Томас Пинчън
Вроден порок (2)

Две

Док пое по магистралата. Лентите в посока изток гъмжаха от микробуси VW, боядисани в трептящите образи на десена пейсли, грундирани градски хемита^[1], удита^[2] от автентичен диърборнски бор, поршета, карани от телевизионни звезди, кадилаци, понесли зъболекари към извънбрачни срещи, ванове без прозорци, приютили потресаващи тийндрами в развитие, пикапи с матраци, пълни с братовчеди от провинцията на окръг Сан Хоакин, всички понесли се към необятните и безхоризонтни полета от къщи под линии от електрически кабели и с радиа, лутащи се между едни и същи АМ станции, под небе като разредено мляко и под бялата бомбардировка на слънце, редуцирано от смога до петно от вероятност, в светлина, на която започваш да се чудиш дали нещо като онова, на което му викаш „психеделично“, въобще може да се случи, или пък — кофти тръпка! — дали не се случва, само че някъде на север.

Още от „Артезия“ Док започна да забелязва табелките за „Ченъл Вю Истейтс, една идея на Майкъл Улфман“. Там вече бяха очакваните местни двойки, които изгаряха от нетърпение да огледат новия НаБок^[3], както леля Рийт нерядко наричаше повечето къщи, проектирани като по шаблон. От време на време в краищата на предното стъкло на Док се появяваха черни пешеходци, объркани, както вероятно е бил и самият Тарик, и оглеждащи се за стария им квартал, за стаите, които са обитавали ден след ден, солидни като пространствените оси, а сега изгубени някъде сред хаоса и разрухата.

Мястото на строежа се простираше чак до маранята и носеше мекия мирис на частиците мъгла в смога, както и на пустинята под паважа — по-близо до пътя имаше модели на къщи, по-навътре бяха истинските, вече завършени, а зад тях се мержелееха скелетите на новите конструкции, които бавно поглъщаха празните пространства. Док мина с колата през портата и стигна до отрязък циментирана почва, където вече бяха поставени улични знаци, макар и да липсваха уличните настилки. Паркира на ъгъла на бъдещите „Кауфман“ и „Броуд“ и тръгна обратно пеша.

Разкриващи филтрирана гледка към почти занемарен ръкав на аварийния канал „Домингес“, забравен и отрязан от цели мили пълнеж или, иначе казано, боклук от както успешни, така и провалили се индустриални начинания, тези домове бяха в нещо като испански колониален стил с не съвсем издръжливи на голяма тежест балкончета и покриви от червени керемиди, чиято идея беше да напомнят на по-скъпи градове като Сан Клементе или Санта Барбара, нищо че никъде наоколо не се виждаше и едно дръвче за сянка.

Близо до това, което би трябвало да е предната порта на Ченъл Вю Истейтс, Док попадна на изкуствена минипиаца, направена там основно за нуждите на строителните работници, с магазин за алкохол, ресторантче за сандвичи с един плот за хранене, бар за бира, където можеше да се играе билярд, и студио за масажи, наречено „Планетата на мацките“, пред което той видя редица добре поддържани мотоциклети, паркирани с военна прецизност. Изглежда, тук бе най-вероятното място да намери банда лоши момчета. Плюс това, ако всички са там, имаше вероятност и Мики да е с тях. Воден от предположението, че собствениците на моторите са дошли, за да разпуснат, а не чакат строени вътре, за да му начукат канчето, Док пое дълбоко въздух, обгради се с бяла светлина и прекрачи прага.

— Здрасти, аз съм Джейд. — Млада и енергична азиатка в тюркоазено ципао му подаде ламинирано меню с предлаганите услуги. — И моля, обърни внимание на „Специалитета за лизачи“, който важи до края на работния ден.

— Хмм, не че четиринайсет и деветдесет и пет долара не е егати яката цена, но всъщност се опитвам да намеря един човек, който работи за господин Улфман.

— Жестоко. Той обича ли да лиже?

— Е, Джейд, това ти ще ми кажеш, името на пича е Глен.

— А, да, Глен идва тук, всички идват. Случайно да имаш цигара? — Той й извади една „Куул“ без филтър. — Ууу, като в затвора. Там нямаше много за лизане, а?

— С Глен бяхме в Чино горе-долу по едно и също време. Днес виждала ли си го?

— Беше тук допреди минутка, когато всички се чупиха. Да не се случва нещо? Ти да не би да си ченге?

— Ми да видим. — Док огледа краката си. — Нее… не съм с правилните обувки.

— Питам те, щото, ако си ченге, имаш право да пробваш безплатно „Специалитета за лизачи“.

— Ами ако съм лицензиран частен детектив? Това би ли…

— Ей, Бамби!

И през мънистените завеси, като че ли е била на таймаут по време на мач по плажен волейбол, влезе блондинка в светещи на тъмно бикини в тюркоазено и оранжево.

— Леле, майко — каза Док. — Къде ще го…

— Не ти, Билкарю — измърмори Бамби, а Джейд вече протягаше ръка към бикините й.

— О — каза той. — Ъъ… виж, говорех за това тука. Нали пише „Специалитет на лизача“? Това, което се има предвид, то какво точно…

Е… и двете момичета бяха престанали да го отразяват, но от добро възпитание Док реши, че трябва да продължи да ги гледа още известно време, докато накрая те не изчезнаха зад рецепцията, и той се разкара с идеята да огледа наоколо. В коридора отнякъде по-навътре в сградата се процеждаше светлина в индигови и други, още по-тъмни честоти, както и богата на струнни инструменти музика в плочи отпреди половин поколение, компилирани с цел да служат като акомпанимент на чукането в нечия ергенска бърлога.

Нямаше жива душа. Но усещането беше, че е имало до момента, в който не се беше появил Док. Освен това мястото, изглежда, беше по-голямо отвътре, отколкото отвън. Имаше осветени от ултравиолетови лампи стаи с флуоресцентни рокендрол плакати, огледални тавани и вибриращи водни легла. Премигваха стробоскопични светлини, тамянови конуси протягаха пипала с мускусен аромат към тавана, а разпрострели се по пода килими от изкуствена ангорска козина в различни цветове, включително кървавочервено и синьо-зелено, приканваха съблазняващо.

Когато наближи края на сградата, Док започна да долавя крясъци, идващи отвън, съпроводени от бумтежа на множество харлита.

— Охо, какво ли се случва?

Така и не разбра. Може би цялата тази екзотична атака върху сетивата му бе причината горе-долу в същия момент Док да залитне внезапно и да изгуби неизвестно количество от деня си. Вероятно болезнената издутина, която напипа на главата си, след като най-накрая дойде в съзнание, бе резултат от това, че докато бе падал, се беше ударил в някой напълно обикновен предмет. И за отрицателно време, по-кратко, отколкото на актьорите от „Медицински център“ им е нужно, за да кажат „субдурален хематом“, Док стопли, че скапаната музика е замлъкнала, Джейд и Бамби никакви ги няма, а той лежи на циментовия под на съвсем непознато място, което не можеше да се каже за надвесилото се над него като планетата на лошия късмет от днешния хороскоп нещо — него той на мига разпозна като зловещо блещукащото лице на лейтенант детектив Бигфут Бьорнсен, ПУЛА.

 

 

— Моите поздравления, хипарска измет — Бигфут приветства Док с твърде добре познатия си глас, мазен като машинно масло, — и добре дошъл в света на неудобствата. Да, изглежда, този път най-накрая попадна на нещо прекалено истинско и дълбоко и никакви халюцинации няма да ти помогнат да измъкнеш безполезния си хипарски задник от него.

В ръката си държеше и от време на време отхапваше от замразен банан с глазура от шоколад, неговата запазена марка.

— Как е, Бигфут? Може ли една хапка?

— Разбира се, само имай търпение, че оставихме ротвайлера в управлението.

— Не бързам. А… къде се намираме в момента?

— В Ченъл Вю Истейтс, бъдещ квартал, където съвсем скоро съставните елементи на някое здраво семейство ще започнат да се събират вечер след вечер, за да се взират в посока на телевизора, да се тъпчат с полезни снаксове, а пък след като децата си легнат, и да си поиграят малко с цел увеличаване на потомството, без изобщо да подозират, че някога на същото това място един прословут престъпник е лежал в наркомански ступор и е говорил несвързано на арестувалия го инспектор от отдел „Убийства“, който оттогава се е прославил още повече.

Където и да се намираха, входната порта се виждаше. През лабиринт от свързани със скоби греди Док съзря в следобедната светлина размазаната гледка на улици, пълни с новоизлети основи, готови за къщите, които ще се издигнат върху тях, канавки за изходни тръби и други комунални нужди, ограничителни бариери, чиито лампички присветваха дори през деня, предварително отляна дъждовна канализация, купчини от материали за пълнеж, булдозери и техните гребла.

— Не ни се иска да правим впечатление на нетърпеливи люде — продължи лейтенантът, — но ще се радваме да си поговорим, когато си готов да се присъединиш към нас.

Наоколо имаше някакви подмазвачи в униформа, които се захилиха в потвърждение на казаното.

— Бигфут, не знам какво стана. Последно помня, че бях в студиото за масаж ей там? С една азиатка на име Джейд? И нейната англосаксонска приятелка Бамби?

— Без съмнение, образи на желанието, родени от мозък, накиснат в канабис — хипотезира детектив Бьорнсен.

— Но в смисъл че не съм го направил аз. За каквото и да говорим.

— Естествено.

Бигфут изгледа, докато с кеф отхапваше от замразения си банан, как Док се заема с изпълнението на тежката задача да се върне във вертикална позиция, което бе последвано от други свързани с нея подробности, като например как да я задържи, как да започне да ходи и още от този род. Горе-долу в същия момент забеляза и медицинския екип, и окървавеното тяло, проснато върху една носилка на колела като сурова празнична пуйка, с лице, скрито от полицейско одеяло. От джобовете на трупа непрекъснато изпадаха всякакви неща. Полицаите ги събираха от земята. Док усети, че започва да се панира, най-вече в областта на стомаха.

Бигфут Бьорнсен се усмихна самодоволно.

— Да, почти изпитвам съжаление към цивилния ти стрес — макар че, ако беше повече мъж и по-малко лишеното от топки и изклинчило мобилизацията хипи, което си, може би — кой знае — щеше да си виждал достатъчно такива гледки в ’Нам, че да можеш да споделиш чувството ми на професионална умора при вида на поредния, както ги наричаме, починал, с който трябва да се занимаваме.

— Кой е този? — Док кимна към трупа.

— Беше, Спортело. Тук, на Земята, казваме „беше“. Запознай се с Глен Чарлок, когото търсеше по име само допреди часове, както ще потвърдят и свидетелите. Безпаметните тревомани трябва да внимават повече, когато решават кой да отнесе шантавите им фантазии. Освен това ти очевидно си избрал да ликвидираш личния бодигард на Мики Улфман, човек с доста добри връзки. Името му да ти говори — или в твоя случай — да ти напява нещо? Ах, ето я и колата ни.

— Ей, моята кола…

— И тя като собственика си — на път към ареста.

— Много подло, Бигфут, дори за теб.

— Хайде, стига, Спортело, знаеш, че с радост ще те откараме с нашата. Внимавай с главата.

— Да внимавам с… И как очакваш да го правя, човече?

 

 

Не отидоха в центъра по причини, свързани с полицейския протокол, които винаги убягваха на Док, а стигнаха само до управлението в Комптън, където отбиха за паркинга и спряха до един разнебитен ел камино от 68-а. Бигфут излезе от полицейската кола, отиде отзад и отвори багажника.

— Ей, Спортело, ела ми помогни.

— Какво, ще ме извиняваш, по дяволите — запита Док, — е това?

— Бодлива тел — отговори Бигфут. — Четиристотин метра макара с истинска тел тип Глидън^[4], поцинкована и с четири шипа. Би ли подхванал от другата страна?

Нещото тежеше около четиресет и пет килограма. Ченгето зад волана просто седеше и ги гледаше как го вадят от багажника и го слагат в този на ел каминото, което, спомни си Док, беше колата на Бигфут.

— Проблеми с добитъка, където живееш ли, Бигфут?

— О, тази тел не е за огради, луд ли си, та това е седемдесетгодишна, идеално запазена…

— Чакай малко. Ти… колекционираш… бодлива тел.

Ами всъщност оказва се, че да, а също така и шпори, хамути, каубойски сомбрера, картини от барове, шерифски звезди, калъпи за куршуми, всякакъв тип джунджурии от Дивия запад…

— … ако нямаш нищо против, Спортело.

— Опа, по-полека, Джоли Ранчър, не си търся престрелка с колекционер на бодлива тел, какво си слага в багажника един пич, си е лично негова работа.

— Надявам се да е така — намуси се Бигфут. — Хайде, да влизаме и да видим има ли свободна стая за разпити.

Историята на Док с Бигфут, започнала с дребни, свързани с наркотиците епизоди, спирания за претърсване на булевард „Сепулведа“, поредица от ремонти на входната врата, в последните няколко години бе ескалирала покрай случая „Лънчуотър“, една от немалкото мръсни брачни драми, които по онова време занимаваха Док. Съпругът, данъчен счетоводител, който си бе въобразил, че може да получи качествени детективски услуги срещу никакви пари, бе наел Док да следи жена му. След няколко дни наблюдение на къщата на приятеля й Док реши да се качи на покрива и да поогледа по-отблизо през оберлихта на спалнята отдолу, където се оказа, че протичащите дейности са толкова рутинни — чики без кой знае колко рики, — че той реши да запали един джойнт, за да убие времето, но този, който извади от джоба си в тъмното, се оказа по-приспивателен от очакваното. Не след дълго заспа и полу се изтърколи, полу се плъзна по лекия наклон на покрива от червени керемиди и се спря чак при олука, където положи глава и проспа всички неща, които се случиха след това, а сред тях бяха пристигането на съпруга, значително количество крясъци, както и изстрели, достатъчно шумни, че да накарат съседите да извикат полицията. Бигфут, който се оказа в патрулка наблизо, се появи и завари гаджето и съпруга убити, а жената — привлекателно разрошена, обляна в сълзи и забила поглед в 22-калибрения в ръката си, сякаш за първи път виждаше такова нещо. Док, все още на покрива, продължаваше да хърка.

Превъртаме към Комптън, днешни дни.

— Ние се интересуваме — опитваше се да обясни Бигфут — от това, на което в „Убийства“ му викаме „модел“. Това е вторият път, в който те хващаме как спиш на местопрестъплението и ти не можеш — дали пък да не кажа направо „не желаеш“? — да ни дадеш повече подробности.

— Много листенца и клонки, и други боклуци в косата — започна да си спомня Док. Бигфут закима окуражително. — И… имаше една пожарна кола със стълба. Може би по нея съм слязъл от покрива?

Известно време двамата само стояха и се гледаха.

— Имах предвид днес по-рано. — Бигфут ставаше леко нетърпелив. — Ченъл Вю Истейтс, масажно студио „Планетата на мацките“, този случай.

— О. Ами, бях в безсъзнание, човече.

— Да. Да, но преди това, когато ти и Глен Чарлок сте имали онази фатална среща… В кой точно момент би казал, че се е случила тя?

— Казах ти, първия път, когато го видях, беше мъртъв.

— Тогава кажи за колегите му. Колко от тях познаваше отпреди?

— Те не са пичовете, с които бих движил, жестоко бъркаш наркопрофила, твърде много барбитурати, твърде много спийд.

— Вие, тревоманите, се оказахте страшно ексклузивен клуб. Би ли казал, че предпочитанията на Глен към барбитурати и амфетамини са те обидили?

— Да, даже мислех да го докладвам на Комисията по стандарти и етика на друсалките.

— Да, а и вече е известно, че бившата ти приятелка Шаста Фей Хепуърт има интимни отношения с работодателя на Глен Мики Улфман. Мислиш ли, че Глен и Шаста са се… сещаш се… — той сви пръсти в отпуснат юмрук и в оформилата се дупка започна да пъха и вади средния пръст на другата си ръка в продължение на доста според Док дълго време. — Как ти се отрази това, че ти още имаш чувства към нея, а тя предпочита компанията на всички тези наци-отрепки?

— Не спирай да го правиш Бигфут, май се надървям.

— Не се дава жабарчето, както казва моят човек, Дебелака Джъдсън^[5].

— В случай че си забравил, лейтенант, ти и аз работим в почти една и съща сфера, само дето на мен не ми е разрешено да стрелям по хора и т.н. Но ако бях на твое място, сигурно щях да постъпя както ти досега и може би да продължа с коментари по адрес на майка ми. Или по-точно твоята майка, защото ти ще бъдеш аз… Нали така?

Чак в средата на час пика позволиха на Док да се обади на адвоката си, Санчо Смилакс. Всъщност Санчо работеше за една кантора на Марината, занимаваща се с морско право и наречена „Харди, Гридли и Чатфийлд“, и в сивито му не фигурираше кой знае колко опит в криминалната област. С Док се бяха запознали случайно една вечер във „Фууд Джайънт“ на „Сепулведа“. Санчо, по онова време новак в пушенето, който точно се бе научил как да маха семената и стъблата, се готвеше да си купи сито за брашно, когато внезапно осъзна, че на касата ще им е пределно ясно за какво си взема ситото и ще извикат полицията. Изпадна в параноичен ступор и това бе моментът, в който Док, страдащ от изострена среднощна шоколадова недостатъчност, дойде откъм алеята с десертите и блъсна количката си в Санчовата.

Сблъсъкът събуди правните рефлекси.

— Ей, имаш ли нещо против да сложа ситото си при твоите неща, за да, нали разбираш, не ми личи?

— Няма проблем — каза Док, — но като си тръгнал с параноята, цялото това количество шоколад, човече…

— О. Тогава… дали да не сложим още няколко невинно изглеждащи стоки, за да, нали знаеш…

Докато им дойде редът, вече бяха натрупали допълнителни покупки за около сто долара, сред които половин дузина от задължителните кутии с готов микс за кекс, един галон гуакамоле и няколко гигантски пакета тортила чипс, кашонче с газирана напитка от бойсен, собствена марка на магазина, почти всичко, което имаше, от замразените десерти на „Сара Лий“, крушки и прах за пране за пред очите на обикновените хора, както и — след, както им се бе сторило, часове, прекарани в секцията с чуждестранните продукти — японски кисели краставички, опаковани в найлон, които изглеждаха много яко. По някое време, докато вършеха всичко това, Санчо спомена, че е адвокат.

— Жестоко. Хората все ми викат, че ми трябва „адвокат по криминални дела“, което, нищо лично, разбери ме, обаче…

— Ами аз всъщност съм морски адвокат.

Док се замисли върху чутото.

— Ти си… моряк, който практикува право? Не, чакай… ти си адвокат, който работи само с моряци…

В процеса на изясняване на това Док научи още и че Санчо наскоро е завършил право в университета на Южна Каролина и както повечето ексколежани все още не може да се прости със студентския живот и живее на плажа — съвсем близо до Док всъщност.

— Няма да е зле да ми дадеш визитка — каза Док. — Човек никога не знае. Драми с яхти, петролни разливи, всичко е възможно.

Санчо така и не сключи договор с Док, но след няколко негови панически среднощни обаждания започна да разкрива неподозирания си талант за работа с гарантите на призовани в съда хора, както и с обитатели на бюрата по полицейските управления из целия Лос Анджелис, и един ден двамата осъзнаха, че той ще стане де факто, както казват хората, адвокатът на Док.

Сега Санчо отговори на обаждането с известно притеснение в гласа.

— Док! Пуснал ли си телевизора?

— Имам право само на триминутно обаждане, Санч, държат ме в Комптън, Бигфут е виновникът отново.

— Аха, добре, аз пък гледам анимационни, нали, и тоя Доналд Дък ме плаши, честно казано.

В живота си Санчо нямаше много хора, с които да си говори, но пък винаги бе гледал на Док като на някой, който лесно може да бъде хванат за слушател.

— Имаш ли химикалка, Санч? Ето номера на ареста ми, приготви се да записваш… — Док започна да чете цифрите много бавно.

— Доналд и Гуфи, знаеш ги, та те са в морето на някакъв спасителен сал. И са така от седмици? И в един момент, като дават Доналд отблизо, се вижда, че той има набол мустак, в смисъл расте му по човката. Разбираш ли какво значи това?

— Ако разполагам с минутка да помисля, Санч, може би ще разбера, но сега гледам как към мен върви Бигфут и на лицето му е познатото изражение, така че, ако можеш да повториш номера, става ли, и да…

— Всички го знаем Доналд Дък, мислим си, че той изглежда винаги така в нормалния си живот, но всъщност на него му се налага да си бръсне човката всеки ден. Да ти кажа, това е заради Дейзи. Схващаш, нали, което ме навежда на мисълта — какви ли други изисквания към външния му вид има тая мацка, а?

Бигфут стоеше отстрани, свирукаше през зъби някаква мелодия от кънтри-енд-уестърн песен и чакаше Док, който съвсем не изглеждаше обнадежден, да приключи с разговора.

— Така, докъде бяхме стигнали. — Бигфут се престори, че преглежда някакви бележки. — Докато заподозреният — това си ти — спи, както твърди, следобедния си сън, така необходим за хипарския лайфстайл, се случва инцидент на територията на Ченъл Вю Истейтс. Биват използвани огнестрелни оръжия. В края на историята има труп, този на Глен Чарлок. Друг необорим за ПУЛА факт е, че човекът, когото Чарлок би трябвало да охранява, Майкъл З. Улфман, е изчезнал и сега местните блюстители на реда разполагат с по-малко от двайсет и четири часа, преди федералните да определят случилото се като отвличане и да дойдат и преебат всичко. Вероятно ти, Спортело, можеш да ни помогнеш да предотвратим това, като ни кажеш имената на другите членове на вашия култ. Това ще е от голяма полза за всички нас от отдел „Убийства“, а и ще ти даде шанс за измъкване, когато пак дойде датата на делото.

— Култ?

— В „Ел Ей Таймс“ неведнъж са ме описвали като ренесансов детектив — каза скромно Бигфут, — което означава, че съм много неща и глупав не е сред тях, и просто защото благородството ме задължава, допускам, че същото може да се каже и за теб. Човек, смятам, няма как да е чак толкова глупав, че да се пробва сам в такова начинание. Което говори за наличието на някаква конспирация в стил Менсън, не мислиш ли?

Следващият час и нещо мина в същия дух, докато накрая, за изненада на Док, не се появи Санчо, който веднага подхвана Бигфут.

— Лейтенант, нали ви е ясно, че нямате доказателства, така че, ако ще повдигате обвинения, давайте. Ако не…

— Санчо — извика Док, — затвори си устата, забравил ли си кой е този и колко чувствителен е понякога… Бигфут, не му обръщай внимание, гледа прекалено много адвокатски филми…

— В интерес на истината — детектив Бьорнсен ги изгледа с онзи твърд и зъл поглед, който използваше, когато искаше да изрази сърдечност, — не е изключено да се стигне и до дело, но с нашия късмет съдебните заседатели ще са в деветдесет и девет процента изтрещели хипита плюс някой дългокос почитател на младшата прокурорка, който ще прецака всичко.

— Факт, освен ако не успеете да смените съда — заразсъждава Санчо, — например този в Ориндж Каунти може да…

— Санч, я ми припомни за кого от двама ни работиш?

— Не бих го определил като работа, Док, когато работя, клиентите ми плащат.

— Задържан е за негово добро — обясни Бигфут. — Тясно свързан е с убийство от сензационен характер, както и с евентуално отвличане, а и кой може да каже със сигурност, че самият той няма да е следващата жертва? Може да се окаже един от онези престъпници, които особено обичат да убиват хипита, макар че, ако Спортело фигурира в списъка му, аз ще съм в конфликт на интереси.

— Еее, Бигфут, това не го мислиш наистина… Ами ако наистина ме ликвидират? Знаеш ли колко време ще мине, колко трудности ще срещнеш, докато си намериш друг, когото да тормозиш?

— Какви трудности? Просто излизам от тука, качвам се на колата, потеглям към която и да е пресечка и преди да съм се усетил, вече карам сред огромно проклето стадо от изроди хипари, кой от кой по-подходящ за гърбене.

— Неудобно ми е да ви гледам — каза Санчо. — Май няма да е зле да си намерите и друга стая, различна от тази за разпити.

Почнаха местните новини и всички се преместиха в стаята за оперативки, за да ги гледат. На екрана се появи Ченъл Вю Истейтс — тъжна гледка от минипиацата, окупирана от цяла блиндирана дивизия от полицейски коли, паркирани всякак, с пуснати светлини и пиещи кафе ченгета, облегнали се на броните им, а в близък кадър — Бигфут Бьорнсен с прическа, укрепена срещу ветровете на Санта Ана от лака „Аква Нет“, който обясняваше:

— … очевидно е група цивилни на някакво учение по антипартизанска тактика. Възможно е да са мислели, че този строителен обект, все още затворен за обитатели, е достатъчно пуст, за да послужи за реалистичен мизансцен за развитието на патриотичен сценарий, който, почти сме сигурни, е бил напълно безобиден.

Сладураната от японско-американски произход с микрофона обърна лице към камерата и продължи:

— Трагичното обаче е, че някак в тази игра на война се е стигнало до употребата на боеприпаси и един бивш затворник лежи мъртъв, а големият строителен предприемач Майкъл Улфман е изчезнал мистериозно. Полицията е задържала и ще разпита няколко заподозрени.

Прекъсване за реклами.

— Чакай малко — детектив Бьорнсен май говореше на себе си. — Хрумна ми една идея. Спортело, мисля, че все пак ще те изритам.

Док трепна, но после си спомни, че така ченгетата викаха и на пускането на свобода. Идеята на Бигфут беше, че ако освободи Док, това може да привлече вниманието на истинските извършители. Освен че така ще си има извинение да държи Док под око, в случай че Док наистина крие нещо от него.

— Идвай, Спортело, да се повозим.

— Аз ще погледам още малко телевизия — каза Санчо. — Не забравяй, Док, това бяха поне петнайсет минути платена работа.

— Мерси, Санч. Пиши ми ги на сметката.

Бигфут отписа един полуочевиден плимут с малки К-та, значещи „Конфискация“, лепнати на регистрационната табела, и отпрашиха право през остатъците от пиковия час по магистрала „Холивуд“, а после и през прохода Кахуенга, за да стигнат накрая до Долината.

— Какво става? — попита след известно време Док.

— В знак на добра воля те водя в гаража с конфискуваните автомобили, за да си вземеш колата. Прегледахме я с най-добрите инструменти, познати на криминалната наука, и като изключим следите от канабис, достатъчни да държат средностатистическо семейство от четирима напушено в продължение на година, си чист. Няма кръв или значими улики, които да използваме. Поздравления.

Като цяло политиката на Док беше да не се напряга особено за нищо, но когато станеше дума за колата му, калифорнийските рефлекси неизменно се събуждаха.

— Поздрави ей това тука, Бигфут.

— Май те разстроих.

— Никой не нарича колата ми убиец, човече!

— Извинявай, ама колата ти е какво… пацифист вегетарианец ли? Когато в предното й стъкло неизбежно почнат да се размазват буболечки, тя да не би да изпитва угризения? Виж сега, намерихме я почти върху тялото на Чарлок и с включен двигател, постарахме се да не си правим веднага изводите. Може пък да се е канела да приложи дишане уста в уста на жертвата.

— Нали уж беше застрелян.

— Няма значение, просто се радвай, че колата ти е чиста, бензидинът никога не лъже.

— Е, да, ама… от него ставам леко нервен, а ти?

— Друга дума е, няма „р“ в нея — Бигфут се хващаше на това всеки път, — о, но след няколко изхода ще стигнем до парка Канога, искам да ти покажа нещо.

На пътя за излизане от магистралата Бигфут направи обратен завой, без да даде знак, върна се под магистралата и започна да кара нагоре по хълмовете, като накрая спря на едно уединено местенце, което крещеше „Застрелян при опит за бягство“. Док започна да се притеснява, но това, което планираше да направи Бигфут, изглежда, беше да му предложи работа.

— Никой не може да каже какво ще се случи след година или две, но в момента Никсън държи комбинацията за сейфа и пръска пачки гущери в посока на всичко, което дава дори леки признаци на местно правораздаване. Федералното финансиране надхвърля и най-голямото число, което можеш да си представиш, нищо че за повечето хипита то така или иначе е не по-голямо от унциите в едно кило.

— Трийсет и пет… точка… нещо си, това всеки го знае… Момент. Намекваш за работа като в „Модерен отряд“^[6] ли? Да доноснича срещу всеки, когото срещна, това ли искаш? От колко време се знаем, а още не ме познаваш, а?

— Ще се изненадаш, като разбереш колко хора в шантавата ви хипарска общност намират хонорарите ни за „Специални служители“ за напълно полезни. Особено към края на месеца.

Док се загледа в Бигфут. Измислените бакенбарди, тъпият мустак, прическата, направена от човек, завършил бръснарския колеж на някой пуст булевард далече от всичко, което минава за готино. Като изваден право от задния фон на епизод на „Адам-12“^[7], сериал, в който Бигфут даже се бе появявал един или два пъти. На теория Док знаеше, че ако някога по причина, която не можеше да си представи в момента, му се прииска да види един друг Бигфут — извън камера, извън униформа, а защо не и женен с деца, — ще трябва да си затвори очите и да подмине всички потискащи подробности от тази гледка.

— Бигфут, ти женен ли си?

— Съжалявам, не си моят тип — той вдигна ръка и показа халката си. — Това говори ли ти нещо, или на планетата Хипи тези работи не съществуват?

— А-а-а, имаш и… дечица?

— Надявам се това не е някаква завоалирана хипарска заплаха.

— Не, просто… леле, Бигфут! Не е ли странно, всеки от нас има мистериозната способност да скапе деня на другия, а не знаем почти нищо един за друг.

— Дълбока мисъл, Спортело. Безцелно бръщолевене на напушеняк, но при все това успя да дефинираш самата същност на правораздаването! Браво! Винаги съм знаел, че имаш потенциал. Е! Какво ще кажеш?

— Нищо лично, но последният портфейл, от който искам пари, е твоят.

— Ей! Я се събуди, може да ти изглежда, че всичко е Сън и Щастие в Магическото кралство, но в действителност става дума за, както й казваме ние… „Реалността“.

Е, Док нямаше брадата, но краката му бяха обути в сандали уараче от автомобилна гума отнякъде на юг от границата, които можеха да минат за библейски, така че започна да се чуди колко ли невинни братя и сестри е качвал сатаничният детектив Бьорнсен тук, на това лично негово живописно възвишение, за да обхване с жест зашеметения от слънцето град и да им каже как могат да имат всичко, което се купува с пари.

— Не ми казвай, че няма да са ти от полза. Знам я крилатата фраза от „Фрийк Брадърс“^[8], че е по-добре да имаш трева, когато си без пари, отколкото обратното, затова не се съмнявай, че можем да предложим компенсация и в по-подходяща за инхалиране форма, ако мога така да се изразя.

— Имаш предвид…

— Спортело. Положи малко усилия и измъкни съзнанието си от онези вехти детективски времена, вече ни залива вълната на бъдещето и тя идва право от „Глас хаус“^[9]. Всички стаи с доказателства там долу в центъра са отдавна пълни и сега поне веднъж месечно на отдела по конфискация му се налага да наема складово пространство в дълбоката провинция и да го пълни до тавана с блок след блок — Акапулко Голд! Панама Ред! Мичоакан Айспак! — безброй килограми праведна трева, ти само кажи цифра, каквато и да е, ще можем да ти я осигурим. А това, което не успееш да изпушиш — колкото и малко вероятно да ми се струва, — винаги можеш да продадеш.

— Добре че не набираш играчи за НАСС^[10], Бигфут, досега да си загазил яко.

 

 

На следващия ден в офиса Док се бе заслушал в стереото с глава между колонките и едва чу плахото иззвъняване на телефона „Принцеса“, който бе намерил на една среща за размени в Кълвър Сити. Беше Тарик Халил.

— Не го направих аз!

— Спокойно.

— Но аз не съм…

— Никой не е казал, че си ти, даже за известно време си мислеха, че съм аз. Човече, наистина съжалявам за Глен.

Тарик се умълча за толкова дълго, че Док помисли, че е затворил.

— И аз ще съжалявам — каза накрая, — когато намеря минутка да го осмисля. В момента измъквам задника си от района. Ако Глен е бил мишена, значи и аз съм, със сигурност съм им черен пред очите, както се вика, ама няма да го кажа, че нещо много лесно се обиждате.

— Има ли място, където мога да…

— Най-добре да не държим връзка. Тук не говорим за дружинката глупаци от ПУЛА, говорим за истински гадни копелета. Ако нямаш против, един съвет…

— Разбира се, грижата на първо място, както винаги казва Сидни Омар^[11] във вестника. Ти също, де.

— Аста луего^[12], бели човече.

Док си сви една и тъкмо се канеше да я запали, когато телефонът иззвъня отново. Този път беше Бигфут.

— Пратихме един надъхан младеж от Полицейската академия на последния известен адрес на Шаста Фей Хепуърт, рутинна визита, нищо повече, и познай какво излезе.

Ах, майната му. Не и това.

— О, извини ме, да не би да те разстроих? Споко, всичко, което знаем на този етап, е, че и тя е изчезнала, да, точно като гаджето си Мики. Не е ли странно? Мислиш ли, че има връзка? Например да са избягали заедно?

— Бигфут, може ли поне да се опитаме да сме професионалисти? За да не се налага да почна да те псувам и да те наричам, знам ли, злобно лайненце или нещо подобно?

— Прав си… всъщност ме е яд на федералните и си го изкарвам на теб.

— Да не би да ми се извиняваш, Бигфут?

— Да имаш спомен някога да съм го правил?

— Ъъъ…

— Ако ти хрумне къде биха — прости ми, тя би — могла да е отишла, ще споделиш с мен, нали?

Имаше едно древно поверие на плажа, нещо подобно на сърфисткото вярване, че ако си изгориш дъската, ще привлечеш жестоки вълни, и то беше следното: вземаш хартийка на „Зигзаг“ и написваш на нея най-силното си желание, а след това я използваш, за да си свиеш един джойнт с най-добрата трева, която можеш да намериш, изпушваш го докрай и желанието ти се сбъдва. Смяташе се, че е важно да се подходи с внимание и концентрация, но повечето тревомани, които Док познаваше, обикновено пропускаха тази част.

Желанието беше просто — Шаста Фей да е жива и здрава. Тревата беше някакъв хавайски продукт, който Док пазеше отдавна, макар и да не се сещаше за какви точно случаи. Запали. Горе-долу в момента, в който се канеше да прикрепи цигарата към щипката, телефонът иззвъня отново и той изпадна в едно от онези кратки състояния, в които не знаеш как точно да вдигнеш слушалката.

— Ало? — чу след известно време гласа на млада жена.

— О. Забравих ли да го кажа първо аз? Извинете. Това не е… не, естествено, че не е.

— Имам номера ви от Енсенада Слим, от хедшопа в Гордита Бийч. Обаждам се във връзка със съпруга ми. Той беше близък с ваша приятелка — Шаста Фей Хепуърт?

Така.

— А вие сте…

— Хоуп Харлинджън. Чудех се каква е работната ви ангажираност в момента.

— Работната ми… о. — Професионален жаргон. — Няма проблем, къде сте сега?

Оказа се, че адресът е в покрайнините на Торънс — между Уолтириа и летището, къщата беше от асиметричен тип, до алеята отпред имаше шинусово дръвче, отзад — евкалипт, в далечината се виждаха хиляди малки японски седани, прелели от основния паркинг на остров Терминал, наредени с маниакална точност върху огромни, покрити с асфалт, пространства и предназначени за автокъщи, пръснати из пустинята на Югозапада. Из улицата се носеха гласовете на телевизори и стереоуредби. Дърветата в квартала пречистваха въздуха. Малки самолети бръмчаха в небето отгоре. В кухнята се виеше пълзящ фикус в пластмасова саксия, зеленчуци къкреха на печката, колибрита трептяха във въздуха, забили човки в цветовете на бугенвилеята и лоницерата във вътрешния двор.

Док, който страдаше от хроничната неспособност да различава една калифорнийска блондинка от друга, попадна на стопроцентов класически екземпляр — коса, тен, атлетична грациозност, всичко, липсваше само световноизвестната неискрена усмивка, но това беше заради купените от магазина зъби, които, макар и технически да не бяха „фалшиви“, подканваха онези, на които тя понякога се усмихваше, да се зачудят каква ли съвсем истинска и банална случка ги е поставила в устата й.

Тя видя къде гледа Док:

— Хероин — престори се, че му обяснява. — Изсмуква калция от системата ти като вампир, употребявай го известно време и зъбите ти ще отидат на майната си. И — хоп! — от дете на цветята магически се превръщаш в пълна развалина. Това е хубавата част. Ако продължиш да го употребяваш… Ами…

Тя се изправи и започна да снове наоколо. Не беше от ревлите, но сновеше — нещо, което Док ценеше, защото така информацията не спираше да тече, имаше си ритъм даже. Преди няколко месеца според Хоуп съпругът й Кой Харлинджър починал от свръхдоза хероин. Доколкото му позволяваше паметта на тревоман, Док си спомни името и дори новината във вестниците. Кой свирел за „Дъ Бордс“, сърфбанда, появила се в началото на шейсетте, считана за пионер в областта на електрическия сърфрок, а в последно време представител на поджанр, който самите й членове определят като „сърфделичен“, отличаващ се с разстроени китари, особени модалности, като например постдикдейлски хиджазкар, изкрещени неразбираемо препратки към спорта, както и радикални звукови ефекти, с каквито сърфрокът винаги се е отличавал, вокални звуци, фийдбек от китари и духови инструменти. Както бяха коментирали от „Ролинг Стоунс“: „Новият албум на «Дъ Бордс» ще накара Джими Хендрикс да иска да слуша сърфрок отново“.

Личният принос на Кой към това, което продуцентите на „Дъ Бордс“ скромно бяха определили като техния „Макаха на звука“, се изразявал в това да тананика през платъка на тенорен, а понякога и алт-саксофон в хармоничната част заедно с мелодията, която свирел в конкретния момент, сякаш инструментът е едно огромно казу, като цялото това нещо било подсилено от звукосниматели на „Баркъс-Бери“ и усилватели. Бил най-силно повлиян, според роккритиците, които забелязали това, от Ърл Бостик, Стан Гец и легендарния студиен тенор от Ню Орлиънс Лий Алън.

— В областта на сърфсакса — сви рамене Хоуп — Кой беше исполин, защото си правеше труда да импровизира от време на време, вместо да се движи по обичайната схема с повтарящите се нота по нота втори и трети припев.

Док кимна неловко.

— Не ме разбирай погрешно, обожавам сърфрока, идвам от родната му земя, още си пазя старите сингли на „Чантейс“, „Трашмен“, „Халибътс“, но си права, някои от най-лошите примери за блус в историята на музикалните записи ще могат да бъдат намерени в кармичните досиета на сърфсаксофонистите.

— Не в творчеството му бях влюбена. — Каза го така неемоционално, че Док се осмели да огледа очите й за издайнически блясък, но тази жена нямаше никакво намерение да пуска кранчето на вдовството, поне не на този етап. Междувременно, тя продължи с разказа си за миналото: — Първата ни среща с Кой трябваше да е романтична, защото по онова време друго, освен романтика нямаше, но вместо това беше гнусна и мръсна, и то в „Оскарс“ в Сан Исидро…

— Олеле майко.

Док веднъж или два пъти бе посещавал и благодарение на Божията милост си бе тръгвал невредим от прословутия „Оскарс“, разположен точно от другата страна на границата с Тихуана, чиито тоалетни гъмжаха ден и нощ от нови и стари наркомани, току-що върнали се в Щатите, за да повърнат натъпкания в балони и глътнат продукт от пазара в Мексико.

— Точно бях нахлула в една от кабинките в тоалетната, без изобщо да проверявам има ли някой вътре, и бях пъхнала пръст в гърлото си, когато видях, че там е седнал Кой с типичното си за гринго храносмилане и се готви да разтовари самосвала. И двамата се облекчихме в един и същ момент, направихме всичко в повърнато и лайна, аз бях заровила лице в скута му, а той — за да усложни още повече ситуацията — се беше надървил.

— Ами…

— Още преди да стигнем до Сан Диего, бяхме започнали да се боцкаме заедно на задната седалка в нечий ван, а по-малко от две седмици по-късно, като в потвърждение на интересната теория, че на сам човек наркотиците му излизат по-скъпо, се оженихме и преди да се усетим, на бял свят се появи Аметист, която не след дълго благодарение на нас заприлича на ето това.

Тя подаде на Док няколко полароида на бебе. Видът на детето го шокира: подуто, червено лице, празен поглед. Не можеше дори да си представи как ли изглежда момиченцето сега и кожата направо го заболя от тревога.

— Всички познати любезно ни обърнаха внимание на факта, че хероинът отива в кърмата ми, но кой можеше да си позволи да купува бебешка формула? В очите на родителите ми двамата с Кой бяхме в плен на ужасно робство, но ние виждахме единствено свобода — онзи безкраен цикъл от избори, които не са никакви избори, — хаотичен свят, редуциран до един-единствен въпрос: как да осигуриш следващата доза. „А пък и с какво толкова боцкането е по-различно от вечерните коктейли на нашите?“, мислехме си. А и кога всъщност всичко стана толкова драматично? Хероин в Калифорния? Господи. Правиш крачка и стъпваш на торбичка — толкова често, че на всяка би трябвало да пише „Добре дошли“. Бяхме щастливи и глупави като пияниците, смеехме се и прозорците бяха вратите ни, обикаляхме нормалните квартали, избирахме си някоя къща на случаен принцип, питахме дали можем да използваме тоалетната, влизахме вътре и започвахме да се дупчим. Естествено, това вече е невъзможно, защото Чарлс Менсън и свитата му прецакаха всичко. Дойде краят на един особен вид невинност, на онова нещо у нормалните, което ни пречеше да ги намразим напълно: искреното им желание понякога да помогнат. Няма го вече. Поредната традиция от Западния бряг, отишла на боклука заедно с трипроцентния продукт.

— Значи… случилото се със съпруга ти…

— Не беше калифорнийска херинга със сигурност. Кой не би направил грешката да използва същото количество, без да провери. Някой нарочно е сменил торбичките и е знаел, че така ще го убие.

— Кой е бил дилърът?

— Ел Драно^[13], във Венис. Всъщност се казва Леонард, но всички използват анаграмата, защото той наистина има отровен характер, да не говорим за ефекта му върху финансите и чувствата на хората около него. С Кой се познаваха от години. Той ми се закле, че хероинът бил местен, нищо необичайно, но какво му пука на един дилър? Свръхдозите помагат на бизнеса, защото изведнъж започват да те търсят цели стада от наркомани, убедени, че ако материалът е убил някого, значи, жълтото наистина си го бива, а те просто трябва да внимават и да не прекаляват с помпата.

Док долови присъствието на бебе или по-точно малко детенце, което тихо се бе събудило от сън и сега ги гледаше, стиснало дръжката на вратата, с голяма, очакваща усмивка, в която се виждаха и няколко зъбчета.

— Здрасти — каза Док, — ти си Аметист, нали?

— Дам — отговори Аметист и май се канеше да добави едно „Защо питаш?“.

Със светнали очички и готова за приключения, тя почти не приличаше на бебето друсалка от полароидите. Каквато и да е била ужасяващата съдба, дебнеща я, за да се хвърли отгоре й, явно е имала нарушена концентрация на вниманието и е тръгнала да гони някой друг.

— Радвам се да те видя — каза Док. — Наистина се радвам.

— Наистина — каза и тя. — Мамо? Искам сок.

— Знаеш къде е, Сокче малко. — Аметист закима енергично и се отправи към хладилника. — Може ли да те питам нещо, Док?

— Давай, само да не е „Коя е столицата на Южна Дакота?“

— Нали с Кой имате — имахте — една обща приятелка. Тя нещо като бивша ли ти е, или не сте излизали сериозно, или…?

Имаше ли човек, който не ревнуваше, не беше напушен или пък полицай, с когото Док да можеше да говори за това? Аметист беше намерила чаша сок в хладилника и сега се покатери на дивана и седна до него, готова някой възрастен да й разкаже приказка. Хоуп сипа още кафе. Изведнъж стаята се изпълни с прекалено много сърдечност. Работата бе научила Док на един-два урока и сред тях беше този, че сърдечността без етикет с цена е феномен, който се случва рядко, а когато се случи, е прекалено ценен, за да може Док да го приеме, тъй като с тези неща, поне в неговия случай, бе много лесно да злоупотребиш, както той рано или късно винаги правеше. Така че се спря на:

— Е, нещо като бивша, но в момента ми е и клиент. Обещах й да направя нещо, после се забавих прекалено много и сега този, с когото е тя в момента, строителен предприемач и абсолютен кучи син, май наистина е загазил, а ако се бях захванал веднага с…

— Като човек, който е хващал вече този изход — посъветва го Хоуп, — мога да ти кажа, че няма как вечно да караш из булевардите на разкаянието, в един момент се налага да се върнеш обратно на магистралата.

— Работата е там, че сега и Шаста е изчезнала. А ако тя е загазила…

Аметист, осъзнала, че случващото се не отговаря на представите й за забавление, се свлече от дивана, погледна укорително Док над чашата си със сок и отиде да гледа телевизия в съседната стая. Не след дълго до тях долетя драматичния сопран на Майти Маус.

— Ако си се захванал с другия случай — каза Хоуп — и си зает, ще те разбера. Но причината да искам да говоря с теб — и Док я видя половин секунда, преди тя да я е изрекла, — е, че не мисля, че Кой е мъртъв.

Док кимна, повече на себе си, отколкото на Хоуп. Според Сортилидж времената, астрологично погледнато, бяха опасни за тревоманите — особено за онези в гимназиална възраст, голяма част от които бяха родени с аспект под деветдесетградусов ъгъл, възможно най-нещастния такъв, разположен между Нептун, планетата на напушените, и Уран, планетата на неприятните изненади. Док знаеше за случаи, в които оцелелите отказват да повярват, че обичани от тях хора или просто съученици са наистина мъртви. Разказваха какви ли не алтернативни истории, само не и истинската. Старо гадже се е върнало в града и той е избягал с нея. В спешното са го объркали с друг, както правят с бебетата в родилния дом, и той продължава да лежи в интензивното, но под различно име. Това бе особен вид откъснато от реалността отрицание и Док мислеше, че го е срещал достатъчно често, за да може да го познае, когато го види. Каквото и да демонстрираше Хоуп в момента, то беше нещо различно.

— Отиде ли да разпознаеш тялото? — реши, че е добре да я попита.

— Не. Това беше странното. Но знам кой точно ми се обади, но ми каза, че някой от бандата вече го е направил.

— Би трябвало да е най-близкият му роднина. Кой ти се обади?

С нея беше дневника й от периода, където се бе сетила да запише името.

— Лейтенант Дюбоне.

— О, да, Пат Дюбоне, случвало ми се е да работя с него.

— Звучи като да те е прибирал на топло.

— А също така и прегазвал. — Тя му хвърли един от онези погледи. — Какво да ти кажа, имах хипарски период. Всичко, което правех, ми се разминаваше и нищо, за което ме хващаха, не беше извършено от мен, защото единственото описание, с което разполагаха, беше на мъж европеиден тип с дълга коса, брада, многоцветни дрехи, боси крака и тъй нататък.

— Точно като това на Кой, което ми прочетоха по телефона. Така изглеждат хиляди хора.

— Ще отида да си поговоря с Пат. Може би знае нещо.

— Случи се и още нещо. Виж.

Тя извади стар отчет от личната си сметка в местния клон на Банката на Америка, издаден малко след предполагаемата свръхдоза на Кой, и посочи към баланса.

— Интересна сума.

— Обадих им се, отидох там и говорих с вицепрезидентите и всички казаха, че няма грешка. „Може би сте изгубили някоя вносна бележка и затова не са ви излезли сметките.“ Обикновено не оглеждам харизания кон, обаче от този тук ме побиват тръпки. А и непрекъснато използваха едни и същи фрази, не спряха да ги повтарят, кажи ми, това не е ли отрицание?

— Мислиш, че има нещо общо с Кой ли?

— Парите се появиха толкова скоро след неговото… неговото изчезване. Казах си, може би е нечия представа за разчистване на сметките. Клон 47^[14], някаква застрахователна полица, за която не съм знаела. Обаче ако беше, нямаше да е така анонимно, не мислиш ли? А тези цифри в месечния отчет мълчат, съпроводени от изсмуканата от пръстите история, която банката си мисли, че може да мине за обяснение.

Док си записа датата на вноската на една кибритена кутийка и каза:

— Имаш ли снимка на Кой, с която би се разделила?

Дали? Тя издърпа един кашон от магазин за алкохол, пълен с полароиди — Кой спи, Кой с бебето, Кой готви хероин, Кой се пристяга, Кой се боцка, Кой навън, снишил се в сянката на някакво дърво, уж за да се скрие от един двигател Биг Блок 454 на „Шевролет“, Кой и Хоуп на плажа, в пицария, където си играят на дърпаница с последното парче пица, на булевард „Холивуд“ точно когато пускат уличните светлини.

— Избери си. Трябваше да ги изхвърля отдавна. Да се откъсна, нали? Да продължа напред, след като все на това уча другите. Но Ами ги харесва, харесва й да ги разглеждаме, а и трябва да й остане нещо, като порасне, нещо, с което да го помни. Как мислиш?

— Аз ли? — Док се сети, че полароидите нямат негативи и животът на снимките е ограничен. — Тези тук — забеляза той — вече са започнали да променят цвета си, да изсветляват.

— Въпреки това понякога ми се иска да имам по една от всяка минута.

— Защо не вземеш да наемеш склад или нещо такова?

Тя го изгледа с погледа на социален работник.

— Ами, това… няма да е много… Ти срещаш ли се с терапевт?

— Тя е по-скоро младши прокурор.

— Не, имах предвид… — Беше взела няколко снимки и сега се преструваше, че ги подрежда по някакъв смислен начин: картите, паднали й се по време на кратката игра с Кой. — Дори и да не знаеш какво имаш — заговори бавно след малко, — поне понякога се прави, че знаеш. Тя ще го оцени, а и ти ще се чувстваш по-добре.

Док кимна и взе най-близката снимка, кадър на Кой с тенор-саксофона си, направена вероятно по време на концерт, осветлението беше евтино, по краищата се подаваха разфокусирани лакти, ръкави на ризи и грифове на китари.

— Може ли да взема тази?

Без да поглежда към снимката, Хоуп каза:

— Да.

Аметист изтича при тях задъхана.

— Ето ме сега — запя, — идвам, за да ви спася!

 

 

По-късно същия следобед Док се понесе към дома на леля си Рийт в Трий Секшън, където намери братовчед си Скот Уф^[15] в един гараж с бандата си. Скот свиреше в местна група на име „Дъ Корвеърс“ до момента, в който половината й членове не решиха да се присъединят към започналата в онези години миграция на север към Хумболт, Вайнленд и Дел Норте. Скот, за когото секвоите бяха извънземни видове, и Елфмонт, барабанистът, решиха да останат на плажа и тръгнаха да обикалят гимназиите и да лепят обяви по бюлетините им, и накрая събраха нова група, която нарекоха „Биър“. Благодарение на концертите в различни барове в района, по време на които свиреха предимно кавъри, „Биър“ сега бяха почти способни да си плащат наема всеки месец.

В момента репетираха или по-точно днес се опитваха наистина да научат нотите на темата от телевизионния уестърн „Голямата долина“, който наскоро бяха започнали да повтарят по телевизията. Рафтовете в гаража бяха отрупани с буркани с лилава свинска кожа, доказана стръв за нещастния язовирен костур, заради който леля Рийт периодично отскачаше до Мексико, откъдето после се връщаше с пълен с улов багажник. Док не беше сигурен, но в полумрака нещото в бурканите сякаш винаги сияеше.

Фронтменът на „Биър“ Хюи пееше, а на заден фон се чуваха ритъм и бас-китарите.

Го… лямата…

долина!

[Китарен пасаж]

Го…

ЛЯМАТА долина! [Същият китарен пасаж]

точно

Колко е голяма, ами, иди и виж…

Карай през нощта

Докат’не пукне се зора

и сам ще се убедиш!

Голямата долина! Да! Голяма като море е

Голямата долина! Не чакай да те огрее

Голямата долина! Голяма ли? Ами, да, та това е

Голямата долина!

— Все едно корените ми са там — обясни Скот. — Майка ми мрази Сан Хоакин, но не знам, човече, всеки път, когато отида там, дали за гиг в „Чаучила Киуанис“, или нещо друго, изпитвам едно странно чувство, сякаш наистина съм живял там…

— Ама ти наистина си живял там — отбеляза Док.

— Имам предвид в друг живот бе, човек.

Док предвидливо бе дошъл с джоб, пълен с предварително свита панамска и не след дълго всички се мотаеха наоколо с кенче безалкохолно от супермаркета в едната ръка и домашни сладки с фъстъчено масло в другата.

— Да сте чували нещо по рокендролските канали — поинтересува се Док — за сърфсаксофонист на име Кой Харлинджън, който е свирел за „Бордс“?

— Оня със свръхдозата, нали? — попита Лефт, бас-китаристът.

— Предполагаемата свръхдоза — каза Скот, — но се носеше и някакъв странен слух, че той всъщност е оцелял. В едно спешно в Бевърли Хилс успели да го върнат към живота, обаче всички си мълчат сега, щото според някои са му платили, за да се прави на умрял, а в действителност той си е още тука, движи си се сред нас в дегизировка, в смисъл различна прическа и такива работи…

— Това не е ли твърде голяма занимавка? — попита Док.

— Да — каза Лефти, — не е като да е някакъв суперяк певец, когото всяка мацка да иска да чука, или пък някой зверски китарист, дето ще промени музиката завинаги, той си е просто поредния заменим сърфрок саксофонист.

Толкова за Кой. Що се отнася до „Дъ Бордс“, оказа се, че в последно време изкарват сериозни пачки, живеят заедно в къща в каньона Топанга с обичайния антураж — групита, продуценти, роднини, както и пилигрими, присъединили се към тях отдавна и с такава отдаденост, че да си заслужат мястото в домакинството. Възкръсналият Кой Харлинджън според тъмните слухове бил един от тях, макар че никой не познавал човек там, който би могъл да е той. Може би имало такива, които си въобразявали, че го познават, но всичко им било някак мътно, като че ли скрито от мъглата на тревата.

По-късно, докато Док се качваше на колата си, леля Рийт подаде глава от прозореца на офис бунгалото си и се провикна:

— И все пак отиде да говориш с Мики Улфман. Избрал си идеалния момент. Какво ти казах, умнико? Не бях ли права?

— Забравям — каза Док.