Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (12)

12.

— Роулънд — започна Карп на следващата сутрин, — даже ти трябва да признаеш, че онази история с ООН все по-малко и по-малко прилича на терористично престъпление. — Бяха в офиса на Карп и се опитваха да водят професионален разговор за последните развития по случая Томасян. Справяха се не зле. Карп беше раздразнителен, а Хъркейни намръщен, но до насилие в буквалния смисъл не се стигаше.

— Защо? Не виждам как цялата тази мръсотия, която ти и Нанси забъркахте, може да се отрази на делото срещу Томасян, макар и в най-малка стенен.

— Роулънд, тънкостите се крият в контекста. Съществува такова нещо като разумно съмнение — обясни уморено Карп. — Нека огледаме положението. Най-напред откриваме, че Габриел Аванян е убита вечерта в деня на убийството, като това е можело и да не стане. Това слага край на теорията, че е била замесена в някакъв арменски заговор.

— Била е. Томасян не го отрича.

— Какво?

— Когато влязохме и му съобщихме, че приятелката му е мъртва, той каза, че тя е ходела до Северна Калифорния, за да събира пари за каузата. Там има много арменци.

— Каква кауза?

— Откъде да знам? — изръмжа Хъркейни раздразнено. — Нещо, свързано с неговата тайна армия. Той не се разпростря по тази тема, а аз не оказах натиск.

— Как прие новината за убийството на момичето? — попита Карп.

— Беше доста потресен. Разбира се, може би поради това, че пропадаше алибито му.

— Във всеки случай — продължи Карп, — ти все още търсиш другия участник в нападението, който, като че ли се е изпарил. Съществува още едно слабо място. Ти очакваше, че Томасян ще се огъне в затвора и ще издаде партньора си, но това не стана. Това ме кара да мисля, че не е имал партньор, след като не е бил там. Същото ще помислят и съдебните заседатели. Не, почакай, нека да довърша. Остава въпросът с парите. Турчинът от ООН казва, че става дума за специален фонд за изкупуване на антики. Но Родригес, ченгето, което се занимава с изкуство, казва, че не е вероятно турците да правят това и че никога не е чувал Ерсой да е купувал художествени предмети на черния пазар. И най-накрая ние знаем, че съществува връзка между Ерсой и Кербусян. Ерсой му се е обаждал от офиса си в мисията в ООН много пъти през последния месец, преди да бъде убит. Това е една връзка, която не сме обяснили и която Кербусян много държи да остане скрита. Когато твърдеше, че не знае за парите на Ерсой, той лъжеше.

— Откъде знаеш това? — попита Хъркейни предизвикателно.

— Просто така, знам. Освен това бих искал да зная защо двама умни мъже говорят за турци във връзка с операция по кражба в летище.

Хъркейни поклати глава уж печално.

— Не знам, Бъч. Струва ми се, че съжителството ти с Марлийн започва да размеква мозъка ти. Нищо от това, което ми разправяш, няма общо със случая. Съсредоточи се внимателно! Колата на Томасян, палтото на Томасян, заплахите на Томасян срещу турците, колекцията от оръжия на Томасян. Това е случаят. Кой се интересува от това, че жертвата се е обаждала на друг арменец? Можел е, ако ще, да се обади и на папата. Същото е и с парите. Не съществуват доказателства, че парите имат нещо общо с престъплението. Да си спомняш за някакви доказателства? Ти мислеше, че парите са особено важни. Хей, ето едно обяснение. Турците се занимават с изкуство, Кербусян се занимава с изкуство. Дискутират, търгуват, може да е така, нали? Няма значение дали е така, или не. Това не влияе на случая.

— Случаят има слаби места, Роулънд. Защитата ще те събори.

— Хващаш ли се на бас?

Последва пауза, през която всичко замря, освен водовъртежа в мозъка на Карп и след малко каза:

— Да, хващам се, пет хиляди ще означава, че Арам Томасян няма да влезе за убийство на Мехмет Ерсой.

Хъркейни изпухтя силно учуден.

— Шегуваш се.

— Нищо подобно. — Карп надраска върху лист хартия изявлението си и го сложи на масата пред Хъркейни. Беше написал: Дължа на Роулънд Хъркейни пет хиляди долара, ако и когато Арам Томасян бъде осъден за убийство на Мехмет Ерсой. И се подписа и прибави датата.

Хъркейни прочете бележката и погледна много отблизо Карп, като в очите му се забелязваха силно осветени точици.

— Ти, кучи сине — изсумтя той, — ти изглежда знаеш нещо.

Карп вдигна ръка в поза, като при полагане на клетва.

— Заклевам се, Роулънд. Ти знаеш абсолютно всичко, което знам и аз. И, съгласно нашето споразумение, имаш от мен цялата истина. И нека Бог ми помага.

— Тогава как, по дяволите, можеш да се обзаложиш за пет хиляди долара? — попита Хъркейни с много сериозен глас. — Ти нямаш тези пари.

— Не, но ти ги имаш, поради което аз нямам нищо против да ти ги взема. Ти скочи върху този човек, защото имаш инстинкт на убиец и това е много хубаво, но не ти е лесно да спориш сам със себе си, като си задаваш въпросите, които ще ти зададе защитата, и като се опитваш да навредиш на собствения си случай. Когато великият Роулънд реши, че трябва да признаеш вината си, най-добре е да си признаеш. Но Томасян не си признава. Защото той не го е извършил. Що се отнася до това, откъде знам: знам, защото знам. Аз мога да помириша кога един случай е наред и кога не е. Защото съм най-добрият, Роулънд, а ти си вторият след мен. Това е всичко.

Лицето на Роулънд почервеня като тухла, а мускулите на челюстта му се издуха като лимки. Той надраска своята част от договора в долната част на листа, скъса го на две по средата, подаде го на Карп и излезе, без да каже дума.

 

 

— Какво си направил? — изпищя Марлийн.

— Всичко е окей, Марлийн, ще бъде чудесно. — Карп спокойно отхапа от сандвича с наденица, който тя му беше донесла.

Марлийн мушна пластмасовата лъжица в кофичката си с кисело мляко и удари с чашата по бюрото. Пръски от Данон обсипаха клетвената декларация.

— Какво искаш да кажеш с това, че всичко ще е наред? — каза тя с писклив глас. — Как си могъл да постъпиш толкова глупаво? И без да ми кажеш? Как си могъл да поемеш такъв риск, когато се опитваме да купим тавана и да заплатим за операцията? На всичко отгоре е неетично! Двама прокурори се обзалагат за изхода на дело за убийство! Ако това се разчуе, и двамата може да бъдете лишени от права. На брадичката ти има чер пипер.

Карп се избърса с тънката хартиена салфетка.

— Няма да се разчуе. Роулънд ще си плати и веднага ще остане без памет. Ти мислиш, че ще иска някой да разбере, че съм го метнал? И ние няма да казваме. Така че проблем не съществува.

— Съществува един проблем, Айнщайн. Томасян може да влезе в затвора въпреки всичко.

— Няма начин. Няма начин, защото ще открием и ще осъдим истинските убийци.

— Толкова ли си сигурен?

— Разбира се. — Той й се ухили. — Имам теб, нали? Винаги ме обвиняваш, че нямам доверие в теб и в идеите ти. Ти беше тази, която първа подуши, че не е Томасян, ти извлече онази информация от човека от ООН и ти ще откриеш този, който наистина е извършил убийството. Аз съм един инвалид. Налага се да поемеш знамето от немощните ми ръце.

Тя го гледаше втренчено, лицето й изразяваше последователно цяла поредица от чувства.

— Страшен си. Само ти можеш да ни вкараш с Роулънд в такава корида.

Карп се засмя и отправи поглед нагоре.

— Мили Боже, какво искат тези хора?

Засмя се и тя.

— Окей, умнико, какъв е следващият ни ход?

— Дръж се за изкуството. Интересувай се за какво са се споразумели Кербусян и Ерсой. И разбери нещо за измамите и фалшификациите на художествени предмети. Това трябва да е. Някой го е убил, защото е щял да развали някаква мошеническа схема. Това, или заради някаква скъпоструваща дрънкулка, която е била заменена с друга или открадната.

 

 

Марлийн се хвана за изкуството. Тя събра бележките, които беше си водила в ООН, и останалите материали и отиде на посещение при В.Т. Нюбъри. Стаичката му се намираше на осмия етаж и представляваше типичен пример за работно място на помощник областен прокурор, което по-скоро напомняше, въпреки че беше направил известни подобрения, преградено за угояване на телета пространство. Имаше собствени мебели: бюро в стил Шерътън, настолна лампа Тифани със синьо и кремаво стъкло, малко поизносен, но автентичен ориенталски килим на пода, подписана, т.е. истинска картина от Матис и една подправена, но не лоша сцена от улица Утрило на стената.

— В.Т. — каза тя, настанявайки се удобно в плетения люлеещ се стол, който той държеше в офиса си за посетители, — нека поговорим на тема изкуство. Разкажи ми това-онова.

В.Т. вдигна глава от каталога, който изучаваше.

— Постмодернизмът е мъртъв, ако можем да приемем, че изобщо някога е съществувал.

— Остави това. Кажи ми какво правите с Родригес. Кажи ми за фалшификациите.

— О, това ли! Това не води до нищо. Както си спомням, Реймън ти казваше у Соколоф, че фалшификациите в изкуството могат да бъдат много трудно демонстрирани. Жертвите изпитват затруднение и поради това изпиват горчивата чаша, без да се оплакват. В случай че наистина се оплачат, търговецът се усмихва и си взема обратно стоката, а на следващия ден тя се опакова и се изпраща със самолет в Тайван или Бразилия. Просто се продава още веднъж. Никой не може да докосне с пръст търговеца, той просто действа по маниера на един Богарт.

— Моля?

— Като Богарт в Казабланка. Когато Клод Рейнз го пита защо е дошъл в Казабланка, той казва: Дойдох заради водите. За здравето си. След което Рейнз казва: Но в Казабланка няма води. Казабланка е в пустинята. А Богарт казва: Бил съм зле информиран. Търговецът е получил произхода и мненията си от някой гуру от някаква художествена школа, с когото е в договорни отношения. Той е спокоен. Единственият начин, по който можеш да го хванеш натясно, е да имаш солидни доказателства, че той знае, че дадено произведение на изкуството е всъщност фалшификат, ако е поръчал на някой наемник от Сохо да измайстори нещо уж от Сезан. Това представлява измама от клас Е. Или ако разполагаме с доказателство, че дадено произведение е откраднато и че търговецът знае за това. Но даже и тук не съществува пълна сигурност. Не е като човекът да има петдесет нагорещени телевизора в задната стая. Освен ако търговецът наистина е организирал кражбата, което се случва изключително рядко, той обикновено се позовава на закона за незаконно притежание, според който деянието се класифицира като не много сериозно нарушение.

— Тогава каква е целта? Целта на това, което Родригес и ти правите? — попита Марлийн.

— Целта са бандите. В наше време една измама не е солова операция. Не са много хората като Ван Меегхерен, който имитира Вермеерз на своя глава. Сега говорим за международна дейност, в която участват групи, съставени от десетки хора за всяка голяма измама. Това е голяма конспирация. Ето защо Родригес работи в много тясно сътрудничество с Интерпол и с хората, които имат дейност като неговата в големите художествени центрове. Идеята е да се разбере конспирацията ида се подбере наведнъж цялата банда — майстори, дилъри, посредници, всички, да се затворят работилниците и да се пипнат парите. Това е най-важното нещо.

— Това е твоето поле на дейност — забеляза Марлийн.

В.Т. беше специалист, може би специалист номер едно в Ню Йорк по онова време по въпроса за това как хората се разпореждат с придобитите по незаконен начин печалби. Той се усмихна и направи жест на неодобрение.

— Това и авторитетните ми познания в областта на италианското изкуство от петнадесети век. Но при сегашния случай нямам резултати. Реймън много се дразни от това.

— Как така?

— Не познаваме продавача — това на първо място. Соколоф води тайна търговия и ние не сме в състояние да покажем, че знаем, че в действията му се съдържа измама, и поради това не можем да му окажем натиск и да го заставим да се откаже. Единственото нещо, което той ще каже, е, че стоката пристига от Турция. Това е другият проблем. Турските власти не ни сътрудничат достатъчно.

— Понеже не се интересуват от антики? Както каза Родригес?

В.Т. издаде напред устните си и изправи глава — израз на учтиво несъгласие.

— Хмм. Що се отнася до това, мисля, че участват различни фракции. Мисля, че вероятно на някои турци им е все едно, или че биха желали да забравят за предишните обитатели на Анадола, точно както казва Реймън. Мисля, че други, когато изобщо си дадат труд да размислят върху това, гледат с отвращение на ограбването на страната си. В края на краищата това богатство се намира там, сега то принадлежи на тях, без значение кой го е създал. Не съм сиукс, но ако пристигнат някакви турци и започнат да задигат индиански художествени предмети, това може да ме разстрои. А освен всичко има хора, които просто гледат как да припечелят някой долар. Туризъм и прочие.

— Но мислиш ли, че поне е правдоподобно този човек, Ерсой, да е купувал откраднати предмети, които да се върнат в Турция.

— Правдоподобно. Да, поне правдоподобно?

Марлийн нямаше особено желание да чуе това. Искаше й се по някакъв начин Ерсой да е вършил измами, но съзнаваше желанието си, поради което се пазеше, да не би да се повлияе от този поглед на нещата.

— В.Т., мисля, че би трябвало заради мен и Бъч да се занимаеш с някои от тези предмети. Историята е дълга. Разполагаш ли с една минута време?

— Да, в моята служба животът е безгрижен и спокоен. Говори.

Марлийн му изложи накратко историята на разследването на убийството на Мехмет Ерсой, като включи и наученото от нея и Хари Белоу в турската мисия. Малко след като беше започнала, В.Т. извади един бележник и започна да си води бележки.

— Наистина е очарователно, Марлийн — каза той, когато тя свърши. — Особено онова за брата в Турция. Археолога. Семеен бизнес, може би. Ти спомена за някакви писма от брата. Бих ли могъл да се запозная с тях в превод?

— Да, разбира се, ще ти ги доставя. Мислиш ли, че в тях може да има нещо?

— Да, тази работа има приятен аромат. Необходимото при тези фалшификации, когато става дума за автентичност, е една правдоподобна история, според която имаш достъп до добра стока или открадната от музей, или намерена. Алфредо Капа например.

— Кой беше…?

— Това беше преди четири години. Капа разпространи сред римския пазар, че е открил място с етруски гробове и че го крие от властите. Той задвижи сто и осемдесет предмета само за една седмица, като всички те, разбира се, бяха имитации. Като знаят, че могат да се сдобият с нещо, което не притежава никой друг, някои колекционери не могат да устоят. Елементът на незаконност само добавя известна пикантност. Но в този случай имаме уж законно действащ дилър, който открито работи със стоката си, поне с част от нея.

— Може би има още нещо?

— Да, сигурен съм. Откритият пазар просто нагрява наддаването. Отиваш при някой, който не е успял да купи някаква брошка, и му намекваш, че съществува друга, която ти е подръка.

— И тя е фалшива.

— Без съмнение.

— Значи Родригес е бил прав? Предметите на Соколоф са фалшиви?

В.Т. повтори движение с устните си.

— Не съм толкова сигурен. Картините на Рослин са достатъчно реални. Това, което подушвам, е нещо наистина голямо. Голям удар. Задвижваш някаква истинска стока, музейно качество. Вдигаш шум за това, колко са важни всички експонати, учени специалисти пишат статии, Таймз пише надълго и нашироко и разпространява новината. Привличаш вниманието на всички, събуждаш интерес у хората със сериозни финансови възможности, разпространяваш историята, привличаш клиентите, продаваш твоите имитации и изчезваш.

Марлийн помисли за момент върху това, като си хапеше устната.

— Окей, нека продължим с предположението на Бъч. Ерсой е работил с Кербусян. Кербусян купува произведения на изкуството… Охо.

В.Т. се ухили.

— А, да. И аз се сетих за това.

Марлийн полетя напред и удари с юмрук върху бюрото.

— Разбира се! Ерсой продава на Кербусян фалшификати и той разбира това и го ликвидира. Господи, не може да му е чак толкова трудно да застреля един турчин. По дяволите! Може би сме извършили голямо пътуване в кръг за нищо.

— Искаш да кажеш, че е възможно убиецът да е Томасян. Кербусян се опитва да си възвърне арменски национални съкровища, бива измамен от омразния турчин и праща тайната армия да отмъсти. Да, има такова нещо, но в този случай ще ти трябва да включиш и стареца. Окей, нека оставим това настрани за един момент и да огледаме другата алтернатива. Нека допуснем, че в сметката не влизат крадци. С кого ще е свързан Ерсой при тази измама?

Марлийн прелисти бележките си.

— Ахмет Джелал. Ерсой е прекарал много време с него. Отговарял е за сигурността на мисията. И служебният дневник на Ерсой е у него.

— Това заслужава да се види.

— Да. Окей, ще изпратя Хари. Какво друго?

— Ами, що се отнася до мен, ще започна да се занимавам с брата, а ти ми дай онези писма. Ще видим дали банковата му сметка отговаря на заплатата на един скромен археолог.

Марлийн въздъхна. Потискаше я мисълта, че арменците фактически бяха замесени в убийството.

— Мисля, че ще трябва да нападна Кербусян. Не виждам каква полза може да има от това. Искам да кажа защо, по дяволите, той трябва да разговаря с мен? Бъч вече се занима с него, полицията също и ние не разполагаме с нищо ново, което да размахаме под носа му.

— О, аз не бих се срещал с Кербусян засега — каза В.Т., като в гласа му пропълзя лукав тон.

— О?

— Не. Мисля, че най-напред трябва да говориш със Соколоф.

— Защо? И срещу него не разполагаме с нищо.

— Да, но той не знае това. Подхвърли някой и друг общ намек. Последното нещо, което той иска, е да бъде замесен в разследване за убийство, този стар хитрец. Ако той наистина не е посредничел между Ерсой и Кербусян в сделки с произведения на изкуството, които те може би са имали, аз ти гарантирам, че той знае кой какво е продал и на кого. И дали стоката е била истинска.

 

 

На следващия ден Марлийн се срещна със Соколоф в офиса над галерията му. Отиде сама. Хари го нямаше, тъй като беше зает и трябваше да разговаря с хора, които може би знаеха дали някой си във Вашингтон Хайтс е блудствал с деветгодишната си доведена дъщеря. Беше му казала за Джелал и той беше обещал да се занимае с тази работа. Тя беше поне донякъде виновна за това, че използваше Хари за разследване на нещо, което е извън нейната официална (и неговата официална) сфера на действие, по същество като услуга за мъжа й. Другите жени в офиса бяха ядосани и кисели, въпреки че се стремяха да не го показват.

Във всеки случай Хари не би работил директно за тях. За да го накарат да направи каквото и да е, те трябваше да минат през Марлийн. Тъй като всички те бяха амбициозни жени, със значително самочувствие и склонност бързо да се засягат от обидите, които се сипеха върху тях всеки ден от средата, по същество изцяло мъжка, това не добавяше нищо към удоволствието, че работят в отдела по изнасилванията. Те наричаха Хари зад гърба му Доб — добермановият пинчер на Марлийн.

И така, тя седеше, като се чувстваше неудобно, на почти истинското канапе Луи Куийнз на Соколоф и говореше за дребни неща с очарователния му собственик в очарователния му изящно декориран офис и се чувстваше леко тъжна. Още не му беше казала защо е дошла, но той беше изказал предположението, че тя работи с Родригес, а тя не беше отрекла.

— Вие продавате много неща на Саркис Кербусян, нали? — попита тя.

— Да, през годините съм пласирал на Саркис много изящни предмети.

Пласирал. Като изоставени деца в сиропиталища, но с безкрайно по-голяма загриженост.

— Арменски произведения на изкуството, така ли?

— Общо взето. Саркис има една от най-големите частни колекции на арменско изкуство, древно и средновековно. Защо питате?

Марлийн игнорира въпроса.

— Бихте ли могъл да кажете, че той е познавач? Че знае какво прави?

Соколоф кимна и се усмихна.

— О, да. Той има добро око. Все още се е запазило нещо от търговеца на килими в него.

— Вероятно ли е да бъде заблуден от имитации в случай че му бъдат предложени?

Температурата на усмивката на Соколоф спадна с няколко градуса.

— Имитации. Ами, мила госпожо, всички ние можем да бъдем измамени от хитроумни имитации. Не всичко може да бъде анализирано в лабораторията. Ако отделяхме време за такива анализи за всеки отделен предмет, бизнесът би се срутил. На всички ни се налага да разчитаме на вкуса и произхода и почтеността на един уважаван търговец. Така че всъщност не мога да ви кажа дали на господин Кербусян не са били доставени някои фалшификати. Сигурно е, че нищо такова не е получавал от мен. Съзнателно, разбира се.

Марлийн го загледа в очакване. След кратко мълчание той пое дълбоко дъх през месестия си нос и продължи:

— От друга страна, специалистът колекционер е може би по-достъпен за такова нещо, отколкото редовия колекционер, колкото и да изглежда може би странно.

— Защо е така?

— Защото специалистът се интересува от специалната част, не задължително от естетическите или техническите качества на самия предмет. Въпреки по-голямата си осведоменост в своята тясна област, желанието за притежание може да излезе по-силно от благоразумието му. Например в средата на шестдесетте на пазара съществуваше голямо търсене на еврейско изкуство. Може би причината беше шестдневната война, кой знае, един стимул за еврейски патриотизъм. Във всеки случай много богати американски и европейски евреи бяха готови да платят всякакви суми, за да си набавят старо сребро от синагоги, риманим, северноафрикански лампи ханука, сребърни менорахи и подобни неща. Емайлирани годежни пръстени с надписи на староеврейски. И, разбира се, пазарът откликна. Започна изкопаването на стари кутийки за чай и гравирането им с еврейски текстове, малки кутии, в които да се слага матзох, и префасонирането на викториански сребърни потири в средновековни чашки кидуш. Вероятно половината от фалшификаторите в Италия по това време изучаваха еврейски. Интересното е, че във връзка с тази дейност нямаше много оплакване. Бяха обидени единствено историците. Клиентите в по-голямата си част бяха доволни. И при това положение човек е принуден да се чуди кой е пострадал. Някои имитации сами по себе си представляват изящно изкуство. Вламинк нарисува един фалшив Сезан и самият Сезан беше на мнение, че картината е много добра. Пикасо притежаваше фалшив Миро. Забавно, нали? — Той се засмя, за да покаже какво означава думата забавно. — И така, искам да кажа, че — заключи той, — че Саркис и някои други като него се интересуват от арменски произведения и ги получават, все едно дали са истински, или фалшиви.

— Разбирам. Мислите ли, че един турски дипломат на име Мехмет Ерсой е възможно да е продавал на Кербусян? Все едно дали истински, или фалшиви предмети.

Търговецът на художествени предмети повдигна едната си вежда. Сега усмивката му беше чисто служебна, слабо дръпване нагоре на дебелите му устни. Той каза:

— Госпожице, а, Чампи, така ли беше? Може би ще спестите времето и на двама ни, ако просто ми кажете за какво сте тук.

— Името ви е познато?

Той кимна:

— Човекът, който е бил застрелян. От ООН?

— Начинът, по който казвате това, господин Соколоф, ми подсказва, че името Ерсой ви е било известно отпреди да бъде застрелян — поде Марлийн и след това, за да предвари репликата, която можеше да се прочете по лицето му, продължи: — Не, вие попитахте защо съм тук. Ще ви кажа откровено. Не се интересувам от измамите в областта на изкуството като такива. Интересува ме кой е убил Мехмет Ерсой и защо.

— Но аз мисля…

— Да, имаме заподозрян човек, но имаме и основание да вярваме, че, без значение дали наистина го е убил, или не, причината не е имала нищо общо с политическия тероризъм. Причината, поради която Ерсой е бил убит, е свързана с продажби или кражби, или фалшификации на художествени предмети. Поради което искам да ми кажете всичко, което знаете за Ерсой, за дейността му в света на изкуството и за отношенията му със Саркис Кербусян.

Докато говореше, тя гледаше Соколоф право в очите и мислеше, че вижда пресмятанията зад тъмните му очи. Само добави:

— Също така трябва да ви кажа, че нямам причина да вярвам, че сте лично замесен в което и да е от тези неща и че на този етап не сте обект на разследване. Впрочем, вие сте длъжен да ми предоставите цялата информация, с която разполагате. Обратното се нарича създаване на пречки на обвинението, което само по себе си представлява сериозно престъпление.

Думите й прозвучах абсурдно официални в собствените уши на Марлийн, но тя видя, че Соколоф ги прие сериозно. В.Т. беше прав, търговецът не искаше по никакъв начин да бъде свързван с убийство. Той прехапа долната си устна, сведе погледа си и въздъхна — картина, изобразяваща капитулация, за която картина Марлийн се надяваше, че не е пълна драматизация.

— Е, добре. Вие сте силна млада жена, госпожице Чампи. Разбира се, аз ще ви помогна с каквото мога. Ще ми простите, че в самото начало не показах готовност за сътрудничество. Съществува, ъ…, известна поверителност свързана с моя бизнес, която не бих искал да наруша, без за това да имам сериозно основание. Във всеки случай… допреди две години не бях виждал Мехмет Ерсой. Естествено, ние сме се срещали. Той беше културно аташе в мисията, аз съм търговец на антики, голяма част от моя бизнес е със стоки от Мала Азия, така че, разбира се, с него сме имали много неща за обсъждане. Тогава, не мога да си спомня как стана това, той попита дали бих проявил интерес в това, да се позанимавам с някои неща, някои антики на нюйоркския пазар. Брат му е археолог и директор на музей в Турция. Нямах проблеми с това. Документите му бяха наред. Той каза, че предметите напускат турските музеи и че има пълномощия на агент. Предметите пристигнаха с начало миналия ноември. Спомням си една малка статуя на Тиамат от Пергамум от слонова кост, някакви йонийски произведения, бижута. Една прекрасна тетрадрахма от Тиграм Велики. Малка, но от много високо качество. Не ми беше трудно да ги продам. Кербусян, разбира се, грабна тетрадрахмата. — Марлийн го погледна озадачено. — Древна арменска монета — обясни кратко. — Напредваме в бизнеса. Предметите стават все по-добри. Между другото, всичко това са частни продажби. Той не иска аукцион или изложения в галерия, въпреки че му казвам, че ще успее повече по този начин, отколкото в преки частни продажби. Преди около шест месеца той спира да ми продава. Мисля, че донякъде го очаквах.

— И защо?

Соколоф вдигна рамене и отговори с лека усмивка:

— Това ми се е случвало и по-рано. Появява се продавач. Предлага ти няколко предмета. Всичко е наред. Всички са доволни. След това изведнъж откриваш, че той е конкурент. Знае кои са най-добрите ти клиенти. Купували са неговата стока. Отива при тях — нека сключим сделка минус комисионната на Соколоф — на кого е потрябвал?

— Какво правите, когато се случи такова нещо? — попита Марлийн. — Или предприемате ли нещо при такива случаи?

— Какво бих могъл да направя? И двамата са личности със свободна воля. Но, разбира се, взаимоотношенията с такъв човек излагат клиента на известен риск, от който той е свободен, ако купува от мен.

— Като измама?

— Като измама. Даже и така да е, бях изненадан, когато Кербусян започна да взаимодейства пряко с Ерсой. Както вече ви казах, Саркис е маниак на тема арменски предмети. Чувам разни неща на улицата от арменците. Не знаете ли? Да, и аз съм арменец, наполовина — майка ми, Бог да я прости. Тя се е измъкнала непосредствено преди голямата атака през 1915. Родителите й я изпратили на изток. Тя продължила да се движи на крачка пред кемалистите и се е установила там, където през Гражданската война е възникнала Съветска Армения. Там срещнала баща ми и двамата отишли в Одеса, където съм роден, а след това са емигрирали през 1925. Какъв живот! И така, да, познавам Саркис от години. И съм огорчен, не е в негов стил да отнема хляба от устата ми без причина. Затова го каня. Срещаме се. В руската чайна по-точно. Питам го какво става, той купува направо от турците. Прилича на шега. Знам какви чувства изпитва към турците, нали така? Извинява се. После ми разказва някаква история. — Соколоф млъкна и тъжно поклати глава. — Щура история. Казва: Стефан, маската е у Ерсой. Суурп Тимаг.

— Моля, какво…?

— Свещената маска на Свети Крикор, Осветителят — каза Соколоф, при което в обичайно сухия му глас прозвуча нотка на страхопочитание. Марлийн си спомни за разговора си с Родригес и за картината на Рослин, изобразяваща погребението на светеца.

— Което е какво точно? — попита тя.

— Това е един мит — каза Соколоф. — Едно съновидение.

— Но Кербусян е повярвал в това?

— Страхувам се, че да. Беше направо полудял, и като колекционер, и като арменски националист. Когато му я предложиха, той захвърли всички съмнения. Странно. Иначе той е такъв умен и хитър човек. Предполагам, че всички ние си имаме слабите места…

— Но трябва да е видял някакво доказателство.

— Каза, че е видял снимка. Цветна. Опитах се да му кажа, че това е фалшификация, но не можах да го спра.

— И я купи?

Челото на Соколоф се намръщи, като че под действието на неприятен спомен.

— Не го знам какво е направил. Когато видя, че ми е смешно, той се затвори като в черупка. Той може да постъпи така. Понякога е много горд. Оттогава не сме обсъждали този въпрос.

Марлийн кимна и попита:

— Господин Соколоф, по ваше мнение, ако Кербусян е решил, че Ерсой го е излъгал за нещо толкова важно, като тази маска, би ли могъл да организира убийството на Ерсой?

Стегната усмивка.

— Предполагам, че при дадени обстоятелства всеки е способен на убийство.

— Това означава ли да?

Отпускане на главата със силно стиснати устни.

— И би ли могъл да накара Арам Томасян да извърши това?

Соколоф се усмихна.

— Мила моя млада госпожо, ако разполагате с идеален чук и трябва да забиете гвоздей, дали ще си послужите вместо с него с мейсенска ваза? Повярвайте ми, ако на Саркис му потрябва да убива някого, той си има хора за това, и то такива, които биха могли да изядат малкия Арам на закуска. При това няма да ги хванат.

 

 

Когато Марлийн се върна в офиса си, намери на бюрото бележка, от която разбра, че областният прокурор иска да я види веднага. Марлийн каза на висок глас:

— По дяволите! — С което предизвика избухване на смях, грабна един бележник и се запъти към асансьора.

Докато пътуваше нагоре, тя се опита да се досети за някои сензационни случаи на изнасилване, които биха могли да привлекат интереса на областния прокурор. Не успя. Нямаше дъщеря на политик или друга важна клечка, нямаше никакво хубаво бяло момиче, изнасилено от черни зверове, нямаше хубаво черно момиче, изнасилено от банда нацисти, никакви скандали от детски градини. Поне не през тази седмица.

Поради това тя беше любопитна и леко разтревожена, когато влезе във външния офис и се представи на секретарката и беше информирана, че господин Блуум е извикан някъде и че вместо с него тя трябва да говори с господин Уортън.

Сърцето на Марлийн се сви. За каквото и да ставаше дума, то нямаше да има нищо общо с нея или отдела й — това беше изключено. В този момент тя изпита чувство на презрение към мъжа си, което чувство тя успя бързо да потисне. Не беше честно, но беше факт, че всеки от близките на Карп хора в офиса биваха измъчвани по някакъв начин от Уортън, и сега беше дошъл нейният ред.

Уортън седеше зад бюрото си. Светлината от късното следобедно слънце, която идваше от двата големи прозореца, се отразяваше от кръглите стъкла на очилата му. Той обърна към нея подобното си на кукла лице, върху което беше изписан характерният израз на леко раздразнение. Не я покани да седне, но все пак тя седна и се приготви за битка.

Нямаше никакъв смисъл да се говори за незначителни неща. Уортън каза:

— Научавам от Хенри Пинет, че създаваш грижи в ООН.

— Кой е той?

— Офицер за свръзка при ООН. Тази сутрин позвъни на господин Блуум и господин Блуум направо побесня.

— Не създавам грижи на никого.

— Според моите сведения си посетила турската мисия при ООН миналата седмица и, докато си била там, си се представила за не точно каквато си и си тършувала из папки с поверително съдържание.

— Провеждах законно интервю като част от разследване по убийство. Не е имало никакво невярно представяне. Информацията, която получих, ми беше дадена доброволно.

— Разследване по убийство? — каза Уортън. — Ти какво, по дяволите, си правила с това разследване?

По тона му личеше, че не му трябва отговор и затова Марлийн не каза нищо и насочи усилията си към това да държи устата си затворена, един похват, който беше усъвършенствала по време на четирите години, прекарани под абсолютното господство на сестра Мари Огъстайн, в сравнение с която Конрад Уортън беше най-обикновен мърморко.

След подходящото за случаи като този изчакване, с цел да внуши ужас, Уортън каза:

— Това трябва да се прекрати. Няма да влизаш във връзка с никакви служебни лица от ООН по никакъв повод без разрешение от офиса на областния прокурор. Ясно ли е?

Марлийн кимна:

— Да, съвсем ясно.

Уортън й отправи последен мръсен поглед и се обърна, за да вдигне слушалката на телефона си. Марлийн стана и излезе, изпитвайки огромно облекчение. Беше мислила, че ще й забранят да се среща и със Саркис Кербусян.