Томас Пинчън
Вроден порок (1)

Едно

Тя дойде по алеята и изкачи задните стълби както всеки път преди. Док не я бе виждал повече от година. Никой не беше. По онова време тя винаги носеше сандали, долната половина на бикини с щампа на цветя, избеляла тениска на „Кънтри Джо & Дъ Фиш“. Тази вечер беше в дрехите на дълбоката суша, косата й бе по-къса, отколкото в спомените му, и изглеждаше точно така, както се бе кълняла, че никога няма да изглежда.

— Това ти ли си, Шаста?

— Гледай го, мисли си, че халюцинира.

— От новата опаковка ще да е.

Стояха на уличната светлина, изливаща се през кухненския прозорец, чиито пердета бяха вечно дръпнати, и слушаха бумтенето на вълните от плажа долу. В някои нощи, когато духаше подходящият вятър, вълните се чуваха из целия град.

— Имам нужда от помощта ти, Док.

— Нали знаеш, че вече си имам офис? В смисъл нормална дневна работа?

— Видях го в телефонния указател и почти отидох там. Но после си казах, за всички ще е най-добре, ако рандевуто е тайно.

Окей, романтичната вечер отпада. Кофти. Но оставаше вариантът да изкара някакви пари.

— Следят ли те?

— Мотах се един час по улиците, за да изглежда като нещо нормално.

— Искаш ли бира?

Той отиде до хладилника, извади две кенчета от кутията, която държеше вътре, подаде едното на Шаста.

— Има един… — започна тя.

Естествено, че ще има, но защо винаги така емоционално? Ако му даваха по петаче за всеки път, в който клиент започваше по този начин, отдавна щеше да е на Хаваите, червив от пари, яхнал вълните на Уаймеа или направо наел някого да ги язди вместо него…

— Господин с недвусмислени намерения — усмихна се той.

— Добре, Док. Женен е.

— Значи… ситуацията е финансова.

Тя отметна назад коса, каквато вече нямаше, а повдигнатите й вежди казаха: е, и?

Жестоко, поне що се отнася до Док.

— И съпругата му… тя знае ли за теб?

Шаста кимна.

— Но и тя се вижда с друг. Само дето не е обичайното… двамата кроят някакво зловещо планче.

— Как да изчезнат с богатството на съпруга, да, мисля, че съм чувал такива неща да се случват около Ел Ей. А… ти какво точно искаш от мен?

Той намери хартиената торба, в която бе донесъл вечерята си, и започна да се прави, че си води някакви бележки на нея, защото заедно с униформата на нормална мацка и грима, чиято идея беше да не му личи, че е грим, се появи и добрата стара ерекция, която Шаста рано или късно предизвикваше. Ще свърши ли някога това, зачуди се той. Разбира се, че ще. Така и стана.

Преместиха се в стаята отпред, където Док се излегна на дивана, а Шаста остана права и заснова из пространството.

— Ами работата е там, че искат да им помогна — каза тя. — Мислят си, че аз съм онази, която може да стигне до него, когато е най-уязвим, доколкото това е възможно в неговия случай.

— По гол задник и заспал.

— Знаех си, че ще ме разбереш.

— И още се опитваш да разбереш дали това е редно, или не, така ли, Шаста?

— По-лошо. — Тя го прониза с онзи поглед, който той помнеше така добре. Когато изобщо си спомняше нещо. — Колко лоялна трябва да съм му.

— Надявам се, не питаш мен. Като изключим дължимото според дребния шрифт в договора, когато редовно се чукаш с…

— Мерси, и Скъпа Аби ми каза горе-долу същото.

— Жестоко. Да оставим емоциите и да видим парите тогава. Колко от наема плаща?

— Целият.

За миг той зърна старата предизвикателна усмивка с присвити очи.

— Доста е, така ли?

— Като за Хенкок парк.

Док изсвирука мелодията от припева на Can’t Buy Me Love и се направи, че не вижда изражението й.

— И разбира се, във всеки един момент го гледаш с очи, които казват „на теб дължа всичко.“

— Шибаняк, ако знаех, че още си толкова обиден…

— Аз? Просто се опитвам да се държа професионално. Колко ти предложиха госпожата и гадженцето й, за да се включиш?

Шаста каза сумата. Док бе успявал да избяга със сто мили в час от ролсове с подобрени двигатели, пълни с разгневени дилъри на хероин, в мъглата по пасаденската магистрала и нейните недодялано проектирани извивки, бе обикалял задните улички покрай река Лос Анджелис въоръжен единствено с взето назаем гребенче за афроприческа в джоба, бе влизал и успешно излизал от Съдебната палата, скрил скромно състояние под формата на виетнамска трева, и в последно време почти се бе убедил, че тази безразсъдна ера е зад гърба му, но ето че сега онова чувство на дълбоко притеснение започваше да се обажда отново.

— Значи… — съвсем внимателно, — не става въпрос само за няколко голи полароида. Или да оставиш ганджа в жабката му, нищо подобно…

Преди тя можеше да изкара цели седмици, без нищо по-сложно от това да нацупи устни. Сега обаче пред очите му се разгърна някаква тежка комбинация от лицеви изражения, които той изобщо не знаеше как да разчете. Сигурно бяха резултат от урок, научен в училище за актьорско майсторство.

— Не е това, което си мислиш, Док.

— Не се притеснявай, мисленето ще дойде по-късно. Какво още има?

— Не съм сигурна, но ми се струва, че искат да го вкарат в нещо като лудница.

— В смисъл по законен път? Или с помощта на някаква цака?

— Никой не ми казва нищо, Док, аз съм просто примамката. — Сега, като се замисли, май за първи път долавяше толкова много тъга в гласа й. — Дочух, че се виждаш с някаква от центъра?

Виждаш. Ами…

— О, Пени ли имаш предвид? Готина мацка от сушата в търсене на тръпката от тайна любов с хипар. В най-общи линии…

— Както и нещо като младши прокурор в екипа на Ивел Янгър^[1]?

Док се позамисли.

— Мислиш, че някой там ще може да попречи на това?

— Не са много местата, откъдето да потърся помощ, Док.

— Добре, ще говоря с Пени и ще видим. А твоята щастлива двойка — имат ли си имена, адреси?

Когато тя му съобщи името на любовника си, той каза:

— Това същият Мики Улфман ли е, онзи, който е нонстоп във вестниците? Голямата работа с бизнеса с недвижими имоти?

— Обаче трябва да остане в пълна тайна, Док.

— Ни чувам, ни виждам, част от длъжностната ми характеристика. Разполагаш ли с телефонни номера, които би споделила?

Тя повдигна рамене, намръщи се, каза му един.

— И се опитай никога да не го използваш.

— Жестоко. А с теб как да се свържа?

— Просто недей. Изнесох се от старото място и сега отсядам където мога, дори не питай.

Той бе на ръба да каже: „Тук има място“, каквото всъщност нямаше, но я бе видял как оглежда всичко, което не се бе променило, автентичната мишена за дартс от английски пъб, окачена на колелото от каруца, и висящата лампа като от някой бардак с лилавата психеделична крушка с вибрираща жичка, колекцията от миниатюрни автомобили хот-род, направени от кенчета бира „Куурс“, топката за плажен волейбол с автограф от Уилт Чембърлейн, написан с флуоресцентен флумастер, кадифената картина и останалото с изражение на, да кажем, отвращение.

Изпрати я надолу по хълма до мястото, където беше паркирала. Вечерите в работните дни тук не бяха много по-различни от вечерите през уикендите и тази част от града вече гъмжеше от търсачи на забавления, почитатели на алкохола и развикали се из малките улички сърфисти, тревомани в търсене на храна, пичове от сушата на лов за стюардеси, готови да изкарат някой долар, мацки от сушата с прекалено земни професии, надяващи се някой да ги помисли за стюардеси. Нагоре по хълма и изцяло невидим, трафикът на булеварда в посока от и към магистралата редеше мелодични фрази от изгорели газове и ги изпращаше с екот към морето, където, ако екипажите на бавните нефтени танкери ги чуеха, сигурно щяха да ги вземат за звуците на захваналата се с нощни дейности дива природа от някой екзотичен бряг.

В последната гънка от мрака преди ослепителния блясък на Бийчфронт Драйв двамата се спряха — по тези места това беше пешеходен жест от памтивека, който обикновено предвещаваше целувка или най-малкото опипване на задника. Но тя каза:

— Не продължавай, някой може вече да ме следи.

— Обади ми се или…

— Така и не ме заряза, Док.

— Спокойно. Ще…

— Не, наистина го мисля — никога.

— О… със сигурност го направих.

— Винаги ми остана верен.

Плажът тънеше в мрак от часове, той не беше пушил и фаровете нямаха вина, но можеше да се закълне, че преди тя да се обърне, някаква светлина огря лицето й, онази оранжева светлина точно след залеза, която улавя обърнатото на запад лице, впило очи в океана в очакване последната вълна на деня да донесе някого до безопасния бряг.

Поне колата й си беше същата, кадилакът кабриолет, който караше откакто я помнеше, елдорадо биариц от 59-а, купен на старо от една от автокъщите на Западно авеню, където ги паркираха съвсем близо до трафика, за да може той да издуха миризмата на изпушеното вътре в тях. След като тя си тръгна, Док седна на една пейка на Еспланадата с гръб към осеяния със светещи прозорци хълм и вперил взор в сияйните цветове на прибоя и светлинките от връщащите се късно от работа шофьори, които изкачваха зигзагообразно склона на Палос Вердес в далечината. Замисли се за всичко, което не я бе попитал, като например до каква степен е станала зависима от лекотата и силата, гарантирани от Улфман, и доколко е готова да се върне към живота по бикини и тениска, както и би ли го направила, без да съжалява? А също така и най-трудният за задаване — колко всъщност са силни чувствата й към стария Мики? Док знаеше отговора: „Обичам го“, какво друго? С неизречената бележка под линия, че в последно време хората злоупотребяват с думичката. Всеки, който се считаше за поне малко хипи, „обичаше“ всички останали, да не говорим за другите полезни приложения, като, да кажем, да принуждаваш хората да участват в сексуални дейности, в които те, ако имаха избор, не биха се включили.

Обратно вкъщи Док се спря за известно време пред картината от кадифе, взета от едно от мексиканските семейства, които през уикенда опъваха сергиите си край булевардите между Гордита и магистралата, нашарили зелените равнини, където хората все още яздеха коне. В тихите ранни утрини от техните ванове се изливаха Разпятия и Последни вечери с размерите на диван, мотористи извън закона, яхнали изпипани до последния детайл Харлита, готини супергерои, облечени в екипи на спецсилите и въоръжени с М16-ки, и какво ли още не. На картината на Док бе изобразен южнокалифорнийски плаж, какъвто никога не е имало — палми, мацки в бикини, сърфове, всички екстри. За него тя беше прозорец, през който да гледа, когато не намира сили да погледне през традиционния от стъкло. Понякога, както си седеше в сенките и пушеше трева, гледката се изпълваше със светлина, сякаш някой си е поиграл с копчето за контраст на Сътворението съвсем леко — колкото да включи подсветката на нещата, да ги осветли по краищата и да покаже, че някак, незнайно как, нощта се очертава повече от епична.

Не и настоящата обаче, която обещаваше само работа и нищо друго. Взе телефона и се опита да намери Пени, но нея я нямаше, най-вероятно се скъсваше да танцува ватуси с някой късокос адвокат с обещаваща кариера. Док нямаше нищо против. След това звънна на леля си Рийт, която живееше надолу по булеварда от другата страна на дюните в по-близка до предградията част от града, където имаше къщи, дворове, а и дървета, заради които мястото бе станало известно като Трий Секшън. Преди няколко години, след развода си с един кривнал от правата вяра лутеран от Мисурийския синод с автосалон за продажба на „Форд Тъндърбърд“ и слабост към неспокойните домакини, които човек може да срещне в баровете на залите за боулинг, Рийт се бе преместила с децата тук от Сан Хоакин и бе започнала да продава недвижими имоти, а не след дълго бе отворила и собствена агенция, която сега се помещаваше в едно бунгало, издигнато, както и къщата й, на същия прекомерно голям терен. Всеки път, когато на Док му потрябваше да научи нещо, свързано със света на недвижимостите, леля Рийт с феноменалните си познания за начините на оползотворяване имот по имот на земята от пустинята до морето, както обичаха да се изразяват във вечерните новини, бе човекът, към когото се обръщаше.

— Един ден — предричаше тя — за тази работа ще има компютри и ти само ще трябва да напишеш какво търсиш или направо да им кажеш — като на оня ХАЛ от „2001: Една одисея в космоса“, сещаш се нали? — и те мигом ще ти дадат повече от необходимата информация за всеки терен в Лосанджелиската долина, та чак до дарените от испанците земи: водни права, тежести на имота, ипотечна история, каквото ти душа поиска, не се съмнявай, това е бъдещето.

А дотогава в реалния ненаучнофантастичен свят на разположение беше граничещият със свръхестественото усет на леля Рийт за имотите, за историите, които рядко фигурират в нотариалните актове и договорите, особено брачните, за поколенческите вражди, и дълбоки, и дребни, за пътищата, по които тече водата или по които е текла.

Тя вдигна на шестото позвъняване. На заден фон се чуваше усиленият звук на телевизора.

— Казвай бързо, Док, тази вечер съм на живо и имам да слагам четвърт тон грим.

— Какво можеш да ми кажеш за Мики Улфман?

Ако дори за секунда си бе поела дъх, то Док не го усети.

— Хохдойч мафия от Западния бряг, най-големият сред големите, строителство, спестявания и заеми, необложени милиарди, скътани нейде в недрата на Алпите, технически е евреин, но му се иска да е нацист, набира яко и го избива на насилие към онези, които забравят, че името му завършва на две н-та. За какво ти е?

Док й разказа за посещението на Шаста и заговора за богатството на Улфман.

— Бог ми е свидетел — отбеляза Рийт, — че в бизнеса с недвижими имоти малцина от нас не страдат от морална неопределеност. Но на фона на някои от тези предприемачи Годзила е същински природозащитник, а пък ти, Лари, най-добре стой настрана. Кой ти плаща?

— Ами…

— Не е ясно дали изобщо, а? Каква изненада. Слушай, ако Шаста не може да ти плати, това вероятно значи, че Мики я е зарязал, тя вини жена му за това и търси отмъщение.

— Възможно е. Но да кажем, че искам да се видя и да си побъбря с този пич Улфман.

Това въздишка, знак за чезнещо търпение, ли беше?

— Не бих препоръчала да използваш обичайния си подход. Той се движи с една дузина мотористи, основно възпитаници на Арийското братство, които му пазят гърба и до един са сертифицирани от съда гадняри. Пробвай да си уговориш официална среща.

— Чакай малко, вярно, че редовно се чупех от часовете по социални науки, но… Евреите и АБ… Нямаше ли там… нещо между тях, не помня точно какво… омраза ли беше?

— За Мики се знае, че е непредвидим. И става все по-такъв. Някои биха използвали думата „ексцентричен“. Аз бих казала „надрусан до козирката“, нищо лично.

— Ами неговата банда главорези — те са му верни, независимо че са дали клетва с една-две антисемитски точки в текста, така ли?

— Пробвай да се приближиш на десет пресечки от него, и те ще легнат под колата ти. Продължи още малко, и ще хвърлят граната по тебе. Ако искаш да говориш с Мики, не бъди спонтанен, не се прави на интересен. Използвай канали.

— Аха, обаче не ми се ще и да забърквам Шаста в неприятности. Къде мислиш, че мога да го срещна, в смисъл, сещаш се, случайно?

— Обещах на сестра ми да не излагам детето й на опасност.

— Аз се разбирам с Братството, лельо Рийт, знам как се здрависват и други такива работи.

— Хубаво, задникът си е твой, хлапе, а тъй като тук се заформя проблем с течната очна линия, ще ти кажа само, че доколкото знам, Мики прекарва доста време напоследък в най-новата си гавра с околната среда — някакъв талашитен ужас на име Ченъл Вю Истейтс.

— А, да, онова място. Бигфут Бьорнсен им прави рекламите. Пускат ги по време на странни филми, за които никой не е чувал.

— Е, ами тогава може би старото ти приятелче ченге трябва да се заеме с това. Поддържаш ли връзка с полицейското на Ел Ей?

— Мина ми през ума да отида при Бигфут — каза Док, — но точно посягах към телефона, когато се сетих, че — понеже Бигфут си е Бигфут — накрая аз ще го отнеса.

— Май по-добре да си останеш с нацитата, не ти завиждам за избора. Внимавай, Лари. Обаждай се от време на време, за да мога да кажа на Елмина, че си още жив.

Шибаният Бигфут. Да му се не види. Воден от някакъв екстрасензорен импулс, Док се пресегна към телевизора, включи го и прехвърли на един от местните канали, посветени на старовремски телевизионни филми и непродадени пилотни епизоди, и на екрана цъфна не друг, а самото дърто хипиненавистно бясно куче, което заработваше допълнително след тежък ден, прекаран в нарушаване на граждански права, като рекламно лице на Ченъл Вю Истейтс. „По идея на Майкъл Улфман“, пишеше под логото.

Като немалко лосанджелиски ченгета, Бигфут, кръстен така на предпочитания от него стил на влизане с взлом, таеше копнежи, свързани с шоубизнеса, и даже вече се бе появявал в характерови роли, сред които както на комичен мексиканец в „Летящата монахиня“, така и на асистент-психопат в „Пътешествие до дъното на морето“, достатъчно на брой, че да плаща членски внос на гилдията на филмовите актьори и да получава чекове за повторните излъчвания на филмите му. Вероятно продуцентите на рекламите за Ченъл Вю бяха толкова отчаяни, че разчитаха на разпознаваеми за публиката лица — а вероятно, каквито бяха подозренията на Док, Бигфут получаваше нещо и от продажбата на въпросните недвижими имоти. Каквато и да беше истината, в нея едва ли имаше кой знае колко лично достойнство. Бигфут заставаше пред камерата, облечен в костюми, които биха засрамили и най-неироничното хипи в Калифорния, като тазвечерният се състоеше от дълга до глезените кадифена пелерина с десен пейсли в толкова много биещи се „психеделични“ краски, че телевизорът на Док, евтина покупка, направена в паркинга на „Зоди“ по време на една нощна разпродажба под наслова „Лунна лудост“, направо изоставаше с образа. Бигфут носеше и аксесоари — любовни мъниста, слънчеви очила със символа на мира на стъклата и гигантска афроперука, боядисана в китайско червено, бледозелено и индигово. Като гледаха Бигфут, зрителите често се сещаха за легендарния търговец на коли на старо Кал Уъртингтън с една малка разлика — Кал бе известен с това, че в рекламите му се появяваха живи животни, а в сценариите на Бигфут участваше цяла напаст неумолими малки дечица, които се катереха по мебелите на дома модел, скачаха без разрешение в басейна в задния двор, пищяха и викаха и се правеха, че застрелват Бигфут, с крясъци „Сила на фрийковете!^[2]“ и „Смърт на прасето!“. Зрителите изпадаха в екстаз. „Гледай ги тия дечица, коментираха те, леле, страхотни са, а?“ Нито един охранен леопард не бе успявал да се качи на главата на Кал така, както дечицата катереха тази на Бигфут, но той беше професионалист, нали така, и затова, Бог му бе свидетел, не се отказваше, а гледаше внимателно филмите с У. К. Фийлдс и Бети Дейвис, когато ги пускаха по телевизията, в търсене на всякакви съвети за това как да дели един кадър с мъници, чиято сладост за него рядко беше нещо повече от проблематична. „Ще станем ние другарчета, казваше по-скоро на себе си с дрезгав глас и се преструваше, че не може да спре да дърпа от цигарата си, ще станем другарчета.“

Изведнъж някой започна да блъска по входната врата и Док за секунда си помисли, че това най-вероятно е самият Бигфут, който се готви да влезе с гръм и трясък както в добрите стари времена. Но всъщност беше Денис от по-надолу по хълма, чието име всички произнасяха така, че да се римува с „пенис“, и който сега изглеждаше по-дезориентиран от обичайното.

— Значи, Док, вървя си по „Дюнкрест“ и нали знаеш, че там има една дрогерия, та загледах се в табелката: „Дрогерия?“ „Дрога?“. Окей? Хиляди пъти съм минавал оттам и никога не съм го прочитал наистина — Дрогерия, Дрога! Направо жестоко, човече. И влизам значи и на касата е Стив Усмивката и му викам: „Ами здрасти, бих искал да купя малко дрога?“… А, ето, довърши я, ако искаш.

— Не, благодаря, само ще си изгоря устните.

Денис се премести в кухнята и започна да рови из хладилника.

— Гладен ли си, Денис?

— Много. Е, както казва Годзила на Мотра — какво ще кажеш да идем и да хапнем на някое място?

Тръгнаха по „Дюнкрест“ и завиха вляво към частта на града, където бяха евтините барове. В „Пайплайн пица“ гъмжеше от хора, а димът вътре бе толкова гъст, че далечният край на бара не се виждаше. Джубоксът, който се чуваше чак в Ел Порто, че и отвъд, въртеше Sugar, Sugar на Арчис. Денис си проправи път към кухнята, за да провери дали има пица, а Док остана да гледа как Енсенада Слим играе на аркадните машини „Готлиб“. Слим беше собственик на хедшоп^[3] малко по-нагоре по улицата на име „Крещящ ултравиолетов мозък“ и хората тук гледаха на него като един вид старейшина на селото. След като спечели в няколко безплатни игри, той реши да си почине, видя Док и му кимна.

— Искаш ли бира, Слим?

— Това на Драйва колата на Шаста ли беше? Един голям кабриолет?

— Отби се за няколко минутки — каза Док. — Странно ми беше да я видя отново. Все си мислех, че когато пак се случи, ще я гледам по телевизията, а не на живо.

— Вярно. Понякога ми се струва, че я мервам в някой ъгъл на екрана. Но все се оказва, че е някоя, която прилича на нея. И която не е толкова красива, колкото е тя, разбира се.

Тъжно, но факт, както пееше Дион. Четири поредни години Шаста печелеше титлата Красавица на класа в годишника на гимназията „Плая виста“, играеше винаги ролята на наивката в училищните пиеси, фантазираше си като всички останали как ще се снима във филми и в мига, в който вече можеше да си го позволи, хвана магистралата в търсене на място с нисък наем някъде в Холивуд. А пък Док, освен че беше горе-долу единствената друсалка, която не прибягваше до хероина и така разполагаше с достатъчно свободно време и за двама им, така и не разбра какво бе видяла тя у него. Не че двамата изкараха кой знае колко дълго. Не мина много време и започнаха да я търсят за кастинги или за работа в театъра, на и зад сцената, а Док се впусна в чиракуването си като издирвач на хора и постепенно всеки от тях попадна на свой си топлинен поток на кармата, издигащ се над мегалополиса, и се понесе по него, загледан в различната съдба, която отнасяше другия.

Денис се върна с пица.

— Забравих какво ги помолих да сложат.

Винаги ставаше така във вторник вечер, или с други думи „Нощта на евтината пица“, в „Пайплайн“, когато всеки размер пица, независимо от плънката струваше точно 1,35 долара. Денис заби поглед в своята, сякаш тя се готвеше да му направи нещо.

— Това е парче папая — предположи Слим, — а тези неща… това свински кожички ли са?

— Пица с бойсенов йогурт, Денис? Честно казано: бляяяк.

Това беше Сортилидж, която работеше в офиса на Док, преди гаджето й Спайк да се върне от Виетнам и тя да реши, че любовта е по-важна от работата, ако Док правилно си спомняше оправданието й. Но така или иначе, нейният талант беше другаде. Тя поддържаше контакт с невидими сили и бе способна да диагностицира и намери решение за всякакъв род проблеми — емоционални и физически, — което най-често правеше без никакво заплащане, макар че в някои случаи приемаше трева или ЛСД вместо кеш. Док не се сещаше за случай, в който да е сгрешила. В момента тя оглеждаше косата му и това, както обикновено, й докара спазъм от защитна паника. Накрая просто кимна отривисто.

— По-добре да направиш нещо по въпроса.

— Пак ли?

— Няма да се уморя да го повтарям — променяш прическата, променяш и живота си.

— Какво препоръчваш?

— Ти си решаваш. Следвай интуицията си. Денис, нали не би имал нищо против да взема това парченце тофу?

— Това е маршмелоу — каза Денис.

 

 

Обратно вкъщи Док си сви една, включи на късния филм, изнамери някаква стара тениска и започна да я къса на къси лентички с широчина около сантиметър и половина, докато не натрупа купчинка от около стотина такива, после си взе набързо душ, хвана все още мократа си коса, уви един тънък кичур около лентичка, завърза я с обикновен възел и приложи този стил от южняшките плантации върху цялата си глава, след което прекара може би около половин час със сешоар в ръка, по време на който май задряма за малко, после развърза всички възли, наведе глава и разреши косата си, и най-накрая получи това, което в неговите очи беше що-годе представителна афроприческа на бял пич с диаметър около четиресет и пет сантиметра. Внимателно пъхна главата си в кашон от магазина за алкохол, за да запази формата, излегна се на дивана, този път наистина заспа и малко преди изгрев-слънце сънува Шаста. Не може да се каже, че се чукаха, но правеха нещо в този дух. И двамата бяха долетели от другите си животи така, както хората долитат в сънищата преди зазоряване, за да се срещнат в странен мотел, който като че ли беше и фризьорски салон. Тя настоятелно твърдеше, че „обича“ някакъв мъж, чието име така и не казваше, макар че, когато най-накрая се събуди, Док осъзна, че навярно е имала предвид Мики Улфман.

Нямаше смисъл да спи повече. Завлече се до „Уейвос“ нагоре по хълма и закуси в компанията на вечно киснещите там върли сърфисти. Флако Лошия се приближи до него.

— Човече, онова ченге пак те търсеше. В какво си се забъркал?

— Ченге? Кога беше това?

— Снощи. Ходил до вас, но ти си бил навън. Детектив от отдел „Убийства“ в здраво очукания ел камино, оня с триста деветдесет и шестицата?

— Бил е Бигфут Бьорнсен. Защо просто не е разбил вратата ми, както прави обикновено?

— Май спомена нещо такова, но после каза, че „И утре е ден“… което значи днес, нали?

— Не и ако зависи от мен.

 

 

Офисът на Док се намираше близо до летището при „Ийст Империъл“. Споделяше го с д-р Бъди Тюбсайд, чиято практика се състоеше главно в инжектирането на хора с „витамин B12“, евфемизъм за приготвена от самия него смес от амфетамини. И днес, макар и още да беше съвсем рано, Док пак трябваше да се промуши покрай опашка от клиенти, страдащи от недостиг на В12, която вече стигаше чак до паркинга и се състоеше от домакини от крайбрежните градове с определен индекс на меланхолията, актьори, получили обаждане да се явят на кастинг, старци със сериозен тен в очакване на ден, изпълнен с хортуване под слънцето, стюардеси, кацнали току-що с някой нощен полет, както и няколко действителни случая на злокачествена анемия или вегетарианска бременност и всички до един влачеха крака в полусън, пушеха цигара след цигара, говореха си сами, чакаха реда си във фоайето на малката сграда от сива тухла пред турникет, до който, стиснала клипборд с прикрепен към него списък с имената им, стоеше Петуния Лийуей, страшно парче с касинка и престилка с микродължина, отражение не толкова на сестринската униформа, колкото похотлив коментар на въпросната, от които д-р Тюбсайд твърдеше, че е купил цял тон от „Фредерикс“ в Холивуд във всякакви модни пастелни цветове, в днешния случай — аквасиньо, на цена почти като тази на едро.

— Добро утро, Док. — Гласът на Петуния прозвуча почти като на певица в бара на някой хотел, което си беше вокалният еквивалент на пърхането с изкуствени мигли. — Много ми харесва афрото ти.

— Как е, Петуния? Още ли си омъжена за как-му-беше-името?

— Ох, Док…

При подписването на договора двамата наематели, като делящи си двуетажно легло на летен лагер, бяха хвърлили чоп кой да получи помещението на горния етаж и Док бе загубил или, както предпочиташе да го мисли, спечелил. На табелката на неговата врата пишеше ЛСД РАЗСЛЕДВАНИЯ, като ЛСД, обясняваше той, когато някой го попиташе, не че се случваше често, значеше „Локализиране, Следене, Детектиране“. Под нея имаше картинка на гигантска кървясала очна ябълка в любимите психеделични цветове зелено и лилаво, като за внимателното пресъздаване на буквално хилядите й възпламенени капиляри бе наета комуна от страстни почитатели на амфетите, която отдавна бе мигрирала в Сонома. Често се случваше потенциален клиент да остане загледан с часове в очния лабиринт и да забрави за какво е дошъл.

И сега всъщност пред вратата имаше някой и той чакаше Док. Необичайното в неговия случай беше черният цвят на кожата му. Естествено, черните от време на време можеха да бъдат забелязани на запад от магистралата „Харбър“, но гледката на такъв човек толкова далече от обичайните им територии, така близо до океана, си беше истинска рядкост. Например последния път, когато в Гордита Бийч се появи черен моторист, по всички полицейски радиостанции плъзнаха тревожни призиви за подкрепления, след които бе сформиран малък взвод от автомобили и бяха издигнати барикади по цялото протежение на магистрала „Пасифик Коуст“. Стар рефлекс, типичен за Гордита, чиито корени стигаха до малко след края на Втората световна война, когато едно черно семейство се бе опитало да се премести в града и гражданите, любезно консултирани от Ку Клукс Клан, бяха изгорили дома му до основи и след това, сякаш действията им бяха събудили някакво древно проклятие, бяха забранили там да бъдат издигани други къщи. Мястото бе останало празно, докато накрая общината не го конфискува и не го превърна в парк, където младежите на Гордита Бийч по законите на кармичното наместване започнаха да се събират нощем, за да пият, да се друсат и чукат, което съсипваше родителите им, без обаче да влияе особено на стойностите на недвижимите имоти.

— Кажи, братко — поздрави Док посетителя си, — какво има?

— Заеби — отвърна черният, който се представи като Тарик Калил и известно време гледа афрото на Док по заплашителен при други обстоятелства начин.

— Ами влизай.

В офиса на Док имаше двойка пейки с високи облегалки, покрити с подплатена пластмасова тапицерия в цвят фуксия и разположени от двете страни на ламинирана маса в приятно тропично зелено. Това в действителност беше просто едно унифицирано сепаре от кафене, което Док бе спасил след реновация в Хоторн. Той покани Тарик с жест да седне и се настани срещу него. Получи се някак задушевно. По масата, която ги делеше, имаше телефонни указатели, моливи, индексни карти, разпръснати или в кутии, пътни карти, пепел от цигари, транзистор, щипки за масури, чаши за кафе и една „Оливети Летера 22“, в която Док, мърморейки „Това тука е за описването на случая“, сложи лист хартия, чийто вид говореше, че е бил многократно използван за някакво странно компулсивно оригами.

Тарик го гледаше скептично.

— Секретарката почива ли днес?

— Нещо такова. Но ще си водя бележки тука, а после всичко ще бъде напечатано.

— Окей, значи, става въпрос за пича, с който бях в пандиза. Бял е. Арийски брат всъщност. Имахме нещо като общ бизнес, сега и двамата сме на свобода, а той ми е длъжник. В смисъл дължи ми много пари. Не мога да давам подробности, защото съм се заклел да не казвам.

— А поне името му?

— Глен Чарлок.

Понякога от начина, по който човек произнася едно име, можеш да усетиш определени вибрации. Тарик говореше като мъж, чието сърце е било разбито.

— Знаеш ли къде живее сега?

— Само за кого работи. Бодигард е на строител на име Улфман.

На Док леко му се зави свят и за това, без съмнение, вина имаха наркотиците. Съвзе се, мобилизиран — но не чак толкова, надяваше се той, че Тарик да забележи — от параноята. Престори се, че чете внимателно случая, който описваше.

— Ако нямате нищо против въпроса ми, г-н Халил, как разбрахте за тази агенция?

— Следж Потийт.

— Леле. Миналото е живо.

— Каза ми, че си му помогнал с една ситуация през шейсет и седма.

— Първия път, когато стреляха по мен. Вие двамата зад решетките ли се запознахте?

— На уроците по готвене там. Следж има да лежи още около година.

— Помня го още от времето, в което не можеше дори вода да кипне.

— А сега да го видиш само: вода от мивката, минерална вода „Ароухед“, газирана вода, „Перие“, каквато ти дойде на ума. Всичко може да кипне пичът.

— Ако може и един очевиден въпрос — щом знаеш къде работи Глен Чарлок сега, защо просто не отидеш там и не го потърсиш сам, защо ти е да наемаш някой да го прави?

— Защото Улфман е заобиколен ден и нощ от армията си от Арийското братство, а като изключим Глен, никога не съм имал сърдечни отношения с тези наци копелдаци.

— О… затова дай да пратим някой бял пич да строшат неговата глава.

— Нещо такова. Щеше ми се само да беше някой по-убедителен.

— Това, което не ми достига на височина — обясни Док за милион и незнайно кой път в кариерата си, — компенсирам с висота.

— Окей… не е невъзможно… виждал съм такива изпълнения в дранголника.

— А ти като беше там… беше ли в някоя банда?

— Черното партизанско семейство.

— Хората на Джордж Джаксън^[4]. И спомена, че си въртял бизнес с кого? С Арийското братство ли?

— Установихме, че имаме общи възгледи за американското правителство.

— Ммм, расова хармония, допада ми.

Тарик гледаше Док с особена концентрация, очите му бяха пожълтели и оцъклени.

— Има и нещо друго — опита се да познае Док.

— Старата ми улична банда. Артезия Крипс^[5]. Когато излязох от Чино, отидох да ги потърся и се оказа, че са изчезнали не само те, ами и цялата им територия.

— Страхотно. Какво имаш предвид под „изчезнали“?

— Няма ги. Всичко смляно на парченца. Някакви чайки ровят и кълват. Помислих си, че е от наркотиците, затова покарах колата известно време и се върнах, но всичко продължаваше да си е изчезнало.

— Аха.

Док натрака: Не халюцинира.

— Никой и нищо. Призрачен град. С изключение на една табелка, на която пишеше „Скоро на това място“, къщи на цени като за селяндури, молове, лайна някакви. И познай кой ще ги строи.

— Отново Улфман.

— Точно.

Док бе окачил на една от стените карта на областта.

— Покажи ми.

До зоната, която Тарик посочи, изглежда, можеше да се стигне, като се хване сравнително прав път по булевард „Артезия“ в посока изток, и Док осъзна след около минута и половина четене на картата, че това е всъщност теренът, на който се намира Ченъл Вю Истейтс. Направи се, че преценява каква е етническата принадлежност на Тарик.

— Ти беше какъв, японец ли?

— Ъъ, от колко време го работиш това?

— Просто казвам, че мястото е по-близо до Гардена, отколкото до Комптън^[6].

— Втората световна — каза Тарик. — Преди войната голяма част от Южен Ел Ей е била японски квартал. Тях са ги пратили по лагерите, а сега ние сме следващите японци.

— Съответно, ваш ред е да се разкарате.

— Отмъщението на белия човек. Като че ли магистралата до летището не му беше достатъчна.

— Отмъщение за…?

— Уотс.

— Бунтовете.

— Някои от нас използват думата „въстание“. А Белият, той само чака да настъпи момента.

Дълга и тъжна история има ползването на земята в Ел Ей, не се уморяваше да повтаря леля Рийт. Мексиканските семейства, изтикани от каньона Чавес, за да може да бъде издигнат стадионът „Доджър“, индианците, изгонени от Бънкър Хил заради Музикалния център, кварталът на Тарик, сринат до основи, за да бъде построен Ченъл Вю Истейтс.

— Ако се свържа с приятелчето ти от пандиза, той ще си изплати ли дълга към теб?

— Не мога да ти кажа какво ми дължи.

— Не е нужно.

— А, и другото е, че не мога да ти платя нищо предварително.

— Не е проблем.

— Прав беше Следж, ти наистина си побъркано бяло копеле.

— Как го установи?

— Събрах две и две.