Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (18)

18.

— Започва да става досадно — продължи Роулънд, като сядаше на дългата маса в офиса на Карп. Същата група се беше разположила в пространството наоколо, свикана от Карп след края на работния ден, като реакция на онова, което Марлийн му беше казала след съда.

— Ще се опитаме да го направим интересно за теб, Роулънд — подхвърли Карп. — В делото имаме пробив. Марлийн?

Марлийн започна веднага:

— Да, случилото се е, че Азиз Насъф се опита да пробута фалшиви монети на Соколоф. Просто го арестувахме. Хари извърши току-що упълномощен обиск на ресторанта и апартамента му…

— Упълномощен? — прекъсна я Роулънд. Гласът му стана силен. — Пълномощно за убийството на Ерсой?

— Не, разбира се, не, Роулънд — опита се да го успокои Марлийн с мила усмивка. — Никога не бихме направили подобно нещо. Как би изглеждало, ако поискаме пълномощно за престъпление, във връзка с което вече имаме в ръцете си обвинен заподозрян? Защитата би ни изяла. Не, разрешителното беше във връзка с измамата. Но, разбира се, всичко, което явно е свързано с каквито и да е други престъпления, подлежи на конфискуване без разрешително…

— Известна ми е тази доктрина, Марлийн — изломоти кисело Роулънд. — Какво е намерил?

— Хари? — помоли Марлийн.

Хари Белоу бръкна в евтината си пластмасова чанта, откъдето извади няколко чисти торбички за доказателствен материал.

— Първо, скиорска маска. Съответства на описанието на свидетелите на сцената. Второ, синьо яке с червени райета, същото. Трето, кутия, съдържаща патрони за деветмилиметров пистолет Парабелум, наполовина празна. Пълнител от деветмилиметров пистолет, празен. Според балистиката той е от Каръкале, копие на германски пистолет, произведен в Турция.

— Не самият пистолет? — попита Роулънд.

— Няма пистолет — каза Белоу и продължи с изброяването: — Четвърто, документ за наета кола от рент-а-кар в Маспет — форд феър лейн ’78 с две врати, син. Марката и моделът са същите като забелязаната кола на сцената на убийството. Взета на дванадесети март, върната на тринадесети март, деня на убийството, два часа след инцидента. Пето и последно, една карта за платени такси за малко складче на Булвар Сторидж, също в Маспет. Влязох във връзка с тях. Дали са под наем на Ахмет Джелал място сто квадратни фута. Това е.

Всички погледи се насочиха към Роулънд, който седеше, движеше челюстите си и не казваше, нищо. Секундите отминаваха тежко. Най-накрая той каза:

— Нямате много нещо. Нямате пистолет. Маската и якето не означават много. Същото с колата. И мисля, че Насъф имаше алиби.

— Да, от работниците в ресторанта му, които треперят от страх пред него — поясни Белоу. — Когато ги притиснем, няма да издържат, ще ги заплашим, че ще им отнемем фалшивите зелени карти.

Отново се възцари мълчание. Всички знаеха, че случаят на Роулънд срещу Томасян не е чак толкова по-силен от случая срещу Насъф. Най-накрая Карп проговори:

— Гюма, каква е историята от лентата?

— Сделката е все още насрочена за четвъртък, вдругиден — отговори Гюма. — Вън от това нищо ново.

— Защо не им дадем нещо ново? Гум, мислиш ли, че можеш да уредиш Джоуи Касълз да научи, че сме прибрали Насъф за измама? Ако такова нещо се появи в телефонния запис, тогава поне ще знаем, че говорим за същите турци.

— Мисля, че мога да уредя това — каза Гюма.

— Направи го. Следващото нещо е да се говори с Насъф. Той ни е почти напълно в ръцете. В.Т.? И… — Карп замълча и погледна Роулънд. Това беше критичният момент, много сходен със случая, когато за първи път сядате в офиса на адвокат, който урежда бракоразводни дела с някогашната изгора. Роулънд имаше пълно право да разпита Насъф. Това беше негов случай и той беше най-добрият следовател в офиса. Въпросът беше би ли го разпитал?

Лицето на Роулънд менеше израженията си и на Карп му се струваше, че би могъл да ги разчете като текстове от магнетофонна лента. Ако не се заловеше с Насъф, самият Карп щеше да направи това и тогава, ако излезеше, че турците наистина са извършили убийството, Роулънд щеше да изглежда като пълен глупак. От друга страна, ако Роулънд изтръгнеше признание от турчина, той все още щеше да бъде героят от едно знаменито дело, телевизионните прожектори щяха да продължават да го осветяват. Разбира се, турчинът би могъл и да не принесе полза, но тогава Роулънд все още имаше Томасян.

— Окей, нека го разгледаме — каза най-после Роулънд.

— Страхотно — избъбри В.Т. — Аз ще бъда доброто момче.

Двамата мъже напуснаха стаята. Френджи стана, за да тръгне с тях, но Карп му направи знак да остане. Марлийн каза:

— Забелязвам, че Роулънд не спомена за своя шпионин в затвора. Какво по този въпрос?

— Да, какво по този въпрос? — каза Карп. Той се загледа втренчено във Френджи, който се намираше в другия край на масата и изглежда се чувстваше много неудобно.

Френджи повдигна рамене.

— Всичко, което знам, е, че ми се обади началникът на затвора и каза, че Медфърд иска да каже нещо за Томасян като част от сделка. Казах на Роулънд и ние говорихме с помощник областния прокурор относно мошеничествата на този човек, а след това отидохме да разговаряме със самия Медфърд. Това е всичко, което мога да кажа.

— Добре, ако сме прави относно Насъф — каза Карп, — изглежда, че човекът лъже.

— Шпионите лъжат — потвърди и Френджи.

— Да, това е така, но е трудно да се повярва, че негодник като Медфърд по собствена инициатива ще излезе с шашарма като тази. — Френджи направи опит да протестира, но Карп вдигна ръка и продължи: — Не искам да кажа, че си бил ти. Или Роулънд.

— Тогава кой? — попита Марлийн.

— Не знам, но на сегашния етап това няма значение — каза Карп бързо, въпреки че мислеше, че има голямо значение. В ума му нарастваше съмнение, но той не можеше да направи нищо сега за сега. Трябваше да се почака. Само додаде: — Благодаря, Джо — и Френджи излезе, последван много скоро от Гюма.

Карп каза:

— Джелал, момчета. Какво имаме за него?

— Никакъв шанс — каза Марлийн, — освен ако братовчедът не го издаде или ако не искаш напълно да компрометираш областния прокурор и да ядосаш Джалал и да предизвикаш международен скандал. Даже и тогава той е чист. Не можем да го обвиним в нищо, което да оправдае разрешително за арест. Това, че е наел склад и че е купил бижутерска пещ? Това, че има гаден братовчед? От друга страна, умирам да знам какво има в този склад.

— Да, аз също — промърмори Карп, — но ще трябва да продължаваме да умираме, защото нямаме възможност да проникнем там по законен начин.

Марлийн и Белоу се спогледаха толкова набързо, че никой не забеляза това, но погледите им съдържаха мегабайтове с данни като сателитно предаване.

Когато след срещата излязоха заедно от офиса, Хари каза:

— Мога да заема един камион с подемно устройство.

— Добре — каза Марлийн. — Действай внимателно.

 

 

Същата вечер в десет часа Роулънд се отби в офиса на Карп. Карп беше на кушетката си и преглеждаше бележките си за следващия ден.

— Изглеждаш чудесно — започна вместо поздрав Роулънд. — Но малко самотен. Искаш ли да ти изпратя някого?

— Ще съумея да остана жив. Това е последният ден. Ти до какво се добра?

— До нищо. Насъф не иска да говори. Не искам да кажа, че няма да направи признания. Казвам, че не иска да говори в буквалния смисъл. Беше и много уплашен. Досега не бях виждал човек, обхванат от такъв ужас. Зъбите му действително тракаха.

— Е, той има правото да мълчи — каза Карп. — Предполагам, че е приел положението сериозно.

— Не, той очакваше от нас да започнем мъченията. Нали в Турция те окачват с главата надолу и те бият по ходилата с пръчки? Френджи и аз му крещяхме, танцувахме около него и той трябва да е помислил, че сме много добри хора.

— И така, мислиш ли, че те са го извършили? Братовчедите?

Роулънд се намръщи.

— Не казах това. Мисля, че действително са извършили нещо, но нямам основание да вярвам, че Томасян не е участвал.

Карп кимна.

— Окей.

— Окей? Това ли е?

— Да, Роулънд, това е. Случаят е твой, както съм казвал винаги. Ще видим как ще се развият нещата. Между другото, ние ще натопим Насъф за измама и ще видим как ще се чувства в затвора, когато в същото време братовчед му се развява на свобода. Може би ще реши да промени поведението си.

 

 

Вечерта Карп се обръсна и се окъпа набързо в тоалетната в коридора. Беше много уморен и не му се искаше да ходи до затвора, и нещо повече, не искаше да вижда Ръсъл, освен в съда.

 

 

Разбира се, на следващата сутрин той го видя. Ръсъл не изглеждаше добре, даже по-стар от годините си, а евтиният му костюм висеше хлабаво около врата му. Може би Фрийлънд му даваше уроци по това как да изглежда патетичен и безвреден или може би реалността на ситуацията, в която се намираше, най-после му ставаше ясна.

Както това изискваше традицията, Фрийлънд започна с обобщения. Той говори двадесет и две минути, късичка реч, но и нямаше много нещо, което можеше да каже. Доказателствената му част беше доста слабичка: Тайлъровото не беше той и Ашакяновият гимнастически подвиг и Сестрата. Той употреби по-голямата част от времето си, за да посочва различните места, където представителите на властта може би са лъгали. Ако човек е склонен да вярва на заговори, това беше добра история.

Карп говори почти три пъти по-дълго, но трябваше да обхване значително повече материал. Започна с показанието на Джеймз Търнбул, драматичната сцена в полицията — Ръсъл, седнал там без синята си риза и Търнбул, нахвърлил се върху него, обвинявайки го, без някой да му подсказва, човекът, който физически е бил най-близкия свидетел на убийството. Свиня! Това беше човекът.

Веригата от полицейски показания — приключението на Торнби в задушния тъмен сутерен, укриващият се беглец, намирането на квитанцията. После идентификацията на Джери Шелтън — това е човекът, който беше избягал от преследващата го тълпа.

После намирането на чантата, ножа и ризата и идентифицирането на ризата в затвора от страна на самия обвиняем.

Спря се и на Тайлър: смехотворен свидетел — една секунда, невъзможност да се види цяло лице от тридесет или не беше ли четиридесет и пет стъпки, показанията му, сравнени с тези на двамата Дигби, Шелтън, Търнбул, които убедено и независимо един от друг идентифицираха обвиняемия.

Карп приближи до масата с веществените доказателства, взе квитанцията и се върна и застана пред ложата на съдебните заседатели.

— Сузън Уайнър е мъртва, животът й е прекършен в един летен ден, когато тя е на възраст двадесет и осем години. Но в известен смисъл тя е тук, в тази зала точно в този момент. Защото, когато е купила чифт чорапи, като едно от последните действия в младия си живот, тя е извършила нещо много човечно. Може би е бързала да се прибере вкъщи, за да обядва с мъжа си, и когато са й дали квитанцията, тя я грабнала и я мушнала между три банкноти, две по един долар и една от пет, които са били в чантата й. Хоси Ръсъл я убил за тези седем долара, но когато измъкнал от чантата й наградата си за престъплението, не е забелязал мушнатата между парите бележка. Той също е бързал. И офицерът Торнби е намерил бележката в джоба му. — Карп размаха пред съдебните заседатели малката бяла хартийка. — Това е последното послание на Сузън към всички нас. То не посочва просто такава и такава цена. Истинското му съдържание е: Хоси Ръсъл ме уби на прага ми за седем долара. То гласи: Дайте ми правосъдие! Дами и господа съдебни заседатели, доказателствата в този случай са безспорни и убедителни. Те показват извън всяко съмнение, че Хоси Ръсъл е пробол смъртоносно Сузън Уайнър при нападение с цел грабеж. И така, в името на хората от Ню Йорк аз ви моля да признаете Хоси Ръсъл за виновен в углавно престъпление и предумишлено убийство: виновен в смисъла на обвинението.

Карп почака няколко секунди, като оглеждаше последователно всяко от лицата пред себе си, а после се завъртя върху патериците си, придвижи се до мястото си и седна.

Мартино инструктира съдебните заседатели. Инструкцията беше добра, честна, но в природата на нещата, когато той премина към отделните точки по доказателствения материал, обяснявайки как законът третира всяка една, беше неизбежно това, че спомена доказателствата на обвинението повече, отколкото тези на защитата. Карп нямаше проблеми с обвинението, но Фрийлънд имаше. Всички негови искания бяха отхвърлени и съдията се оттегли в четири часа и четиридесет и пет минути.

 

 

— Как мина? — попита Марлийн.

— Както обикновено. — Бяха в неговия офис.

— Ти беше блестящ, а другият беше задник?

Карп се засмя.

— Излишно е да се казва.

— Какво мислиш?

— Мисля, че ще получим присъда за углавно престъпление. Не е много сигурно дали ще го признаят за виновен за предумишлено убийство по втория пункт. По-вероятно е по първия. Бедният негодник вероятно не е искал да я умъртви — просто е искал да вземе чантата.

— Дълго ли ще се съвещават?

Карп се замисли. Между адвокатите винаги съществуваше безкраен спор за това, дали едно късо или дълго съвещаване има нещо общо с изхода. Каза:

— Няма да е цяла нощ. Предполагам пет-шест часа. — Той замълча и се усмихна. — Тогава ще хвана някой да ме откара вкъщи. Като чуеш клаксон, можеш да ме издигнеш до рая.

— О, много добре, значи ще си бъдеш вкъщи — въздъхна Марлийн.

Карп забеляза израза на лицето й и й отправи скептичен поглед.

— Къде мислиш, че мога да бъда? Слушай, положението ти е съвършено ясно. Имаш време само колкото да изкалъпиш нещо набързо, чук-чук и чао.

— О, не ставай заядлив — смръщи се Марлийн. — Аз само…, ами, май че мислех за това, че е трябвало да приготвя нещо много специално за отпразнуване на връщането ти вкъщи.

— Само гледай този път нещо да не ти попречи — каза Карп, като се мъчеше да отгатне намеренията на жена си.

 

 

Върнаха се в осем и петдесет. Карп оправи връзката си, като използва вместо огледало гладката повърхност на един библиотечен шкаф, и тръгна към зала 52 за финалния рунд.

Беше преценил правилно. Съдебните заседатели обявиха Хоси Ръсъл виновен в углавно престъпление и убийство първа степен. Мартино им благодари, определи дата за произнасяне на присъдата и залата се опразни.

Карп седеше в креслото си и наблюдаваше извеждането на Ръсъл. Погледите им се срещнаха за миг и като че ли Ръсъл беше на път да каже нещо, но мигът отлетя и затворникът излезе навън, движейки се между двама полицаи с глава, наведена под традиционния ъгъл.

След станалото Сузън Уайнър не възкръсна за живот и Карп почувства познатата като след полов акт потиснатост.

— Боже мой, дано следващия път ми се паднат по-добри карти.

Карп вдигна глава. Беше Фрийлънд, усмихнат, протегнал ръка за колегиално ръкостискане. Карп игнорира жеста му. Гледаше го мълчаливо, докато Фрийлънд отпусна ръката си и вдигна рамене.

Фрийлънд каза:

— Хей, глупакът призна за синята риза — какво можех да направя?

— Можеше да се въздържиш от лъжесвидетелстване — отвърна Карп спокойно. — Можеше да се въздържиш от безсмисленото вкарване на сестрата в залата.

— Хей, почакай една минута, Карп! Лъжесвидетелстване…?

— Ъхъ. Или почти лъжесвидетелстване. Дъртият не е видял нищо и ти знаеш това. Затова не си взел от него изявления, когато се е появил пред очите ти. Подработвал си го, докато си получил от него някакъв разказ.

Фрийлънд се усмихна студено.

— Мисли каквото искаш. Според мен струваше си да направя някакъв опит. Кретенът призна, че е извършил убийството. Не ми се искаше да изглеждам жалък и единственото, на което можех да разчитам, бяха тези показания. — Той погледна часовника си. — Е, беше удоволствие…

— Почакай малко? — извика Карп. — Хоси ти е казал, че е извършил убийството?

— Разбира се. — Фрийлънд се усмихна отново, както при шега. — Сигурно нямаш намерение да ми казваш, че единствено невинните имат право на защита?

— Не, исках да ти кажа, че си негодник в пълния смисъл на думата, Фрийлънд. И искам да ти дам един съвет. Ти имаш тук две функции. Едната е да произнасяш защитни речи и да опорочаваш съдебната система. Другата е да се докарваш пред ченгетата и областния прокурор. Правиш това, както го правеше Том Пагано — да си създаваш фалшив ореол. Ако искаш да продължаваш с умните си трикове, върви по дяволите. Защото, ако още веднъж те хвана, че правиш това, което направи на този процес, ще натикам умния ти бял задник в затвора.

Последва кратка престрелка с погледи без явен победител. Фрийлънд обърна гръб и се отдалечи. Карп въздъхна. Само това му трябваше, един гаден, безчестен директор на Правната помощ. Превъзходен тандем с неговия гаден, безчестен шеф Сандфърд Блуум.

Карп се върна в офиса си и сложи папката от процеса в остъкления шкаф и затвори вратата след Държавата срещу Ръсъл. Остана в тъмното, без сам да знае колко дълго, вслушвайки се в далечния шум на късния трафик и на самата сграда. Сентър Стрийт никога не спеше. Нощните сесии на съда щяха да продължат, и деловодството, и бебетата, току-що излезли от правното училище, щяха да припкат из коридорите и да се учат как да се справят бързо с престъпниците и нарушителите.

Телефонът иззвъня. Карп изчака който и да беше да се откаже, но на деветия сигнал вдигна слушалката.

— Карп.

— Аз съм Ръсъл. Хоси.

— Какво има, Хоси?

— Процесът свърши.

— Знам. Какво мога да направя за теб?

— Позната песен, процесът свърши, всичките ми процеси свършиха. — Последва пауза. После Ръсъл прочисти гърлото си шумно. — Сега мога да говоря с теб, нали?

— Да, Хоси, говори. Какво искаш да кажеш?

— Тук има един човек, казва се Медфърд. Говори, че ще се измъкне, защото е издал някого, за когото предполагат, че е убил някаква голяма клечка до ООН. Каза, че чул онзи да си признава.

Карп почувства свиване в стомаха.

— Продължавай, какво имаш да кажеш за него?

— Това, което е говорил, са глупости. Медфърд е в една килия с мен, а не другия Арасям, нещо такова.

— Томасян. Арам Томасян.

— Да! Този е. Медфърд няма контакт с този човек. Човекът е в някаква друга килия. Той ми каза, че цялата работа е нагласена предварително от голям човек от хората на областния прокурор. Иска да доносничи за Томасян, излиза на разходка. После го прибират и го слагат в килия с Томасян. И той вика ченгетата. Ченгетата не знаят нищо, докато той не им казва. Всичко е било нагласено предварително от човека на областния прокурор.

— Мм, каза ли ти Медфърд някакво име?

— Да, той действа сякаш онзи кучи син му е братовчед. Името е Уортън.

 

 

Карп накара дежурния за през нощта шофьор да го отведе вкъщи на Кросби Стрийт. Той се качи в абсурдното устройство и се понесе нагоре в топлата тъмна шахта. Съдбата беше милостива към него. И механизмът не закъса, така че той пристигна здрав и читав в пазвата на семейството си.

— Разказвай! — посрещна го Марлийн.

— Стана, както мислех.

— Ти си моят герой! Не изглеждаш много възторжен. Когато видях лицето ти, помислих, че може би са го пуснали. Какво не е наред?

— Не знам. Общо взето не се чувствам във форма. Като си нямах работа, се счепках с шибания Фрийлънд след процеса. И Роулънд дойде и ми каза, че не е изкопчил нищо от Насъф. И това с крака ми. Обикновените неприятности.

Той направи криво-ляво няколко крачки и се строполи върху червената кушетка.

— И като венец на всичко беше това, че ми позвъни старият ми приятел Хоси Ръсъл. Той ми каза кой е измайсторил мръсотията срещу Томасян. Свидетелят от затвора.

— Споразумял си се с Ръсъл?

— Не и това е странното. Той просто ми се обади след процеса и изплю цялата истина. Срещу нищо.

— Възможно ли е да направи подобно нещо?

— Не знам. Бях му изнесъл една глупава лекция за това, че би могъл да се опита да извърши нещо, само защото е добро. Предполагам, че е имала ефект. Понякога стават чудеса или може би е хитрост, с която разчита да направя нещо за него. Ще се погрижа да остарее в някой по приличен затвор, с по-лек режим. Няма смисъл да го слагам в Атика. Той не е склонен да проявява буйство, освен когато е в нетрезво състояние, и не е беглец. Струва ми се, че фактически затворничеството му харесва.

— А дали не харесва на всеки един от нас, на всеки по определен негов начин. И кой е?

— Уортън, кой друг? — каза Карп безстрастно.

— По дяволите! Какво смяташ да правиш?

Той потърка с ръка лицето си.

— Не знам. Но той вече е пътник — повече няма да бъде в офиса, това е сигурно. Ще отида при Блуум. След като узнае за станалото, той ще постъпи правилно. Искам да кажа, той обича Конрад, но не чак толкова, колкото обича себе си. Ще стане бързо и тихо.

— Какво го очаква, не че много ме е грижа?

Карп се засмя с горчивина.

— Вероятно ще го направят съдия. — Той се отпусна върху възглавниците и затвори очи. Марлийн го погледна с известна тревога. Никога не беше го виждала толкова блед и уморен.

Тя каза:

— Миличкия ми! Яде ли нещо?

— Не. Знаеш, че никога не ям, когато съдебните заседатели се съвещават. Защо? Имаш намерение да ми приготвиш нещо?

— Мога да ти отворя една консерва — предложи Марлийн.

Което и направи, една консерва, съдържаща супа от черен боб с настъргано сирене отгоре и чиния маслини и салам и парче топъл пресен хляб, намазан със зехтин и чесън. Хранеше се с апетит на вълк. Марлийн пиеше черно кафе и го наблюдаваше как се справя.

Той попи супата с последния залък хляб и се отпусна назад в стола си. Измервайки жена си с поглед, с много делови тон той попита:

— Марлийн, какво има в онзи сандък?

— Сандък?

— Да, големия дървен сандък в ъгъла с всичките стари кутии до чантата ти. С дрехите отгоре.

— О, този сандък. Ами, знаеш ли, нека бъда напълно почтена, не знам какво има в него, защото още не съм го отваряла.

— Ъхъ. Не мислиш, че в него има хайвер? Просто мисля, че именно това е написано отгоре.

— Не. Съмнявам се, че е хайвер.

— А как така това нещо пристигна вкъщи, ако мога да попитам?

— Хари го донесе снощи. Не ме измъчвай, Бъч. Аз само…

Той вдигна ръка, за да я спре.

— Не, не искам да знам. И причината е, че когато те обвинят за, да кажем, злоупотреба с власт, едра кражба, кражба с взлом и фалшифициране на веществени доказателства, и може би ще трябва да прекараш известно време в затвора, аз ще мога да кажа, че не съм ти бил съучастник. Мисля за детето.

— Добър аргумент — кимна Марлийн. — Въпреки че, както ми се струва, бих могла да изтъкна, че съм действала, с цел да спася скъпа културна реликва от сигурно разрушение. Хари каза, че пещта била разтоварена и готова за вкарване в склада.

— Ммм, има такова нещо, въпреки че според мен е трябвало първо да уведомиш някой съдия. Трябва да имаш една от онези хартийки — каква беше думата, че не мога да се сетя — започва с р…?

— Неприятно ми е, когато проявяваш сарказъм.

— Да не говорим за това, че след като си извършила този обир, си унищожила доказателствената стойност на това, което е в този сандък, което може да означава, че никога няма да можеш да докажеш, че Джелал и Насъф са извършили убийството.

Карп беше гроги, обичайно състояние след процес. В такива случаи му трябваше сън, трябваше му да прочисти ума си от насъбраните запомнени факти, прецеденти, подробности от закона, които са задръствали едва ли не всяка мозъчна клетка в продължение на седмици. Не беше в състояние да води нормален разговор с жена си, нито да стигне до логичната връзка: че в къщата му се намираше предмет на стойност тридесет милиона долара, предмет, който представляваше интерес за най-малко един турски убиец. И за мафията.

Той въздъхна и я погледна. Очите му бяха подпухнали. Марлийн не реагира на последната му забележка и затова той каза:

— Както и да е. Ти си глупачка. Обичам те. Оженил съм се за теб. Не мога да мисля за това точно сега. Ще се пръсна. Идваш ли?

— Да, само ще почистя малко тук. Няма да се тревожиш, окей? Всичко ще бъде наред. Със сандъка.

— Какъв сандък? Не виждам никакъв шибан сандък — избъбри Карп и бавно се отправи към леглото.

 

 

Ахмет Джелал паркира черния кадилак на Кросби Стрийт и огледа високото здание, което беше дошъл да ограби. Не му харесваше много това, че ползва кола на посолството, но неговата малка спортна кола не можеше да пренесе това, което трябваше да отмъкне. Не му беше приятна и мисълта да мъкне сандъка надолу по стълбите, но нямаше избор. Същия ден по-рано беше изучил внимателно сградата и открил, че целта се намира на петия етаж и че няма асансьор.

Той слезе от колата, протегна се и опипа пистолета под мишницата си. Беше едър мъж, висок над шест фута и широкоплещест. Беше ниско остриган, с дебел врат и черни увиснали мустаци. Приличаше на турски полицай, какъвто в действителност и беше. Джелал не се съмняваше, че ще се справи със сандъка сам. В джоба му се намираше навито въже, каквото имат носачите на мебели. Щеше да го пренесе на гръб по стълбите.

Джелал също така не се съмняваше, че ще съумее да се справи с този, който беше откраднал собствеността му. След първоначалния момент на паника, когато беше пристигнал в склада и открил липсата на сандъка, той беше претърсил мястото наоколо и открил едно смачкано листче с име и телефонен номер, очевидно изпуснато от крадеца. От тази информация не беше трудно да се намери адресът. В края на краищата той беше полицай. Крадецът имаше италианско име, което подсказваше, че хората, на които е смятал да продаде златото и скъпоценните камъни, вероятно са организирали кражбата. Знаеше и коя е Марлийн Чампи от първото й посещение в посолството. Очевидно беше корумпирана и по някакъв начин, научила за местонахождението на маската от онзи идиот Насъф, е казала на роднините си. Джелал не беше особено разтревожен от обстоятелството, че Насъф е арестуван. Вероятно беше сгрешил, когато вкара в играта Насъф, който не беше нищо повече от един търговец, не беше боец, за разлика от Джелал, но човек трябваше да се опира на семейните връзки. Поне Насъф беше истински турчин. Нямаше да предаде братовчед си.

Джелал отвори с лекота вратата в края на стълбището, прибра шперца и запали фенерчето си. После бавно се заизкачва по стръмните неосветени стълби.

На площадката на петия етаж той спря и се ослуша. От другата страна на вратата не се чуваше нищо. Застана на колене и насочи светлината към ключалката. Тъкмо вкара шперца, когато Хари Белоу приближи тихо зад него от тъмната част на площадката и го удари по главата с полицейска палка.

 

 

— Свестява се — промълви Марлийн.

Пред погледа на Джелал изплуваха капандура и лампа с цветно стъкло, а след това и женско лице в центъра на облак от черна коса. Той лежеше по гръб, ръцете му, неудобно ограничени под него. Главата го болеше и чувстваше върху китките си захапката на белезници.

Тъмните неясни рамки на това, което виждаше, се поизчистиха и Джелал видя, че се намира в голяма стая заедно с трима души, жената, един як набит мъж със сиво лице и друг един много висок с гипс на коляното си. Набитият мъж държеше в ръката си револвер.

Жената каза:

— Господин Джелал, аз съм Марлийн Чампи, помощник областен прокурор, а това е Хари Белоу, офицер от полицията. Арестуван сте за убийство на Мехмет Ерсой. — После тя му каза, че той има право да не говори и право на адвокат и че ако не може да си позволи адвокат, ще му бъде предоставен служебен. Накрая го попита дали му са ясни тези права.

Той каза:

— Бир келиме биле анламъйорум. Бир терджюман булабилир минисиз?

Марлийн се обърна към Хари:

— Няма полза от него. Изнеси го навън, застреляй го и хвърли тялото в реката.

Изведнъж пот обля челото на Джелал и той шумно пое въздух. Марлийн го погледна строго.

— Да, мисля, че разбираш английски достатъчно добре. Сега ясни ли са ти правата ти?

Джелал изхърка:

— Да.

— Добре. Имаш ли желание да направиш изявление доброволно и сега?

— Това е насилие. Аз съм официален чиновник на турското правителство. Имам дипломатически имунитет.

— Да, само че не говорим за квитанция за паркинг, нали така?

Тя придърпа един стол и седна само на няколко сантиметра от кушетката, където той лежеше. Коленете й почти докосваха рамото му. Носеше син хавлиен халат и на него му мина през ум, че може би под него тя е почти гола. Можеше да почувства аромата на тялото й. Струваше му се, че ще полудее: жените не постъпват така с мъжете, не ги разпитват, когато са вързани и безпомощни. Правилно беше обратното, както той самият беше постъпвал много пъти, когато работеше като офицер от военното разузнаване. Беше като истински кошмар, като че си със седло на гърба и че те язди кон.

— Ти си много глупав мъж — започна тя. — Мисля, че вероятно Ерсой е бил мозъкът на тази операция. След като си го убил, вие двамата сте се препъвали насам-натам като чифт идиоти. Когато разбрахме за кражбата на художествени предмети и фалшификаторската шайка, не беше никак трудно да ви открием. И да ви заковем. Разбираш ли тази дума заковавам? Ти си закован. Била е в ход хубава малка операция, но маската на Крикор се оказа прекалено голяма за вас. Прекалено много пари бяха включени. Мислили сте си защо да делим на три, когато бихме могли да получим по една втора. И убихте Ерсой, вероятно с този пистолет, с който си пристигнал тази вечер…

Тя посочи към ниската маса, където в найлонова торбичка лежеше пистолетът му. Долната му челюст увисна.

— Да, така си и мислех. Същото оръжие. Със заглушител. Ужасно глупаво. Мислехте, че сте много хитри, като лепнете това на арменците, но излиза, че това беше наистина глупаво. Това е, което ни насочи по следата, която ни доведе до измамите с художествени предмети. Ако бяхте го убили в някоя тъмна улица и му бяхте задигнали часовника и портфейла, никой нямаше да задава каквито и да е въпроси. Но това не е най-голямата ви глупост. Не, най-голямата глупост беше да помислиш, че половината от това, което щеше да вземеш от Джоуи Касълз за златото и скъпоценните камъни от маската, е повече от едната трета от онова, което Кербусян щеше да плати за самата маска. Вие двамата надхитрихте себе си и загубихте десет милиона долара. — Тя му се изсмя в лицето.

Джелал направи усилие да се изправи, изрева и се втурна към Марлийн със зъби, от устата му излизаше пяна. Тя ритна стола си назад, за да му избяга, а Хари Белоу незабавно застана между тях и притисна силно пистолета си срещу черепа на Джелал, докато ръката му обви здраво врата му.

— Не са парите, курво! — изпищя турчинът. — Пич! Ами са арменците! Ерсой искаше да продаде кирливия светец на арменците! Щяхме да ги изиграем, както те изиграха нас. Но той каза не, Кербусян не може да бъде излъган. Ние можем да получим повече, ако го продадем. Но ние сме истински турци. Как бихме могли да дадем това кирливо нещо на враговете си, за да му се радват и да ни безчестят още повече? Стопи го, казах. Но не, не ще. Беше корумпиран, политик! И намерихме хора, които да го откраднат и…

— И го убихте.

— Заслужаваше смърт. Беше предател.

Марлийн каза:

— Прибери го, Хари. Можем да получим изявление сутринта. Записа ли всичко това, Бъч?

Карп не беше специалист стенограф, но при необходимост можеше да пише като фурия, малко са тези, които не са придобили тази сръчност в правния институт. Той завърши с драсканиците и каза:

— Да, мисля, че да. С изключение на онова в началото, нещо подобно на пийч. Непосредствено след курвата.

— Обзалагам се, че е било нещо неприлично, така ли е, Ахмет?

Но Джелал беше потънал в мрачно мълчание. Той не оказа съпротива, когато Белоу го изведе навън.

— Беше истински спектакъл — каза Карп. — Беше ли запланувала всичко това? Как е станало така, че се е насочил насам?

— Хари посади едно листче в склада. Заимствах идеята от случая Ръсъл. Забавно, нали? Патриотизмът, не алчността е убил Ерсой. Да ни пази Бог от благородни подбуди.

— Виж кой говори такива неща — промърмори Карп. Той стана от масата и закуцука към телефона на стената.

— На кого звъниш? Сега е два часа сутринта.

— На Роулънд. Искам да го измъкна от леглото и да го заведа на Сентър Стрийт да зачеркне Томасян и да напише Джелал.

— Ооо, ужасно!

— Не е, случаят е негов и той трябва да го води.

— Мислиш, че някога ще ти прости?

— Роулънд не е злобар. Утре върху бюрото ми ще има чек в плик и той никога няма да спомене отново за това, нито пък ще го спомена аз.

Карп проведе разговора, който беше кратък. Той окачи слушалката и се върна на кушетката. Марлийн сложи един чайник да ври. Направи чай и двамата седнаха в кухнята край масата с порцеланов плот.

— Мислех си — поде Карп, — че всичко е добро, щом свършва добре, но, минавало ли ти е през ум, че нашият човек би могъл да не дойде сам? Ами ако старият Ахмет беше докарал три момчета с картечници? Хари нямаше със себе си ченгета за подкрепление, нали?

— Не ченгета — каза Марлийн сериозно. — Не в това качество. Но подкрепление има, и то повече от три момчета с картечници.

— Кербусян! Казала си на арменците? Но това означава, че…

Тя отпи от чашата си и зачака.

— Смяташ да дадеш това нещо на Кербусян?

— Какво нещо е това, Бъчи? — попита Марлийн, отправяйки му премрежен поглед от този род погледи, които някои нейни предшественички може би са отправяли след някоя драма с отровни ками в двора на Роберт Дявола в Палермо.

 

 

Кербусян пристигна десет минути по-късно, придружен от двама мълчаливи мустакати мъже, същите, които Карп беше видял в къщата над Хъдзън преди много месеци. Те носеха якета, въпреки че нощта беше топла. Дрънчаха от оръжие.

Старецът прегърна топло Марлийн и й целуна ръка.

— Мила моя, нямам думи…

— Всичко е наред, господин Кербусян — възпря го Марлийн, — но, преди да сме се развълнували, нека проверим какво има в сандъка.

Двете сенки на Кербусян я последваха и се върнаха, като носеха сандъка. На единия от тях тя подаде малък лост и той свали капака. Вътре, в гнездо от слама имаше пакет, обвит в памук, пристегнат с връв. Едната от сенките го извади от сандъка и го постави върху масата. Беше с размер и форма на възглавничка, но очевидно много тежък. Човекът изпъшка от усилието.

Кербусян приближи до предмета и го огледа продължително, като че ли можеше с поглед да проникне под обвивките, под столетията. Лицето му беше пребледняло, Марлийн му подаде ножици. Бавно и внимателно той сряза връвта и започна да отвива пласт след пласт сивата обвивка.

Най-накрая, когато обвивката падна, блесна злато.

— Тя е. Тя е! — извика старецът.

Платното беше отдръпнато и се показа маската, златен блок с размера на атлас и дебел колкото пълен речник. Върху затворените вратички на триптиха бяха гравирани фигурите на мъж и жена във византийски имперски регалии. Те изпъкваха тържествени от фон, обсипан с перли и малки диаманти.

— Император Зено и императрица Ариадне — промълви Кербусян. — Дарителите. — Пръстите му докоснаха разтреперани централната ключалка и след малко разтвори вратите на мощехранилницата.

Божествена сила се разля навън, подобно на фонтан на кит, изпълвайки всичко наоколо с емоционален заряд, като светлина за особено дълбоките чувства. На лявата врата беше изобразено в злато и емайл мъченичеството на свети Хрипсиме, а на дясната беше свети Крикор, проповядващ пред арменски благородници и асистиран от ангели. В центъра златното лице на Осветителя гледаше, страшно и омайващо, с очи от големи сапфири, оживени от сини пламъчета.

Тримата арменци паднаха на колене и се прекръстиха, после се чу хорова молитва на древен език. Марлийн почувства как коленете й леко потрепериха и как ръката й трепна, за да се прекръсти. Карп, евреинът езичник, само наблюдаваше, въпреки самия себе си, очарован.

След известно време затвориха вратите и завиха душата на Армения в нейните обвивки. Кербусян беше почти онемял от благодарност.

— Моля ви — каза той, — кажете ми какво мога да направя за вас? Трябва да ми позволите да ви дам нещо — всичко… всичко, което имам.

— Благодаря, господин Кербусян, но не мога да приема нищо. Аз само изпълнявам дълга си. Това ми е работата. Ние връщаме открадната собственост и фактът, че кражбата е извършена преди много време, не променя нищо. Радвам се, че си го получихте отново.

Тя ги изпрати до вратата. Те мислеха да отидат до Сентър Стрийт, за да вземат Арам Томасян. Беше съвсем естествено Марлийн да мисли за корени, за загубени отечества и в ума й просветна една мисъл.

— А, има една малка услуга, ако бихте могъл — каза тя колебливо.

— Искай.

— Вие сте в бизнеса с недвижими имоти. Познавате ли човек на име Мортън Лепковиц?

— Името ми е познато. За какво става дума?

Марлийн обясни проблемите си с жилището.

— Ще се погрижа за това — каза той.

— Как?

— Мила моя, нямай грижата за това. Това, което ти направи, струва повече от една гривна от къщи като тази. Докато съществуват арменци, никога няма да ти липсва дом. А те ще съществуват вечно. — Лицето му грейна в усмивка и той излезе заедно с хората си, които носеха съкровището.

Марлийн се върна към матрака. Чувстваше се като замаяна, едновременно наелектризирана и изтощена. Карп я очакваше, подпрян на възглавниците с ръце зад главата.

— Е — каза той, — получи ли си подкупа?

— Не е подкуп, само го помолих да се опита да убеди Лепковиц да покаже известно разбиране и той каза, че ще го направи.

— Сигурен съм. Минавало ли ти е през ум какво ще се случи, когато всичко това излезе на бял свят по време на процеса?

Марлийн се настани в леглото и го погледна.

— Процеса? Кой, Джелал? Той никога няма да отиде на процес. Той ще приеме с готовност най-голямото възможно наказание.

— Какво ви дава основание да бъдете толкова сигурна, госпожо адвокат?

— Защото, ако не го направи, ще му депортираме задника в Турция, където ще го съдят за кражба на национални ценности.

— За такова нещо няма да получи много.

— Присъдата е смърт. Колко време според теб ще издържи бивше ченге в турски затвор. Седмица? Особено ченге като Джелал. И особено в турски затвор. Не, той ще си изкара от двадесет до доживотен в Атика и ще се радва на това, а ще ни даде и Насъф. Какво има? Имаш вид, сякаш си глътнал жаба.

Карп въздъхна, издувайки бузите си.

— Лошите са наказани, добрият е на свобода — защо не се чувствам както трябва?

Тя обгърна с ръка рамото му и го притегли съм себе си.

— Защото — каза тя — ти си по природа честен човек и вярваш в системата, а аз съм по природа мошеничка и вярвам в системата, само когато тя проработи така, както аз искам. Аз вярвам в себе си. Как беше онова на Дайлън? За да живееш извън закона, трябва да си честен… Какъвто и да е смисълът на тези думи, това е Марлийн.

Карп каза, като Богард:

— Не бъди глупава и не си търси белята.

Марлийн се засмя.

— Да, знам. Обърни внимание, че Боги не се ожени за Мери Астор. Някой ден ще сгазя лука. Защо всъщност сме се оженили?

Карп се наклони към нея.

— Защото ти знаеше, че все някога ще ти потрябва добър адвокат.