Томас Пинчън
Вроден порок (21)

Двайсет и едно

Когато трагически и твърде късно в края на последната четвъртина стана ясно, че „Лейкърс“ ще загубят седмия мач от финалите от „Никс“, Док се замисли с кого се беше обзаложил за това и на колко точно, а после и за десетте хиляди долара, от тях пък — за всеки, на когото дължеше пари, в това число, спомни си, вече и Фриц, и затова изгаси телевизора, реши да повози малко разочарованието си, качи се в дарта и потегли към Санта Моника. Когато пристигна в „Готча!“, един-два прозореца все още светеха. Обиколи отзад и почука на вратата. След малко тя се отвори с няколко сантиметра и отвътре надникна хлапе с много къса коса. Това трябваше да е Спарки.

И наистина беше.

— Фриц каза, че ще наминеш по някое време. Влизай.

В компютърната стая беше лудница. Всички ролки се въртяха, мониторите бяха два пъти повече, отколкото си спомняше, и работеха до последния, имаше и поне дузина телевизори, всеки включен на различен канал. Звукова система, която вероятно беше задигната от някой киносалон, дънеше Help Me, Rhonda, а на мястото на старата кафемашина в ъгъла сега седеше гигантски италиански модел, покрит с тръби, кранчета, датчици и достатъчно хром, че да я подкараш бавно по който и да е булевард в Източен Ел Ей и никой да не й обърне внимание. Спарки отиде до една клавиатура и въведе серия от команди в странен код, който Док се опита да разчете, но не успя, а кафемашината започна да… не точно да диша, ами да насочва хода на парата и водата някак решително.

— Къде се изгуби Фриц?

— Някъде в пустинята е, гони измамници. Обичайното.

Док извади един джойнт от джоба на ризата си.

— Нещо против да, ъъъ…

— Нищо — без да надхвърля минимално необходимата любезност.

— Ти не пушиш ли?

Спарки сви рамене.

— По-трудно ми е да работя така. Или просто съм от онези хора, които не трябва да вземат наркотици.

— Фриц каза, че след като е прекарал известно време в мрежата, се е чувствал сякаш е вземал психеделици.

— Той също така си мисли и че АРПАнет е взела душата му.

Док се замисли.

— Прав ли е?

Спарки се загледа намръщено в далечината.

— Системата няма нужда от души. Тя въобще не работи на този принцип. Даже онова нещо с навлизането в личния живот на другите, сещаш се, нали? То изобщо не е някакво източно пътешествие към дълбините на колективното съзнание. Става дума единствено за намирането на работи, дето хората си мислят, че не можеш да намериш. Освен това се развива с нечовешка скорост, в смисъл, колкото повече узнаваме, толкова повече знаем, че знаем, с всеки ден се променя, и то видимо. Ето защо работя до късно. Така шокът на следващата сутрин е по-малък.

— Леле. Май няма да е зле да понауча нещо за тая работа, че да съм в час.

— Всичко е доста тромаво — той обхвана с жест стаята. — Тук долу, в реалния живот, в сравнение с това, което виждаш в шпионските филми и по телевизията, още сме далеч от онази скорост и капацитет, даже очилата за инфрачервено и нощно виждане, които ползват във Виетнам, са на светлинни години от рентгеновите очила, но нещата се развиват експоненциално и една хубава утрин хората ще се събудят и ще осъзнаят, че са под наблюдение, от което няма как да избягат. Бегълците няма да могат да се чупят повече сигурно защото просто вече няма да има места за бягство.

Кафемашината изригна в шумно изпълнение със синтезирани вокали на Volare.

— Фриц я програмира така. Аз сигурно щях да избера Java Jive.

— Старичко парче.

— Всичко е данни. Единици и нули. Всичко е възстановимо. Вечно е подръка.

— Жестоко.

Кафето не беше зле предвид роботския му произход. Спарки се опита да покаже на Док какво е код.

— О, да бе — спомни си Док тогава, — тази ваша мрежа включва и болници, нали? Например, ако някой е отишъл в спешното, можеш ли да му провериш състоянието?

— Зависи къде е.

— Вегас?

— Може би евентуално през университета на Юта, нека да видя. — Настана суматоха от пластмасови перкусии и зелени извънземни глифове на екрана и след малко Спарки продължи: — Излиза ми „Сънрайз“ и „Дезърт Спрингс“.

— Тя би трябвало да е записана или като Бийвъртън, или като Фортнайт. И наскоро, мисля.

Спарки написа още нещо и кимна.

— Окей, в болница „Сънрайз“ излиза Трилиум Фортнайт, домашен адрес в Ел Ей, приета е била със сътресение, порезни рани, следи от побой… После е била лекувана и под наблюдение две… три нощи, след това родителите й са си я прибрали… така като гледам — миналия вторник.

— Тя е. — Той погледна към екрана през рамото на Спарки. — Я виж ти, тя е. Ами. Мерси, пич.

— Добре ли си?

В тона му се усещаше нетърпение да се върне към работата си.

— Защо да не съм?

— Не знам. Изглеждаш ми малко странно, а и повечето хора на твоята възраст ми викат „хлапе“.

— Ще отскоча до „Зъки“, искаш ли да ти донеса нещо?

— Огладнявам чак след полунощ и тогава просто звъня на „Пица Мен“.

— Добре. Кажи на Фриц, че му дължа пари. А ще бъде ли проблем, ако от време на време ви навестявам, обещавам да не се пречкам много?

— Никакъв. Даже ще ти помогна да си направиш своя система, ако искаш. Вълната на бъдещето е това все пак, нали така.

— Нереално, пич.

В „Зъки“ Док седна на бара и поръча кафе и цял пай с шоколадов крем и прекара известно време в упражнението да реже четиресет и пет градусови парчета, да ги слага едно по едно в чинията и да ги яде с вилица, но накрая просто хвана останалото с две ръце и го довърши.

Магда дойде да го види.

— Да ти донеса малко пай към това?

— Нощна смяна си — каза Док.

— Винаги съм си била по-скоро нощна птица. Къде е оня Фриц, не съм го виждала от доста време.

— Някъде в пустинята е, така чух.

— То и ти си хванал тен, като гледам.

— Познавам един пич с лодка, оня ден се повозихме.

— Хванахте ли нещо?

— Основно пихме бира.

— Звучиш като съпруга ми. Един ден решиха да идат до Таити, стигнаха до Терминал.

Док се навечеря и запали цигара.

— Щом са се върнали живи и здрави.

— Не помня, да ти кажа. Имаш малко бита сметана на ухото.

Док се качи на магистрала „Санта Моника“ и точно когато се прехвърляше на южното платно на „Сан Диего“, мъглата се отправи на еженощния си поход към вътрешността на континента. Той отмахна косата от лицето си, усили звука на радиото, запали една „Куул“, потъна назад в седалката като за бавно каране и загледа как всичко започва да изчезва, дърветата, храстите между платната, жълтият училищен автобус в Палмс, светлините по хълмовете, знаците по магистралата, които ти казваха къде си, самолетите, спускащи се към летището. Третото измерение ставаше все по-неубедително — редицата четири задни светлини отпред можеше да принадлежи на две отделни коли, движещи се на безопасно разстояние една от друга в съседни платна, или пък да са двойните задни на един-единствен автомобил, беше му невъзможно да каже кое, нищо че бяха точно под носа му. В началото мъглата се стелеше на отделни талази, но скоро те се сляха и сгъстиха, станаха едно цяло и всичко, което Док виждаше, бяха светлините на фаровете, очни стълбчета на извънземно, впити в притихналата белота, както и светлинките на таблото, където скоростомерът единствено му казваше колко бързо се движи.

Продължи да пълзи, докато накрая не видя друга кола и се нареди зад нея. След известно време в огледалото за задно виждане видя как още една кола се нарежда зад него. Беше станал част от конвой с неизвестни размери, всяка кола, свързана със задните светлини на предната, като керван в пустинята на възприятията, сглобен набързо с цел прекосяване на някаква зона на слепота. Едно от малкото неща, които бе виждал хората в този град да правят без пари, без да се броят хипарите, разбира се.

Док се зачуди колко ли от познатите му бяха уловени от тазвечерната мъгла и колко ли са си вкъщи, оковани от нея пред телевизора, или пък колко са в леглото, напът към съня. Един ден — според него Спарки щеше да го потвърди — телефоните ще са стандартна част от обзавеждането на всеки автомобил, може би ще има и компютри за таблото. Хората ще могат да си разменят имена, адреси и истории, да създават асоциации на випуска, за да се събират веднъж годишно в някой бар, всеки път на изхода на различна магистрала, и да си спомнят как една вечер много отдавна са създали временна комуна, за да си помагат един на друг, докато не се вдигне мъглата.

Включи Вибрасоника. По Кей Кю Ей Ес вървеше магистралната класика за троен език на Фапардокли Super Market, като цяло идеална за шофиране из Ел Ей — макар че при пътните условия тази вечер Док би предпочел който и да е друг ритъм, — а после пуснаха няколко буутлега на „Елефънт’с Мемъри“, както и кавъра на Stranger in Love на „Спаниълс“ и God Only Knows на „Бийч Бойс“, на която, осъзна в един момент той, бе започнал да си припява. Погледна към датчика за газта и видя, че повече от половината резервоар е пълен. Имаше и чаша кафе от „Зъки“ и почти пълна кутия цигари.

От време на време някой отпред даваше мигач за надясно и плахо се отделяше от редицата, за да намери пътя си навън от магистралата. По-големите знаци за изходите отгоре бяха напълно невидими, но в някои моменти по-малките долу на самия път се виждаха точно там, където изходното платно започваше да се отлепя от главното. Така че човек винаги трябваше да вземе решение в последната възможна минута.

Док си каза, че ако пропусне изхода за Гордита Бийч, ще свие в следващия, чийто знак успее да разчете, и оттам ще намери пътя си обратно по обикновените улици. Знаеше, че при „Роузкранс“ магистралата прави рязък завой на изток и че в един момент при булевард „Хоторн“ или при „Артезия“ ще успее да избяга от мъглата, освен ако тази вечер тя не се разпростреше още повече и не покриеше целия регион. Ако това се случеше, може би тя щеше да се задържи с дни, а той — да продължи да кара покрай Лонг Бийч, през Ориндж Каунти и Сан Диего, през граница, на която заради мъглата няма да се знае кой е мексиканец, кой е англосаксонец, кой изобщо е. Преди това обаче имаше вероятност да му свърши газта и да се наложи да се отдели от кервана, да отбие край пътя и да изчака. Онова, което щеше да се случи, каквото и да беше то. Например някой забравен джойнт да се материализира в джоба му. Някое магистрално ченге да дойде и да реши да не го тормози. Някоя развълнувана блондинка в стингрей да спре и да му предложи да го закара донякъде. Мъглата да се разсее и този път да се окаже, че под нея се е криело нещо ново.