Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (11)

11.

Нищо не можеше да повдигне духа на Карп повече, отколкото това, да бъде в съда. Това за него беше комар, момичета, хероин. Той огледа залата. На масата на защитата беше Милтън Фрийлънд заедно с един млад, приличен на църковен прислужник представител на Правната помощ, и обвиняемия Хоси Ръсъл. Ръсъл се беше подстригал и носеше очила. Приличаше на дякон.

Съдията, огромен мъж с тъмна кожа и големи вежди, вече беше заел мястото си, поглеждаше над очилата си с половинки стъкла и обсъждаше нещо с една чиновничка от съда. Името му беше Мартино и на Карп му беше особено приятно, че го вижда. Не би могъл да мечтае за по-добър съдия. Мартино познаваше закона, познаваше всевъзможните процедурни хитрини и не можеше да понася адвокати, които не знаят какво правят, към които според Карп Милтън Фрийлънд много вероятно се числеше.

Едно предварително разглеждане на дело е като репетиция за съдебния процес, оправяне на документи, акредитиране и т.н., така че същинският процес да може да протече гладко, ако изобщо има процес.

Разбира се, не присъстват никакви съдебни заседатели. От Карп се очакваше да представи своя доказателствен материал, както и официалния си свидетел и този от полицията, които да демонстрират пред съдията достоверността на доказателствата и надеждността на идентификацията на обвиняемия, като всичко това щеше да бъде поставено под съмнение от Фрийлънд.

Искане да не се разглежда въпросът за взетата от Ръсъл квитанция: основание — не съществува разумна причина за обиск. Съдията изслуша Фрийлънд и реши, че един полицейски офицер, който е намерил човек, отговарящ на описанието на беглец, който се е укривал под бойлер в сграда, където една дузина хора са го видели да влиза, е сам по себе си достатъчна причина. Искането се отхвърля.

Искане да не се разглежда случаят със синята риза и чантата и ножа. Но върху ножа имаше човешка кръв. Чантата беше на жертвата, синята риза, според няколко свидетели, е била на гърба на извършителя, обвиняемият я е идентифицирал като своя собствена. Искането се отхвърля.

Тук Фрийлънд направи възражение.

— Ваша светлост — каза той, — трябва да протестирам. Свидетелството, че синята риза е била на обвиняемия, е било изтръгнато при отправяне на обвинение и при отсъствието на адвокат. Било е продукт на несъобразен със закона разпит.

Съдията каза:

— Как така разпит, господин Фрийлънд? И капитан Челъм, и детективът Симела свидетелстваха, че изявлението на обвиняемия е направено доброволно. Попитал е за ризата си, донесли са му я и той я е идентифицирал като своя.

— Все пак това е подвеждащо и при това положение се създава впечатление, че обвиняемият е виновен — възрази Фрийлънд.

Става интересно, помисли си Карп. Той не води нормален диалог със съдията, а само се стреми да му досажда, но все му е толкова, той просто трупа възраженията си едно върху друго и се надява на грешка на противника, на внезапен едър улов.

— Как така подвеждащо? — попита Мартино, като веждите му се разтрепериха. — Той казва: Това е синята ми риза. И аз имам синя риза. Ти имаш синя риза. Такова потвърждаване на факт, че имаме тези ризи, не е подвеждащо и не ни кара да изглеждаме виновни. Изявлението на обвиняемия не е направено в отговор на какъвто и да е разпит, свързващ обвиняемия с престъплението, нито с каквото и да е друго изявление на обвиняемия. Искането се отхвърля.

Фрийлънд не изглеждаше никак смутен от тази гневна реакция. Карп трябваше да признае, че държането му в съдебната зала беше на висота. Силен глас, енергично присъствие.

Ново искане. Настояване да се остави без внимание миналото на обвиняемия на основание на Закона на Сандовал, според който един обвиняем не може да бъде подлаган на кръстосан разпит относно криминалното му досие, освен ако присъдите му не хвърлят светлина върху надеждността на обвиняемия като свидетел. Карп се изправи с мъка на краката си и петнадесетте присъди на Ръсъл бяха разгледани една по една. Съдията прие обирите и кражбите. Съдебните заседатели могат да знаят, че човекът е крал. При нападенията Фрийлънд започна спор, позовавайки се на доклад на юрист, който се занимава с условните пускания на затворници — обвиняемият изпадал в неконтролируеми изблици на гняв — когато Мартино го прекъсна рязко.

— Трябва ли да разбирам, че защитата настоява да се признае невменяемост?

— А… не, ваша светлост. Тя само обръща внимание на обстоятелства, които смекчават ефекта на присъдите на основание на надеждността на свидетеля.

Съдията наведе глава за момент, като че ли, за да си прочисти гърлото, и на чиновничката й се стори, че го чува да казва: Какви абсолютни боклуци, което беше невъзможно, а след това съдията изрече с висок глас:

— Или се настоява за невменяемост, или не! Оставям без внимание четири от присъдите: два случая на притежание на наркотици, носенето на смъртоносно оръжие и това получаване на крадени вещи. Останалото се запазва.

Изведнъж една мисъл навести Карп и тя го накара да почувства леко гадене, мисълта, че докладът, на който Фрийлънд се беше току-що позовал, беше написан от сестрата на мъртвата жена.

По-нататък Фрийлънд се обърна към свидетелите и започна да твърди, че процедурата по разпознаването е била твърде излишно насочваща и поради това не би могла да бъде почтена. Целта беше да се дискредитират идентификациите на двойката Дигби и Джери Шелтън. Съдията разгледа внимателно снимките. Всички участници в процедурата бяха черни и приблизително с еднакъв ръст и телосложение. Искането се отхвърля.

Същото сполетя и искането на Фрийлънд да се остави без внимание спонтанната идентификация, направена от собственика на кожарския магазин Джеймз Търнбул.

Фрийлънд направи възражение.

— Господин съдия, ако вие смятате да признаете показанията на този свидетел, на защитата следва да се признае правото да провери свидетелите от страна на държавата точно в този момент. Също така настоявам обвинението да ни съобщи имената и адресите на всички свидетели, които смята да призове.

Карп се изправи.

— Ваша светлост, държавата не е длъжна да предоставя имена и адреси на граждански свидетели. Изявленията на потенциалните свидетели не могат да се огласят съгласно Закона на Ню Йорк, раздел 240.20 от Закона, засягащ наказателното съдопроизводство.

— Благодаря, господин Карп — каза съдията. — Това ми е известно, но също така е вярно, че предшестващата практика в Ню Йорк дава на съдията на един процес широки пълномощия, които включват принудително огласяне, въпреки че свидетелите на държавата следва да бъдат принуждавани само в случай че се изтъкнат особено необикновени и изключителни обстоятелства. В състояние ли сте да изтъкнете подобно нещо, господин Фрийлънд?

— Ваша светлост, тъй като веществените доказателства по това дело нямат пряка или очевидна връзка с обвиняемия, показанията на идентифициращите свидетели са от изключително значение. Също така естеството на това дело — убийството на бяло момиче, това невероятно бързане да се подбере и обвини някой черен бедняк. Аз бих разтълкувал това като необикновени и изключителни обстоятелства, положително.

— Така ли? — попита Мартино. — А аз не бих, в рамките на насоките, за които подсказва случаят Държавата срещу Хвизд. Отхвърля се, що се отнася до огласянето.

Карп забеляза появата на странен израз по лицето на Фрийлънд, един нервен поглед, но обагрен с нещо пакостническо, както, когато някое момче се колебае дали да замери със снежна топка полицай. Фрийлънд заговори отново, уверено:

— Ваша светлост, позовавам се на случая Държавата срещу Блуу, Апелативен отдел, 1973. Съдът намери гледането на предварителното дело за неадекватно и неправилно проведено в смисъл че идентифициращите свидетели не са били призовани от обвинението и че съдът не е пожелал да позволи на защитата да провери свидетелите, що се отнася до първоначалните им показания пред полицията.

Блуу?, помисли Карп и изведнъж плувна в пот. Какво, по дяволите, беше Блуу? Той би трябвало да знае всичко относно всеки от случаите със свидетели на обвинението. Защитата на свидетелите имаше важно значение за спечелването на един процес — ако Фрийлънд можеше сега да докара всички граждански свидетели на Карп в съда, той би търсил слаби места, би се опитал да ги обърка, да намери противоречия в показанията, да ги насочи един срещу друг — това би било нещо много по-лошо от просто вземането на имената и адресите им.

Но Блуу беше мистерия. Освен ако… Той отново погледна Фрийлънд и изведнъж всякакво колебание го напусна.

— По дяволите! Пак се опитва. — Думите излязоха от устата му, преди да успее да ги задържи.

— Извинете, господин Карп, не можах да разбера това — каза съдията.

— О, съжалявам, господин съдия. Исках да кажа, че според мен решението на Апелативния отдел за случая Блуу е било отхвърлено от Апелативния съд.

— Господин Фрийлънд, вие четохте от апелативен меморандум? — попита намръщено Мартино. — Да? Окей, пет минути прекъсване. Спазвайте закона.

Изразът върху лицето на Милтън Фрийлънд имаше стойността на едномесечна заплата.

 

 

Пред Източна пета номер 525 пътното платно и тротоарът бяха задръстени от татуирани мъже в тениски без ръкави и кожени панталони, седнали върху големи лъскави мотоциклети Харлей. Те пиеха бира и вино от бутилки и имаха мъртвешки блед вид на уличното осветление. Крещяха и се блъскаха, като сграбчваха и целуваха по подобен начин облечени татуирани жени и правеха всички останали неща, които правят клубовете на мотоциклетистите, за да ги обичат и да се възхищават от тях, и всичко това под звуците на гръмка музика.

Те също така открито търгуваха с наркотици, въпреки обстоятелството, че Хари Белоу беше застанал от другата страна на улицата, облегнат на верандата на номер 528 и ги наблюдаваше. Или може би те правеха всичко това, защото Белоу беше там.

Той не обръщаше внимание. Нямаше намерение да се влияе от наличието на наркотици, но държеше тези хора да знаят, че е там и че ги наблюдава.

Нещо бързоподвижно и светло се появи в периферното му зрение. Това беше едно слабо момиче на около десет години, облечено доста странно, с накъсан булчински воал и розова дантелена рокля. Тя беше преминала много бързо покрай верандата, за да говори с някаква пуерториканка. Жената беше с боядисана с руси кичури коса и носеше розови шорти, шнур с пайети и сандали. Беше облегната на паркирана кола и пиеше в компанията на няколко облечени по подобен начин пуерториканки.

Момиченцето спореше с жената. Гласовете им станаха пискливи. Белоу не разбираше много испански, но се досети, че двете са майка и дъщеря и че майката искаше момичето да се прибере в къщата, а момичето искаше пари, за да слезе по Авеню А и да си купи сладолед.

Чу се шамар, много здрав. Момичето изпищя, като мишле, затиснато от капан. Порой от удари. Булчинският воал се накъса. Хленчейки, детето го насъбра и влезе тичешком в къщата. Жената с пайетите се засмя и поднови разговора си с нейните посестрими курви.

Белоу се загледа в жената. Той си спомни добре за нея, от апартамента й се виждаше добре номер 525, беше я разпитвал два пъти. Тя принадлежеше към племето нищо не видях. Белоу се опита да измисли нещо, за да й причини някаква неприятност.

Той продължи да наблюдава бандата отсреща на улицата. От съседна сграда излезе млада жена в светлозелен гащеризон и шалче, която отиваше някъде за нощна смяна, и се насочи на запад по Пета улица. Когато видя какво става, тя се спря и прекоси улицата.

Един от мотоциклетистите я забеляза и се затича след нея, смеейки се. Той я обгърна с тежката си ръка и се опита да я целуне, но тя се измъкна и побягна. Хари реагира със засилване на вниманието си и обхвана с ръка дръжката на револвера си.

Мъжът забеляза движението му и излая нещо, след което се върна при другарите си. Те започнаха да го насъскват и да му приписват с цветист език хомосексуални качества.

Белоу тръгна след младата жена надолу по Авеню А. По никое време той телефонира на Марлийн.

Тя беше свикнала Хари да й се обажда в най-необичайни часове. През последните дни бебето беше толкова раздразнително, че и без друго нямаше достатъчно време за сън.

— Не е Аванян — каза той направо, когато тя вдигна слушалката.

Все пак тя се почувства малко неудобно.

— Това нов поздрав ли е, Хари? Харесва ми. Нека не се казва Здравей, Марлийн, съжалявам, че те безпокоя. Нека започваме с Не е Аванян след отговора на другия.

— Братът посети болницата Сент Вииз — продължи Хари, игнорирайки думите й.

— Не мога да разбера, Хари. Това е жената, която е предприела пътуването и се е върнала. Реших, че си успял да установиш това.

— Това е жената, която е отишла, но жената, която е отишла, не е Аванян.

— Хари, какво можеш да кажеш за кредитната карта? Откъде е дошла тя?

— Става въпрос за татуировките. Трябваше да се досетим. Умът ми работи лошо.

— Какви татуировки, Хари?

— На момичето в болницата — жената. Аванян не е имала никакви татуировки, доколкото това е известно на брат й. Но жената в болницата имаше. Няколко. Това е характерно за жените, които се движат с Вини и приятелите му.

Марлийн никак не обичаше да изпада в смешно положение. Тя се опита да приведе в ред мислите си.

— Окей, значи, ако не е била Аванян, била е някоя, която поне е притежавала нещо от вещите на Аванян или е познавала някого, който е притежавал, и ако тя също е била свързана с бандата, това означава…

Какво означаваше? И тогава тя се сети и изпита студена тръпка.

Преди да може да каже нещо, Хари я изпревари.

— Джейн Доу е Габриел Аванян. Тя е живеела в този квартал. Вървяла е по улицата през нощта и са я грабнали. Снощи видях подобно нещо.

— Просто така?

— Да, разбира се. Какво ги е грижа? Жената от болницата трябва да е задигнала багажа с кредитната карта и билета, заминала е и е имала малка ваканция. Дизнилънд, Лос Анжелис. Вини и другите вероятно не са харесали много тази работа. Тя сигурно е прахосала пет-шест хиляди. После глупачката се е върнала и те са я намерили и са я пребили. Бихме могли да потвърдим, че е Аванян, с помощта на идентификация на зъбите й. Първата ми грижа е да се заема с това. — Той направи пауза. — Все още не разполагаме със свидетел. Можем да им нападнем внезапно свърталището.

Марлийн се замисли за момент. Можеше ли да получи заповед за арест на основание на това, че някакъв свидетел е забелязал два силуета върху един покрив, и на една щура теория? Може би. Ами тогава какво ще стане, ако в апартаментите, заети от бандата, намерят доказателствен материал, свързан с жертвата? Негодниците биха могли безкрайно да играят на никой нищо не знае или той го направи. Вероятно през тези места минаваха транзитно много хора. Без показания на очевидец или признание не можеше да се говори за солидно дело.

Тя се канеше да сподели тези свои съображения с Белоу, когато той каза:

— Снощи видях твоята малка приятелка. Принцесата.

— Така ли? Къде?

— До една къща срещу негодниците. Живее там. Майка й е проститутка. Държеше се много грубо с детето.

В ума на Марлийн настъпи мигновено прояснение. Ангели, които падат от небето и се смачкват. Трябваше да е това.

— Тя живее на другата страна на улицата, срещу мястото, където е станало убийството? Като се вижда цялата улица?

Той улови особения тон на гласа й.

— Да. Какво има?

— Тя е видяла, Хари. Тя е нашият свидетел.

— Свидетел? Едно парцаливо дете?

— А ако е видяла, много вероятно е да е видяла и майка й.

— Вече я питах. Никакъв резултат.

— Да, но тогава не сме знаели. Сега знаем! Намери я, Хари. Изцеди я.

 

 

На следващия ден Консептион Перес се оказа много удобна за изцеждане. Повечето проститутки са такива. След като получи гаранция, че полицията ще й намери друго място за живеене, тя призна, че заедно с дъщеря си е видяла как Вини Богулусо грабнал Габриел Аванян на улицата, вдигнал я като кукла и я пренесъл в къщата си, като през това време Ерик Ритър и Дуейн Уомрат и няколко други още, които не може да идентифицира, са се заливали от смях. Един час по-късно тя видяла как хвърлят жената от покрива. Видяла също как тримата мъже, застанали на резервната противопожарна стълба на шестия етаж, са се опитвали да уринират върху тялото долу на улицата.

Марлийн хвърли поглед върху официалния формуляр с въпроси и отговори, който предаваше съдържанието на разговора й с Перес, след като Хари беше приключил с нея.

— Смятам да ги прибера и тримата. Нека свършим това още сега. Кого смяташ да вземеш със себе си?

— Ще се справя сам.

Тя го погледна, за да разбере дали не се шегува. Такова нещо би я изненадало. Хари не си падаше много по шегите. Той не се шегуваше.

— Хари, тези момчета са опасни.

— Когато имат пред себе си момичета — каза той.

 

 

Той отиде до Пето управление, откъдето взе кола и шофьор, и след това се отправи към Пета източна улица номер 525. Беше девет и тридесет сутринта. Хари каза на шофьора да чака в колата и влезе в къщата сам. Бандата заемаше първите два етажа. Апартаментите на горните етажи бяха или изоставени, с разкъртени врати и инсталации, или служеха като временно обиталище на приходящи наркомани и бегълци от закона.

Той почука на издрасканата врата на апартамент 1-С, и при това не спря да чука в продължение на три минути. Хората вътре не бяха ранобудни. Сърдит глас изкрещя:

— Кой е, по дяволите?

Хари изкрещя на свой ред:

— Хари Белоу. Отваряй!

Ритър отвори вратата. Беше облечен само със сиви шорти и увиснала тениска. Той видя Хари и очите му се разшириха. Докато поемаше дъх, за да издаде предупредителен вик, юмрукът на Хари се стовари здраво в слънчевия възел и той се строполи. От гърлото му се чу само задушен хленч. Хари му сложи белезници и го подкара пред себе си, без да среща съпротива по коридора, после по улицата и накрая го натика в задната част на колата.

— Имай грижата да бъде кротък — нареди Хари на изумения млад полицай. — И още нещо, мога ли да взема твоите белезници? Взел съм само един чифт.

Шофьорът му ги даде.

— Сигурен ли си, че не ти трябва подкрепление? — попита той.

Хари поклати глава и се върна в къщата.

Той намери Вини в задната спалня на 1-С, легнал на един матрак с момиче. В стаята имаше купчини от мръсни дрехи, нов телевизионен приемник, червена стоманена кутия за инструменти, мотоциклет в разглобено състояние и близо до матрака къса ловна пушка.

Когато Хари влезе в стаята, Вини каза:

— Какво, по дяволите, търсиш, свиньо?

Хари каза:

— Стани, Вини. Да вървим.

— Не отивам никъде с теб — измърка Вини, като погледът му се насочи към пушката.

— Мен гледай, Вини, не пушката. Пушката не ти трябва. — Гласът му беше спокоен, сякаш поучаваше дете идиотче.

Вини се загледа в лицето на Белоу, в очите му. Това беше едно откровение. Вини никога не беше виждал лице, което не съдържа никакъв страх, даже когато погледнеше в огледало, а той беше познавач; хората се бояха от Вини Богулусо. Този човек не се интересуваше много дали ще живее, или ще умре и съвсем сигурно му беше напълно безразлично дали Вини ще живее, или ще умре. Върху това лице Вини видя изрисувана собствената си смърт.

Той облиза пресъхналите си устни.

— Хей, за какво е това?

Хари каза:

— Стани, Вини. Без глупости.

— Искам да се облека.

— Облечи се бързо.

Вини се колебаеше, после се изправи тромаво, като използваше одеялото, за да се прикрие, откривайки по този начин момичето, което изпищя и го наруга. Вини я срита и й каза да си затваря човката, при което откри себе си.

Вини отиде в един ъгъл и си облече джинси, тениска и се обу, а Хари му сложи белезници и го изведе навън.

 

 

Белоу ги настани в килии в Пето управление и им прочете правата. Никой от двамата не поиска адвокат. Известно време той говори с Вини, но Вини беше възвърнал част от дързостта си и не показа желание за някакво сътрудничество. Това беше без значение. Ерик Ритър щеше да пропее. Неговата твърдост не превъзхождаше в дълбочина многобройните му татуировки. Хари му обясни, че го очаква затвор, но какъв точно, къде и колко време, зависеше от това, дали ще сътрудничи или не. Той посочи разни неща, които биха могли да сполетят едно слабовато бяло момче в Атика само за няколко часа, особено такова, което има голям железен кръст и свастика, татуирани на гърдите си. Предложи на Ерик да си помисли за петнадесет такива години.

Следобед Марлийн пристигна в управлението.

— Как върви работата? Виждам, че все още си здрав и читав.

Хари каза:

— Ритър е вече горе-долу готов.

— Да вземем стенограф. — Марлийн беше решила да не поема обвинението по убийството. Не разполагаше с необходимото време, това можеше да направи някой от хората на Карп. Но искаше да проведе първия разпит, за да може по този начин да закръгли разследването си. Искаше и да си опита силите срещу Вини.

Отидоха заедно със стенографка полицай в стаята за разпити, където се намираше седнал Ерик Ритър. Изглеждаше сепнат при влизането на Марлийн, която се настани срещу него. Тя се представи, обясни какво е положението, идентифицира всички за стенограмата и предложи да намери адвокат за Ритър.

Той изсумтя:

— Не ми трябва адвокат. Не съм направил нищо.

— Окей, Ерик, нека започнем с това, което се случи вечерта на тринадесети март тази година. Ти седеше с приятели на верандата на Пета улица, номер 525.

— Да. Забелязахме онази женска, която вървеше по улицата към нас. И Вини, той тръгва…

— Извинявай, това е Винсент Богулусо?

— Да, Вини Гини. И така, Вини тръгва. Ще шибам тази. И така, всички ние, ние отиваме. Казваме, че не му стиска и така нататък. Когато тя минава, той я грабва и я завлича в къщата.

— Какво се случи после?

— Ами, вкарва я в апартамента, стиска я силно и тя трябва да е припаднала или нещо такова. Всички отиваме, за да видим какво смята да прави. Всички сме се събрали до вратата на стаята на Вини. Бях, значи, отзад. Вини искаше всички да гледаме. Даже кучките. Евелин, тя му крещеше на Вини и той я удря два пъти и тръшка вратата.

— Коя е Евелин?

— Евелин. Главното гадже на Вини. Или беше. Затуй тя отмъкна нещата и духна. Беше много ядосана. И пияна или беше упоена от наркотик, защото иначе никога нямаше да направи така.

— Това е жената, която е била пребита миналата седмица?

Ритър се закиска.

— Да. Тя взе чантата на женската от улицата. Шибаната кучка прати на Вини картичка от Дизнилънд. Той, значи, пощуря. Заради кредитната карта. И билета. После побърканата кучка се връща, ако можеш да повярваш.

— Окей, нека се върнем на нощта на тринадесети. Вини е в стаята с жената, която е отвлякъл. Какво се случи?

— Ами, след малко той излиза и пита дали някой иска да опита. Дотогава я беше вързал. Натъпкал шортите си в устата й. Всички я обработиха.

— Включително и ти?

Пауза.

— Да, ами, всички участваха.

— И после какво?

— Ами, дотогава вече Вини беше пил доста вино. Това беше няколко часа по-късно. И казва: Хей, хайде да хвърлим тази путка от покрива. И я хвърли.

— Съвсем сам?

— Да, ами, мисля, че Дуейн му помогна. Това не помня много добре. Бях изморен.

— Говориш за Дуейн Уомрат, така ли е? Знаеш ли къде можем да го намерим?

Повдигане на рамене.

— Той е наблизо. Чух, че живее с някаква женска в апартамента.

— Добре. На покрива. Вини и Дуейн отвеждат жената горе. Имаше ли някой друг наблизо?

Поглед встрани.

— Всички бяхме горе.

— И всички гледахте как я хвърля?

— Мисля, че да.

— И по това време тя беше жива?

— Мисля, че беше. Беше много бита, но мърдаше, когато той я хвърли. После Вини и Дуейн и още няколко се изпикаха, като се мъчеха да я уцелят.

Още няколко въпроса за побоя, нанесен на другата жена, на който Ритър също е присъствал отблизо, и с това интервюто приключи. Отведоха го обратно в килията и докараха Вини Богулусо. Марлийн премина през обичайните формалности набързо и монотонно. Вече не се интересуваше чак толкова от Богулусо. Той беше в ръцете й.

Вини погледна към Хари Белоу и бързо отклони погледа си. Погледна Марлийн и се ухили. Имаше огромни, разположени на голямо разстояние един от друг зеленикавожълти зъби. Марлийн не можеше да не си помисли за отпечатъците от ухапване върху двете жертви и за това, колко лесно би било да се представи едно убедително сравнение като доказателствен материал. Тя се замисли за това, защото предпочете да не мисли за последните часове на Габриел Аванян.

— Какво гледаш, ма, путко?

Марлийн забеляза, че Хари се раздвижи и го улови за ръката, като извика:

— Не, Хари!

Стенографката вдигна сепнато главата си от машината.

— Трябва ли да пиша това?

— Не — отряза Марлийн, — и мисля, че вече можеш да си вървиш. Съобщи, че сме свършили. Освен ако Вини не поиска да направи някакво изявление. Искаш ли да направиш изявление, Вини? Например за това, как си отвлякъл, изнасилил, измъчвал и убил Габриел Аванян през нощта на тринадесети март на Източна пета улица, номер 525?

— Не съм направил нищо и няма да кажа нищо.

Стенографката излезе. Марлийн каза:

— Това е много лошо, защото твоето приятелче Ерик ни разказа всичко. Според него всичко от началото до края е било твое изпълнение.

— Тогава той лъже.

Марлийн събра папките си и стана. Двама огромни полицаи се появиха на вратата.

— Окей, Хари, този да върви обратно в килията. Обвиненията са убийство втора стенен, изнасилване първа, нападение първа, отвличане — по случая Аванян. По-късно ще го обвиним по случая с приятелката.

Тя погледна Вини в очите и пое дълбоко дъх. Той й се хилеше нахално.

— Ще умреш в затвора, Вини — каза тя делово. — Ти никога, никога вече няма да се разхождаш по улиците, да караш мотоциклет, да докоснеш жена, да изпиеш чаша бира. На колко си, на тридесет? Би могъл да живееш още четиридесет години. Това прави почти шестнадесет хиляди дни. И това е така, защото ще направя всичко необходимо, за да не излезеш никога. При всеки случай, когато стане дума за условно пускане, до твоята смърт или до моята, аз ще бъда, където трябва. И ще кажа точно по какъв начин е умряла Габриел Аванян.

Вини се изправи бързо. Лицето му беше бледо. Белоу и двамата полицаи се надигнаха от местата си.

— Да пукнеш, курво! — изкрещя той. После се хвана отпред и заклати бедрата си напред-назад. — Ще ти разцепя изсъхналата путка!

Полицаите го сграбчиха. По устните му се появи пяна, докато продължаваше да бълва неприличните си закани.

Беше забележително, че при целия този шум гласът на Хари можеше да се чуе съвсем ясно. Той каза:

— Марлийн. Причината да говори по този начин е, че има много, много мъничка пишка.

Марлийн изпухтя, после се закикоти, а после избухна в гръмотевичен смях.

— Не се ли шегуваш, Хари? Колко малка? — Полицаите също се смееха, даже когато надяваха белезниците на съпротивляващия се и крещящ Вини.

Белоу направи фигурка с палеца и показалеца си с разстояние помежду им инч и половина. Всички продължиха да се смеят. Всички, освен Вини.

Отведоха го. Сега вече той не буйстваше чак толкова. Изглеждаше, че е загубил много пара. Марлийн го изпрати с поглед и каза на Хари:

— Интересно. Вероятно ще му бъде съвсем не зле в Атика. Ще има малка банда и уважение и голямо количество изплашени слабаци, които ще изнасилва и измъчва. Три манджи и легло. Наркотици. Не е честно. Ще е честно, ако още сега го набутаме в някоя шахта, пълна с гниещ боклук и плъхове и го застреляме в главата и го оставим на кучетата и плъховете. — Тя потрепери. — Господи, какво говоря!

— Това може да се уреди — подметна Хари.

Тя го изгледа строго, а след това го перна игриво по ръкава.

— Ах какъв си! Много си лош, Хари. Отприщваш всичките ми най-зли сицилиански инстинкти.

— Да отидем на кафе?

— Не, благодаря, трябва да се върна на Сентър Стрийт и да оправя тези работи, а после да взема Луси — и тогава! — и тогава искам една дълга, бавна, гореща вана. Не че е вероятно да успея да цамбурна, преди шибаните полунощни часове.

 

 

Карп подскачаше на патериците си, движейки се надолу по един влажен коридор на Гробницата. Мястото за лишаване от свобода в Манхатън, ако трябва да се посочи официалното му име, е разположено непосредствено до съда. По същество то е същата сграда, свързана със съда чрез множество коридори, с цел обвиняемите да могат бързо да се отвеждат от килията в съда и после обратно.

Карп се канеше да вземе душ в банята на тъмничарите. Правеше това всяка вечер след работа, след като най-напред увиваше внимателно протезата си и я слагаше в торба от онези, с които работят в химическото чистене. Той окачи костюма, ризата и връзката си на една закачалка, сложи обувките си в една спортна чанта и по фланелка и шорти и с една гуменка се повлече обратно към офиса си, като държеше в зъбите си куката на закачалката, а връвта на чантата с палец.

Изглеждаше и се чувстваше смешен. Хрумването да живее в офиса беше глупаво, но след като беше взел това решение. Карп се чувстваше задължен да продължава. До процеса оставаха не повече от две седмици.

Той си взе душа, сам в изпълнената с пара стая. Душът се използваше само при застъпване на новата смяна и Карп внимаваше да не го използва в тези часове. Тъкмо си обуваше шортите седнал на една пейка, когато чу зад себе си някакво тракане.

Беше един от хората, които почистваха. Карп придърпа шортите си и завърза връвта. Вкара крака си в гуменката, при което бутна патериците си и те се плъзнаха върху мокрото място и паднаха на пода. Карп тежко се отпусна на пейката и изруга.

Чистачът остави кофата си, вдигна патериците и ги подаде на Карп. Карп вдигна глава и усмивката замръзна на лицето му. Беше Хоси Ръсъл.

Карп се изкашля и каза:

— Благодаря.

Ръсъл кимна. Последва тишина, като се чуваше само шумът от водата в тръбите и от по-голямо разстояние непрекъснатият хор от гласове на хиляди затворници.

Ръсъл не носеше очилата си. Беше облечен в оранжева затворническа униформа с надпис чистач, изрисуван на гърдите и на гърба. За момент на Карп му стана чудно, че са натоварили Ръсъл с тази длъжност, но след това се досети, че никой не е по-подходящ от него, след като беше прекарал две трети от съзнателния си живот зад решетките, познаваше съвършено живота в затвора и никога не беше създавал дори най-малката неприятност на пазачите си.

Ръсъл наруши тишината:

— Да имаш една цигара?

— Не, не пуша. — След което, за своя собствена изненада, Карп добави: — Мога да ти донеса. Тук съм всяка вечер по това време.