Томас Пинчън
Вроден порок (14)

Четиринайсет

По думите на Тито „Кисмет“, построено точно след края на Втората световна, било символа на един вид облог, че Северен Лас Вегас ще е не друго, а вълната на бъдещето. Вместо това обаче всичко се изнесло на юг и южната отсечка на булевард „Лас Вегас“ влязла в историята като „Лас Вегас Стрип“, а местата като „Кисмет“ западнали.

Докато караха нагоре към северната част на „Лас Вегас“, далече от непрестанната буря от светлини, най-накрая започнаха да се появяват епизоди на мрак: бяха като лек повей нощ, идващ от пустинята. Паркирани каравани, малки складове за дървесина, магазини за климатици прелитаха покрай тях. Сиянието в небето над Лас Вегас се оттегли, остана сякаш на друга „страница от историята“, както сигурно щяха да се изразят семейство Флинтстоун. Миг по-късно пред очите им се разкри крайпътна структура от светлини, много по-слаби от всички на юг.

— Това място е дупка, пич.

Тито вкара колата през портата и спря под занемарения навес на входа. В нищожната светлина никой не ги посрещна, никой дори не забеляза, че идват. Някога тук навярно е имало хиляди светлинки — обикновени, неонови, флуоресцентни — из цялата сграда, но сега само няколко от тях бяха запалени, защото настоящите собственици вече не можеха да си позволят сметките за ток, а и за съжаление, няколко осветители аматьори си бяха отишли в ослепителен блясък, докато се опитваха да откраднат малко ток от общинската мрежа.

— Ще се върнем след два часа — каза Тито. — Гледай да не ти прострелят задника твърде сериозно, става ли? Имаш ли достатъчно за игра? Ей, Адолфо, дай му един черен.

— Ама това са сто долара, не мога…

— Моля тя — прекъсна го Тито. — Поне кеф втора ръка да изпитам.

Адолфо му подаде жетона.

— Тук ги използват за бакшиш — сви рамене той. — Нямаме идея колко такива сме събрали вече. Луда работа.

Док слезе от колата и закрачи под византийски свод, който водеше към западналата безкрайност на основната игрална зала, където господстваше потрошен полилей, увиснал над масите, клетките и рулетките, разпаднал се, призрачен, огромен и — ако имаше чувства — най-вероятно огорчен: крушките му отдавна бяха изгорели, но никой не ги беше подменил, кристалните му висулки падаха без предупреждение върху перифериите на каубойски шапки, в питиетата на хората, във въртящите се колела на рулетките, където започваха да подскачат с остро дрънчене из собствените си драми на късмет и загуба. Всичко в залата беше изкривено по един или друг начин. Древните лагери на колелата на рулетките ги караха да се въртят ту по-бързо, ту по-бавно. Класическите ротативки с три барабана, настроени в отдавнашни времена да изплащат проценти, непознати на юг от Бонанза Роуд, а може би и на целия свят, сега бяха поели по свои си пътища, все едно са бизнесмени от малкия град, и или раздаваха пари с широки пръсти, или се стискаха и за най-дребните суми. Мокетите, в тъмно кралсколилаво, с годините бяха променили текстурата си с помощта на милиони изгаряния от цигари, всяка една от които бе споила синтетичния мъх в дребни петънца пластмаса. Цялостният ефект беше като от вятър по повърхността на езеро. Нивото на основната зала беше три метра под това на пустинята отвън, което осигуряваше естествена изолация и хладината в това необятно и неопределимо пространство изобщо не идваше от климатиците — до един настроени на най-ниска степен с цел пестене на енергия.

Готвачи на скара, продавачи на гуми, строители на къщи, очни лекари, крупиета от масите за игра на зарове, момичета от касите за жетони и други униформени, приключили смените си в по-шикозни зали, където им е било забранено да играят, стари ездачи, доживели по-динамични и многолюдни времена, чиито попечителски чувства сега бяха насочени към фордове ф-100 и шевролети апачи, се бяха наредили нарядко в меко осенчената светлина и се поклащаха на място, сякаш за да не заспят. Питиетата тук не бяха безплатни, но от добросъседски чувства към реалния свят отвън бяха достатъчно евтини.

Док си поръча грейпфрутова маргарита, настрои ума си на режим кръстосване и започна да се мотае из необятното казино в търсене на Пък и Ейнар. По едно време привлекателна млада дама в минирокля от киана^[1] с десен пейсли и бели ботуши от пластмаса дойде при него и се представи като Ларк^[2].

— Не искам да ти се меся, ама забелязвам, че не играеш, само се шляеш наоколо, което значи, че или си някакъв дълбок пич, мистериозен майстор на интригите, или си някой пренаситен мошеник, който се оглежда къде може да намаже нещо.

— Ей, а може и да съм от мафията.

— Не си с правилните обувки. Не съм толкова тъпа, моля ти се. Според мен си от Ел Ей и като всички останали друсалки от Ел Ей си мислиш, че всичко, което искаш, е да заложиш в книгата на Мики.

— Книгата на…?

Ларк му обясни, че „Кисмет“ предлага нещо като спортна книга, където човек може да залага на новините от деня, като например скорошното необяснимо изчезване на строителния предприемач Мики Улфман.

— Мики се радва на известна разпознаваемост в града и затова за ограничен период от време предлагаме колкото заложиш, толкова печелиш на „Жив или Мъртъв“, или както ние му викаме „Минава или Не минава“.

Док сви рамене.

— Четеш ме все едно съм „Хералд Екзаминър“, Ларк. Но понякога идва момент, когато на истински отдадения играч Националната колежанска спортна асоциация вече не му е достатъчна.

— Ела — тя му махна с ръка. — Ако те заведа там като гост, получавам процент.

Зоната за спортни залагания в „Кисмет“ си имаше собствен салон за коктейли, облицован с ламинат в нюансите на лилавото, който тук-таме проблясваше металически, и Док веднага се почувства като у дома си. Намериха свободна маса и си поръчаха студени май тай.

Док познаваше добре ритъма и теситурата на почти всяка тъжна песен в бранша, но все пак му се искаше да хвърли едно око на партитурата. Изглежда, Ларк беше отраснала в Ла Върн, Тенеси, близо до Нашвил. Освен инициалите Ла Върн споделяше с Лас Вегас и една и съща ширина.

— Всъщност на една ширина е с Хендерсън, но аз живея точно там с приятеля си. Той преподава в Невадския университет в Лас Вегас. И казва, че когато американците се местят от едно място на друго, следват линиите на географските ширини. Така че това ми е било съдбата — да тръгна на запад. В мига, в който видях Хувър Дам, за първи път осъзнах, че съм си у дома.

— Някога да си свирила и пяла, Ларк?

— Питаш ме защо не съм се отдала на музиката, при положение че съм живяла толкова близо до Нашвил ли? Що ти не се пробваш, скъпи? Краката ти ще отмалеят, докато чакаш на онази опашка.

Но Док зърна мимолетен блясък в очите й.

Господинът приличаше на банкер от някой стар филм, беше облечен в скъп костюм по поръчка и бе оставил по едно разкопчано копче на всеки от ръкавите, да не би случайно някой да пропусне този факт. Ларк го представи като Фабиан Фацо.

— Дамата тук ми обяснява, че мога да заложа на това, че Мики Улфман е жив или мъртъв.

— Да, а ако интересите ви включват и по-екзотичните случаи — отвърна Фабиан, — бих ви препоръчал и залог тип Ейми Семпъл МакФерсън^[3], който включва и възможността Мики да е инсценирал отвличането си.

— А това как изобщо може да бъде доказано?

Фабиан сви рамене.

— Няма бележка за откуп и той се появява някъде жив. Твърди, че има амнезия. Шефът на полицията Ед Дейвис не прави пресконференция. Ако Мики се е самоотвлякъл, печелите колкото сте заложили… ако не се е — сто към едно. Печалбата се увеличава в зависимост от броя на нулите в бележката за откуп, ако и когато такава се появи. Можем да запишем всичко черно на бяло, като, ако забравим нещо, то ще се счита за възвръщаемост, получавате си парите, всички са доволни.

Така, каза си Док, така, така. Умните пари — и тук изникна образът на стодоларова банкнота с очила с рогови рамки, която четеше учебник по статистика — по свои си отлични причини, с които на него щеше да му се наложи да се запознае по-добре, очакваха Мики да инсценира завръщане като за първа страница на вестниците от изгнанието, което сам си е организирал. За тези мъдреци това щеше да се случи едва ли не със сигурност. Обаче: да го духат. Док извади черния жетон на Тито от джоба си.

— Заповядайте, господин Фадзо, имам слабост към най-малките вероятности.

Работата бе научила Док да понася презрителните погледи, но този, който му хвърли Фабиан, беше почти болезнен.

— Ще отида да го запиша, след малко се връщам — рече той и излезе, клатейки глава.

— Това не беше много умно.

Ларк си играеше с чадърчето в питието си.

— О, аз съм просто един от ония, наивните хипари, Ларк, не мога да гледам цинично на нищо, дори на мотивите на строителен предприемач от Ел Ей…

Фабиан се върна бързо и с променено отношение.

— Имате ли нещо против да дойдете в офиса ми горе за малко? Да обсъдим една-две дреболии.

Док дискретно тръсна крака си. Да, малкият „Смит“ си беше на място в кобура на глезена му.

— До после, Ларк.

— Пази се, скъпи.

Офисът на Фабиан Фадзо се оказа толкова весело място, колкото Док бе очаквал да е зловещо. Картинки като от детската градина висяха в рамки на стените, авокадово дръвче, което Фабиан бе посадил като семка в една консерва от лимски фасул с институционални размери през 1959-а и за което не спираше да се грижи оттогава, както и фототапет с Фабиан, заобиколен от всички членове на Рат пак^[4], плюс още няколко други лица, които Док почти си спомняше от филмите от нощната програма на телевизията. Франк Синатра правеше игриви опити да навре една кубинска „Корона“ в не съвсем отворената с готовност уста на Фабиан. Сами Дейвис Мл. се майтапеше с видим кеф с някой извън кадъра. От долната устна на Дийн Мартин, който размахваше и бутилка „Дом Периньон“, висеше и пламтеше — Док можеше да се закълне в това — набързо свит джойнт.

Фабиан постави стодоларовия жетон на Док на бюрото.

— Не се засягай, ама ми мязаш на частен детектив, макар и от хипарски тип. От професионално възпитание ти давам възможност да преосмислиш залога си за Мики Улфман, а и си мислех, че тук ще можем да разчитаме на някакво уединение, но ето че се оказва, че в момента в сградата има хора от ФБР.

— И каква връзка има това с мен? Аз съм в града във връзка с бърз брачен случай, не ме вълнуват нередности в лицензи за хазартна дейност, въпросителни около собствеността на казина, въобще нищо от това, което Марти Робинс би определил като гадни, зли дела.

Фабиан сви рамене драматично.

— Предполагам, това им е работата на агентите на ФБР в Лас Вегас, нали уж имат велик план да спасят казината от мафията. Опитват се, откакто Хауърд Хюз купи „Дезърт Ин“. Но аз съм само средно ниво мениджър, никой нищо не споделя с мен.

Док рискува с това, което знаеше.

— Мики Улфман… и той доста пари е пръснал тука, а? Чух отнякъде, че срещнал бъдещата си съпруга, докато тя работела за някакво шоу във Вегас.

— Мики излизаше с немалко танцьорки преди, обожаваше града, беше си старо вегаско куче, построи си и къща при Ред Рок. Имаше и мечта да издигне цял град от нулата някой ден тук, в пустинята. — Фабиан махна очилата си за четене и присви замислено очи към Док. — Това говори ли ти нещо?

— Че Мики се оглежда да си купи и казино?

— Душиците в Департамента по правосъдието с кеф ще му дадат.

— И „Кисмет“ е в списъка му?

— Видя го мястото. Отчаяни са някой, който не е от мафията, да дойде и да се бръкне за ремонт. Нонстоп носят чертежи и планове, всичко е по последна мода… ротативките с три барабана нали ги знаеш? Забрави за тях, Чичо Сам иска видеоекрани, всеки път, когато играеш на машина там, пред очите ти се завъртат анимирани барабани, на печелившата линия се заформя нещо. Но… всичко е електроника, чаткаш ли? Която някой някъде контролира. Мошениците от старата школа, които можеха да излъжат ротативките, сега ще ударят на камък.

— Някак огорчено ми звучите, господин Фадзо, ако може да отбележа.

— Не може, но пък и мен ме гневи всичко в последно време. Опитвам се да разбера какво се случва, ама всички се затварят като миди. А кажи ми. Знам само, че всичко е приключило през шейсет и пета и никога нищо няма да бъде както преди. Монетата от половин долар, знаеш я. Преди беше деветдесет процента сребро, през шейсет и пета намалиха съдържанието на четиресет, а тази година вече изобщо не слагат сребро. Мед, никел, какво следва, алуминиево фолио ли, разбираш ме какво искам да кажа, нали? Изглежда като половин долар, но в действителност само се прави на такава. Също като видеоротативките. Това е планирано за целия град — да бъде превърнат в огромна диснилендска имитация на самия себе си. Чисти и здравословни семейни забавления, дечица в казината, „Гледай си работата“ с лимит от десет цента, Пат Буун ще е голямата звезда, актьори извън Гилдията ще играят забавни мафиотчета, ще карат смешни старовремски коли, ще се избиват наужким, бам, бам, ха, ха, ха. Шибаният Ласвегасленд.

— Е, значи тогава може би оценявате стария чар на това да заложиш на най-малко вероятното обяснение на случая с Мики.

Фабиан се усмихна със стиснати устни и за кратко.

— Поживей малко тук и ще я усетиш атмосферата. Слушай. Представи си, че Мики не е изчезнал толкова, колкото си мислим?

— Ако се окаже така, ще подпомогна фонда ви за реновации. Можете да кръстите някоя обувка на крупие^[5] на мен, да й лепнете една табелчица отстрани.

Фабиан явно изчакваше Док да каже нещо друго, но накрая вдигна ръце и рамене, изправи се и изпрати Док по един коридор, в който направиха няколко завоя.

— Ако тръгнеш натам, ще стигнеш накъдето си се запътил.

За един кратък мозъчен импулс Док се върна към трипа, на който го бяха изпратили Вехи и Сортилидж и където се бе опитвал да се ориентира в някакъв бавно потъващ в океана лабиринт. Тук нямаше друго, освен суха пустиня и надраскан хераклит, но Док изпита същото усещане за прииждащ потоп, същата нужда в никакъв случай да не изпада в паника. Дочу музика някъде отпред, не мелодичните аранжименти на групите от казино-баровете, беше по-скоро свиренето с много посоки и прекъсвания на музиканти в свободното им време. Откри нещо, което някога е било уединена малка зала, потънала в дим от трева и тютюн. Точно там, в кехлибареножълтата светлина на малък прожектор, който делеше няколко задигнати вата с педал стийл китара, докато останалите от групата свиреха акустично, видя Ларк — изглеждаше жива и енергична въпреки всичките часове на крак от смяната, която току-що беше свършила, и изпълняваше кънтри-суинг песен със следния текст:

Пълна луна в риби,

опасни сънища идват,

ако си навън,

или в леглото,

изстуди бирата,

провери как ти стои шапката,

пълна луна в риби,

и е събота вечер…

Ето го бившия мой верен другар,

обул е франкенщайнските си обувки,

ето я приятелката ми Ела,

мъчат я върколашки милувки,

чуеш ли я „до“ да пее,

ще иска кръв да се лее.

(Пази се!)

Пълна луна в риби,

Събота вечер е пак.

Вампирската банда на

наш’то градче

оголила е зъби

и ума ти ще погуби… и

какво от това,

като се завърти твоята глава,

Страшно няма, не си наистина

луд…

Но това е само трип на местни момчета,

не трае дълго играта,

хубавите минути летят,

ето я, иде зората…

Остави всички кризи и криви,

усили неоновата светлина…

пълна луна в риби,

по дяволите,

все пак е събота вечерта.

Тя нямаше как да го види от там, където бе застанала, но Док въпреки това размаха ръце, заръкопляска, подсвирна няколко пъти и продължи да търси изход из дълбоките зони на неосветеното казино. Тъкмо когато започваше да си мисли, че Фабиан Фацо се е опитал да го насочи в посока към нещо друго, сви зад един ъгъл с леко превишена скорост и се натъкна на големи неприятности в кафяви обувки.

— Мамка му.

Да, ето ги отново специалните агенти Бордърлайн и Флатуийд; заедно с цял взвод други костюмари те ескортираха фигура, която Док разпозна твърде късно… вероятно защото не му се искаше да повярва на видяното. А и защото се предполагаше, че никой няма да стане свидетел на това. Мимолетната и мъглява гледка беше на Мики в бял костюм и с горе-долу същото изражение като от портрета му в дома му на хълмовете на Ел Ей — все едно играеше игричката „кой ще изглежда най-призрачно“. Движеше се от дясно на ляво, носеше се величествен, упоен, сякаш преминаваше от един свят в друг или най-малкото го отвеждаха към бронирана кола, чиято вътрешност е невидима през прозорците. Трудно беше да се каже дали го бяха арестували, или го водеха на това, което брокерите на недвижими имоти наричаха „оглед“.

Док веднага бе отстъпил назад към сенките, но не достатъчно бързо. Агент Флатуийд го бе видял и сега се спря.

— Имам още нещо да свърша, момчета, вие вървете, аз няма да се бавя.

Останалите от командата продължиха надолу по коридора, а агентът отиде при Док.

— Едно: в оня мексикански бар на „Западен Бонвил“, то може и да е съвпадение — заговори той любезно, като се преструваше, че изброява на пръстите си. — Всякакви хора идват в Лас Вегас все пак. Две: появяваш се тук, точно в това казино, няма как да не ми направи впечатление. И три, да те видя в частта на „Кисмет Лаундж“, за която дори повече редовни посетители не знаят… трябва да признаеш, че това е леко вън от кривата на вероятността и си заслужава сериозен поглед отблизо.

— Колко отблизо? Щото вече си наврял нос в лицето ми.

— Аз пък бих казал, че ти си дошъл твърде близо. — Той посочи с главата си Мики, вече почти изгубил се зад гърба му. — Позна кое е лицето, а?

— Елвис, нали?

— Само усложняваш ситуацията, господин Спортело. Любопитството ти към случая с Мики Улфман е съвсем не намясто.

— Мики ли? Човече, аз вече не работя по този случай, всъщност изобщо не го водех за работа, защото никой не ми плащаше.

— И въпреки това го преследваш чак до Лас Вегас.

— Тук съм по тотално друг въпрос. И просто минавах през „Кисмет“, това е.

Агентът го изгледа продължително.

— Тогава сигурно не би имал нищо против да ти споделя нещо. Проблемът е във вас, хипарите. Вие докарвате всички до лудост. Винаги сме смятали, че съвестта на Майкъл няма да е проблем. След като толкова много години се държеше все едно няма такава. Изведнъж той решава да промени живота си и да раздаде милиони на букет от дегенерати — негри, дългокоси, бездомници. Знаеш ли какво каза? Имаме го на запис. „Чувствам се така, сякаш съм се събудил от сън за престъпление, за което никога няма да мога да изкупя вината си, за дело, което няма как да се върна и да избера да не извърша. Не мога да повярвам, че цял живот съм карал хората да си плащат за подслон, който е трябвало да бъде безплатен. Толкова е очевидно.“

— И си запомнил всичко това наизуст?

— Още едно от предимствата на живота без марихуана. Може и ти да го пробваш.

— Ъъ… какво да пробвам, че забравих?

Дойде и агент Бордърлайн, на широкото му зачервено лице се появи любознателно изражение.

— Ах, Спортело, за пореден път се срещаме, за пореден път е удоволствие.

— Виждам колко заети сте, господа — каза Док, — така че вместо да ви бавя още, мисля просто — тук той премина в имитация на Кейси Кейсъм и съботносутрешния му глас на Шаги^[6] — да се чупя бързо.

Което и направи, макар и без ясна идея накъде отива. А и как можеха да реагират, да почнат да стрелят ли? Ами, всъщност да…

Най-накрая, останал почти без дъх, той видя две тоалетни с надписи ЖОРЖ и ЖОРЖЕТА и залагайки на табутата за ФБР, се шмугна в дамската, където Ларк си оправяше грима пред едно от огледалата.

— Мамка му! Поредното полово объркано хипи!

— Изчаквам федералните да си намерят друга жертва, скъпа. Чух ти изпълнението, между другото. Доли Партън има сериозни основания за притеснение.

— Ами, миналата седмица тук идваха хора от екипа на Рой Ейкъф и ме чуха, така че стискай палци.

— При нормални обстоятелства бих те поканил на по бира, но…

Федерални крясъци някъде отблизо.

Тя се смръщи.

— Моята хипотеза е трудно детство. Ще ти покажа пътя за навън и най-добре ще е да го хванеш веднага.

Док се втурна през миризми на прясно нарязана дървесина, свежа боя и смес за шпакловка, стигна до пожарна врата и я бутна силно, при което се разнесе максимално усилен записан глас и го посъветва да спре на място и да изчака пристигането на упълномощени и специално обучени да му разкатаят задника професионалисти. Излезе на слабо осветена платформа за товарене, излята от изгризан от времето бетон, долу се виждаха тичащи към него тъмни фигури.

Чу се двигател. Док погледна през рамо: иззад ъгъла, с цената на протекторите на гумите си, излетя лимузината на Тито с отворен люк, от който се подаваше горната половина на Адолфо, въоръжена с някакъв вид шмайзер. Преследвачите на Док се спряха и решиха да обсъдят ситуацията.

Лимузината наби спирачки точно до Док.

— Скачай! — изкрещя Тито.

Адолфо се пъхна вътре и изчака Док да стъпи на покрива и да се шмугне през люка, после зае обратно позицията си, а Тито форсира, мина на първа и остави след себе си ароматни следи от гуми, дълги цяла пресечка, и свистене, което се чуваше почти в Боулдър Дам.

— Накъде, брат? — попита Тито.

— Няма да повярвате кого видях — каза Док.

— Адолфо си мисли, че е видял Дийн Мартин.

Адолфо се свлече на седалката.

— Не точно.

— Е… — каза Тито — сега… Дийн Мартин ли си видял, или не?

— Ами точно там е работата — беше Дийн Мартин, и не беше.

— „И“? Искаш да кажеш „но“, нали?

Док се отнесе нанякъде. Когато го оставиха в мотела, Трилиум пак я нямаше, но нещата й бяха там. Той се огледа за бележка и не намери такава.

Сви си един джойнт, запали го и се настани да гледа „Ол-Найт Фрийки Фийчърс“, където „Островът на Годзилиган“ — телевизионен филм, в който японското чудовище попада на корабокрушенците от ситкома^[7] — тъкмо започваше. Началните надписи тръгват, а Годзила, отправил се в търсене на релакс и забавления след поредния си градоунищожителен гуляй, се спъва — буквално — в Острова, което веднага вдига нивата на тревожност на оцелелите от историческото плаване на кораба „Миноу“.

— Трябва просто да останем живи — обяснява Мери Ан на Джинджър, — докато Японските сили за самоотбрана се усетят, а това обикновено става по-бързо, отколкото ти можеш да кажеш „камикадзе“.

— Ками… — започва Джинджър, но гласът й е заглушен от цяло небе военни самолети, които започват да изстрелват ракети по Годзила, а той, както обикновено, реагира на това единствено с леко раздразнение.

— Видя ли? — кима Мери Ан, а записаният смях изригва радостно.

Незабелязан в суматохата, Професорът е дошъл при тях с особено на вид антигодзилско оръжие, създадено от него и сподобено с всякакви аналогови контролни панели, параболични антени и гигантски спираловидни стъклени намотки, които пулсират с неземно лилаво сияние, но преди да е успял да демонстрира как работи, Гилиган, сбъркал устройството със Скипър, пада върху него от едно дърво и се разминава на косъм от смъртоносно облъчване и пронизване.

— Тъкмо го бях калибрирал! — крещи Професорът в шок.

— Може би е още в гаранция? — чуди се Гилиган.

Виждаме кадър, заснет с операторски кран, който би трябвало да ни показва гледната точка на Годзила. Той наблюдава хорските дела долу, умилително озадачен, както винаги, и се чеше по главата с маниер, който би трябвало да ни кара да си мислим за Стан Лоръл. Прекъсване за реклами.

По някое време Док явно ще да е изпуснал нишката на филма, защото, като се събуди, беше сутринта и в „Тъдей Шоу“ Хенри Кисинджър казваше:

— Ами, знаци пррросто трррябва да ги бомпардираме, нали?

Съветникът по националната сигурност бе заглушен от продължително бибипкане от паркинга отвън. Бяха Пък и Трилиън в камарото, което бе украсено от носа до задницата с тоалетна хартия в различни модерни краски и психеделични десени, бирени кутийки и криво изписана табелка „Току-що оженени“. Оказа се, че след цяла нощ купонясване двамата отишли в окръжния съд, получили разрешение, после се отправили към Малкия пиренов параклис, където бързо ги бракували, а кум им бил Ейнар, който тогава взел решението да избяга с един друг бъдещ младоженец, чиято булка я било хванало шубе точно както — установил той с облекчение — и него самия. За музиката след края на службата Пък и Ейнар навили някакъв електрически органист да свири, докато те изпълняват дует класиката на Етел Мърман от „Наричай ме мадам“ — You’re Not Sick, You’re Just in Love, като, разбира се, леко се сдърпали кой да пее частите на самата Етел.

Пък и Док обмениха няколко приказки за минутка.

— Поздравления, пич, страхотна мацка е.

Бракът дори в този град имаше странен ефект върху човека.

— Тя може да ме спаси — каза го, докато кимаше с широко отворени очи като някой беглец на автогара.

— Кой те преследва, Пък?

— Никой — очите му почти умоляваха, макар и не задължително, Док.

— Виж, аз имам сложни отношения със спасението може би защото чувствам, че съм могъл да спася Мики от това, което се случи, каквото и да е то. А може би и Глен дори.

Свастиката на главата на Пък започна да пулсира.

— То и за мен не може да се каже, че не съм сгазил лука — каза той. — Глен беше отрепка, но с него бяхме кръвни братя, и то не просто на думи. Но ако бях останал на онази смяна, щеше да се случи на мен. — С което не казваше точно, че е щял да се жертва за Глен. Док прочете в очите му нещо, което го смути. — А ти, ти нямаше да можеш да спасиш никого.

— Толкова е било предрешено, викаш.

— Не искаш да си имаш работа с тези хора, господин Спортело. — Свастиката пулсираше яростно в момента. — Не са като мафията. Не са дори псевдомафията, която хората бъркат с мафията.

Док се разрови за джойнт.

— Нещо се изгубих.

Пък грабна кутията „Куул“ от джоба на ризата на Док, запали една, задържа кутията.

— Мормонските копеленца във ФБР нонстоп тръбят, че всичко тук го държат жабарите. Край, това е, финито, други, освен жабарите няма, махаш ги и всичко цъфва и връзва, както пее Етел. Забрави ги тия расистки глупости, човече, те са само параван. Хауърд Хюз какъв е? Ариец до мозъка на костите си, нали? Но за кого работи той? Ами мафията зад мафията?

Сега, ако Пък беше средностатистически тревоман от крайбрежен калифорнийски град, Док щеше да отдаде това на обикновена параноя, да му пожелае да си изкара хубаво на медения месец и да се върне на работа. Но Пък продължаваше да отрича, че знае каквото и да е по който и да е въпрос, а онова нещо, което го преследваше — и вече дишаше във врата му, — беше прекалено ужасяващо, за да може и мълчанието да му помогне.

— Добре, да пробваме с нещо лесно — смили се Док. — Мики споменавал ли е някога, че иска да построи град някъде в пустинята?

— В последно време за друго не говореше. Арепентимиенто. „Съжалявам за това“ на испански. Неговата идея беше всеки да може да отиде да живее там за без пари. Няма значение кой си, просто отиваш там и ако има свободно жилище, твое е — за една вечер, завинаги и т.н., и т.н., и прочее, както пее кралят на Сиам^[8]. Ако имаш пътна карта, ще ти покажа.

Трилиум дойде при тях и плъзна ръце под един от татуираните бицепси на Пък, този с черепа и забитата в очната му кухина кама.

— Трябва да тръгваме, любов моя.

— Вземете колата — каза Док, — платена е за седмица напред, ползвайте и останалите дни от резервацията на стаята, сватбен подарък от мен. Може ли само да ми върнеш цигарите?

Трилиум изпрати Док до мястото, където Тито го чакаше с лимузината.

— Той наистина е любовта на живота ми, Док. Има нужда от мен.

— А ти имаш телефона ми в офиса и вкъщи, нали?

— Ще ти се обадим, обещавам.

— Всичко хубаво, госпожо Бийвъртън.

 

 

Вечерта настъпи изненадващо за всички. Тито закара Адолфо и Инес до летището и докато се връщаше обратно към магистралата, двамата с Док мернаха някаква кола да влиза в летището, беше в сивото на военна автобаза, в движението й имаше нещо непоколебимо и непримиримо и на тях веднага им стана ясно за кого е пратена. Тито се качи на магистралата и се отправи към пустинята.

— Приятен град, ама да се изпаряваме.

Сякаш бяха астронавти в космически кораб, нещо ги притисна силно към облегалките, когато Тито включи някаква строго секретна функция и неоновите светлини от другата страна на прозорците се превърнаха в дълги спектрални петна, оцветиха се в синьо отпред, а в далечината отзад, рамкирана от огледалото на Тито, всяка точица стана червена, смали се, сля се с останалите. Тито беше пуснал касетки на Роза Ешкенази на стереото в колата.

— Слушай я, обожавам я тая мацка, била е Беси Смит на своето време, чиста душа — той изпя няколко такта. — Тиатимо мераки, кой не го е изпитвал, човече? Желание, така безнадеждно, така безсрамно, че който к’вото и да каже, няма значение.

На Док това му звучеше по-скоро като приказките на пристрастен, но след като свикна с гамите и вокалната орнаментика, се улови, че си мисли за Трилиум и каква би била нейната реакция на тези Титови рембетики и особения вид копнеж, за който се пееше в тях.

Караха цяла нощ и на развиделяване стигнаха до отбивката, която Пък бе показал на Док на картата, оттам тръгнаха по щатския път, после по окръжния, асфалтът свърши и поеха по някакъв черен път покрай разнебитени и клатещи се огради, през пресъхнали вади и през дрънчащи тексаски порти, край юки и малки тумбести кактуси, пустини цветя, оголени скали в далечината, тъмни движещи се петна в алкалното сияние, които може би бяха товарни магарета, койоти или черноопашати елени, а може и да бяха пришълци от отдавнашни приземявания — Док навсякъде усещаше доказателства за древни визити.

Колата изкачи един хребет и от другата страна, в долина, чиято река бе пресъхнала преди векове, се простираше мечтата на Мики Улфман, неговото покаяние, задето някога е искал пари от хората в замяна на подслон — Арепентимиенто. Док и Тито запалиха и развъртяха джойнт за разсънване. Отвъд комплекса се простираше пустинна земя, която бе само бегло застроена — тук шепа разпръснати постройки от бетон, там комин-два сред криволиците на гъсталака. По-късно Док и Тито нямаше да успеят да стигнат до консенсус по отношение на това, което бяха видели. Имаше няколко от така наречените от Ригс Уорблинг зуполи, свързани с пасажи. Не бяха идеални полукълба, бяха леко заострени отгоре. Док преброи шест, Тито седем, може би осем. Теренът между комплекса и тях беше осеян с гигантски, почти сферични, розови камъни, които вероятно бяха изкуствени.

— Можем ли да слезем долу и да огледаме? — зачуди се Док.

— Какво, с това ли? Я ще потрошим някоя ос, я ще изгубим някой долен картер на двигателя. Тук само АТВ те оправя. Или пък ако мислиш, че ще успеем да го извървим пеша… Шапка имаш ли?

— Трябва ми шапка, за да вървя ли?

— Лъчи, бе човече, опасни лъчи.

Тито изрови от багажника две огромни сомбрера, които бе купил за спомен от „Глитър Гълч“, двамата с Док ги сложиха на главите се и се оправиха през пустинния бриз към Арепентимиенто.

Отне им повече, отколкото очакваха. Зуполите пред тях — точно като фона в старите научнофантастични филми — си оставаха все в далечината. Беше като да вървиш опипом през опасна местност нощем, макар че Док ясно усещаше слънцето отгоре им, тази звезда на чужда планета, по-малка и по-концентрирана, отколкото би трябвало да е, която не спираше да ги атакува с твърдата си радиация. Иззад видимия свят изпълзяха гущери и замръзнаха, вечни и бездиханни като камъни, вперили очи в Док и Тито.

Скоро мястото започна да придобива вид на изоставен строеж. Избеляваща на слънцето изхвърлена дървесина, макари с ръждясали кабели, отрязани парчета от пластмасови тръби, плетеници от изолирани кабели, разнебитен въздушен компресор. На места пластмасовото покритие се бе пукнало, разкривайки скелета отдолу, подпорите и конекторите, на места имаше вид на покрита с ажурна бродерия футболна топка, на други — на конфигурациите на бодлите на кактус или пък на раковините, които хората носят от Хаваите.

— Никъде не виждам катинари — каза Док.

— Това не означава, че можем просто да си влезем.

Док намери врата, отвори я без усилия и тя го отведе в просторно, сенчесто хранилище.

— Добре, нито крачка повече.

— Опа — каза Док.

— Може и да продължиш, но ще е към следващия свят. Може и да ме питаш дали ми пука.

Беше Ригс Уорблинг с брада на две-три седмици и магнум четиресет и четвърти калибър в ръка, модел „Ругер Блекхоук“, готов за стрелба и насочен към центъра на челото на Док, а цевта му стоеше неподвижно и изобщо не трептеше, нещо, което не можеше да се каже за гласа на Док.

Той почтително свали сомбрерото си.

— Добра среща, Ригс! Бях в района и си казах, що пък да не ида, като ме е поканил! Помниш ли ме? Лари Спортело? Док? А това тук е приятелят ми Тито!

— Мики ли те праща?

— Ъъ, не, всъщност аз се опитвам да разбера какво се е случило с Мики.

— Исусе. Какво ли не се случи с него. — Ригс отпусна петлето, макар че продължаваше да изглежда разстроен. — Влизайте.

Вътре имаше гигантски хладилник, пълен с бира и разни работи за ядене, няколко ротативки, билярдна маса и фотьойли, и всъщност, осъзна Док, повече свободно пространство, отколкото предполагаше външният вид на сградата. Ригс забеляза как се оглежда и изрече на глас мислите му:

— Жестоко, а? Заигравка с идеите на Бъки Фулър^[9] един вид — вместо по-малко долари на кубичен метър затворено пространство, имаме повече кубични метри на долар.

При нормални обстоятелства Док би отвърнал на това с „Ама, то не е ли едно и също?“. Но някакъв нюанс в поведението на Ригс, най-вероятно ненормалният му поглед или това, че продължаваше да стиска силно блестящия черен пищов, или пък неспособността му да удържи гласа си в ниския регистър, помогна на Док да разбере, че мълчанието е сред по-мъдрите възможни ходове.

Изведнъж главата на Ригс се наклони под нов ъгъл — май се взираше през стената на зупола в някаква точка на далечното небе. Секунди по-късно се чу незаглушеният звук на двигателите на военни самолети, които идваха от същата посока. Ригс вдигна дулото на оръжието си с няколко сантиметра и за момент изглеждаше така, сякаш се канеше да започне да стреля. Ревът над главите им достигна почти непоносими нива, след това заглъхна.

— Пращат ги на всеки половин час от „Нелис“ — каза Ригс. — В началото си мислех, че това е рутинният им маршрут, но се оказа, че прелитат нарочно и с разрешение. Цял ден, цяла нощ. Някой ден ще навият Мики да одобри и ракетен удар, и Арепентимиенто ще остане в историята — само дето и това няма да се случи, защото ще унищожат всички следи.

— Защо му е на Мики да пуска бомби върху това място? Нали е мечтата му.

— Беше. Видя го как изглежда сега. Той си изтегли парите, разкара строителите, всички си тръгнаха, без мен.

— Кога се случи това?

— Горе-долу когато изчезна. Изведнъж филантропът, влюбен в елесдито, се изпари. Направиха му нещо.

— Кои?

— Кой ги знае кои. И сега се е върнал при Слоун, да, щастливите гълъбчета са отново заедно, наели са си апартамент за младоженци в „Сизър Палас“ с огромно водно легло с формата на сърце, когато са сред хора, ръката му е нонстоп на задника й, все едно казва: „Това тук е мое, пичове, дори не си помисляйте“, а пък Слоун го играе на купено и продадено, изобщо не поглежда към други мъже, особено към онези, с които се е, как беше думата, виждала?

— Мислех, че това не е проблем за Мики — почти изрече на глас Док, макар че беше сигурен, че не го е направил.

— Сега той е прероден семеен мъж, каквото и да са направили с мозъка му, то е включвало и препрограмиране на пишката му и сега, естествено, тя изобщо не ме отразява. Седя си тук с пушката в скута като духа на някакъв побъркан златотърсач в стара сребърна мина и чакам праведният съпруг да стъпи накриво. Мъртъв съм, но не го знам. Чу ли, че е сключил сделка с Департамента по правосъдието?

— Само слухове, мисля.

— Слушай какво направи той. Кажи ми, това пример ли е за младите? Значи, Мики купува едно късче земя на „Лас Вегас Стрип“, прекалено малко дори за паркинг, но за сметка на това в близост до голямо казино, и обявява плановете си за „миниказино“ — нещо като онези магазинчета по бензиностанциите, сещаш се, нали? Влизаш, наиграваш се набързо, излизаш — само с една ротативка, една рулетка, една маса за блекджек. Италианските бизнесмени от съседната врата се сещат за целия не особено заможен трафик, който това ще докара под носа на префърцунената им клиентела, и направо пощуряват, почват да заплашват, крещят, докарват майките си с първа класа само за да стоят и гледат яростно и безмълвно Мики. Понякога и не съвсем безмълвно. Най-накрая казиното се предава, Мики получава цената, която е поискал, някаква ненормална сума в пъти над платената от него, която сега ще отиде за финансиране и реновиране на разширението на бар и казино „Кисмет“, където той вече е един от активните партньори.

— Значи се в превърнал в поредния вегаски тежкар, пази си задника Хауърд Хюз и т.н., ами, мерси, че ми каза, Ригс.

Над тях прелетя още един авиоотряд.

Когато отново можеха да се чуват, Тито се обади за първи път:

— Искаш ли да те закараме донякъде?

— Интересното при зуполите — започна Ригс с отчаяна усмивка — е, че могат да функционират като портали към други измерения. Самолетите F-105, койотите, скорпионите и змиите, пустинната жега, нито едно от тези неща не ме притеснява. Мога да си тръгна, когато пожелая. — Той посочи главата си. — Трябва само да престъпя прага на ей онази врата там и ще съм в бе-зопасност.

— Може ли да погледна? — попита Док.

— Най-добре да не го правиш. Не е за всеки и ако не е за теб, може да е доста опасно.

Оставиха го да гледа „Сделка или не“ на малък портативен черно-бял телевизор, чиято картина при всяко прелитане на изтребителите се разпадаше на ярки фрагменти, които изглеждаха несглобяеми, но в тихите промеждутъци между самолетите образът се завръщаше сякаш благодарение на милост, позната единствено на зуполите.

 

 

Тито и Док караха, докато не видяха мотел с табелка, на която пишеше „ДОБРЕ ДОШЛИ, ТЕЛЕМАНИАЦИ!“ „НАЙ-ДОБРАТА КАБЕЛНА В ГРАДА!“. Решиха да отседнат там. Предимствата на часовата зона, твърде сложни, за да бъдат разбрани от който и да било от двамата, бяха увеличили програмното богатство тук — от канали както на големите компании, така и независими — до впечатляващи измерения и творческите мениджъри на доставчиците на кабелна телевизия се бяха втурнали на мига да експлоатират тази странна грешка във времепространството… Всички идваха тук, за да гледат нещо. Почитатели на сапунките, фенове на старите филми, любители на носталгията караха до тук в продължение на стотици, дори хиляди километри, за да се къпят в тези катодни лъчи, така както познавачите на водата от младостта на бабите ни са ходели до определени минерални бани. Часове наред тези хора се плацикали и зяпали, докато слънцето се търкаляло по маранливото небе, а плискането на водата отеквало из закритите басейни и количките на камериерките скърцали напред-назад из коридорите.

Дистанционните бяха закрепени отстрани на леглата и преглеждането на всички възможни канали отнемаше повече време, отколкото продължаваха предаванията, които човек искаше да гледа, но някак горе-долу в момента, в който Док започна да усеща спазми в мускулите на палеца си, попадна на филмов маратон с Джон Гарфилд, който бе започнал, установи той, преди седмици. Тъкмо започваше още един негов филм, чиято кинематография беше дело на Джон Уонг Хоу — честно казано, „Той бяга до края“ (1951) не беше сред любимите на Док, беше последният филм на Гарфилд, преди контрасубверсивните сили най-накрая да му видят сметката, и целият намирисваше на черен списък — сценарист беше Далтън Тръмбо, но в надписите фигурираше друго име. Джон Гарфилд играеше престъпник беглец, който отвлича Шели Уинтърс от някакъв обществен басейн и след това скапва живота на семейството й, като ги принуждава с насочен към тях пистолет да ядат от гадна на вид пуйка от реквизита („Таа пуйка са ш’я ядете!“) и в края на нещастния си и пропилян живот завършва мъртъв в канавката, сцена, която, разбира се, е прекрасно осветена. Док таеше някакви надежди към средата на филма вече да се е унесъл, но последната сцена го завари с отворени и пленени от екрана очи и пот, замръзнала от климатика. Сякаш бе видял реалната смърт на Джон Гарфилд, който се бе простил с живота си на улицата, заобиколен от доволните лица на всички представители на порядъчната средна класа.

Тито си хъркаше спокойно на съседното легло. А навън, навсякъде около тях, до най-крайните предели на мотела, телеманиаци гуляеха из видеовселената — тропическият остров, салонът „Лонг бранч“, космическият кораб „Ентърпрайз“, хавайските криминални фантазии, сладки дечица в измислени стаи с невидима публика, инструктирана да се смее на всичко, което направят, ключови моменти от бейзболни мачове, репортажи от Виетнам, военни хеликоптери и престрелки, а също така и среднощни шеги, бърборещи звезди, една робиня в бутилка, прасето Арнолд… и Док, непил и непушил, уловен от нискочестотна депресия, от която не виждаше изход и която го караше да си мисли за това как десетилетието на Психеделичните шейсет, тази кратка скоба от светлина, може наистина да се затвори и всичко да се окаже изгубено и напът обратно към мрака… и как една определена ръка може да се протегне ужасяващо от същия мрак и да си присвои тези години с лекотата, с която човек посяга към джойнта, подаден му от друг тревоман, за да го загаси завинаги.

Док не успя да заспи почти до края на нощта и се разсъни чак когато минаваха през прохода Кейджън, чувстваше се така, сякаш бе сънувал изкачването на хребета, който далеч не беше само географски, излизането от добре разработената и проучена територия и спускането към нов терен, спускане по абсолютно категоричен склон, чието обратно изкачване му изглеждаше като начинание, което едва ли би предприел отново.