Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (14)

14.

— Извършено е ужасно престъпление — започна Милтън Фрийлънд, обръщайки се към съдебните заседатели, преливащ от искреност. — Всички ние скърбим за Сузън Уайнър и съчувстваме на семейството й. Питаме се как може да се случи такова нещо посред бял ден? Всички ние очакваме справедливост за Сузън Уайнър.

Дали?, помисли Карп. Той погледна встрани към Хоси Ръсъл, който седеше на съседната маса. Изглеждаше много по-добре, отколкото на недостатъчната светлина в съблекалнята. Беше спретнато облечен, с костюм и връзка и носеше онези очила. Карп се чудеше дали стъклата им бяха направени по рецепта, или Фрийлънд държеше някакъв запас в бюрото си, само и само за да представи някакво шоу.

Карп беше очаквал, че Фрийлънд ще апелира към чувствата на присъстващите. Самият той никога не започваше по такъв начин. Никога. Встъплението на обвинението трябва да бъде сухо като съдържание на книга: първо казвам какво имам намерение да кажа, после го казвам, после казвам това, което току-що съм казал. Важно е впечатлението за грижливо изплетена мрежа от факти, които взаимно се подкрепят. Емоционалната част трябва да бъде оставена на защитата. Добър съвет, който беше получил преди десет години от един стар областен прокурор, който беше взел участие в подготовката на Карп.

Фрийлънд крачеше бавно пред съдебните заседатели, изговаряше провлачено думите си така, сякаш всяка една от тях в дадения момент изскачаше от пещта на горещото му сърце.

— … да, една млада жена беше брутално убита — няма никакво съмнение в това. И Държавата ще се опита да докаже, че моят клиент, господин Ръсъл, е убиецът. Наистина, това трябва да се докаже вън от всяко съмнение. Това е задачата на господин Карп. Това шоу е негова работа. Бих могъл да седя тук и да спя, докато трае процесът, а същото би могъл да прави и господин Ръсъл и това не би имало никакво значение. Моят клиент е невинен, докато не бъде доказано противното, доказано извън всяко съмнение. Това е, което трябва да направи обвинението. Но, дами и господа съдебни заседатели, това доказване ще бъде невъзможно, ако вие сте разумни и достойни хора, каквито знам, че сте. Защото господин Ръсъл няма участие в това страшно престъпление. Той е изправен тук в качеството на обвиняем поради една-единствена причина — бил е не където трябва и не когато трябва. Той е жертва на трескавото желание на полицията да намери виновник, какъвто и да е виновник за това невероятно и широко разгласено убийство във възможно най-кратко време. Господин Ръсъл се е оказал идеален за тази цел. Той е беден. Той е бездомен. Той има жестоки емоционални проблеми. И освен това, той е черен.

Докато Фрийлънд казваше това, за Карп беше ясно, че той ще гледа право и напрегнато в очите на тримата черни членове на състава от съдебни заседатели. Карп се върна мислено към клетвата. Подборът на съдебните заседатели беше отнел пет дни, време, вероятно по-дълго, отколкото щеше да отнеме самият процес. Според него цялото това нещо представляваше загуба на време в девет от всеки десет случая, но клетвата беше нещо много скъпо за адвокатите, особено адвокатите на защитата, които почти винаги вярваха, че притежават мистична способност да подберат състав, склонен да освобождава подсъдимия. Също така в изгода на защитата беше нещата да се протакат колкото може по-дълго, особено при дела, като сегашното, които зависят от показанията на свидетели.

Съмнение — Фрийлънд трябваше да го култивира като градинар. За да спечели, му трябваше само един нежен зелен филиз, а времето беше най-добрата тор. Какво? Искате да ни кажете, че можете да запомните лице, което сте видели веднъж преди пет седмици или десет седмици или осем месеца? И така, Фрийлънд беше прибегнал до всички възможни средства, за да напълни състава на съдебните заседатели с хора, които биха могли да бъдат повлияни от идеята, че ченгетата са прибрали първия попаднал им човек от улицата, и Карп, разбира се, се е домогнал до услугите на някаква група солидни данъкоплатци.

Нито едното от двете, разбира се, нямаше успех. Съдебните заседатели бяха като извадени от шапка. Фрийлънд беше постигнал присъствието на състудент с коса, дълга до яката, и неговата внушително изглеждаща черна жена. Карп мислеше, че неговият черен капитан на охранителна група и черният му оттеглил се в пенсия преподавател от училище ще се окажат достатъчен баланс и че ще направят каквото трябва. Фрийлънд смяташе да разиграе расовата карта и поради това не беше се противопоставил на участието на двамата черни мъже. Това би могло да се окаже грешка, мислеше Карп. Но трябваше само веднъж да удари.

Фрийлънд беше навлязъл в заключителната част на речта си.

— … и мисля, знам, че вие ще стигнете до заключението, че единственото престъпление на Хоси Ръсъл е, че е един от забравените от обществото хора. Той е дотолкова жертва, колкото е и Сузън Уайнър, жертва на желанието на полицията и обвинението да намерят изкупителна жертва, която да поеме върху себе си бремето от гърбовете им. Но истинският убиец на Сузън Уайнър все още се разхожда спокойно по улиците. Ако осъдите този невинен човек, вие ще откажете на младата жена правото на справедливост. Ако се вслушате в нелогичния разказ на обвинението, съставен от изфабрикувани доказателства и сбъркани така наречени свидетели, ако за момент повярвате на този разказ, вие ще извършите акт на несправедливост и ще отречете завинаги правото на жертвата на това грозно престъпление да получи справедливост. Благодаря ви много.

Карп се изправи. Патериците осакатяваха стила му. Той обичаше по време на процес да се движи енергично от масата за представяне на доказателства до ложата за свидетелите, до съдебните заседатели, убеден, че размерите му и атлетичните му движения ще привлекат внимание и ще попречат на по-тъпите заседатели да заспят.

Той призова първия свидетел, строителен инженер. Това представляваше отклонение от обичайната практика. Тъй като беше юридическа необходимост да се покаже, че едно убийство е извършено в Ню Йорк Каунти, първите свидетели обикновено бяха тези, които можеха да установят този факт — медицинският експерт и колегите му. Но Карп искаше в самото начало да набие здраво в умовете на съдебните заседатели сцената на залавянето на Ръсъл, тъй като единствената разумна защита се състоеше в това, да се твърди, че намереният в мазата под бойлера човек не е същият, когото тълпата е прогонила от мястото на убийството и който е нахлул в апартамента на Джери Шелтън.

Той показа на инженера, слаб мъж с учен вид и очила с телени рамки, чертежа на жилищния комплекс на Бароу 58 и показа също така голяма карта, където беше показан планът на сградата. Фрийлънд се намеси с лишени от съдържание възражения, всички, от които бяха отхвърлени. Той все още не беше разбрал, че съдията Мартино беше против протаканията и че държеше добре да се знае как трябва да се водят процеси в един голям град.

Въпросите на Фрийлънд, разбира се, бяха насочени към установяване на допустими места, през които би могъл да избяга предполагаемият друг човек. Изборът му съвпадна с очакванията на Карп: капандурата над стълбите.

Фрийлънд попита:

— И така, господине, над стълбите има капандура, която отвежда към покрива, така ли е?

Инженерът потвърди това и я показа върху чертежа. Той се съгласи, че от покрива може да се слезе на улицата, като се мине по половин дузина възможни маршрути или през другите покриви да се стигне до другите улици.

След това той попита дали един мъж би могъл да излезе навън през капандурата, при което Карп издигна възражение, като за момент се изправи върху здравия си крак. Настояване за заключение, основано на спекулация. Отхвърля се.

Следващият свидетел беше полицейският фотограф — рутинно. Снимките от мястото на убийството и жилищния комплекс на Бароу Стрийт, а след това и ножа бяха надлежно приети като доказателствен материал. Следващият свидетел беше Рей Торнби, който беше извършил ареста. Но часът беше четири и петнадесет и съдията Мартино прекрати делото за деня.

Съвсем не лошо начало, помисли Карп, докато си събираше книжата. Той тръгна по пътеката между столовете на излизане от съдебната зала и изведнъж попадна на Сестрата, цялата в черно, която го гледаше втренчено в очите. Той опита една изкуствена усмивка и поиска да каже нещо, но тя се обърна и напусна залата. Карп се почувства необяснимо смутен. Кой знае защо той почувства, че Сестрата не е на негова страна.

 

 

Хари Белоу се появи в ресторант Измир, идвайки от кухнята, в ненатоварените часове след времето за обяд, и показа полицейската си значка на изумените и без съмнение незаконни кухненски работници. Той завари Азиз Насъф, братовчеда, наведен над калкулатора в един офис, който едновременно беше и склад, зад главната зала в ресторанта.

Когато Белоу се представи, Насъф се намръщи. Той беше набит, здрав мъж на тридесет и нещо, с гъста коса и щръкнали мустаци. Каза:

— Всичко по хигиената спазил. Какво пак? — Имаше гърлено произношение, много различно от това на елегантния господин Калъч в ООН.

— Вземате ме за някой друг, господин Насъф. Аз разследвам убийство.

Това подейства като бомба, но не последва драматична реакция. Насъф помълча малко и попита:

— Какво убийство?

— Мехмет Ерсой. Неделя, тринадесети март тази година.

Насъф направи скръбна физиономия и поклати глава.

— Аз вече говори с полиция. Тогава.

— Вие познавахте жертвата?

— Клиент. Много хубав, идва всичкото време. Много тъжна работа.

— Да, той беше тук сутринта в деня на убийството, нали така?

— Да, почти всеки ден на закуска тука. — Насъф кимна енергично в желанието си да потвърди тази информация. В офиса се появи за нещо един млад келнер. Насъф се обърна към него с намръщена физиономия и каза грубо: — Чек арабасъ! — Момчето зяпна и хукна обратно уплашено.

— А къде бяхте по време на стрелбата, господин Насъф? — продължи Хари така, сякаш нищо не се беше случило.

— Къде бях аз? Тука. В ресторант.

— Цяла сутрин?

— Да, цяла. Цял ден. — Хари се вгледа в лицето на човека, което остана непроницаемо като маска.

— Докато бяхте тук, в ресторанта, с Ерсой, той каза ли ви нещо? Нещо, което би подсказало, че се намира в опасност?

— Не. Само здравей, как си. Таквиз неща. Просто клиент.

— Ъхъ. — Хари описа широка дъга с ръката си. — Хубав ресторант. Вие ли го притежавате?

— Да.

— Скъп. Ийст Сайд, на хубаво място. Ще имате ли нещо против, ако ви попитам колко платихте?

Насъф отвори уста, затвори я, пак я отвори и каза:

— Двеста хиляди.

Хари се показа изненадан.

— Оу! Това са много пари. Откъде ги намерихте? Заем?

— Спестявам.

— Спестявате. Добре. Благодаря ви за помощта, господин Насъф. — Хари подаде една картичка. — Ако се сетите за нещо друго, което убитият е казал или направил, обадете ми се.

Насъф взе картичката мълчаливо и я заоглежда без видим интерес. Хари се спря на вратата и подхвърли:

— Между другото, господин Ерсой споменавал ли е някога, че ръководи организация, свързана с фалшифициране на художествени предмети?

Насъф не промени с нищо физиономията си. Мълчаливо вдигане на рамене, поклащане на глава.

— Не? Окей, още веднъж благодаря за помощта.

Хари излезе на улицата. Беше задушно време, характерно за края на август. В Бед-Стуй, където беше работил преди, и из по-малко привлекателните места в Манхатън по това време имаше кръвопролития. Хари не изпитваше особена носталгия към това. Той пресече улицата и се настани удобно в един сенчест вход.

Беше в износен сив костюм от тънък индийски плат, бяла риза, връзка в черно и кафяво и тежки, с гумени подметки черни полицейски обувки. Така той престоя, без да се движи двадесетина минути. Много го биваше, когато трябваше да стои неподвижно. Понякога, когато не беше на работа, той се отпускаше, като забелязваше отлично всичко наоколо си, но без да изпитва потребност да направи някакво движение и буквално не правеше нищо. В този вход той беше невидим като леопард, скрит в гъсталак.

Той почака около час, за да види какво ще направи Насъф след смущаващата визита. Насъф не направи нищо. Никакво изтичване в паника навън, поглеждане над рамо, никакво бързо пристигане на братовчеда за консултации. Насъф беше или невинен, или много хладнокръвен, Хари не знаеше кое от двете.

 

 

От съдебната зала Карп закуцука обратно към офиса си, като си мечтаеше за хубава студена кока-кола и за едно изтягане. Но когато навлезе в територията на секретарите, разбра от Кони Траск, че въпросът му не се урежда.

— Вика те при себе си — каза тя с онова завъртане на очите и на главата, с което показваше кой го вика при себе си.

Карп клюмна, въздъхна, остави дебелата си папка на бюрото на Траск, увисна на патериците си и излезе обратно.

След обичайното влудяващо чакане, Карп беше въведен в тройната зала на областния прокурор. Блуум седеше в специалното си повдигнато кресло в края на заседателната маса. До него беше приседнал Конрад Уортън. Сърцето на Карп се сви, предстояха неприятни административни въпроси, нещо, което чудесно можеше да се уреди с едно телефонно обаждане. Сега се потвърждаваше съмнението му, че Уортън иска да го види как се щура из сградата с патерици.

Ето защо Карп беше изненадан, когато Блуум след обичайните фалшиви любезности попита:

— Как върви процесът, Уайнър?

— Току-що започна. Встъпителни речи и няколко официални свидетели.

— Този човек ще бъде осъден за убийство втора степен, как му беше името…

— Ръсъл. Да, ще бъде осъден.

— Случаят е важен. Много е сериозен. Говорят за седемдоларов убиец. Ще бъде катастрофа, ако се измъкне. Ти сигурен ли си?

Карп се чудеше за какво е всичко това. Областният прокурор изглеждаше нервен. Уортън, както обикновено, беше надянал непроницаемата си усмивка на пластмасова кукла и вторачения си поглед. Карп отговори:

— Никога не може да се каже за процес, който зависи от съдебните заседатели, че е сигурен. Но имаме добър случай. И човекът действително е виновен.

— И ти винаги печелиш делата за убийство — каза Блуум. — Добре. Радвам се да чуя това. Приятна работа!

Това изявление учуди Карп повече, отколкото би се учудил, ако областният прокурор беше скочил върху масата и беше почнал да танцува. Той се опита да си спомни кога за последен път Блуум му беше отправял комплимент, но такъв случай нямаше. Той кимна и промърмори нещо като благодарност.

— Това ли е всичко? — попита областният прокурор с ведър глас. Уортън все още не беше казал нищо. Объркан, Карп намръщи челото си. Тяхна си работа.

Блуум се изправи. Същото направи и Уортън. Карп се измъкна от креслото си. Блуум го изпрати сърдечно до вратата на заседателната зала, още нещо, което не се беше случвало преди.

— Добър удар във връзка с Томасян, а? — подхвърли Блуум, като че ли между другото. — Това ще го ликвидира.

Имаше предвид шпионина затворник. Карп не искаше да се ангажира.

— Ако е легитимно — каза той. — Всъщност не съм следил подробностите, откакто започнах този процес. Мога да кажа на Роулънд да ви позвъни и да ви информира.

— Не, всичко е наред — избъбри бързо областният прокурор. — Убеден съм, че делото е в добри ръце.

Карп излезе доста учуден, сякаш беше току-що завършил разговор на чужд език, който не владееше достатъчно добре. Има нещо, което не успях да забележа, мислеше си той. Каква работа имаше Уортън там? От какво се плашеше Блуум?

 

 

Вече минава пет часът и Сентър Стрийт придобиваше вечерния си облик. Карп имаше да се занимава с редица неща, подредени в списък от Траск, които неща, разбира се, не беше свършил, след като беше закотвен през целия ден в съда. Най-отгоре на списъка: да се обади на Рей Гюма.

Той позвъни, знаейки, че беше еднакво вероятно да го намери и да не го намери. Гюма следваше особен дневен режим. Отдавна разведен, той поддържаше апартамент в една много висока сграда, който рядко посещаваше, предпочитайки да се отбива в манхатънските апартаменти на една или друга от многобройните си приятелки. Ако не му предстоеше явяване в съда, той обикновено излизаше рано и отиваше на пистата или на баскетболното игрище или се застояваше в някой бар. От друга страна, когато вниманието му биваше насочено към даден случай, човек можеше да го намери зает с работа в среднощните часове.

Беше си вкъщи. Карп го попита какво се е случило и Гюма му каза, че ще дойде.

— Онова там, за Джоуи Касълз — започна Гюма, след като се настани в едно от креслата на Карп. — Вече съвсем се обърках. — Карп се беше изтегнал на леглото си с вдигнат нагоре крак. Гюма изглеждаше с по-занемарена външност от обикновено. Огромният възел на връзката му се беше свлякъл до третото копче, а оредяващата му мазна къдрава коса беше в безпорядък, свидетелка на множество преминавания на пръстите му през нея. Брадата му беше силно набола.

— Какъв е проблемът?

— Те, Джоуи и малкият Сали, не спират да говорят турчинът това, турчинът онова. Както казах на Марлийн онзи ден — тя ти е казала, нали? — ъхъ, аз мислех, че Минзоне е много вътре. Това беше теорията. И си мисля, нека видим какви са намеренията на стария турчин. Рейни се залови да провери това. Излиза, че през последните три седмици Минзоне е бил в болницата Медисън парк на операция. Рак. Бях много учуден. Беше здрав като бик, нали знаеш?

— Може би в края на краищата съществува справедливост.

Изглеждаше, че Гюма изпитва някаква болка.

— Минзоне навремето уби някои хора, но рак… Освен това той е приблизително на моята възраст.

— Всички тези мръсни жабари са като него. И така, ако не е Минзоне, кой е турчинът?

— Проклет да съм, ако знам. Някой отвън? Работата е там, че стават неспокойни. Малкият Сали. Джоуи му казва да не се тревожи, че всичко ще се оправи до четвъртък следващата седмица, най-късно петък. Еди Сколи ще придвижи стоката, той казва…

— Сколи? Той пък откъде дойде?

— Да, виждаш ли? Ето как стоят нещата. Гледай, върни се в началото. Джоуи е ръководил операцията по задигането на стока от летищата. Двамата Виаченца тръгнали на самостоятелен бизнес. Това не се харесало на Джоуи и, както ние смятаме, е организирал убийството им. Хвърлихме обвинението върху Джими Кавети. Малкият Сали е страшно ядосан на Джоуи, но Джоуи урежда сделка и така сваля част от натиска върху себе си. Подслажда гърнето за фамилията Болано. Затова са всички тези турски истории. Само че ние не знаем каква е сделката. Наркотици? Нещо едро с диаманти? Не знаем.

— Може да са диаманти, щом като е замесен Еди Сколи — промърмори Карп замислено.

— Да, правилно, но все пак кой е турчинът? Направих справка. Разговарях със Сейф и Лофт. В града, извън града, не мога да намеря никакъв сериозен крадец на едро с такова партизанско име.

Карп каза:

— Знаеш, че това може да изглежда глупаво, но е възможно да говорят за действителен гражданин на Турция. Затова бях преди всичко любопитен, когато чух записа в твоя офис. Турците са ми в главата във връзка с убийството на Ерсой.

Той остана мълчалив известно време, като размишляваше и прехвърляше в ума си различни изолирани събития и разкрития от последните четири месеца. Малко по малко една картина, в началото малко вероятна, а след това все по-правдоподобна, изплува в съзнанието му, също като фотографски образ, който изниква при проявяване като че ли от нищото. Щракна с пръсти и показа единия от тях на Гюма.

— Гледай, ето какво трябва да направим. Ти, аз, Роулънд, Хари Белоу, Рейни, Марлийн и ъъ, В.Т. трябва да седнем и да поговорим. Струва ми се, че се настъпваме един друг по пръстите на краката. Нека се съберем и обсъдим утре, веднага след съдебното заседание. А между другото, защо не поговориш с Джими Кавети?

— Джими? Защо? Той няма да каже нищо.

— Не искам да кажа за убийството — поясни Карп. — Само го попитай точно каква е била причината за убийството на братята Виаченца.

 

 

Гюма излезе, а десет минути по-късно влезе Марлийн, която носеше голяма плоска кутия.

Тя каза:

— Искаш ли пица?

— Да — кимна Карп. — Ако е с чушки и гъби и с игриво момиче, което да се върти върху коленете ми и да ме хапе по врата и да ме целува по този начин, за който умирам.

Марлийн погледна етикета върху кутията.

— Да: чушки, гъби, въртене, хапане, целувка. Какво искаш, пицата преди или след?

— След — каза Карп. Тя седна на коленете му и започна да го хапе.

— Прибери си ръцете, не искам да учестявам дишането си — каза тя, дишайки учестено.

— А защо, по дяволите, не? — прошепна Карп под ухото й.

— Защото — каза тя, като се изправи, — защото съм майка. Имам задължения. Трябва да се изтръгна от прегръдката ти, да хапна една разсейваща пица, да хукна за вкъщи, да пийна малко сода за стомах и да нахраня бебето и да го сложа в леглото, а да не говорим за това, че трябва да й говоря, за да не забрави, че съм нейна майка, а не някоя, която я изтръгва от приятната дама гледачка.

Карп погледна часовника си.

— Като стана дума за детето, къде е тя? Струва ми се, че затварят детското заведение в шест.

— Тя е с Хари. През последните дни той я взема.

— Браво на Хари — кимна Карп. — Не му ли е неприятно?

— Харесва му. Това му дава възможност временно да се чувства човек. А Луси го обича. Това е най-перфектната сделка в града.

— Тя положително е в най-голяма безопасност от всички бебета на този свят — каза Карп, отваряйки кутията с пицата. Марлийн извади от чантата си две соди и започнаха да се хранят.

— Нещо ново от тавана? — попита Карп, когато Марлийн запали една от строго разпределените си за деня цигари.

— О, само това, че вече е сигурно, че ще ни изхвърлят. Стюарт казва, че Лепковиц е вдигнал цената. Сега е четвърт милион. И като се включат разноските по операцията и петте хиляди, които ти загуби срещу Роулънд — хе-хе! — ще трябва да продавам бялото си тяло из забутаните улици…

— Кой ти даде стотинки?

— Какво?

— Може би знаеш, бизнесът на Морис е в окаяно състояние и той изпраща жена си да му печели пари и тя се връща сутрин с петдесет долара и пет цента и той казва: Кой ти даде…?

— О, да, всички! Наистина това не е за шега, Бъчи. По това време догодина можем да спим под мостовете.

— Най-напред, още не съм загубил петте хиляди. Делото не е приключено.

— Не е? Доколкото знам, Роулънд е използвал доносник и доносникът е изиграл номер на малкия Томасянчо.

— Да, мисля, че е малко странно, че са прибегнали до доносник толкова късно и са го използвали срещу човек като Томасян.

— Мислиш, че има някаква измама?

— Трябва да е така. И не, не Роулънд е човекът, който е устроил това. Може и да е самият негодник, чул е някакви боклуци по затворническия телеграф и е решил, че може да се облагодетелства от това. Не знам.

— И какво ще правим?

— Същото. Трябва да намерим истинския убиец. — Той й разказа за това, което беше научил от Гюма, и за съвещанието, което беше организирал за следващия ден.

— Ще дойда — реши Марлийн. — И още нещо, утре е петък и нямам намерение да прекарвам още един уикенд сама.

Карп направи жест на отчаяние и чукна бюрото с болния си крак.

Тя каза:

— И остави на мира този крак! Ще намеря начин, разчитай на мен!

 

 

След като Марлийн си отиде, Карп забеляза, че беше забравила почти пълна кутия цигари Марлборо върху бюрото му. Това беше част от нейната програма за ограничено пушене. Оставяше цигари след себе си, където и да се отбиеше, както сърната оставя следи след себе си. Без да мисли, той прибра кутията.

За неголяма негова изненада, когато пристигна в съблекалнята, за да вземе душ, там го очакваше Хоси Ръсъл. Карп мислеше, че след последния им разговор Ръсъл ще го избягва, но ето че беше там, сърдит, разколебан и все пак в очакване. Какво очакваше? — чудеше се Карп.

— Да си донесъл цигари? — попита той.

Карп му подаде кутията Марлборо. Ръсъл отчупи филтъра на една от цигарите, запали я и засмука стръвно. Карп се съблече, настани еднокраката си фигура под душа и излезе от парата, като подскачаше завит в хавлия. Винаги се опитваше да пази сух гипса, но, тъй като фактически това не беше възможно, той беше започнал да се руши отвън и да се разнищва около пръстите. Надписите, изписани върху него от колегите, бяха станали нечетливи цветни мацаници, макар и с декоративен ефект.

— Е — поде той, когато се настани върху пейката, — как вървят работите, Хоси? Добре ли се отнасят с теб? Как ти хареса съдът?

Ръсъл каза:

— Този адвокат много се изложи.

— Фрийлънд? Защо? Мисля, че е много добър.

— Нямам предвид какво прави, а какво представлява. Отнася се с мен като с куче, като с глупак.

— Знаеш, че нямаш право да искаш друг адвокат. Искам да кажа, това е твой случай, а не негов.

— Няма да има никаква полза. Адвокатите евреи са същите. Да вървят по дяволите всичките!

— Трябва да се примириш — каза Карп, започвайки трудния процес по намъкването на крачола над гипса.

Ръсъл каза:

— Искаш ли да ти помогна?

— Да, ако нямаш нищо против.

Ръсъл помогна на Карп да се облече. Карп му благодари. Ръсъл седна на една пейка отсреща и продължи да пуши. Приглушеният шум от затворниците и бълбукането на водата в тръбите се размесваха далеч от тях и служеха като фон на мълчанието им.

По едно време съвсем неочаквано Ръсъл започна да говори несвързано, на пресекулки, насечени от дълги паузи и от драсканията на клечките кибрит, тъй като той пушеше цигарите една след друга.

Имаше едно оплакване. Никога не бил видял бял ден. Бил шестото от седем деца и само той останал жив. Другите измрели във войните, по затворите, след самоубийство и убийство. Родителите му го довели в Ню Йорк, когато бил на четири години, заедно с другите, и израснал в Харлем, бляскавия Харлем от тридесетте и четиридесетте.

Хоси не беше взел участие в блясъка. Някой изсипал товар от тухли върху баща му. Семейството изпаднало в крайна нищета. Били бедни като чернилки. Напуснал училище в пети клас и започнал да опитва различни трикове. Опитал се да стане сводник и не успял. Спомняше си, че първата му кражба била джебчийска. Ченгетата го хванали, набили го и бил пратен в затвор за малолетни.

Скитал по улиците, вършел случайна работа, често го гонили, понякога за дребни кражби, понякога за пиянство. Пиел много. Пристрастил се към хероина. По малко се занимавал с обири, но не сериозни, добави той, никога не бил носил пистолет.

Направил деца на няколко жени, като всички те го зарязали. Една от дъщерите му станала курва. Един от синовете бил прострелян смъртно при скарване в сделка за наркотик. Друга дъщеря го изхвърлила на улицата.

Не го бивало в извършването на престъпления, както и във всичко друго. Прекарал двадесет и две години от всичко четиридесет и нещо зад решетките. Пропуснал корейската война, докато бил в затвора, излежавайки шестгодишна присъда за обир.

Докато слушаше мълчаливо, Карп забеляза, че изправителната система се беше отразила на Хоси Ръсъл поне в едно отношение. Беше обогатила езиковите му възможности при описването на живота си. Речта му беше наръсена като с червен пипер със социологически жаргон. Той казваше: Аз съм пристрастен алкохолик. Казваше: Имам понижено самочувствие. Разказът му вървеше като по вода, като че ли го беше повтарял много пъти преди това пред комисиите за условно пускане на свобода, пред различните социални работници. Вероятно беше го предлагал и на сестрата на жената, която беше убил.

Продължаваше и продължаваше. Съжаляваше за всичките си престъпления. Но какво друго му беше предложил животът? Той каза:

— Никога не ми беше дадена възможност да се реализирам.

Когато това последното се изсипа от устата му, Карп попита:

— Какво мислиш, че би могла да бъде реализацията ти?

— Кое?

— Твоят потенциал. Ако не беше ти се наложило да мошеничестваш, ако беше имал пари, какво щеше да направиш?

Ръсъл се замисли за момент. После каза:

— Художник. Винаги съм обичал да рисувам и да скицирам и подобни глупости. В пандиза правех много такива работи, например, когато бях в Лекс за сделки с наркотици… Казвали са ми, че имам талант.

— Все още ли рисуваш?

Ръсъл изпухтя.

— Да, на шибания под с парцала. Ти какво мислиш?

Карп вдигна рамене.

— Можеш пак да се заловиш с рисуване. Имаш много време.

При тези думи Ръсъл се наежи, дружелюбното му настроение секна.

— Каква полза ще имам от това? Вас ви интересува само едно, да избутате чернилката настрана. Каква полза?

— Никаква — съгласи се Карп.

— Ама все пак това правите, нали? И защо? Влизам в пандиза и мястото ми се запълва от петдесет други. Лоша работа.

— Ъхъ. Но това ми е професията. Това правя. А ти имаш право, работата е лоша. Хората не трябва да имат твоето детство. Аз не трябваше да си повреждам коляното. Сузън Уайнър не трябваше да умре на улицата с нож в сърцето. Животът е мръсна работа. От друга страна, трябва поне да се опитаме да го подобрим или да го напуснем така, че нашите деца да имат някакъв шанс да го направят по-друг, Господ да им е на помощ.

— И кое ще направи света по-добър? Това, че завинаги ще остана в затвора?

— Ами да — каза Карп, като че ли правеше откритие. — Ти повече няма да убиваш млади жени. Това не е много, но толкова можем да направим.

— Не съм убивал никого — каза Ръсъл едва ли не на себе си, почти очаквайки, че някой ще му повярва.

— Аха, и ако съдебните заседатели повярват на това, ти ще излезеш на свобода. — Той се изправи върху патериците си. — Утре имам много тежък ден. Трябва да вървя.

Ръсъл каза:

— Няма ли да ми дадеш някакъв шанс?

Карп се спря и като огледа внимателно Хоси, поклати глава.

— Там е цялата работа, Хоси. Тук няма нищо лично. Искам да кажа, че ако ти не беше престъпник, вероятно щеше да ми е много приятно да отида до съда с теб, да се шегувам и така нататък. Искам да кажа, не мисля, че си сатана или нещо подобно. Разбирам защо и как си станал какъвто си, историята на тъжния ти живот, всичко. Окей, разбирам, но каква полза от това? Това не ми носи успокоение. Някога някой беше казал: Да разбереш всичко, означава да простиш всичко. Чудесно. Аз те разбирам и ти прощавам. Може би някой ден нейното семейство ще може да ти прости. Но тогава какво? Деянията имат своите последици. Изпуснал си тухла, тя пада на земята. Не е възможен свят, където да няма някакъв физически ред. Съществува и морален ред, не много ясен, но съществува. Или може би ни се налага да си даваме вид, че мислим, че той съществува, за да можем всеки ден да осъмваме в леглата си. Не знам. Слушаш ли ме, Хоси?

Нищо.

— И още нещо: разбирането никога не ти помага да се оправиш. Вероятно то само ще ти причини болка. Представяш си го като някаква магия, която ще те измъкне от батака. Искам да кажа, че ми помагаш по някакъв начин. Всички мислим това, че като проявиш разбиране, помагаш на някого. Но защо? Може би, когато разберем, ще трябва да бъдем по-твърди, не по-меки. Може би от това ще излезе нещо.