбоката суша, първа директива на плажа, след всичко, което бяхме един за друг, но щом ще е така, окей, както пее Рой Орбисън — и той драматично й подаде китките си, — давай и да се свършва…

— Док. Шшшт. Моля те. — Толкова беше сладка, когато се засрамеше, сбръчкаше носле и всичко останало, но това не траеше дълго. — Освен това може пък наистина да си го извършил, това минавало ли ти е през ума? Може съвсем удобно да си забравил, както често ти се случва, и особената ти реакция в момента да е типично извратеният ти начин да си признаеш?

— Да, но… Как бих могъл да забравя нещо такова?

— Трева и кой знае какво още, Док.

— Хайде сега, та аз не пуша много.

— О? Колко джойнта на ден, средно?

— Ъъъ… трябва да видя в дневника си…

— Слушай, случаят е възложен на Бьорнсен, само това ще кажа, и той ще разпита стотици от вас…

— От нас. С други думи, да го чакам да влезе направо през шибания ми прозорец.

— Според полицейските доклади в предишни случаи вратата ти нерядко е била барикадирана.

— Чела си досието ми? Пени, ама на теб наистина ти пука за мен! — изречено с поглед, замислен като признателен, но който всичките тези огледала наоколо, както осъзна Док, когато мерна отражението си, някак успяха да превърнат в кървясало блещене на поредния тревоман.

— Мисля да си взема сандвич. Ти искаш ли? Има с шунка, с агнешко и с телешко.

— Може просто Зеленчука на деня.

Док я изгледа как отива на опашката. В каква прокурорска игра се опитваше да го вкара? Искаше му се да й вярва повече, но браншът не прощаваше на никого, а животът в Ел Ей през психеделичните шейсет предоставяше толкова много аргументи в подкрепа на това, че не беше нужно човек да пали джойнт, за да ги търси, а седемдесетте не се очертаваха по-обещаващи.

Пени знаеше повече за случая, отколкото казваше на Док. Той познаваше достатъчно добре хитрините, до които прибягваха адвокатите, когато искаха да скрият дадена информация — предаваха си това знание един на друг, посещаваха съботно-неделни семинари в мотели в Ла Пуенте с единствената цел да усъвършенстват мазническите си умения, — и нямаше причина, уви, Пени да е изключение.

Тя се върна при масата със Зеленчука на деня, купчинка брюкселско зеле на пара в една чиния. Док започна да нагъва.

— Човече, бива си го! Ще ми подадеш ли табаското… ей, говорила ли си вече с някой от съдебните лекари? Приятелката ти Лагонда случайно да е хвърляла око на аутопсията на Глен?

Пени повдигна рамене.

— Лагонда описва ситуацията там като „много чувствителна“. Тялото вече е кремирано, само това ми каза и нищо друго. — Известно време тя гледа Док как яде. — Е, казвай как е на плажа — изрече с нискоискрена усмивка, която не вещаеше нищо добро. — „Жестоко“? „Психеделично“? Мацките — на линия, както винаги? О, я разкажи как са онези две красавици, с които те заварих оня път?

— Казах ти, човече, от джакузито беше, някой беше усилил помпите на макс и в един момент бикините мистериозно паднаха, никой не е правил нищо нарочно…

Както всеки друг път в последно време, и сега Пени намекваше за нередовните партьорки по палуване на Док, прословутите стюардеси Лурдес и Мотела, които обитаваха моминска квартира с размерите на палат в Гордита на Бийчфронт Драйв, обиталище, в което имаше сауна и басейн, и бар в средата на басейна, както и неизчерпаемо количество висококачествена трева, тъй като дамите бяха известни като контрабандистки на забранени продукти и вече, така се говореше, бяха натрупали несметни богатства в офшорни банкови сметки. И при все това, по време на почти всяка почивка между полетите, тласкани от някаква неизменна участ, те тръгваха по мрачните магистрали в най-затънтените кътчета на Ел Ей в търсене на отрепки, от които да се възползват.

— Ще се виждате ли пак скоро? — Пени гледаше да не го гледа в очите.

— Лурдес и Мотела — той зададе въпроса възможно най-внимателно — да не са Мацки под наблюдение при вас?

— Не толкова те, колкото приятелското им обкръжение напоследък. Ако по време на каквато и да е свързана с бикините им дейност ги чуеш да споменават по име единия или и двамата от двойката джентълмени, известни като Куки и Хоакин, би ли си го записал на нещо водоустойчиво и би ли ми казал после?

— Ей, ако си решила да излизаш с някой извън правната област, мога да те уредя. Ако си наистина отчаяна, аз съм винаги на линия.

Тя вече гледаше към часовника си.

— Предстои ми тежка седмица, Док, и се надявам да проявиш разбиране, освен ако не настъпи някой драматичен обрат в разследването.

Док тихичко изпя с фалцетен глас и толкова романтично, колкото бе по силите му, няколко такта от Wouldn’t It Be Nice.

Тя бе усвоила техниката да насочва лицето си в една посока, а очите — в друга, и в конкретния случай гледаше Док косо, с полузатворени клепачи и усмивка, в чийто ефект бе убедена.

— Ще ме изпратиш ли до офиса?

 

 

Пред Съдебната палата каза, сякаш току-що се бе сетила:

— Имаш ли нещо против да оставя нещо в съседната сграда — на Федералния съд? Изобщо няма да се бавя.

Не бяха направили и две крачки след прага на фоайето, когато към тях се присъединиха, или май по-точно ги обградиха, двама федерални в евтини костюми, на които малко слънце нямаше да им се отрази зле.

— Това са съседите ми — специален агент Флатуийд, специален агент Бордърлайн… Док Спортело.

— Да си призная, страшно ви се кефя, момчета, всяка неделя вечер, точно в осем, не пропускам епизод, честно!

— Дамската тоалетна беше натам, нали? — попита Пени. — След секунда се връщам.

Док я проследи, докато не изчезна от погледа му. Добре познаваше походката й, когато й се пикаеше, и сега не я виждаше. Определено нямаше да се върне след секунда. А на него пък му дадоха около секунда и половина, за да се подготви психически, преди агент Флатуийд да каже:

— Хайде, Лари, да си вземем по едно кафенце.

Любезно, но твърдо го насочиха към един асансьор и той за миг се зачуди кога ли ще запали джойнт отново.

Вече горе, любезно го подканиха с жест към кабинка със снимките на Никсън и Джей Едгар Хувър в рамка. Вкусът на кафето, поднесено в луксозни черни чаши с емблемата на ФБР в златно, не оправдаваше кой знае колко бюджета им за развлечения.

Доколкото Док можеше да се ориентира в ситуацията, и двамата федерални май бяха новодошли в града, вероятно право от столицата. Вече бе виждал известен брой от тези пратеници от Изтока, които пристигаха в Калифорния, очаквайки да се борят с бунтовните и екзотични местни жители, и или успяваха да запазят функциониращо защитното си силово поле от презрение до края на разпределението си, или с умопомрачителна скорост се озоваваха боси и напушени в натовареното си с билка уди и тръгваха накъдето ги понесе вълната. Средни варианти, изглежда, нямаше. Док трябваше да положи усилие, за да не си представи тези двамата като наци-сърфисти, обречени да повтарят една и съща сцена с падане от дъската в пълен с насилие, но забавен плажен филм.

Агент Бордърлайн бе извадил някаква папка и разглеждаше съдържанието й.

— Ей, какво е това там… — Док наклони глава, за да погледне, съвсем дружелюбно, в стил Роналд Рейгън. — Федерално досие? За моя милост? Леле, човече! Кариерен връх!

Агент Бордърлайн рязко затвори папката и я пъхна в купчина други такива върху една креденца, но Док успя да мерне размазана снимка, направена с телефото обектив, на която той е седнал на капака на колата си на някакъв паркинг, вероятно на „Томис“, държи в ръце огромен чийзбургер и разглежда съдържанието му с любопитство, всъщност направо рови вътре из слоевете кисели краставички, възголеми резени домат, маруля, люти чушки, лук, сирене и всичко останало, включващо и мляното телешко, добавено колкото да не е без хич — очевиден бонус за онези, които знаеха за навика на готвача Кришна да слага сред цялото това изобилие и срещу петдесет цента отгоре джойнт, увит във восъчна хартия. Началото на тази традиция било поставено в Комптън преди години и тя бе стигнала до „Томис“ най-късно през лятото на 68-а, когато Док в часовете на глад след една демонстрация срещу плановете на Ен Би Си да спре „Стар Трек“ се бе присъединил към конвой от гневни фенове със заострени гумени уши и униформи на Звездния флот, канещ се да скочи (както изглеждаше) право от булевард „Бевърли“ в дълбокия Ел Ей след един рязък завой към отрязък от града, сгушен между магистралите „Холивуд“ и „Харбър“, където той за първи път зърна на ъгъла между „Бевърли“ и „Коронадо“ бургер-пъпа на вселената…

— Какво викаш? Нещо се унесох.

— Лигата ти омаза бюрото. А и не трябваше да виждаш тази папка.

— Чудя се само дали имате копия, понеже обичам да имам винаги снимка подръка, в случай че някой ми поиска автограф.

— Вероятно знаеш, че в последно време — започна агент Флатуийд — почти цялата енергия на този офис отива за разследване на черни националистически групи на омразата. Беше ни обърнато внимание, че неотдавна си бил посетен от известен черен мъж с бунтовно затворническо минало, който нарича себе си Тарик Халил. Нормално беше да ни се стори любопитно.

— Важна е и хронологията — престори се, че обяснява агент Бордърлайн. — Халил те посещава на работното ти място, на следващия ден някой убива негов познат от затвора, който е познат и на нас, Майкъл Улфман изчезва, а теб те арестуват като заподозрян.

— Но след това ме пускат, не забравяйте тази част. Вие говорихте ли вече с Бигфут Бьорнсен по въпроса? В него са всички материали по случая, разполага с много повече информация, отколкото аз ще имам някога, а и ще ви е кеф да си говорите с него, много е интелигентен.

— Нетърпението, което лейтенант Бьорнсен проявява към федералните си колеги, е широко известно — агент Бордърлайн вдигна очи, прекратявайки високоскоростното си четене на някаква друга папка — и по всяка вероятност сътрудничеството му ще е ограничено. Ти, от друга страна, може да знаеш работи, които той не знае. Като например нещо за двете служителки на „Кахуна Еърлайнс“ — госпожица Мотела Хейууд и госпожица Лурдес Родригес.

За които и Пени го бе попитала по-рано днес. Какво странно и направо неземно съвпадение.

— Хубаво, ама какво общо имат младите дами с вашето КОРАЗПРО^[1] във връзка с Черните националисти? Не е свързано, надявам се, с това, че и двете са с неанглосаксонски произход…

— Обикновено — каза агент Флатуийд — ние задаваме въпросите.

— Ясно ми е, пичове, обаче ние с вас работим в същия бранш, не е ли така?

— Не е нужно и да ни обиждаш.

— Защо просто не споделиш с нас какво ти каза господин Халил, когато те посети онзи ден — предложи агент Бордърлайн.

— О. Няма как, понеже е клиент и разговорът ни беше конфиденциален. Съжалявам.

— Ако има връзка със случая Улфман, ще си позволим да не се съгласим.

— Жестоко, но едно не ми е ясно, ако в офиса сте толкова концентрирани върху Черните пантери и борбата срещу хората на Рон Каренга, с какво толкова е интересен Мики Улфман на ФБР? Да не би някой да е играл на „Монополи“ с федерални пари за жилищно строителство? Не, едва ли е това, щото тук, в Ел Ей, такова животно няма. Какво може да е тогава, чудя се?

— Не можем да коментираме — отвърна агент Флатуийд със самодоволно изражение и както се надяваше Док, с приспани от нарочната му стрелба напосоки подозрения.

— О, чакайте малко, сетих се. След като изтекат двайсет и четири часа, случаят официално започва да се води като отвличане, независимо от щата, та явно вие, пичове, си мислите, че това е операция на Пантерите — отвлекли са Мики в подкрепа на някакво политическо искане, а и за да се уредят с нелоша сумичка при откупа.

При което двамата федерални, сякаш не можеха да направят друго, се спогледаха нервно, издавайки се, че най-малкото са обмисляли тази версия като уж официално обяснение.

— Ами, кофти тръпка и така нататък, искаше ми се да мога да помогна, но този тип Халил не ми остави дори телефонния си номер, знаете колко безотговорни са понякога тези хора. — Док се изправи и изгаси цигарата си в останалото му феберейско кафе. — Предайте на Пени, че е жестоко, дето се е сетила да ни събере така, о, и още нещо — може ли да бъда откровен за малко?

— Разбира се — отвърнаха агентите Флатуийд и Бордърлайн.

Док започна да щрака с пръсти и тръгна към вратата под акомпанимента на четири такта от Fly Me to the Moon, които изпя почти правилно, след което добави:

— Знам, че Директорът си пада по черните пишки, и се надявам да намерите Мики, преди да започнат да се случват разните му там затворнически практики.

— Не иска да сътрудничи — измърмори агент Бордърлайн.

— Не ни забравяй, Лари — извика агент Флатуийд. — Помни, че като информатор на КОРАЗПРО можеш да изкарваш по триста долара месечно.

— Няма да забравя. А вие предайте много поздрави на Лю Ърскин^[2] и останалите.

Докато слизаше с асансьора обаче, притесненията на Док бяха свързани само с Пени. Ако едничката й разменна монета беше това, да го продаде на федералните, значи със сигурност бе загазила сериозно. Но колко сериозно и кой я държеше? Първата възможна връзка, за която се сети, бе, че и федералните, и областните ченгета се интересуват от стюардесите Лурдес и Мотела и техните приятели Куки и Хоакин. Даа, най-добре да поразучи въпроса колкото е възможно по-скоро, защото освен всичко друго, момичетата току-що се бяха върнали от Хаваите и вероятно бяха донесли със себе си висококачествена трева.

 

 

Междувременно хора откъде ли не докладваха, че са забелязали Мики. Да краде филе миньон в индустриални количества от секцията с месни продукти в „Ралфс“ в Кълвър Сити. Да обсъжда нещо важно в Санта Анита с човек на име Шорти или Спийди. Или и двете едновременно в зависимост от разказвача. Да гледа стар епизод на „Нашествениците“ с испански дублаж в бар в Лос Мочис и трескаво да си води бележки. Да пие във ВИП зони от Хийтроу чак до Хонолулу безразсъдни и невиждани от времето на Сухия режим комбинации от вино и уиски. Да моли по време на антивоенни демонстрации в Района на залива всякакви въоръжени пазители на реда да го освободят от мъките му. Да употребява пейот в Джошуа Трий. Да се понася в ореол от почти непоносима за очите светлина към космически кораб с извънземен произход. И така нататък. Док започна да събира всички тези доклади в отделна папка с надеждата, че няма да забрави къде я е сложил.

Един късен следобед на излизане от работа той забеляза, че на паркинга стои висока и слаба блондинка в компанията на също толкова познато изглеждаща сладурана от Ориента. Да! Двете млади дами от студиото за масажи „Планетата на мацките“!

— Ей! Джейд! Бамби!

Момичетата хвърлиха по един параноичен поглед през привлекателно голо рамо и се шмугнаха в някаква „Импала“ по дизайн на Харли Ърл, която изсвистя от паркинга и отпраши в посока запад по „Импириъл“. Без да приема това твърде лично, Док се прибра обратно вътре и отиде при Петуния, която с укорително поклащане на главата му връчи брошурка на „Специалитета на лизача“ от масажно студио „Планетата на мацките.“

— О. Това ли? Мога да обясня…

— Мрачна и самотна работа — промърмори Петуния, — но все някой трябва да я върши, нещо от този род, нали? О, Док.

На гърба на брошурата имаше текст, написан с четка и с готин розов лак за педикюр: „Разбрах, че са те пуснали. Трябва да се видим, имам да ти казвам нещо. Уикендите работя в клуб «Азиатик» в Сан Педро. Мир и любов, Джейд. П.С. — Пази се от Златния зъб!!!“.

Е, и Док не би имал нищо против да размени някоя и друга дума с тази Джейд, още повече че като се има предвид, че бидейки последният човек, с когото бе говорил в „Планетата на мацките“, преди да изпадне, както би се изразил Джим Морисън, „в безсъзнателност“, тя като нищо можеше да има пръст и в натопяването на невнимателния му задник за отвличането на Мики Улфман и убийството на Глен Чарлок.

И така, понеже отдавна ги знаеше като редовни посетителки на клуб „Азиатик“, той се отправи директно към плажното имение на Лурдес и Мотела, които, както се оказа, тази вечер планираха посещение не къде да е, а в същото крайбрежно заведение за среща с настоящите си любовници Куки и Хоакин, лица под наблюдение от страна на ФБР: възможност за Док да разбере защо федералните проявяват такъв интерес към тях, но и край на надеждите му за гарнирана с наркотици тройка с момичетата, на която, както пееше Фатс Домино, „не й е било писано“ — никаква изненада с оглед на предишния му опит с тези двете.

— Нещо против да дойда с вас?

Мотела го изгледа скептично.

— Тези сандали уараче са на границата, панталоните клош стават, но дрехите нагоре трябва да се пипнат. Ела да видим — и го заведе в дрешник, пълен с парцали, от който Док грабна първата изпречила се пред очите му хавайска риза с нарисувани на нея папагали в психеделични цветови комбинации, някои от тях видими само на ултравиолетова светлина, крещящи дори по стандартите на папагалските общности, където екстравагантните тонове на перата не бяха рядкост, и хибискуси, които човек трябваше само да помирише, за да се отправи на назален ЛСД трип, плюс вълни в суперяко фосфоресцентно зелено. Както и един много жълт лунен сърп. И момичета с обръчи хула и големи цици.

— Можеш да си сложиш и тези — тя му връчи гердан с любовни мъниста от безмитния магазин на „Кахуна Еърлайнс“, който отваряше на борда, когато самолетът навлезеше в международно въздушно пространство, — но ще трябва да ми ги върнеш.

— Ааххх! — от банята се разнесе крясъкът на забилата нос в огледалото Лурдес. — Снимка: НАСА!

— Това е от осветлението — побърза да отбележи Док. — Изглеждате чудесно, момичета, наистина чудесно.

Така си беше и малко по-късно, нагиздени в еднакви рокли от магазина на „Дайнъсти“ в хонконгския „Хилтън“, момичетата, всяка хванала Док подръка, излязоха на пътеката пред дома им, където, заключен в гараж с прашасал прозорец, през мътното старо стъкло сияеше като в блян оригинален стар оубърн във вълшебно черешовочервено, кестеняв отвътре, с облицовка от орехово дърво и регистрационна табела, на която бе изписано LNM WOW.

Докато се носеха по магистралите „Сан Диего“ и „Харбър“, безгрижните стюардеси изредиха на Док цял списък с качества на Куки и Хоакин — обикновено изключваше някъде по средата на такива рецитали, но тъй като любопитството на ФБР, свързано с момчетата, бе събудило и неговото, той сметна за редно да изслуша сегашния докрай. А и така не му се налагаше да мисли за ненужно самоубийствения начин, по който Лурдес караше оубърна.

По радиото звучеше старо и златно парче на „Дъ Бордс“, в което роккритиците бяха забелязали влияние от „Бийч Бойс“:

Може и да съм халюцинирал,

бях на светофара и тя викна „Айде!“.

Кажи ми, как да откажа на осемнайсе —

годишно коте в Гран Туризмо Омолгато?

Потеглихме на север под светлините

на Топан-га,

гуми пушат и свистят,

а под капака на мустанга

427: двигателят мечта

[Преход]

Скара до скара, чак до

Лео Карило [духов пасаж],

все така чак до Пойнт Мугу —

един Мустанг и едно сладко Омолгатууу

се надпреварват покрай океана

луди глави в бързи коли у-у-у.

Трябваше да заредя, когато отбих от „Сан

Диего“, стрелката

е на „празно“ от десет мили

вече,

и ето виждам я как маха

аста луего

с чиста

Калифорнийска усмивка

Док се опита да чуе инструменталния брейк и въпреки че духовата секция вкарваше едни приятни хармонии в стил мариачи точно на „Лео Карило“, май на тенор-саксофона не беше Кой Харлинджън, а просто някой друг специалист по едно- и двунотните сола.

Кофти тръпка на гребена на вълната, по-тъжен

едва ли съм бил,

Но ето че чувам пак рева на понтиак

И какво виждам на седалката до

нея,

Яркочервена туба с бензин…

Потеглихме обратно, пак покрай

Лео Карило [същият духов пасаж],

скара до скара, чак до Малибу,

Един Мустанг и едно сладко Омолгатууу,

в надпревара покрай океана,

луди глави в бързи коли у-у-у…

Момичетата подскачаха на предните седалки, пищяха „¡А тода мадре!“ и „К’во става, мацка!“, и тъй нататък.

— Куки и Хоакин са тоооолкова яки — Мотела беше във възторг.

— Сегуро, есе!

— Всъщност исках да кажа Куки, Хоакин не мога да го коментирам все пак.

— Я кажи, Мотела.

— Ууу, можеш ли да си представиш какво е да си легнеш с някой, на чието тяло е татуирано чуждо име?

— Мога, освен ако, разбира се, дейностите в леглото не се изчерпват с четене — промърмори Лурдес.

— Дами, дами! — Док се престори, че ги разтървава, все едно е Моу и им казва: „Всички да отстъпят!“^[3].

Док разбра, че Куки и Хоакин са бивши военни, наскоро върнали се най-накрая обратно в Света от Виетнам, макар че по всичко изглеждаше, че продължават да изпълняват важни мисии, защото се оказа, че точно преди да се приберат, надушили някаква откачена схема, включваща пренасянето на контейнери, пълни с щатска валута, или поне така се говорело, в Хонконг. По принцип трафикът на долари в рамките на страната може да ти осигури немалко години в пандиза, но щом парите са в международни води, обяснили им техни познати майстори на празните приказки, ситуацията ще е съвсем друга.

Двамата се материализирали по време на един полет на Лурдес и Мотела до Кай Так, толкова изтрещели в резултат на коктейл от хапчета „Дарвон“, амфети, бира „Пи Екс“, виетнамска трева и кафе от летището, че били значително неспособни да водят нормален разговор между пасажери, и се случило така поне според разказа на дамите, че щом светлините за коланите изгаснали, Лурдес и Хоакин и съответно Мотела и Куки се озовали в две съседни тоалетни, където се изчукали зверски. Палуването продължило и по време на престоя на момичетата в Хонконг, като паралелно с това контейнерите с валута ставали все по-неоткриваеми, както и невероятни, въпреки че Куки и Хоакин положили усилия, доколкото паузите в забавлението им позволявали, да се опитат, макар и с гаснещо желание, да ги намерят.

Клуб „Азиатик“ беше в Сан Педро, точно срещу остров Терминал, и предоставяше филтриран изглед към моста „Винсънт Томас“. Нощем изглеждаше като покрит от нещо по-дълбоко от сянката — зрително изражение на сливането на дошли от всички краища на Азиатско-Тихоокеанския регион безчет пориви за скришно въртене на бизнес.

Чашите зад бара, които в друг тип заведение щяха да имат прекалено заслепителен ефект, тук светеха с леко опушеното сияние на образи от евтин черно-бял телевизор. Сервитьорки в ципаота от черна коприна и щампи на червени тропически цветове се носеха из пространството на високи токчета и сервираха питиета във високи чаши, украсени с истински орхидеи, резенчета манго и пластмасови сламки в ярък аквамарин, наподобяващи бамбук. Клиентите, седнали около масите, ту се накланяха един към друг, ту се отдръпваха бавно и ритмично като подводни растения. Редовни посетители пиеха шотове горещо саке, разредени с ледено шампанско. Във въздуха се носеше гъста мъгла, разпръсквана от лули за опиум и бонгове за канабис, а също така и от карамфилови цигари, малайзийски черути и популярните „Куул“: малки огнища на съзнание, пулсиращи тук по-ярко, там по-слабо в мрака. На долния етаж — в различни ниши, скрити от мънистени завеси и за радост на всички, които продължаваха да изпитват носталгия по Макао и удоволствията от улица „Фелисидад“, — течеше денонощна игра на Фан-Тан за избрани; играеха се и маджонг и го, където едно камъче беше равно на долар.

— Док, приятелю — предупреди го Мотела, докато се настаняваха в сепаре, тапицирано с дамаска с тигров десен в лилаво като от лак за нокти и в ярко керемидено, — запомни, че тази вечер плащаме аз и Лурдес, така че само евтин алкохол и нищо, което сервират с малко чадърче.

Никакъв проблем за Док, особено с оглед на нискодоходното му положение.

Куки и Хоакин се появиха точно в момента, в който музикантите се впуснаха в изпълнението на енергична версия на People Are Strange (When You’re a Stranger) на „Дорс“; носеха широкополи шапки тип „Панама“, дизайнерски очила менте, цивилни костюми, купени от някой щанд в „Кайзър Истейтс“, Коулун, и се отправиха с бавни танцови стъпки — по една на такт — и вдигнати във въздуха показалци към тихите дълбини на клуба.

— Хоакин! Куки! — извикаха момичетата. — Олеле! Колко яко! Направо сте жестоки!

И тъй нататък.

Макар че не бяха много мъжете, които са дотам доволни от живота си, че да не оценят такова публично отдаване на почит, Док забеляза как Хоакин и Куки се споглеждат и всеки си мисли за другия, ебаси, човече, тоя как го прави?

— Може да ни се наложи да се ометем от тук, ме шери — избоботи Куки и зарови ръка в афрото на Мотела, след което получи от нея целувка със значителна продължителност.

— Нищо лично — добави Хоакин, — просто ни изскочи нещо като неочаквано пътуване по работа — и притисна Лурдес в още по-страстна прегръдка, която бе прекъсната от всеизвестна бас-линия на скритата в една горичка от палмови дръвчета банда.

— Добре тогава! — Мотела сграбчи вратовръзката на Куки, на която бе нарисувана пищна тихоокеанска лагуна в психеделични цветове. — Да лягаме!

На Хоакин му отне не по-малко от две секунди, за да изчезне под масата.

— Това какво беше? — попита Лурдес, без да се издава, че е притеснена.

— Някаква психологическа мизерия от ’Нам — обясни Куки, докато се отдалечаваше от тях с танц, — прави го всеки път, когато някой изрече думите.

— Всичко е наред, хора — обади се Хоакин, който бе прекарал войната в опити да изкара пари и не би познал зоната за приземяване дори и ако тя скочеше и започнеше да обстрелва задника му с ракети. — Тук долу ми харесва — нямаш нищо против, нали, ми амор?

— Не, тъкмо ще мога да си представя какво е да излизаш с някой наистина нисък — каза го със скръстени ръце и сияйна усмивка, която в единия си край май беше леко по-извита нагоре, отколкото в другия.

Към Док се понесе малка и перфектна азиатска пеперуда, облечена в униформата на клуба, която след оглед отблизо се оказа Джейд.

— Няколко господа там — измърка тя — изгарят от нетърпение да се срещнат с тези две момчета тук, и то до такава степен, че раздават двайсетачки наляво и надясно.

Хоакин подаде глава изпод покривката.

— Къде са? И ние ще подкупим някой, и ще сме с двайсет долара напред.

— Четиресет — поправи го Лурдес.

— Обикновено това работи — включи се Мотела, която се бе върнала на масата с Куки, — само дето тук всички ви познават, а и като гледам, въпросните господа идват насам.

— Мамка му, това е Блонди-сан — каза Куки. — Изглежда ли ви бесен? На мен ми се струва бесен.

— Нее — отвърна Хоакин, — не е бесен, но не мога да кажа същото за партнера му.

Блонди-сан носеше руса перука, която не би заблудила ничия абуелита в Южна Пасадена, и черен бизнес костюм, ушит по далечно свързана с мафията кройка… Тотално нагърмял се, пуснал зъл поглед и пушещ цигара след цигара от някаква евтина японска марка, до него вървеше един бияч от якудза на име Ивао, духовната чистота на чийто дан отдавна бе компрометирана от вкуса му към раздаване на непредизвикани ритници — в момента очите му оглеждаха обстановката, а лицето му се бърчеше от мисловното усилие да разбере кой от присъстващите ще е първата му мишена.

Док не обичаше да вижда толкова объркани хора. На всичко отгоре, колкото по-дълбоко Куки и Хоакин потъваха в разговора си с Блонди-сан, толкова по-малко внимание обръщаха на Лурдес и Мотела, от което дамите направо полудяваха и ставаха все по-уязвими за така любимите им грандиозни емоционални мъки. Нищо тук не вещаеше добро.

Горе-долу по това време Джейд се появи отново.

— Знаех си, че си ти — каза Док, — не че сме имали кой знае какъв контакт очи в очи. Получих бележката ти в офиса, но защо се чупи така? Можехме да се помотаем, да запалим…

— Заради онези нещастници в „Баракуда“-та, които почнаха да ни следят още от Холивуд. В смисъл можеше да са всякакви и не искахме да ти навличаме още повече неприятности на главата, та затова се направихме, че сме там заради инжекциите с B12, а като те видяхме, нещо се стреснахме, тресна ни параноята и се разкарахме.

— Надявам се, че не се опитваш да си поръчаш Сингапурски слинг — намеси се Мотела, — няма да ти мине номерът.

— Съученици сме, разказваме си спомени от бала, от часовете по геометрия, споко, Мотела.

— И къде е това училище, в Техачапи?

— Ооох — чу се откъм Лурдес.

Момичетата се изнервяха и силните питиета не помагаха особено за настроението им.

— Ще те чакам отвън — прошепна Джейд и високите й токчета я отнесоха нанякъде.

 

 

Почти пълното отсъствие на светлина вероятно беше нарочно решение, чиято цел бе да създаде атмосфера на ориенталска интрига и романтика на паркинга, но и го правеше да изглежда като местопрестъпление в очакване на поредното злодеяние. Док забеляза един файърфлайт кабрио от 56-а, който май едва-едва дишаше, сякаш се бе състезавал, за да дойде дотук, и тъкмо се чудеше как възможно най-дискретно да повдигне капака и да огледа двигателя му, когато Джейд дойде.

— Нямам много време. Тук сме на територията на Златния зъб и не е разумно за което и да е момиче да си има проблеми с тези пичове.

— Това същият Златен зъб ли е, онзи, от който пишеше да се пазя в бележката? Какво е, някаква група ли?

— Де да беше — тя направи жест, с който каза: устата ми е заключена.

— Да разбирам ли, че няма да ми кажеш повече от „пази се“?

— Не. Всъщност исках да ти кажа колко съжалявам. Страшно зле се чувствам заради това, което направих…

— А то… какво беше?

— Не съм предателка! — извика тя. — Ченгетата ни казаха, че няма да повдигат обвинения, ако те оставим на местопрестъплението, тъй като вече знаеха, че ще си там, и си казах, какво толкова, но явно съм се панирала и честно, Лари, наистина много съжалявам.

— Викай ми Док и няма проблем, Джейд, наложи им се да ме пуснат и сега само ме следят навсякъде. Ето.

Той извади кутия с цигари, тупна я върху опакото на дланта си, подаде й я, тя си взе една, запалиха.

— Оня пагон — каза тя.

— Сигурно имаш предвид Бигфут.

— Не му е чиста работата.

— Той случайно да се е отбивал в студиото ви?

— От време на време, и то не както правят ченгетата — в смисъл не е очаквал нищо безплатно. Ако е получавал пари отнякъде, било е направо от господин Улфман.

— Ами, не го приемай лично, но самият Бигфут ли ме качи на Буенас Ночес Експреса, или беше възложил задачата на друг?

Тя повдигна рамене.

— Това съм го изпуснала, с Бамби бяхме толкова изплашени от цялата онази бригада от бабаити, че се разкарахме възможно най-бързо.

— А всичките онези нацита от затвора, които е трябвало да пазят гърба на Мики?

— Бяха плъзнали навсякъде, после изведнъж изчезнаха. Жалко. Бяхме се превърнали в нещо като Пи Екс^[4] за тях, даже се бяхме научили да ги различаваме един от друг.

— И до един се изпариха? Това преди или след началото на купона?

— Преди. Като при набег, ако ме разбираш — всеки знае кога ще се случи. Разкараха се и остана само Глен, той беше единственият, който… — млъкна, все едно се опитваше да си спомни точната дума — … остана. — Хвърли цигарата си на асфалта и я смачка с острия връх на обувката си. — Виж сега… един човек иска да говори с теб.

— Искаш да кажеш, че трябва да се махна оттук много бързо.

— Не, той мисли, че можете да си помогнете един на друг. Ново лице е, дори името му не знам, знам само, че е загазил.

Тя се прибра обратно вътре.

От крайбрежните мъгли, в които тази част от града нерядко тънеше, изникна нова фигура. Док не беше от най-плашливите, но в този момент му се прииска да не беше оставал тук. Разпозна типа от полароида, който му бе дала Хоуп. Кой Харлинджън, току-що завърнал се от следващия свят, където смъртта заедно с другите странични ефекти беше унищожила всички останки от усета за стил на тенор-саксофониста след свръхдозата и в резултат на това той сега носеше бояджийски гащеризон, розова петдесетарска риза с копчета, тясна, черна плетена вратовръзка и древни каубойски ботуши.

— Здрасти, Кой.

— Бих дошъл до офиса ти, човече, но си рекох, че там може да ме засече някое неприятелско око.

На Док му бе нужна слухова тръба, защото на фона на всичките сирени и сигнали от пристанището Кой говореше с почти недоловим наркомански шепот.

— Тук в безопасност ли си?

— Дай да я запалим и да се преструваме, че сме тук, за да я изпушим.

Азиатска индика, силно ароматна. Док се подготви за стабилно напушване, но вместо това се озова в периметър от яснота, който бе труден за напускане. Огънчето в края на джойнта се губеше в мъглата и цветът му непрекъснато се менеше от оранжев на наситенорозов и обратно.

— Водя се мъртъв — каза Кой.

— Но се носи слух, че не си.

— Не е кой знае каква новина. Да съм мъртъв е част от работния ми профил. Това правя.

— За хората от клуба ли работиш?

— Не знам. Може би. Най-малкото тук идвам да си взема чека.

— Къде си отседнал?

— В къща в каньона Топанга. На една група, за която свирех — „Бордс“. Но никой от тях не знае, че това съм аз.

— Как е възможно?

— Дори когато бях жив, не знаеха, че съм аз. „Саксофонистът“, или иначе казано — сесийният музикант. Освен това в последните години се смени доста народ, в смисъл членовете на „Бордс“, с които свирех, вече ги няма, имат си други групи. Най-много един-двама от стария състав да са останали и всички страдат или май са благословени с тежка тревоманска памет.

— Говори се, че си гушнал букета след лош хероин. Още ли се боцкаш?

— Не. Господи. Не, вече съм чист. Бях на едно място близо до… — последва дълго мълчание и взиране в пространството, докато Кой се чудеше дали не е казал прекалено много и как да разбере какво още знае Док. — Всъщност ще съм ти благодарен, ако…

— Няма проблем — каза Док, — и без това не те чувам добре, как бих могъл да говоря за това, което не чувам?

— Факт. Исках да те видя за нещо.

На Док му се стори, че долавя някаква особена нотка в гласа на Кой… не точно обвинителна, но при все това включваща Док в общата картинка на голямата несправедливост.

Док погледна към непостоянно видимото лице на Кой, капчиците кондензирана мъгла по брадата му блестяха на светлините от клуб „Азиатик“ като милион отделни ореола във всички цветове на спектъра, и осъзна, че независимо от това кой на кого би могъл да помогне в цялата тази ситуация, към Кой трябваше да се подходи по-леко.

— Извинявай, човече. С какво мога да ти помогна?

— Не е нещо сложно. Просто се чудех дали би могъл да провериш едни хора. Жена и малко момиче. Да видиш дали са добре. Нищо повече. Без да им казваш за мен.

— Къде живеят?

— Торънс.

Той му подаде лист с адреса на Хоуп и Аметист.

— Това е съвсем близо, може даже да не ти искам пари за пътни.

— Даже не е нужно да говориш с тях, само виж дали още живеят там, какви коли са паркирани пред къщата, кой влиза, кой излиза, има ли полицаи в картинката, всякакви подробности, които ти се сторят интересни.

— Разбрано.

— Не мога да ти платя сега.

— Когато можеш. Когато и да е. Освен ако не си от онези, които вярват, че информацията е пари… ако е така, може ли да ти задам…

— Като имаш предвид, че или не знам, или ще се простя със задника си, ако ти кажа, питай.

— Да си чувал за Златния зъб?

— Разбира се. — Това колебание ли беше? Каква пауза може да се счита за прекалено дълга? — Лодка е.

— Уу-жасно интересно — Док повече го изпя, отколкото изговори, както правят калифорнийците, когато искат да покажат, че нещо изобщо не е интересно. Откога хората трябваше да се пазят от лодки?

— Сериозно. Голяма шхуна, май така я бяха описали. Внася и изнася разни работи от страната, но никой няма желание да говори какви точно. Русият японец с другарчето здравеняка — той ще знае.

— Защото?

Вместо да отговори, Кой кимна мрачно в посока зад рамото на Док, отвъд паркинга, към улицата покрай основния канал и пристанището. Док се обърна и му се стори, че вижда как там се движи нещо бяло. Но в прииждащата мъгла всичко изглеждаше нереално. Когато стигна до улицата, вече нямаше нищо за гледане.

— Тя беше — каза Кой.

— Откъде знаеш?

— Видях я да влиза в пристанището. Пристигнахме по горе-долу едно и също време.

— Не знам какво видях.

— И аз. Да ти кажа, изобщо не искам и да знам.

Док се върна в клуба, където светлините май бяха минали в по-ултравиолетов режим, защото папагалите на ризата му се размърдаха, запърхаха, започнаха да крякат и може би дори да говорят, макар че това можеше да е и от тревата. Междувременно, Лурдес и Мотела бяха започнали да се държат съвсем лошо и бяха решили да си организират бой по двойки с две от момичетата на местните гангстери, като за тази цел сервитьорите и сервитьорките, оттеглили се на полувидими позиции, бяха разместили няколко маси и освободили пространство, а клиентите подвикваха окуражаващо. Имаше разкъсани дрехи, развалени прически, разголена кожа, редица хватки и изплъзвания със сексуален подтекст — обичайното очарование на женската борба. Куки и Хоакин бяха още улисани в разговора с Блонди-сан. Здравенякът Ивао беше зает да гледа момичетата. Док се приближи така, че да може да чува.

— Току-що имах конферентна връзка чрез сателит с партньорите — казваше Блонди-сан — и най-добрата оферта е три на парче.

— Май ще се върна в армията — измърмори Хоакин. — Там само от бонусите ще изкарам повече, отколкото от това.

— Нещо се е разчувствал — обади се Куки. — Приемаме.

— Ти приемаш, ѐсе, аз — не.

— Не е нужно да ти напомням — заговори Блонди-сан със зловещо весел глас, — че става дума за Златния зъб.

— Най-добре да не ядосваме Златния зъб — съгласи се Куки.

— Кааа-рахо! — дойде значително забавената реакция на Хоакин, — Кво правят тея мацки там?