Томас Пинчън
Вроден порок (11)

Единайсет

Когато Док се върна в офиса, на прага го чакаше картичка от някакъв остров в Тихия океан с непознато и пълно с гласни букви име. Печатът беше на френски и бе сложен от местен пощенски началник заедно с уточнението courrier par lancecoco, което, доколкото разбра от „Малкият Ларус“, би трябвало да значи някакъв вид система за изпращане на писма чрез катапулт от кокосови черупки вероятно като средство за преодоляване на някой недостъпен риф. Нямаше подпис под написаното на картичката, но той знаеше, че е от Шаста.

„Иска ми се да можеше да видиш вълните тук. Мястото е от онези, за които някакъв глас отнякъде ти нашепва, че трябва да посетиш. Помниш ли онзи ден с дъската Уиджа? Тези дни ми липсват, липсваш ми и ти. Толкова много неща ми се иска да бяха различни… Нищо не трябваше да се случи така, Док, съжалявам.“

Може и да беше тя, а може и да не беше. И това с дъската Уиджа? Док се запрепъва из бунището, което представляваше паметта му. О… о, да, имаше нещо такова… беше в един от онези дълги периоди без трева, когато никой нямаше никаква дрога, всички бяха отчаяни и страдаха от сривове в преценката. Хората отваряха капсулите на хапчетата за настинка и усърдно сортираха по цвят хилядите миниатюрни зрънца вътре, уверени, че всеки цвят означава различен алкалоид на беладоната, който, ако бъде приет в достатъчно големи дози, ще ги опияни. Шмъркаха индийско орехче, пиеха коктейли от визин и евтино вино, тъпчеха се с пакетчета със семена от грамофонче въпреки слуховете, че производителите ги заливат с някакъв химикал, който предизвиква повръщане.

Един ден Док и Шаста бяха отишли на гости у Сортилидж и тя им спомена, че има дъска Уиджа. На Док веднага му присветна.

— Ей! А дали може да ни каже откъде да си набавим трева?

Сортилидж вдигна вежди, сви рамене и махна към дъската с жест, който казваше „заповядай“. Последваха обичайните подозрения, като например как може да е сигурен човек, че онзи отсреща не движи нарочно дъсчицата и не имитира послание от отвъдното, и други подобни.

— Фасулска работа — каза Сортилидж. — Просто пробвай сам.

Воден от упътванията й, Док задиша дълбоко и внимателно потъна в рецептивно състояние, а връхчетата на пръстите му кацнаха възможно най-нежно върху дъсчицата за автоматично писане.

— Сега кажи какво искаш и да видим какво ще стане.

— Жестоко — каза Док. — Ей… откъде мога да си намеря трева, човече? Иии да е добра, а?

Дъсчицата скочи като див заек, започна да реди буквите — по-бързо, отколкото Шаста успяваше да запише — на адрес някъде по „Сънсет“, на изток от „Вермонт“, а накрая даже добави и телефонен номер, който Док на мига набра.

— Как е, напушеняци — загука женски глас, — имаме това, което ви трябва, и не забравяйте: колкото по-бързо дойдете, толкова повече ще е останало.

— Да, а с кого разговарям? Ало? Ей! — Док огледа слушалката в почуда. — Тази просто затвори.

— Може да е било запис — каза Сортилидж. — Чу ли я какво ти крещеше? „Пази се! Аз съм полицейски капан!“

— Искаш ли да дойдеш с нас и да ни пазиш от неприятности?

Не изглеждаше много навита.

— Тук е моментът да уточня, че случилото се може и да не значи нищо. Защото проблемът при дъските Уиджа…

Но Док и Шаста вече бяха излетели през вратата и се друсаха по осеяната с дупки писта с препятствия, известна още като булевард „Роузкранс“, небето над главите им беше безоблачно, дневната светлина беше перфектна като в полицейските сериали по телевизията, а евкалиптовите дървета, които иначе биха хвърляли сенките си върху им, бяха наскоро отсечени. По радио „Кей Ейч Джей“ вървеше маратон на Томи Джеймс и „Дъ Шондълс“. И то без прекъсвания за реклами. Какъв по-добър знак от този?

Още преди да стигнат до летището обаче, нещо странно започна да се случва със светлината. Слънцето изчезна зад облаци, които с всяка минута ставаха все по-гъсти. Горе из хълмовете, където бяха нефтените помпи, западаха първите капки дъжд и когато поеха по „Ла Бреа“, Док и Шаста попаднаха в сърцето на продължителен порой. Това съвсем не беше нормално. Напред, някъде над Пасадена, се събираха черни облаци, не просто тъмносиви на цвят, ами среднощно черни, катраненочерни, черни като в непознати до този момент кръгове на Ада. Над Лосанджелиската долина започнаха да се сипят светкавици, поотделно и на групи, а след тях се чуваше дълбокият тътен на апокалиптични гръмотевици. Всички караха на включени светлини, нищо че беше средата на деня. По склоновете на Холивуд потече вода, която повлече към вътрешността кал, дървета, храсти и много от по-леките видове превозни средства. След часове отклонения заради свлачища, задръствания и катастрофи Док и Шаста най-накрая намериха мистично указания им дилърски адрес, който представляваше един пуст паркинг с гигантска дупка по средата, разположен между обществена пералня, магазин „Ориндж Джулиъс“ и автомивка, всичките затворени. В гъстата мъгла и поройния дъжд човек не можеше да види дори какво има от другата страна на дупката.

— Ей. Тук нали уж трябваше да има много трева?

Това, което Сортилидж бе направила опит да уточни във връзка с дъските Уиджа, както Док научи по-късно, докато изстискваше чорапите си на плажа и се оглеждаше за сешоар, бе, че около всички нас има постоянна концентрация на пакостливи отвъдни сили и те, макар и да обитават и двата свята, стоят винаги от другата страна на прага на възприятията ни и за тях няма нищо по-приятно от това да се гаврят с онези от нас, които не могат да се откъснат от дебелите и печални каталози на човешкото желание. „Ама, разбира се! — е обичайната им реакция. — Искаш трева ли? НӚ ти трева, шибан идиот такъв.“

Док и Шаста седяха в колата, паркирана на ръба на празния блатясал правоъгълник, загледани в свличащите му се от време на време ръбове, и след известно време нещата се завъртяха на деветдесет градуса и мястото заприлича, поне в очите на Док, на врата, на огромен, влажен вход на храм, водещ към друго място. Дъждът барабанеше по покрива на колата, а светкавиците и гръмотевиците накъсваха мислите за старата река, адаш на града, която някога бе минавала през него и която отдавна бе канализирана, пресушена и осакатена в израз на публично и анонимно признание на смъртния грях на алчността… Той си я представи как се пълни отново чак до бетонния си ръб и как прелива, как цялата вода, на която през всичките тези години й е било забранено да тече тук, неумолимо се завръща и се настанява в клисурите и низините, как всички басейни в задните дворове се изпълват и наводняват паркинги и улици, как целият този кармичен воден пейзаж се слива в едно, превръща се в огромно вътрешно море, чиято следваща стъпка е да стане разширение на Тихия океан.

Странно беше, че от всичко, което можеше да спомене в ограниченото пространство на изстреляната с кокосов орех картичка, Шаста бе избрала точно този дъждовен ден. Док също го бе запомнил, въпреки че беше от края на връзката им — тя вече бе отворила вратата, за да си тръгне, Док виждаше, че това ще се случи, но не правеше нищо, за да го спре. И все пак в онзи ден двамата се бяха отдали на трескав секс, като хлапета на автокино, замъглявайки прозорците и мокрейки калъфките на седалките. Забравили поне за няколко минути накъде ще тръгнат нещата след това.

Обратно на плажа дъждът продължи да вали и всеки ден някой фрагмент от недвижимото имущество по хълмовете се свличаше надолу. В яките на продавачи на застраховки се стичаха вадички гел „Брилкрийм“, а дори с двулитровите флакони със спрей за коса, купени от безмитните зони, за стюардесите бе невъзможно да поддържат прическите си във вид, поне бегло наподобяващ модната линия. Проядените от термити къщи на Гордита Бийч до една бяха придобили консистенцията на напоена гъба и извиканите по спешност водопроводчици провираха ръце в тях, за да стиснат гредите и напречниците, а мислите им ги дърпаха към зимните им домове в Палм Спрингс. Хората започнаха да изтрещяват дори без да вземат нищо. Някакъв ентусиаст, който твърдеше, че е Джордж Харисън от „Бийтълс“, се опита да отвлече зазимения на пресечката между магистралите „Харбър“ и „Сан Диего“ дирижабъл на „Гудиър“ и да отлети с него към Аспен, Колорадо, в дъжда.

А дъждът имаше особен ефект върху Сортилидж, която тъкмо бе започнала да се вманиачава на тема Лемурия и трагичните й последни дни.

— Била си там в някой предишен живот — хипотезира Док.

— Сънувам я, Док. И понякога се будя и нямам никакво съмнение. Спайк се чувства по същия начин. Може би е от дъжда, но и двамата сънуваме едно и също напоследък. Ние не можем да намерим път обратно към Лемурия, затова тя се връща при нас. Надига се от дълбините… „Здрасти, Лийдж, здрасти, Спайк, доста време мина, а…“

— Говорила ви е?

— Не знам. Тя не е просто място.

 

 

Док обърна картичката от Шаста и се загледа в картинката отпред. Беше подводна снимка на руините на някакъв древен град — паднали колони и арки, рухнали подпорни стени. Водата беше свръхестествено прозрачна и сякаш излъчваше ярка синьо-зелена светлина. Насам-натам плуваха риби, които, предположи Док, бяха тропически. Всичко изглеждаше познато. Потърси дали някъде не пише името на фотографа, датата на авторското право, мястото на заснемане. Никъде. Сви си един джойнт, запали го и се замисли. Това сигурно е послание от място, различно от тихоокеанския остров, чието име той не можеше да произнесе.

Реши да се върне отново на адреса от дъската Уиджа, който — като територия на класическо напушеняшко премеждие — завинаги бе останал в паметта му. Денис тръгна с него като подкрепление.

Дупката в земята бе изчезнала и на нейно място се издигаше странно футуристична сграда. Отпред човек можеше да си помисли, че е някаква религиозна структура, беше гладка, тясна и конусовидна като църковна кула, но не точно. Който и да я беше издигнал, със сигурност бе разполагал с предостатъчен бюджет, защото отвън цялата бе покрита с варак. Другото, което Док забеляза, беше, че високата заострена конструкция е извита в посока, обратна на улицата. Направи няколко крачки към следващата пресечка и обърна глава, за да огледа мястото отстрани, и когато видя колко драматична е извивката и колко остър е върхът, най-накрая загря. Аха! Вярна на старата лосанджелиска традиция на архитектурно своенравие, тази структура представляваше шестетажен златен зъб!

— Денис, ще поогледам малко наоколо, в колата ли ще чакаш, или ще дойдеш с мен, за да ми пазиш гърба?

— Мислех да се пробвам да намеря пица отнякъде — каза Денис.

Док му даде ключовете от колата.

— Ъъ… в гимназия „Льойзингер“ имаше шофьорски, нали?

— Естествено.

— И помниш, че е с ръчно управление, не е автоматик, нали?

— Споко, Док.

И Денис отлепи.

 

 

Входната врата беше почти невидима, по-скоро ревизионна вратичка, сляла се с извиващата се фасада. Във фоайето, под изискан надпис в шрифт санссериф, гласящ „ЗЛАТЕН ЗЪБ ЕНТЪРПРАЙЗИС, INC/ЦЕНТРАЛЕН ОФИС“, и зад лична табелка със „Сандра, здрасти!“ на нея, седеше рецепционистка от азиатски произход в черен винилов гащеризон и с дистанцирано изражение, която го попита с полубритански акцент дали е сигурен, че не е сбъркал мястото.

— Това е адресът, който ми дадоха от клуб „Азиатик“ в Сан Педро. Тук съм да взема един пакет за шефовете.

Сандра взе телефона, натисна едно копче, промърмори нещо, изслуша някого, хвърли още един подозрителен поглед към Док и го поведе през фоайето към врата с цвят надраскан металик. Отне му не повече от стъпка-две, за да осъзнае, че тя е прекарала повече часове в някое доджо, отколкото той за целия си живот пред телевизора, и че беше от онези млади дами, чийто гняв е добре да не предизвикваш.

— Вторият офис вляво. Доктор Блатнойд ще ви приеме след малко.

Док намери стаята и се огледа за нещо, в което да види косата си, но намери само едно малко фъншуй огледало в жълта рамка до вратата. Лицето, което го погледна оттам, не приличаше на неговото.

— Това не е добър знак — измърмори той.

Зад бюрото от титан един прозорец разкриваше гледка към долната част на „Сънсет“ — такерии, евтини хотели, заложни къщи. Имаше пуфове и всякакви списания — „Форин Афеърс“, „Синсемила Типс“, „Модерен психопат“, „Бюлетин на атомните учени“, — които изобщо не помогнаха на Док да си представи каква е клиентелата тук. Той започна да прелиства „2000 прически“ и точно се бе зачел в „Прическата сасон — какво не ви казва вашият стилист“, когато влезе доктор Блатнойд, облечен в костюм от тъмно, почти ултравиолетово кадифе със сако с много широки ревери, панталони клош и акцент от малиновочервена папийонка и джобна кърпичка. Той се настани зад бюрото, взе някакво тежко ръководство с неподвързани страници и се зачете в него, като от време на време вдигаше присвити очи към Док.

— Добре… имате документ за самоличност, предполагам?

Док се разрови в портфейла си и извади визитка на китайския хедшоп в северната част на улица „Спринг“ с надеждата, че номерът ще мине.

— Това не мога да го прочета, на някакъв… ориенталски е… какъв език е, китайски ли?

— Ами, помислих си, че вие, бидейки китаец…

— Моля? Какви ги говорите?

— Ами… „Златният зъб“…?

— Това е синдикат, повечето от нас са зъболекари, основахме го преди години с данъчни цели, всичко е законно… Момент — и погледна Док, така да се каже, диагностично — откъде казахте на Сандра, че сте?

— Ъъ…

— Ама вие сте поредният хипи наркоман, нали? Господи. Бас държа, че сте тук, за да се наперкате… — Миг по-късно вече беше извадил висок цилиндър от кафяво стъкло, запечатан изкусно с капчици от яркочервена пластмаса. — Скивай! Току-що пристигна от Дармщат, лабораторно качество, то и аз може да си взема малко с теб…

И преди Док да е мигнал, трескавият доктор по дентална медицина накълца известно количество кристалчета пухкав бял кокаин във формат за шмъркане и нареди линиите върху един брой на „Гънс & Амо“, който му беше подръка.

Док сви рамене в знак на извинение.

— Просто гледам да не се друсам с работи, които не мога да си позволя.

— Ууух! — доктор Блатнойд се бе въоръжил със сламка и шмъркаше здраво. — Не се тревожи, както казва телевизионният техник, антената е за сметка на фирмата… Хмм, пропуснах тука малко… — Взе го с пръста си и ентусиазирано го втри във венците си.

Док шмръкна по половин линия с всяка ноздра, просто от уважение към домакина, но не можеше да се отърве от подозрението, че нещата не са толкова невинни, колкото изглеждат. И преди е бил в зъболекарски кабинети и там винаги е имало една особена миризма, а също така и атмосфера, които тук липсваха, точно като стайното ехо, чието отсъствие също му бе направило впечатление. Сякаш имаше нещо друго — нещо… не готино.

На вратата се почука тихо, но безцеремонно, и рецепционистката Сандра подаде глава. Беше свалила ципа на горната част на гащеризона си и Док успя да зърне две прекрасни, нескрити от сутиен цици с видимо щръкнали зърна.

— О, докторе — издиша тя почти напевно.

— Да, Сандра — отвърна доктор Блатнойд с влажен нос и сияеща физиономия.

Сандра кимна и се понесе плавно навън, усмихвайки се през рамо.

— И не забравяйте да вземете онази бутилка.

— След малко се връщам — Блатнойд увери Док и се втурна след нея с очи, яростно забити в точката, където допреди малко беше задникът й, и скоро неотекващите му стъпки се изгубиха някъде из незнайните дебри на сградата на „Златният зъб“.

Док отиде да хвърли един поглед на ръководството на бюрото. Озаглавен „Процедурен наръчник на Златния зъб“, той бе отворен на главата „Междуличностни ситуации“. „Част осма: Хипита. Като цяло към хипаря трябва да се подхожда прямо. Детската му натура обикновено реагира положително на наркотици, секс и/или рокендрол, макар че редът на прилагането им зависи от специфичните за конкретната ситуация условия.“

Откъм вратата дойде високо и силно дрънчене. Док вдигна очи и видя усмихната млада жена, руса, калифорнийка, доста прилична, облечена в минирокля на райета в множество различни „психеделични“ цветове и размахала енергично ръка, от което огромните й обици с формата на някакъв вид пагода се клатеха напред-назад и — всъщност — звънтяха.

— Имам час при доктор Руди за Поддръжка на усмивката.

Носталгична атака.

— Ей! Джапоника, нали? Джапоника Фенуей! Изобщо не очаквах да се срещнем тук.

Не беше от моментите, които се бе надявал или опасявал, че могат да се случат, макар че от време на време все някой му напомняше за древното индианско вярване, че ако спасиш нечий живот, ставаш завинаги отговорен за спасения, и той започваше да се чуди дали това може да се отнесе към отношенията му с Джапоника. Първият му платен случай като частен детектив, меко казано платен. Семейство Фенуей бяха тежки богаташи от Саут Бей, живееха на полуостров Палос Вердес в затворен анклав вътре във и без това затворения скъп комплекс Ролинг Хилс.

— И как очаквате да дойда при вас за среща — бе попитал Док, когато Крокър Фенуей, бащата на Джапоника, му се бе обадил в офиса.

— Ами ще трябва да се видим някъде извън стените, в равнината — бе отговорил Крокър, — например Ломита?

Беше случай с дъщеря беглец, в който всички факти бяха ясни и който определено не заслужаваше дневния хонорар, камо ли екстравагантния бонус, платен на Док след настояване от страна на Крокър, когато той получи дъщеря си — с едно липсващо от очилата й с телени рамки стъкло и повърнато в косата — на същото място, където с Док се бяха срещнали за първи път. Не беше ясно дали тогава тя изобщо бе обърнала внимание на Док, нито дали си спомняше кой е.

— И така! Джапоника! Какво правиш?

— О, основно бягам. От едно… място. Дето нашите не спират да ме пращат.

Оказа се, че става въпрос за „Хрискилодон“, същата фабрика за веселяци в Охай, която леля Рийт бе споменала и на която Слоун и Мики бяха дарили цяло крило. Док може и да беше спасил Джапоника от живот, помрачен от мъглив хипарски ужас, но по всичко личеше, че връщането й обратно в семейните обятия окончателно я бе вбесило. Върху неутралната повърхност на отсрещната стена Док зърна за миг образа на индианец в пълно индианско снаряжение, вероятно един от онези воини, отговорни за елиминирането на полка на Хенри Фонда във „Форт Апачи“ (1948), който се приближаваше към него със заплашителна и намръщена физиономия. Сега Док отговорен за луда бяла мацка. Какво планира Док по въпроса? Ако изобщо нещо.

— Извинете, ниски човече с къса коса? Добре ли сте?

И без да дочака отговор, блещукайки като стая, пълна с маниаци на амфети, слагащи коледната украса, се впусна в разкази за всевъзможните си бягства. Док усети, че го заболява глава.

След като губернатор Рейгън бе затворил голяма част от психиатричните заведения в щата, частният сектор се бе опитал по свой си начин да се възползва от това и прибягването до услугите му се бе превърнало в стандартния за Калифорния начин за отглеждане на деца. Семейство Фенуей вкарвали или изкарвали Джапоника от „Хрискилодон“ на базата на нещо като договор за поддръжка в зависимост от това как самите те се чувстват в конкретния ден, тъй като и двамата водели емоционален живот, отличаващ се с крайна наситеност и — често — с пълна некохерентност.

— Имало е дни, в които пускам неправилния тип музика и в следващия момент вече куфарите ми са стегнати, а аз чакам шофьора да ме откара.

Бързо-бързо „Хрискилодон“ започнал да привлича един определен тип тихи благодетели — мъже, макар че понякога имало и жени, на средна възраст, фокусирани върху младите и психически нестабилните. Шантави мацки и хипари купонджии! Защо го наричат Поколението на любовта? Елате в „Хрискилодон“ за един маниашки уикенд и ще разберете! Гарантираме пълна дискретност! Годината е някъде около 1970-а, дефиницията за „зрял“ вече е различна от тази от миналите времена. В процес е сред онези, които могат да си го позволят, масово и ожесточено отричане на хода на времето. Джапоника, пророчицата, ги виждала — пръснати из град, отдавна отдаден на илюзорните продукти, пътешественици, невидими за останалите, неподвижни, насочили очи от върховете на скали, надвиснали над булеварди, към други като тях, отдалечени на километри и години; връх приветства връх в здрача и в неясно как наложената тишина. По голите им гърбове трептят махови пера. Те знаят, че могат да полетят. Още един момент само, едно мигване във вечността, и ще се понесат нагоре…

И така доктор Руби Блатнойд, излязъл на първата си среща с непозната с Джапоника в кафе „Саунд Майнд“^[1], уединено заведение със заден двор и меню, създадено от местния тризвезден биошеф, бил не просто омагьосан, ами направо започнал да се чуди дали някой не му е пуснал нещо ново и психеделично в мартинито от нар. Момичето било прекрасно! Тъй като страдал от известна екстрасензорна недостатъчност, Руди, разбира се, изобщо не оценил факта, че зад широко отворените си и искрящи очи Джапоника не само обмисля, но в този миг и наистина посещава други светове. Онази Джапоника, която седяла с по-възрастния мъж в смешния костюм от велур, била всъщност Кибернетичен организъм, киборг, с други думи, програмиран да яде и пие, да говори и общува, докато Истинската Джапоника върши важни дела другаде, понеже била Космически пътешественик и Там Отвъд я чакали сериозни проблеми за решаване, въртели се галактики, рухвали империи, кармата си течала, така че Истинската Джапоника трябвало да може да бъде намерена винаги на едно точно определено място в петизмерното пространство, защото иначе хаосът щял да възтържествува отново.

Върнала се в „Саунд Майнд“, където установила, че Киборг-Джапоника е дала нещо накъсо, отишла е в кухнята и там е направила нещо гнусно със Супата на деня, която сега трябвало да бъде изхвърлена в мивката. Всъщност била Супата на вечерта, зловеща течност в индигово, която вероятно не заслужавала кой знае какво уважение, но и Киборг-Джапоника е могла да прояви някакъв самоконтрол все пак. Лоша, импулсивна Киборг-Джапоника. Може би няма да е зле Истинската Джапоника да не й позволи да си вземе онези специални високоволтови батерии, които толкова иска. Това ще й е за урок.

Докато доктор Блатнойд я отвеждал навън през салон, пълен с осъдителни лица, объркването му нараствало все повече и повече. Такива били, значи, хипи мацките със свободен дух! Бил ги виждал из улиците на Холивуд, по телевизията, но това била първата му по-близка среща. Не било изненадващо, че родителите на Джапоника нямали идея какво да правят с нея — като зад тази му мисъл се криела друга, на която той не обърнал особено внимание, а именно че той знаел.

— И даже не бях много сигурна кой е той, преди да дойда тук за първата си Оценка на усмивката…

В този момент от разказа на Джапоника при тях, вдигайки ципа си, се върна и похотливият зъбоизтръгвач.

— Джапоника? Мисля, че се разбрахме никога да не… — Очите му регистрираха Док — О, вие сте още тук?

— Пак избягах, Руди — заблещука тя.

Денис също влетя в стаята.

— Ей, човече, колата ти отиде на автомонтьор.

— Сама ли го реши, Денис?

— Малко я смачках отпред. Понеже оглеждах едни мацки на Малката Санта Моника^[2] и…

— Отиде до Бевърли Хилс за пица и си чукнал някой отзад там.

— Трябва й нов… как му викаха, онова с маркучите, откъдето излиза пара…

— Радиатор… Денис, нали каза, че си карал шофьорски в гимназията.

— Не, не, Док, ти попита дали в гимназията е имало шофьорски и аз ти казах да, щото наистина имаше, имаше един пич, Еди Очоа, нито едно ченге на юг от Салинас не можеше да го хване, и затова всички го наричаха…

— Значи, ъъъ, ти… всъщност никога не си… се учил…

— Човече, знаеш ли колко неща те карат да помниш на тея курсове?

Сандра, видимо пораздърпана, нахлу след Денис и започна да му крещи:

— Казах ти, че не може да се качваш тука — след което видя Джапоника и наби спирачки. — О. Мацката с усмивката за поддържане. Прекрасно — рече, докато мяташе малки яростни погледи по доктор Блатнойд като остриетата със звездовидна форма в кунгфу филмите.

— Госпожица Фенуей — тръгна да обяснява докторът — може и да изглежда леко психотична днес…

— Жестоко! — извика Денис.

— Моля? — премигна Блатнойд.

— Да не си луд, човече? Жестоко е, какво говориш, пич?

— Денис… — промърмори Док.

— Не е „жестоко“ да си луд. Джапоника е била институционализирана за това.

— Аха — грейна Джапоника.

— В смисъл в самото място ли? Психеделично! Човече, вкарваха ли ти волтове в главата?

— Волтове и волтове — засвятка Джапоника.

— Леле. Лошо за ла кабеза, човече.

— Хайде, Денис — каза Док, — време е да помислим как да си хванем автобуса за плажа.

— Аз отивам там, мога да ви хвърля — предложи Джапоника.

Док направи бърза диагностика на очните й ябълки и не видя нищо прекалено притеснително — в момента беше точно толкова в час, колкото всеки друг тук, и понеже нямаше какво толкова смислено да каже, се спря на:

— Светлините и спирачките наред ли са, Джапоника? Регистрационна табелка, всичко?

— Всичко точно. Волфганг тъкмо мина периодичния си преглед.

— А той е…

— Колата ми.

Да, още една предупредителна светлинка, но в момента Док се тревожеше повече за вероятно огромния брой пазители на реда, разположени от тук до плажа.

— Извинете — зачуди се Сандра, която бе забила очи в Денис, — ама това на шапката ви парче пица ли е?

— О, леле, мерси, пич, къде ли не го търсих…

— Нещо против да дойда с вас? — попита доктор Блатнойд. — В случай че стане някой инцидент по пътя.

Волфганг се оказа десетгодишен мерцедес седан с таван с подвижен панел, който пътниците можеха да плъзгат назад и точно като кучетата в пикапите да подават глава във вятъра навън, ако искат. Док седна отпред, скрил очи под широкополата си федора, за да игнорира някакво дълбоко лошо предчувствие. Доктор Блатнойд се настани отзад с Денис, след което прекара известно време, опитвайки се да набута пълна с неизвестно какво пазарска торба от найлон 66 под предната седалка.

— Ей — извика Денис, — каква е тая торба, дето я буташ под седалката на Док?

— Не обръщайте никакво внимание на торбата — посъветва ги доктор Блатнойд. — Иначе всички ще параноясаме.

Както и стана — всички, без Джапоника, която маневрираше така елегантно по „Сънсет“ в този късен час пик.

Денис бе промушил глава през покрива.

— Карай по-бавно — провикна се след малко, — искам да се насладя на това.

Точно пресичаха „Вайн“ малко преди да минат покрай „Уолик’с Мюзик Сити“, където всяка една от дългата редица кабинки за прослушване гледаше със светналия си прозорец към улицата. А от всеки прозорец, един след друг, докато Джапоника ги подминаваше бавно, се появяваше ту самотен хипи маниак, ту малка групичка от хипи маниаци, до един със слушалки на главата, потънали в различни рокендрол албуми, танцуващи в различни ритми. Също като Денис, и Док бе свикнал с концертите на открито, където хиляди хора се събираха, за да слушат безплатна музика, и където масата се сливаше в един общ Аз, защото всеки човек преживяваше едно и също нещо. Но тук хората слушаха отделно, в уединение, изолация и споделена тишина, а някои от тях — после, на касата — даже даваха пари за това, че са слушали рокендрол. За Док това беше някакъв много странен вид задължение или пък разплащане. Напоследък все по-често мислите му го отнасяха към онзи гигантски колективен блян, в който хората се надъхваха взаимно да не спират с триповете си. И само от време на време и без да искаш, можеш да зърнеш другата страна.

Денис махаше, крещеше, правеше знака на мира, но никой в кабинките не го забелязваше. Накрая се свлече обратно в мерцедеса.

— Страхотно. Може пък всички да са надрусани. Ей! Сигурно затова наричат онея работи слушалки^[3]! — Той приближи лице до доктор Блатнойд повече отколкото бе комфортно за зъболекаря. — Помисли за това, човече! В смисъл, слушалки, схващаш ли?

Джапоника караше толкова умело, че чак когато оставиха зад гърба си ярките бели светлини на Холивуд и тръгнаха покрай плажа Дохъни, Док забеляза, че (а) вече се е стъмнило и (б) фаровете не са включени.

— Ъъъ, Джапоника, ами светлините?

Тя си тананикаше нещо тихичко, мелодия, която Док с нарастваща тревога разпозна — темата от „Тъмни сенки“. Четири такта по-късно той направи нов опит.

— В смисъл, ще е жестоко, Джапоника, ако пуснем някакви светлинки да работят, щото нали ченгетата от Бевърли Хилс обикновено дебнат точно из тези улички по хълмовете. И само чакат някое дребно нарушение, например каране без фарове, за да спрат народа.

Тя само започна да си тананика по-интензивно. Док направи грешката да погледне към нея и я видя как се взира в него, а не в пътя, с очи животински блеснали през русата завеса от коса на калифорнийска мацка. Не, това не беше никак успокояващо. Макар и да не беше тънък познавач на изтрещяването, той бе запознат с белезите на всепоглъщащата халюцинация и на мига осъзна един безспорен факт: въпреки че едва ли виждаше него, каквото и да виждаше всъщност, тя беше в действителност и физически там напред, в сгъстяващата се мъгла, и се канеше да…

— Всичко наред ли е, скъпа? — включи се доктор Блатнойд.

— Уу-уууу — изчурулика Джапоника, украси го с малко вибрато и натисна газта. — Ууу-ууу уху-уу, уху-ууу…

Околните коли — квартални машини от рода на екскалибури и ферарита — прелитаха на косъм от тях с висока скорост. Доктор Блатнойд, сякаш нетърпелив да се впусне в терапевтичен разговор, гледаше свирепо Денис.

— Ето. Точно това имах предвид по-рано.

— Човече, изобщо не спомена, че може да се случи, докато кара.

Междувременно Джапоника бе взела решението да минава на червено на всеки възможен светофар, а на един даже ускори, за да го хване, преди да е светнал в зелено.

— Ъъ, Джапоника, скъпа моя. Светеше червено — услужливо отбеляза доктор Блатнойд.

— Оо, не мисля! — обясни тя някак безгрижно. — Мисля, че това беше едно от очите Му.

— О. Ами, да — успокои я Док. — Определено сме съгласни с теб, Джапоника, обаче…

— Не, не, няма „нещо“, което те наблюдава! — вече и Блатнойд демонстрираше възбуда. — Това там не са „очи“, а предупредителни знаци да спреш колата и да изчакаш, докато не светне зелено, не си ли спомняш уроците от училище?

— Затова ли били тия цветове, човече? — попита Денис.

Изведнъж като НЛО, изгряващо над някой хребет, ослепителните светлини на полицейска кола блеснаха на хълма и се понесоха надолу към тях под съпровода на виеща сирена.

— В смисъл мамка му — Денис отново тръгна към отвора на тавана. — Аз се махам, човече — рече, за момент забравил за свистящия наоколо им уличен пейзаж.

Без да усеща никакви признаци за намаляваща скорост, Док, стремейки се да не мисли за торбата под седалката, започна да прави опити да достигне с крак педала на спирачката и да насочи колата към аварийното платно. Ако беше в личния си автомобил и сам-самичък, може би щеше да се пробва да избяга или пък да открехне леко вратата и да се отърве от торбата, но докато се накани да пробва поне второто, Чичко Полицай вече се беше надвесил над тях.

— Документи за проверка, госпожице — ченгето, изглежда, бе пленено от циците на Джапоника. Тя само му се усмихна в наситената тишина, като от време на време стрелкаше с очи окачения на хълбока му „Смит и Уесън“. Неговият партньор, заек, по-рус и от самия него, дойде и се облегна от другата страна на колата, засега май му стигаше просто да наблюдава Денис, който сложи край на усилията си да се изкатери на покрива, за да зяпа пулсиращата конфигурация от ярки светлини на патрулката и да вика „Олеле, човече“ на всеки няколко минути.

— Ти ли си Звяра? — попита изчаткалата Джапоника с почти малолетен напев.

— Не, не, не — отчаяно занарежда Блатнойд, — това е полицай, Джапоника, и той просто иска да знае дали всичко с теб е наред…

— Искам просто да видя документите ви, ако нямате нищо против — каза ченгето. — Предполагам знаете, че карахте с изключени светлини, госпожице?

— Но аз виждам в тъмното — закима отривисто Джапоника, — виждам много добре.

— Сестра й е започнала да ражда преди около час — Блатнойд май си въобразяваше, че с чар ще ги спаси от глоба — и госпожица Фенуей обеща да стигне навреме, за да присъства на появата на бебето, така че това вероятно е причината за нейното невнимание.

— В такъв случай — каза ченгето — може би трябва друг да шофира.

Джапоника веднага скочи на задната седалка при Блатнойд, Док се намести зад волана, а Денис зае неговото място отпред. Ченгетата ги гледаха с усмивка като обучители в курс по етикет.

— Така, а сега всички да покажат документи за самоличност — обади се заекът.

— Разбира се — Док подаде разрешителното си за частен детектив. — Защо ги искате, господин полицай?

— Нова програма — сви рамене другото ченге, — знаете как е, поредното извинение за още бумащина, викат му Култвахта, всяко събиране на трима или повече граждани вече се смята за потенциален култ. — Заекът отбелязваше нещо в списък, защипан за клипборд. — Критериите — продължи другото ченге — включват препратки към Откровението на Йоан, мъже с коса до раменете или по-дълга, излагане на други хора на опасност посредством автомобилно невнимание и до един са налични при вас.

— Да, човече — включи се и Денис, — ама ние сме в мерцедес и той е боядисан само в един цвят, бежово — не получаваме ли някакви точки за това?

Док за първи път забеляза, че и двете ченгета… е, не точно треперят — полицаите не треперят, — но определено вибрират от постменсънските нерви, налегнали района в последно време.

— Ще въведем цялата тази информация, господин Спортело, в една главна база данни тук и в Сакраменто и ако не ви търсят за нищо и няма някакви заповеди, няма да ви безпокоим повече.

 

 

Упътван от доктор Блатнойд, Док отби от „Сънсет“ и наби спирачки на милиметър от пазена от частна охрана порта.

— Добър вечер, Хайнрих — избумтя Руди Блатнойд.

— Радвам се да ви видя, доктор Б. — отвърна пазачът и ги подкани с жест да влязат.

Закриволичиха през Бел Еър нагоре по хълмовете и из каньоните, докато не стигнаха до имение зад още една порта — ниска и почти невидима сграда, скрита от ландшафтното градинарство, която сякаш бе изградена от самата нощ и щеше да изчезне по изгрев-слънце. Зад портата проблясваше резка в мрака. След доста чудене Док осъзна, че това е ров със спуснат над него подвижен мост.

— Няма да се бавя — каза доктор Блатнойд, измъкна се от колата, грабна торбата под предната седалка и се впусна в загадъчен разговор през интеркома с глас, който Док прецени като женски, преди портата да се отвори, а мостът да се спусне с грохот и скърцане. След това нощта отново стана тиха, не се чуваше дори трафикът по магистралата в далечината, нито пък меките стъпки на койотите или пълзенето на змиите…

— Прекалено тихо е — обади се Денис, — ще полудея, човече.

— Викам да изчакаме тук, от тази страна на моста — каза Док. — Какво ще кажеш?

Денис сви огромен джойнт и го запали, вътрешността на мерцедеса бързо се изпълни с дим. Не след дълго от интеркома се разнесоха крясъци.

— Ей, пич — каза Денис, — не е нужно да крещиш, човече.

— Доктор Блатнойд иска да ви уведомим — обяви жената от другата страна, — че той ще остане тук като наш гост и следователно може да не го чакате.

— Хубаво, а ти пък говориш като робот, човече.

Отне им известно време, за да се върнат обратно на „Сънсет“.

— Аз май ще се натреса на едни приятели в Пасифик Палисейдс — информира ги Джапоника.

— Нещо против да ни оставиш на спирката на „Грейхаунд“ в Санта Моника? Ще си хванем нощния локален.

— Между другото, ти не си ли човекът, който ме намери и върна при баща ми преди време?

— Просто си вършех работата — Док моментално мина в защита.

— Той наистина ли искаше да се върна?

— Оттогава съм имал няколко подобни случая — започна внимателно Док, в случай че й се наложеше да кара още дълго тази вечер, — и той ми се стори стандартният разтревожен родител.

— Пълен задник е — увери го Джапоника.

— Ето, това е служебният ми телефон. Нямам редовно работно време и невинаги можеш да ме намериш в офиса.

Тя сви рамене и даже успя да се усмихне.

— Ако е писано.

 

 

Странни бяха тези няколко дни, в които дартът беше на поправка в Бевърли Хилс, нищо че Док си го представяше как му е кеф в компанията на ягуари и поршета и какви ли още не други коли. Когато най-накрая отиде да си го вземе от „Възкресение на тялото“ — център за ремонт на катастрофирали автомобили на юг от „Олимпик“, — Док завари приятеля си Тито Ставру в разгорещен спор със собственика Мануел. Тито имаше бизнес с лимузини, макар че флотилията му се състоеше само от една бройка, която, за съжаление, не беше една от онези лимузини, способни да се Плъзнат леко от Бордюра, а още по-малко да се Влеят в Трафика Без Усилия — не, тази скачаше от бордюра и влизаше ударно в движението, и в интерес на истината стоеше в гаража в продължение на най-малко половината от всеки премиен период (както тъкмо бе открил за свое, а можете да си представите и за Титово учудване, последният й засега застраховател) или пък беше на ремонт при всевъзможни въоръжени с шкурка и четка бригади в района на Голям Ел Ей. В рамките на една календарна година я бяха пребоядисвали шест пъти.

— Сигурен ли си, че искаш да кажеш лимо, а не лимон? — гавреше се за отмора Мануел всеки път, когато Тито докарваше свежо очуканата кола.

Сега бяха в основната барака, сглобена от бивша хижа тип „Куонсет“, която първо е била срязана по дължина, а след това двете й части са били разместени така, че да се срещнат в една точка високо горе и да създадат впечатлението за нещо като църковен свод.

— Ще ти излезе по-евтино, ако просто ми платиш предварително съвсем малка сума и когато искаш да й се удари една боя, я докарваш през деня, през нощта, няма значение, минаваме я с който пожелаеш цвят от наличните, включително металическите, влиза и след два часа излиза.

— Притеснява ме — каза Тито — точно това „влиза и излиза“, разбираш ме, нали, имам предвид рисковите елементи от общността на работещите с авточасти, с които пък работиш ти.

— Тук си във „Възкресението“, есе! Работим с чудеса! Представи си, че Исус превърне виното във вода точно пред очите ти? Ще му кажеш ли: Ама какво е това нещо, аз искам „Дом Периньон“, а? Ами ако аз бях толкова придирчив към всеки, който идваше тук за боядисване? Представяш ли си? Искам му документите на колата и какво? Ами, ще се ядоса яко, ще иде някъде другаде, мен ще ме вкарат в някакъв лайнян списък, в който изобщо не искам да фигурирам. — Мануел чак сега забеляза Док. — Ти с бентлито ли си?

— Додж дарт, 64-та.

Мануел погледна първо Док, после Тито.

— Вие двамата познавате ли се?

— Зависи — тръгна да казва Док, но Мануел продължи:

— Щях да ти искам по-скъпо, но хора като Тито, ами те субсидират пичове като теб.

При все това сумата на фактурата беше от бевърлихилско естество и на Док му отиде половината ден в уговаряне на план за изплащането й.

— Хайде — каза Тито, — ще те черпя един обяд. Имам нужда от съвет.

Отидоха до „Пико“, оттам тръгнаха към „Ранчо Парк“. Улицата беше раят на кльопачката. Една вечер около залез-слънце — ежедневния феномен, не булеварда^[4], когато Док все още беше нов в града и беше в Санта Моника, близо до западния край на „Пико“, светлината над целия централен Ел Ей точно се стопяваше до лилаво с тъмнозлатисти нюанси и на него му се стори, че от мястото и часа на деня, в които се намира, ще може да види къде свършва „Пико“ — километри и километри навътре в сърцето на великия Мегалополис; тогава още не знаеше, че ако поиска, би могъл и да стигне до края на „Пико“, ядейки — вечер след вечер в продължение на много нощи, — и да не повтори нито веднъж което и да било от етническите кулинарни предложения там. Това невинаги беше добра новина за нерешителния тревоман, който може и да знае, че е гладен, но не и как да се справи с проблема с помощта на определена храна. Неизброими бяха вечерите, в които Док се оказваше без бензин, озверелите му от глад спътници — без търпение, а решението къде да хапнат все така се губеше в далечината.

Днес се спряха на един гръцки ресторант на име „Текѐ“, което според Тито на гръцки значело салон от едно време за пушене на хашиш.

— Надявам се не е проблем, че го казвам — започна Тито, — ама се говори, че работиш върху случая с Мики Улфман.

— Аз не бих се изразил така. Никой не ми плаща. Понякога си мисля, че го правя от чувство за вина. Гаджето на Улфман ми е бивша, тя каза, че има нужда от помощ, и се опитвам да помогна.

Тито, който бе помолил да седне с лице към входа, сниши глас и Док едва чуваше какво казва.

— Разчитам на това, че не си корумпиран, Док. Не си корумпиран, нали?

— Засега не, но един хубав плик с пари няма да ми се отрази зле.

— Тия пичове — по лицето на Тито проблесна нещастно изражение — не ти дават пликове, по-скоро, ако правиш каквото искат от теб, може и да ти се размине по-леко.

— Викаш, мафиоти някакви са…

— Де да бяха. Не ме разбирай погрешно, знам пичове от Фамилията, които плашат здраво хората, то и мен ме е шубе от тях, но с тоя проблем изобщо не бих отишъл при тях, те само ще видят кой е намесен и ще ми кажат, „Пасадена, човече“.

— Да не говорим, че им дължиш и пари.

— Това е минало, оправих се.

— Моля? Никаква херинга, никакви салони за паан? Край с Малкия Ти-Рекс? Край със Салваторе „Порязването“ Гацони? Край с Ейдриън Праша?

— Край, даже Ейдриън ме остави на мира вече, всичко съм изплатил, лихви-михви, всичко.

— Това е добра новина, защото беше въпрос на време оня звяр да хване бейзболната бухалка и да се поупражнява върху главата ти. Заради такива като него на лихварите им е излязло лошо име.

— Те вече са в тъжното ми минало, почнах и дванайсетте стъпки, Док. Ходя на събиранията, редовен съм.

— Инес сигурно е много щастлива. Откога не си залагал?

— Идния уикенд стават шест месеца. Ще го отбележим стилно, ще отидем с лимузината до Вегас, ще останем в „Сизърс“…

— Извини ме, Тито, да не би да бъркам Лас Вегас с някое друго място, където хората нонстоп играят шибан хазарт? Как очакваш да…

— Устоя на изкушението ли? Ами какво да ти кажа, как ще разбера иначе? Човек трябва да скочи в дълбокото, за да види какво ще се случи.

— Майчице. И Инес няма проблем с това?

— Тя предложи.

Майк, собственикът и готвачът, се появи с огромна чиния, отрупана със сарми, маслини „Каламата“, малки спанакопити, за омитането на които щеше да им трябва цяла седмица.

— Сигурен ли си, че искаш да ядеш тук? — поздрави той Тито.

— Това е Док, спаси ми живота веднъж.

— И така ли му се отблагодаряваш? — Майк укорително поклати глава. — Помислете си много добре, приятели — измърмори, докато се връщаше в кухнята.

— Спасил съм ти живота?

Тито сви рамене.

— Оня път на „Мълхоланд“.

— Ти спаси моя, човече. Ти знаеше къде е — ставаше дума за една отмъкната хиспано суиза джей 12 от 1934 г., чието връщане Док се бе опитал да договори с някакъв литовец с проблемна щитовидна жлеза, който бе дошъл на срещата въоръжен с модифициран АК-47 с толкова огромен банан, че непрестанно се спъваше в него и това — от днешна гледна точка — най-вероятно бе спасило живота на всички тях.

— Аз го правех заради себе си, пич, ти просто беше там, когато я върнахме и всички ония пари почнаха да летят.

— Както и да е, Док… сега обаче има нещо, което мога да споделя само с теб — бързо оглеждане. — Док, аз бях един от последните хора, с които Мики Улфман говори, преди да се изпари от картинката.

— Мамка му — отвърна Док окуражително.

— И не, това ченгетата изобщо не го знаят. Иначе онези пичове щяха да разберат на мига и да ме поднесат като ордьовър на акулите.

— Ни чул, ни видял, Тито.

— Значи, какво стана. Мики трябваше да иде до едно място, докъдето нямаше доверие на шофьорите си да го закарат. Повечето от тях са бивши затворници и дължат услуги на странични хора и той невинаги знае за това. Така че от време на време ми се обажда на един номер, дето го няма в указателя, и аз го вземам от определено място, като решаваме кое да е то в последния момент.

— С лимузината ли? Изобщо не сте биели на очи.

— Нее, ползвахме или фалкони, или нови, винаги мога да намеря някой, без да предупреждавам отрано, понякога съм вземал и бръмбар, стига да не е прекалено шарен.

— Така, в деня, в който Мики изчезна… той ти се обади? И ти го закара някъде?

— Искаше да го взема. Обади ми се посред нощ, май беше от външен телефон, говореше много тихо, беше уплашен, сякаш някой е по петите му. Продиктува ми някакъв адрес извън града, отидох там и зачаках, но той така и не се появи. След няколко часа чакане почнах да привличам внимание и се разкарах.

— Къде беше това?

— Охай, близо до нещо, наречено „Хрискилодон“.

— Напоследък често чувам за това място — каза Док, — някаква лудница за по-заможните. Стара индийска дума, която значи „спокойствие“.

— Ха! — заклати глава Тито. — Това пък кой ти го каза?

— Пише го в брошурата им.

— Не е индийска, гръцка е, повярвай ми, вкъщи постоянно говореха на гръцки, като бях малък.

— И какво значи на гръцки?

— Ами, посъбрали са три думи, ама е нещо като златен… абе, като тоя зъб тука… — той чукна единия от кучешките си.

— Мамка му. Като на животно? Така ли?

— Да, нещо такова. Златен зъб^[5].