Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (9)

9.

Хари Белоу се разхождаше по нощните улици на Алфабет Сити, тази част от Манхатън, където авенютата не носят имена на велики хора или събития, а букви от азбуката, като че ли би било неподходящо да бъдат наименувани на нещо достойно за възхищение. В Ню Йорк има множество предградия, които са познавали и по-добри дни — Харлем и Бедфърд-Стюйвизант някога представляваха горди квартали на средните класи — но Алфабет Сити беше построен като предградие и не беше отбелязал видим напредък. Той съдържа един до друг наредени блокове, пететажни сгради без асансьори, с противопожарни стълби и вентилационни шахти. По мрачните авенюта се виждат кръчми, магазини за продажба на алкохол, евтини мебели и дрехи, фризьорски салони, църкви на петдесетници и всичко останало от икономическата система на бедността, всички те със спуснати щори и надеждно заключени за през нощта.

През шестдесетте години десетки хиляди млади хора наводниха Ню Йорк, търсейки приключения и весел живот, и естествено бяха привлечени от прочутия художествен анклав на Гринидж Вилидж. Те бяха закъснели фатално с тридесет години, наемите бяха по-скоро като за покровители на изкуството, отколкото за самите артисти и приятелите им. Затова те се придвижиха на изток, избутвайки възрастните украинци и така беше роден Ийст Вилидж. Там децата на средните класи можеха да живеят в поносима мръсотия и мизерия, да вземат наркотици, да прихващат венерически болести, а някои от тях да творят музика и изкуство.

Въпросът къде свършва Ийст Вилидж и къде започва Алфабет Сити вълнува само търговците на недвижими имоти. За едно ченге като Белоу, съществуването на междинна земя като тази, между дребните измами и тежките случаи, означаваше главно, че това беше място, където децата на данъкоплатците в търсенето на силни усещания бяха особено много изложени на опасността да бъдат убити.

През последната седмица Белоу непрекъснато беше обикалял улиците в среднощните часове. Това той правеше след цял ден работа в качеството си на частен детектив на Марлийн Чампи при най-различни случаи. Не му трябваше много сън и нямаше любими занимания, освен тези с Луси Карп, която не можеше да му бъде подръка в ранните часове.

Сега той търсеше един черен мъж на средна възраст, мъжа, който се беше обадил на 911 в един и петдесет и осем в една вечер преди около месец и беше казал: На Пета улица до авеню А има труп на жена. Когато операторът го беше помолил да му съобщи името и номера си, той беше извикал силно: Чухте ме. Пета и А. и беше прекъснал разговора. Белоу беше слушал записа много пъти. Произношението беше безкрайно далеч от нормалното. Всички думи бяха неправилно произнесени. Подобно изкривяване се среща много рядко при по-младите хора. Човекът сигурно беше на повече от петдесет години.

Белоу беше обходил всички къщи от двете страни на Пета улица между Авеню А и Авеню В и беше останал с празни ръце. На Пета улица много, много пъти no comprende^[1]. Белоу разбираше достатъчно испански, за да му стане ясно, че нещо се крие, но недостатъчно, за да се опита да го изкопчи. И така, той продължи разходката си по нощните улици. Купуваше цигари и кафе от кръчмите. Зазяпваше се след важно разхождащите се guapos красавици. Беше учтив даже повече, отколкото трябва с жените.

Много скоро хората свикнаха с него и когато разбраха, че дребните им мошеничества не го интересуват, почти забравиха за него. Беше станал невидим. Това му се удаваше, чувстваше се невидим.

Тази нощ Хари Белоу пресича Авеню А и си взема чаша отлично кафе с пура. Чете Дъ Нюз. Другите трима мъже на това място, двама пуерториканци и един доминиканец, бъбрят, пушат, четат Ел Диарио. Две курви влизат за бира, пускат леки шеги и излизат, вдигайки силен шум. Възрастен черен мъж в тъмнозелени работни дрехи влиза, купува кутия Камел и вестник. Когато човекът си поръчва, Белоу сваля вестника си. Разговорът на испански прекъсва за малко.

Черният мъж излиза. Белоу, без да каже дума, става и се понася след него. Черният мъж е на възраст между шестдесет и седемдесет, той върви вдървено, но раменете му са изправени, гърбът също. Той влиза в една сграда на А, недалеч от Седма улица. Белоу влиза след него. Мъжът чува стъпките му след себе си и се обръща уплашен. Белоу показва значката си и казва:

— Кажи ми за момичето. Как умря.

 

 

Марлийн каза:

— Той каза, че са се смеели?

— Да — каза Белоу. — Голям смях. Крясъци. Приятно пътуване. Нещо такова. Двамата, които е видял над парапета.

Бяха в нейния офис и Белоу й разказваше какво беше научил от Уилиъм Брейнтрий, шестдесет и четири годишен, работник, който, когато се е връщал вкъщи, след като е бил на смяна в една местна подстанция, за малко не бил ударен от падащото тяло на млада жена.

— Не, не е могъл да ги идентифицира — продължи Белоу, изпреварвайки както обикновено въпроса й. — Видял е само силуети. — Пауза. — Проблемът е трудно решим.

Марлийн правеше усилие да следи мисълта му.

— Ами, Хари, знаеш ли кой го е направил?

— О, да. Ще има някой, който да е видял. И ще ми каже. — Той стана и напусна.

 

 

Вече минават седмици. Лятото е в разгара си, в града е горещо и географски грамотните нюйоркчани се досещат, че не са в по-различно положение от хората в Мадрид и Неапол. След като нямат възможност да наблюдават корида и така да се разсейват, бедните не могат да прекарват непоносимото лято като достопочтените мадридчани и поради това подражават на традиционната неаполитанска практика, като се стрелят и мушкат един друг.

 

 

Случаят на Лени Бъргмън срещу отвратителния Емилио Моралес се срутва със скандал. Съдията чете конско евангелие на Бъргмън. Карп се превръща в жертва на публично оскандаляване от страна на областния прокурор, който има възможност да прибегне до някои изключително груби думи и изрази, които е колекционирал в продължение на години. (Що за бардак управляваш, Карп? Ако не можеш да надзираваш хората си, може би ще е по-добре да намеря някой, който може!) Карп приема това спокойно, както приема спокойно повечето неща в последно време. Убеден е, че никога няма да се възстанови след операцията, която очаква. Все пак той подготвя случая срещу Хоси Ръсъл за разширения състав на съдебните заседатели и успява да получи обвинението.

 

 

На Луси Карп й поникват две зъбчета. Не се чувства добре. Сънят е прогонен. Отчаяна и тайно, Марлийн натопява една кърпа във вино със захар и я набутва в малката уста на Луси. Ефектът е магически. Марлийн решава да не мисли за това как мозъчните клетки на дъщеричката й ще загиват на цели армии; за това, което Карп непременно ще каже, ако разбере.

 

 

Емилио Моралес се завръща при своите хора, които не го посрещат с голям ентусиазъм. Народната република на Източна сто и дванадесета улица, за разлика от щата Ню Йорк, не е отменила смъртното наказание, Моралес е намерен в една слънчева сутрин между кофите за смет с два в главата. Започва ново скучно разследване на убийство.

 

 

Френджи и Уейн се занимават колкото могат по-малко по случая Томасян. Сезонът на убийствата е в най-големия си разгар и те са много заети. Посещават метресата на Мехмет Ерсой, от която научават, че покойният турчин е бил голям прахосник, нищо изненадващо в тази информация, научават също, че Саркис Кербусян е точно това, което изглежда, че е, богат арменец, колекционер на произведения на изкуството, без очевидни връзки с престъпния свят. Арам Томасян гние в затвора. Габриел Аванян е все още между безследно изчезналите. След приключване на лимита на кредитната й карта, така и не се е върнала от Калифорния. Полицията я търси с по-малко усърдие отпреди.

 

 

Гери Стоун, сестрата, колабира в деня след убийството на Сузън Уайнър. За кратко време е хоспитализирана и освободена, натоварена с успокояващи лекарства, които забравя да пие. Външният й вид е занемарен, работата й куца. Шефът й й предлага да вземе по-голяма отпуска по болест. Тя се върти из съда, като мърмори, а понякога изпада в ярост за дреболии.

 

 

На Пета улица през август около полунощ измъчват жена. Тя пищи, а тежките удари се чуват в тъмнината и се смесват с останалите звуци на влажната лятна нощ — испанска музика от големите радиоапарати, изнесени на малките веранди, пънк и хеви метал и салса от откраднати стереоуредби, вой на коли, крясъци на деца, които са се задържали повече от нормалното на улицата, разговори на висок глас на малки групи мъже, които търгуват с наркотици, жуженето от хиляди телевизори. Това не беше необичайна прибавка към лятната симфония на Алфабет Сити. Никой не извика ченгетата.

По-късно през тази нощ от Пета източна улица, номер 525, се появиха двама мъже, носещи дълъг вързоп, омотан в мръсно зелено одеяло. Те преминаха половин блок на запад и стигнаха до един строеж на Авеню А, като псуваха неудобния за носене товар и го хвърлиха безцеремонно на земята до някаква синя кола. После се отдалечиха. Вързопът се раздвижи леко и отвътре се чу слаб стон, но никой не обърна внимание.

 

 

— Лошо е — измърмори Мими Келърмън, подавайки на Марлийн една снимка 8/10. — Направена е в Сейнт Вий, когато са я прибирали.

Келърмън беше между четиримата адвокати на Марлийн в отдела за сексуални престъпления, крехка жена с къдрава коса и твърд поглед. Ако тя кажеше, че нещо е лошо…

Марлийн погледна. На снимката се виждаше жена, гола от кръста нагоре. Беше лошо и Марлийн за миг си спомни за нейната Джейн Доу. Лицето на жената представляваше огромна рана, но нещо по-лошо от това, беше намачкано като изтърбушена консервена кутия от бира: орбитите на очите и скулите бяха смачкани, носът сплеснат, зъбите набити навътре, челюстта строшена. Рани покриваха горната част на тялото й, а върху едната гърда зееше дупка със съсирена кръв. Над дупката неприлично ухилена се виждаше малка татуировка, изобразяваща череп с червена роза между зъбите.

Марлийн захвърли снимката на масата.

— Без съмнение и сексуална активност?

Келърмън прочете от една страница в една папка:

— Изнасилена многократно и содомизирана, силни разкъсвания на вагиналната и аналната тъкан, вътрешен кръвоизлив, предмети, насилствено вкарани във вагината и ануса…

— Какви предмети?

— Един момент… в ануса — гумена ръкохватка от дръжката на кормило на мотоциклет. Във вагината — нагъната пластмасова карта, нещо като кредитна карта. Хубаво, а?

— Възхитена съм. Предполагам, че е уредена аутопсия. Кой се занимава с това?

Келърмън я погледна озадачено.

— Каква аутопсия? Тя е жива.

Неприятно чувство на гадене се надигна в стомаха на Марлийн и тя почувства как по челото й избива пот. Това, че измъчената плът от снимката все още продължаваше да бъде уязвима за болка, изглеждаше по-голямо зло от простото убийство.

— Как е тя? Може ли да говори?

— Не, още е в безсъзнание. Не че ще може да каже нещо — той доста е повредил устата й.

Марлийн вдигна отново снимката.

— Господи! Трудно може да се повярва, че някой е оцелял след такова нещо. Дупката в гърдата е колкото юмрука ми.

Келърмън отново се загледа в папката си.

— О, това, това е най-малкият й проблем. Изглежда ужасно, но е повърхностно в сравнение с уврежданията по главата и лицето. Както изглежда, той е отхапал нещо от нея.

— Отхапал? И това беше къде, Алфабет Сити?

— Да, фактически. Защо?

— Защото го е правил и преди. Една Джейн Доу, само че тогава я е хвърлил от покрив, след като я на дъвкал. Не той, трябва да кажа те, Хари намери човека, който се е обадил за Джейн Доу и той е видял как двама души я хвърлят от покрива. Като стана дума за това, имаме ли идентификация за тази жена?

— Не съвсем — каза Келърмън. — Била е гола под одеялото, в което са я намерили. Но, ъъ, тази кредитна карта? На нея е имало име. — Тя го прочете бавно. — Габриел П. Аванян. — После изведнъж се сепна: — Марлийн, защо устата ти е отворена?

 

 

— Да, Марлийн — въздъхна Карп. — Аз наистина мисля, че е ужасно, но за щастие какво мисля аз не е от значение. Утре постъпвам в болницата. Ще лежа и ще се държа за живота колкото мога. За арменците може да мисли някой друг.

— Не ми е приятно, когато търсиш съчувствие — смръщи се Марлийн, като се изправи и отиде до прозореца на офиса, — особено когато става дума за някаква дребна операция. Ами аз? Мислиш, че е удоволствие да бъда сам родител за не знам колко дълго време? Не мога да разбера защо просто не си останеш вкъщи.

— Вече обясних това, скъпа — изрече той, мъчейки се да обуздае раздразнението си. — Започвам процеса срещу Ръсъл. Докато той трае, мога да си стоя в офиса. Мога да намеря някой, който да ме носи нагоре по стълбите и да си вземам почивки.

Марлийн стисна зъби и се обърна, за да го погледне, готова да го направи на нищо, но нещо в погледа му я накара да се спре. Дали това беше страх? Карп не се страхуваше от нищо. Беше твърд, непоклатим, не се променяше. Тя беше глупачката, която ставаше жертва на неприятни мисли. Прилив на съчувствие обля сложната структура, която тя беше издигнала като лъже модерна жена, с цел да поддържа отношенията в релси и за да предпази себе си от стъпкване. Направи крачка към него и докосна ръката му. Той стисна пръстите й почти до болка. Двамата останаха така в мълчание няколко минути, докато шумовете на работния ден нахлуваха през стъклото на вратата.

Карп прочисти гърлото си и заговори отново за това, което тя беше открила, като че ли не се беше случило нищо важно.

— Мисля, че това нещо, тази жена може да помогне, но да се свързва то със случая Томасян е спекулация, която пренебрегва фактите. Глупаво е да се свързва този изнасилвач с едно политическо убийство…

— Но ние сме съгласни, че това прилича все по-малко на истинско политическо убийство — възрази Марлийн. — Томасян е жертва на монтаж. Гледай, кое е голямата аномалия в този случай? Парите. Откъде са дошли парите? Изнудване? Може би Ерсой е познавал някой с пари, който се е занимавал с брутален секс. Жертвата решава, че убийството е по-евтино, отколкото вечното плащане. Убиецът решава да натопи Томасян. Той знае, че Томасян има алиби и затова му трябва да удари и приятелката. Но тя побягва. Когато й се налага да се върне, може би защото е останала без пари, те я хващат и постъпват с нея както с Джейн Доу.

Карп размаха ръка.

— Марлийн, спри! Ти не знаеш нищо от това. Даже ако един и същ човек е нападнал Аванян и другото момиче, пак нямаше да има нищо достатъчно ясно, както ти самата мислеше преди малко. Няма нищо друго солидно, което да свърже случаите от Алфабет Сити с Ерсой.

— Тогава тя защо е изчезнала? — попита Марлийн, разгорещявайки се донякъде. — Защо е напуснала града веднага след убийството? Като приятелят й е обвинен за престъплението? Не може просто да е решила да отиде на почивка и да не знае това. Този случай задейства всички новинарски емисии. Тя е духнала не без причина, Бъч.

— Окей, Марлийн, права си — съгласи се Карп отегчено. — Всичко това е голяма работа. И така, какво смяташ да предприемеш? Докъде ще стигнеш? Доникъде. Роулънд ще ти се изсмее в лицето, ако му споменеш за тази връзка. — После, като забеляза все по-намръщеното й лице, той реши да изчака, за да спечели време. — Гледай, нека обсъдим още веднъж сюжета. Какво знаем като установени факти? — Той започна да пресмята върху дългите си пръсти. — Първо, Ерсой е убит. Второ, той има огромен куп пари в една кутия. Трето, алибито на Томасян изчезва след престъплението. Четвърто, една жена, която може би е Габриел Аванян, е зле малтретирана. Пето, друга, неидентифицирана жена е хвърлена от покрив, като единствената връзка с Аванян е, че и двете са били нахапани. Какво друго? Окей, това, разбира се, не е факт в нормалния смисъл, но аз съм почти сигурен, че Кербусян ме е лъгал, когато ми каза, че не знае нищо за парите на Ерсой.

— Все още не разбирам защо това да не може да бъде нещо сексуално.

— Прекалено много секс присъства в мислите ти, Марлийн — изсумтя Карп, като се озъби, — и не ми казвай колко често си била права, когато е ставало дума за сексуални истории. Искаш да знаеш как бих постъпил аз? Бих открил откъде са дошли парите. И кой е убил тези жени.

Марлийн не обичаше да слуша лекции от Карп и това беше една от причините, поради които тя в миналото беше маневрирала, за да се изплъзне от прекия му надзор. От друга страна, тя му беше досаждала достатъчно с нейните собствени лекции и гледаше на тази страна от техния брак като на неизбежен резултат от това, че двама адвокати по-скоро в буквалния смисъл, отколкото в преносния, си разменяха удари и си оказваха внимание от всякакъв вид най-редовно. Също така за нейна чест тя можеше да види през мъглата на семейната обвързаност основанието в това, което той казваше. Предпочитаният от нея подход си оставаше твърде романтичен.

— Окей, как ще подходиш към паричната страна на въпроса? — предизвика го тя. — Кербусян?

— Не, той е изключително хлъзгав и трудно уловим. Бих изследвал връзките на Ерсой. Турците в ООН. Местата, които е посещавал редовно.

— Не е ли имало някаква приятелка? — попита Марлийн.

— Ъхъ, приятелката е полупрофесионалистка. Според сведенията на Уейн и Френджи, Ерсой е бил само един от редовните й клиенти. Но като мисля за това, не мога да си спомня досега някой да е правил справки в ООН. Искам да кажа, защо им е трябвало да проверяват, след като вече са имали човека в ръцете си?

— Слушай — каза тя, след като поразмисли малко, — не се ядосвай, но цялата работа започва да изглежда много, много объркана. При предположение, че моите случаи са по някакъв начин свързани с Томасян — не, не ме гледай така, аз изказах предположение — защо аз и Хари да не побутнем това-онова около случая Томасян, докато ти безделничиш в болницата? Може би ще трябва да прескочим до ООН и да видим дали не можем да се доберем до нещо.

— Не, но ти ще го направиш така или иначе. Но наистина ли мислиш, че един дипломат се е въртял из Ийст Вилидж и че е хвърлил едно момиче от покрив и е направил на каша друго?

— Е, що се отнася до това — каза Марлийн весело, по-скоро мислех за дипломат, който е платил, за да бъде свършена тази работа. Хари вече знае кой е постъпил така с жените.

— Какво? Кой е бил?

— Засега Хари не иска да каже — отговори тя.

— Не иска да каже? Какво, по дяволите, означава това? Защо досега си мъчихме мозъците, след като той вече е стигнал до убиеца?

Марлийн вдигна рамене.

— Това, което Хари знае, и това, което ти можеш да изнесеш пред съда, са различни неща.

— Що за изявление е това, Марлийн? Ако той разполага с доказателства, достатъчни за идентифициране на убиеца, той трябва да ни ги представи, за да видим какво можем да направим. Не е негова работа да дава оценки. Или може би говорим за мистичната му интуиция?

— Хайде, Бъч. Това е Хари. Знаеш, че той си има своите малки методи.

— Окей, прекрасно — измърмори Карп кисело. — Върши си твоята работа. Гледай Роулънд да бъде непрекъснато информиран, окей?

— Ти си разстроен — каза тя малко безсмислено.

— Не, не съм. Да, така е. Мисля, че по тази причина бързам толкова много със случая Ръсъл. Всичко е ясно. Той го е извършил. Хванахме го. Ще го осъдим. Това е като студен душ след цялата тази гадна арменска история.

 

 

След като Марлийн си отиде, Карп погълна две малки бели хапчета. Откакто се беше уговорил за операцията, беше станал по-щедър към себе си по отношение на кодеина. Мислеше, че ако попрекали малко няколко дни, няма да се превърне в закоравял наркоман, и имаше желание срещу известно замъгляване на съзнанието да получи по-голяма подвижност — това и прекъсване на безспирната болка и раздразнението, което тя причиняваше.

През последвалия половин час през тялото му пропълзя приятна безчувственост. Той подписа някои книжа и след това, когато нервността му се усили, слезе до офиса на Рей Гюма, за да поговори за някои неща, които искаше да се свършат, докато е в болницата.

— Че какво, изглеждаш щастлив — забеляза Гюма, когато Карп влезе в стоманено-стъкления кафез, който служеше за офис. Рейни, ченгето, също беше там. Слушаха магнетофонен запис. Гюма изключи устройството, а Карп се отпусна тежко в едно свободно кресло.

— Рейни, мисля, че трябва да го накараш да се изпикае в едно шише. Мисля, че източва от доказателствения материал.

— Имам рецепта — каза Карп с достойнство.

— Така се започва — каза Рейни. — По-нататък следва грабеж на стереоуредба на кола и златни верижки. Имаш ли вече някакво прозвище?

— Да, Бъч Сакатия. Каква беше тази лента?

— Мислите на председателя Джоуи. Това получихме от подслушвателно устройство на телефона на Кастелмайоре — относно убийството на двамата Виаченца. Искаш ли да чуеш? Много е интересно, ако си любител на глупави мръсни приказки.

Карп даде знак, че е съгласен. Гюма върна лентата. Докато тя се превърташе с шум, той каза:

— Окей, тук ще чуем как той говори с малкия Сали Болано, който е, така да се каже, човекът, който на този етап оправя бакиите на фамилията. Намерили са друг човек, който се занимава с това, когато не им е необходима неговата помощ. Проблемът е в това, че Лу Виаченца, по-големият брат, беше човек, сполучил в живота. През последните години той е свършил доста много добра работа за фамилията Болано и Джоуи се е погрижил да бъде убит, без да съгласува това с фамилията. И така, Джоуи трябва да покаже, че направеното има връзка с бизнеса, а не че примерно се е ядосал и ги е убил.

— Разбирам — кимна Карп. — Това е най-важното нещо в цялата работа.

— Ясно ти е — каза Гюма, — да не говорим за това, че той трябва да обсъди този проблем, без в действителност да излезе напред и да каже каквото и да е, заради което би могъл да бъде подведен под отговорност. Поне той така си мисли.

— Според тебе те знаят, че има някакво подслушване?

— В противен случай биха били глупаци — отвърна Гюма и включи магнетофона.

Първият глас беше на малкия Сали Болано, носово ръмжене.

— Е, и какво, Джоуи, не знаеш как действаме? Откога, по дяволите, вършиш тази шибана работа, Джоуи? Отговори ми на това!

— От доста дълго време, Сали. — Този глас беше нисък и недоволен: Джо Касълз.

— Значи е трябвало да си по-добре осведомен, така ли е? — продължи гласът на Сали Болано.

— Нека ти кажа нещо, Джоуи: Донът не знае нищо за това, сигурен съм. Колкото и да е стар, той разбира, че на всяка цена трябва да получи задниците ви на поднос. Така че, както казвам, това нещо трябва да се оправи. Окей, жените, децата, за тях трябва да се направи нещо. Разбираш какво казвам, Джоуи? От твоя шибан джоб. Не от моя шибан джоб. Не от шибания джоб на Дона. Разбираш ли?

Многозначителна пауза. После Джоуи каза:

— Това беше бизнес, Сали. Не беше като да кажем да са паркирали в моя шибан паркинг като в собствен. Те ни играят, Сали. Те си получиха техния шибан склад до Озон парк…

— Хей! Не казах, че не е трябвало. Казах ли такова нещо? Ако зависеше от мен, върви и действай! Така стана тази работа, Джоуи. Никакви разговори, никакъв… никаква шибана дипломация. Момчетата са побеснели.

— Разбрах, че са побеснели негодниците — и какво, да си прережа шибаните вени? Ще направя каквото трябва с фамилията — какво ми пука? Но, повярвай, когато следващия път някой негодник ти разпори корема, няма да съм видял нищо, няма да съм чул нищо, няма да направя нищо и нищо не ме интересува, ясно?

— Хей, ако говориш по този начин, Джоуи…

— Хей, стига с тези глупости, Сали, вече треперя. И така, това ли е всичко? Всички ли са щастливи вече?

— Не, не всичко. Никак не са щастливи заради турчина, искат да знаят, че ще издържи.

— Хей, остави на мен грижата за шибания турчин. Турчинът няма да направи нищо.

— А това, което ти каза за онази работа, те всички все още се интересуват?

— Да, да, всичко е наред — почакай, искам да ти кажа нещо, Сали, гледай си твоята шибана работа и ме остави да гледам моята…

Карп прочисти гърлото си и се обади:

— Задръж тук, Гум. Върни сега около минута назад.

Гюма направи каквото беше поискано и магнетофонът възпроизведе още веднъж последните няколко изречения от диалога.

— Каква е тази турска работа? — попита Карп.

— Партизанско име. Помислихме, че може да е Търк Минзоне.

— Кой е…?

— Човек на Болано, нищо специално.

— Имаш ли чувството, че би могъл да е застрелял двамата Виаченца?

Гюма раздвижи ръката си, обърната с дланта надолу.

— Това не е обичайната му дейност. Той си пада по комара и мошеничествата. Все пак Джоуи е получил от него услуга, ако той е извършителят на убийството. Искам да кажа, че не ми се вярва да са му попречили някакви скрупули.

Рейни попита:

— Защо го наричат Търк?

Гюма обясни:

— Търк? Това е един израз. Казва се Il fuma’ com’ un turco — пуши като турчин. Той пали цигарите една от друга, винаги в устата му има цигара. Разправят, че е угасил цигара в окото на Джули Манфредо за това, че отказал да бъде изнуден и да му плати някаква сума.

Карп настоя:

— Да, но той имаше предвид турчина, а не Търк. Защо трябва да прави това?

— Няма нищо чудно в цялата работа, Бъч. Това е просто едно недоразумение поради близостта на думите, не си ли съгласен? Или какво, имаш друга идея?

— Ъъъ, не знам. Налице е убийство, което засяга лице от турски произход.

— Какво, убийството на онзи дипломат? Онова там на Роулънд? Мислиш, че има връзка? Но лицето, за което говориш, е жертвата. Защо Сали трябва да се тревожи за това някакъв турчин да бъде под контрол, ако той е вече мъртъв?

— Още един турчин? — попита Рейни.

Гюма намръщи носа си и издаде напред долната си устна.

— Момчета, хайде! Става дума за едно типично обикновено убийство, както казват вестниците. Не ме занимавайте с турци, асирийци, арменци или някакви други.

— Може би ще проверя къде Минзоне е прекарал нощта — измърмори Рейни.

— Сега вече цялата работа придобива смисъл — изсумтя Гюма.

 

 

Марлийн и Хари Белоу се изкачиха с асансьора на ООН Плаза 1, с нищо незабележителното здание срещу големия стъклен секретариат на Обединените нации, където мисиите имаха офиси. Като повечето хора, получили образованието си в града, Марлийн беше направила ритуално посещение на това място като ученичка в пети клас и никога повече след това. По нищо не личеше, че Хари е впечатлен от това, че се намира на такова място. Движеха се в компанията на трима мъже, които говореха на неразбираем гърлен език. Доколкото се простираха познанията им, вероятно на турски.

Вторият секретар на мисията, някой си господин Абделазиз Кълъч ги приветства със сериозна физиономия в малкия си офис, седна зад отрупаното си бюро и им посочи кресла, в които да се настанят. Той беше дребен мъж с гладко сресана назад сивееща черна коса и нервно лице. Носеше двуреден костюм, който като че ли датираше от времето, когато тези костюми са се радвали на първата си популярност. Марлийн си спомни, че беше чела, че това е било през 1937 в Истанбул и сега й беше ясно какво означаваше. Бюрото на Кълъч беше покрито с кафяви папки, вързани внимателно с червени панделки.

Господин Кълъч не бързаше да стигне до важната част на разговора. Огромна мургава жена в строго ушит черен костюм им сервира кафето. Пиха тежката сладка течност и разговаряха за горещините и дали времето е по-горещо, отколкото в Турция, която господин Кълъч наричаше Тюркие, и за много от различията между двете нации. След като приключиха с това, разговорът се насочи към престъпленията въобще, към престъпността в града и най-после, след множество отклонения, към престъплението, за което ставаше дума.

— Наистина ужасна случка — забеляза Кълъч. — Ние в мисията бяхме особено шокирани. — Той заклати бързо главата си напред-назад, за да предаде силата на шока. — Но, моля ви, вие трябва да ми кажете какво мога да направя за вас. Както разбирам, разследването е приключено. Престъпникът е в ръцете ви, така ли е?

Марлийн беше на път да каже нещо, когато за нейна изненада на въпроса отговори Хари.

— Да, ние действително сме задържали едно заподозряно лице, сър — поясни той, — но, за да оформим нашия случай, е необходимо да открием всичко относно жертвата на престъплението и особено да се доберем до някакви основания, обясняващи убийството. По този начин защитата не ще успее да посее съмнение в умовете на съдебните заседатели.

Това беше най-дългото изречение, което Марлийн беше чувала някога от Хари, и тя трябваше да направи сериозно усилие, за да не го погледне със зяпнала от почуда уста.

По лицето на Кълъч се изписа силно изумление.

— Какво съмнение може да има? — попита той. — Господин Ерсой беше убит от арменски терористи.

— А защо биха искали да убият господин Ерсой? — попита Белоу. — Беше ли той отявлен враг на арменците?

Кълъч се усмихна на наивния въпрос.

— Те са терористи, господин Белоу. Мехмет беше турчин, а за тях няма голяма разлика между един и друг турчин. Човекът, когото държите в ареста, ни е добре познат. Писал ни е оскърбителни писма, пълни с обичайните провокационни лъжи.

До известна степен изненадана, Марлийн чу собствения си глас, изразен във въпроса:

— Какви лъжи, господин Кълъч?

Елегантно движение на ръката.

— Обвиняват ни за клане по време на Първата война.

— И това не е вярно? Турците не са убивали никакви арменци?

Той й отправи остър поглед, след което се усмихна приятелски на Белоу — коя е тази глупава жена?

— Било е военно време. Арменците са били съюзници на враговете на турския народ. Ето защо някои са били преместени на места, където да не могат да правят пакости. Разбира се, имало е някои смъртни случаи при пътуването, но клане? Клане не е имало никакво. Много пъти най-авторитетно сме отхвърляли тези лъжи и…

Намеси се Хари:

— Както и да е, сър, ние повече се интересуваме от личните дела на господин Ерсой. Например, сър, доколкото ви е известно, имал ли е господин Ерсой някакви бизнес интереси в Съединените щати?

— Бизнес? Не, той беше професионален дипломат. Не участваше в никакъв бизнес.

Белоу вписа тази информация в един малък бележник.

— А някакви роднини? Имаше ли господин Ерсой роднини в Щатите?

Това наложи известно размишление.

— Не вярвам да е имал. Беше неженен.

— Но е имал семейство, имам предвид в Турция.

— Знам, че имаше брат. Виден уредник на един от националните музеи и също така археолог. За други неща трябва да проверя. Съществено ли е?

— Засега не — каза Белоу. — Имаше ли господин Ерсой близки връзки с някого от личния състав на мисията?

— Близки…?

— Да, близки приятели, хора, с които е бил винаги заедно в компания.

Кълъч вдигна рамене бавно и елегантно.

— Мехмет беше дружелюбен човек. Държеше се приятелски с всички.

— Държеше ли дневник на бюрото си, той или неговата секретарка и ще ни бъде ли разрешено да го погледнем?

Многозначителна пауза.

— Да ви отговоря на въпроса. Предполагам, че е водил дневник за срещи, но вярвам, че шефът на мисията ще трябва да оторизира подобна инспекция.

При тази забележка Хари отново надраска нещо в бележника си, но този път той погледна към Марлийн и я фиксира с погледа си, който в този момент мъничко се отклони към вратата. След това той продължи интервюто.

— Бих ли могъл да видя списъка на всички работещи в мисията заедно с длъжностите, които заемат?

Списъкът беше представен. Хари го прочете и започна дискусия с господин Кълъч върху този или онзи от представените лица. Марлийн се извини и излезе.

 

 

Тя не беше сигурна откъде знаеше това, но й беше съвършено ясно какво беше поискал от нея Хари Белоу да направи с лекото движение на погледа му. Вън от офиса, зад едно секретарско бюро, тя забеляза мрачната жена, която беше сервирала кафето, и я попита къде се е намирал офисът на Мехмет Ерсой. Следвайки инструкциите й, тя след малко се озова в подобно секретарско преддверие. Тук за щастие лицето зад бюрото беше млад мъж. Марлийн се усмихна, представи се и кацна върху бюрото му по такъв начин, че цепката на полата й се разтвори, откривайки пред погледа му едно вкусно парче от покрито с найлон бедро.

След това за Марлийн не беше трудно да накара младия мъж да я информира, че дневникът на Мехмет Ерсой се намира у господин Ахмет Джелал. Господин Джелал работеше в икономическия отдел, така каза младият мъж на Марлийн, но когато каза името му, той отклони погледа си по начин, който подсказа на Марлийн, че който и да беше Джелал, той сигурно не беше този, който има грижата за Общото споразумение по търговията и тарифите.

Необезсърчена от този неуспех, Марлийн попита дали в мисията се води телефонен дневник, добавяйки, че господин Кълъч е особено заинтересован тя да го разгледа. Изглежда, че на младия мъж му беше приятно да й представи този документ, който Марлийн набързо прегледа, като си водеше стенографски бележки.

Когато се върна в офиса на Кълъч, тя намери дипломата и Хари Белоу потънали в разговор и обсъждащи организацията на турската мисия. Кълъч се усмихваше и изглеждаше, че няма нищо против да прекара целия ден в разговор за това кой докладва пред кого и по какъв въпрос. Хари прекрати изведнъж разговора в момента, в който забеляза появяването на Марлийн.

— Мисля, че засега това е достатъчно, сър, бяхте много услужлив — заяви той, като затвори бележника си и стана. Дипломатът също стана, като се усмихваше и поклащаше глава, произнасяйки учтиви фрази.

Хари се спря и като че ли се замисли върху някаква подробност.

— О, още нещо, господин Кълъч, можете ли да дадете някакво обяснение защо господин Ерсой е трябвало да държи един милион долара в щатска валута в лична каса?

По безизразното лице на дипломата премина сянка на нерешителност. Той изчака няколко секунди в неудобно мълчание, преди да заговори.

— О, да. Това е труден въпрос. Не бях помислил, че това може да има връзка с обвинението срещу престъпниците. Предполагам, че не е необходимо тези неща да бъдат огласявани?

— Зависи от това, какво представляват парите — отбеляза Белоу. — Но вие казвате, че сте знаел за тях?

— А, да. Една от задачите на господин Ерсой се отнасяше до културата… Беше, ако мога така да я нарека, профилактическа. Тюркие е място, където се намират големи древни съкровища, както предполагам, че знаете. За нещастие сега и в миналото част от нашето наследство става жертва на контрабандисти и крадци. Много неща идват в Ню Йорк за тукашния пазар на произведения на изкуството. Моето правителство смята, че е удобно да репатрира тези съкровища тихо и без вмешателство на закона. Плащането се извършва в брой, предметът се връща под дипломатически печат. — Той се спря и заглади мустака си. — Казвам това, за да избегна хвърлянето на каквато и да е сянка върху клетия Мехмет и с цел да помогна при наказването на терористите, извършили убийството. Моето правителство и може би вашето правителство също би трябвало да оценят факта, че тази сделка ще остане конфиденциална.

Марлийн каза:

— Ако, както казвате, тези пари нямат връзка с убийството, не съществува причина, поради която това да се излага на показ.

След това сред поток от учтиви изрази и поклони те си отидоха. Във фоайето на секретариата Марлийн сграбчи ръката на Хари и каза:

— Хари, Хари, ти можеш да говориш! Това е чудо! Аз извадих за теб големите оръжия, Хари, молитвената си броеница с прозрачните мъниста, пълни с вода от Лурд. И това помогна.

Ъгълчетата на устните на Белоу се повдигнаха незабележимо. Той каза:

— Така ли?

И отново стана същия. Марлийн разбра, че Белоу можеше да влезе в ролята на изкусен интервюиращ със същата лекота, с която можеше да се превърне в мъртъв предмет при друг случай. Това беше част от арсенала му.

— Погледнах телефонните дневници. През това време той се занимаваше надълго и широко с Ахмет Джелал, този, у когото е дневникът.

— Вероятно шефа по сигурността.

— Да. И още нещо, през последните няколко седмици от живота си той е провел около дузина разговори с един и същ телефонен номер.

Белоу извади бележника си и записа номера, който Марлийн му даде. После отиде до една телефонна кабинка във фоайето и потърси обслужващата полицията телефонна компания.

— Кой беше? — попита Марлийн, след като Белоу се завърна.

Белоу прочете от бележника си.

— Някой си на име Саркис Кербусян.