Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (15)

15.

На следващия ден, петък, в зала 30 Вини Богулусо трябваше да изслуша обвинителния акт на разширения състав за убийство и други, по-малки престъпления, извършени срещу Габриел Аванян. Мястото беше проникнато от атмосферата на автогара в някоя от развиващите се страни. Подът беше покрит с кафяв линолеум, много издраскан. Жълтеникавите щори бяха накъсани. Стената зад съдийския президиум се лющеше, лицето на алегоричната фигура на жена със сабя и везни не личеше.

В залата на съда се бяха събрали десетина помощници на областния прокурор, които стискаха в ръцете си обемисти папки. Около тях прилични на пчели, които прелитат между цветовете, се движеха по-малък брой адвокати на защитата, малко смутени и смачкани, ако бяха от Правната помощ, по-лъскави и по-добре облечени, ако бяха независими адвокати. Зад тях, върху редовете с дървени скамейки седяха роднини и приятели на обвиняемите. На съдийската маса съдията Роузмари Слейд, черна жена с голям опит и легендарна експедитивност, се обърна към тях и ги накара да се укротят.

Залата се изпълваше от шума на разговори и много приличаше на пазарен площад. Официално тук беше мястото, където се огласяше тайно съставеното обвинение, където Държавата даваше възможност на подсъдимите да се запознаят с естеството на престъпленията, за които са обвинени. На практика при почти всички дела това беше мястото, където се явяваш, признаваш се за виновен в по-малко престъпление и срещу това получаваш намалена присъда или не получаваш изобщо никаква присъда.

Фактически зала 30 беше пазарен площад. Пазарлъците се сключваха между помощниците на областния прокурор и адвокатите на защитата, които циркулираха из малката тълпа от представители на Държавата и се опитваха да постигнат някаква сделка за клиентите си. Помощниците на областния прокурор често пъти бяха малко по-различни от деца, които съвсем наскоро са се сдобили с диплома. Докато по принцип разполагаха с голяма свобода на действие, в действителност волята им беше силно ограничена от комбинациите на политиците в Олбани, що се отнасяше до сделките, в които биха могли да участват, и даже още по-силно ограничена от виелицата от указания и меморандуми, които излизаха от офиса на областния прокурор.

Рей Гюма стоеше спокойно сред добре познатата му шумна обстановка и чакаше появата на противника си в Държавата срещу Богулусо. Това беше човек, свързан с Правната помощ на име Джак Кууни, стар военен кон, горе-долу от реколтата на Гюма. От около двадесет години те се бяха изправяли един срещу друг и Гюма се усмихна, когато забеляза появата на познатото очукано лице на Кууни при влизането му в залата.

— Е, добре — поде Кууни, когато се приближи. — Интересна сутрин. Тъкмо идвам от моя клиент, с когото разговаряхме за приятни неща. Той иска да знае какво се предлага.

— Предлага? — Гюма завъртя очи. — Предлага се в сънищата му. Ще му се предложи голяма присъда. Двадесет и пет години до доживотна.

— Той никога няма да приеме това, приятелю.

— Тогава да си гледа работата, Джаки. Съденето на този негодник ще бъде като празничен ден на морския бряг. Чакам с желание и нетърпение.

Кууни вдигна рамене. Въпреки че не искаше повече от Гюма да види как Вини излиза свободен на улицата, все пак той беше професионалист.

— Не такъв ден на брега. Твоите свидетели са една курва и чалнатото й дете и един съучастник в престъплението, този Ритър, с когото между другото в полицията не са се отнесли много добре.

— Разполагам с отпечатъците от зъби, Джак — осведоми Гюма с добро настроение. — В апартамента му са намерени вещи на жертвата. Приятелката му… — Гюма спря, очите му се разшириха. — Здрасти — каза той. — Влюбен съм. Искаш ли да погледнеш там?

Тя току-що беше преминала през вратата на съдебната зала, млада блондинка с остро дребно лице, като обработваше в устата си дъвка с размер на топка за голф. По всичко личеше, че е някаква чиновничка, една от многото, които се втурваха в съдебните зали като малки рибки от аквариум и по същия начин излизаха.

Вероятно някоя нова: изглеждаше несъсредоточена и неподходящо облечена за работата си. Носеше сандали с високи токове, синя блуза с голямо деколте и лъскава черна пола, толкова тясна и къса, че тя почти куцаше и се поклащаше несигурно на всяка крачка. Носеше четири големи папки, две под всяка мишница. Тежестта им дърпаше раменете й назад и избутваше нагоре конусовидните й гърди.

Тя се спря за момент пред малката вратичка, която отделяше публиката от състава на съда. Двама чиновници практически връхлетяха един върху друг, когато скочиха да й отворят, за да може да мине. Тя им се усмихна, засмя се, мина покрай края на масата на защитата и приближи съдебния чиновник, последвана от всички мъжки погледи в залата. Каза само няколко думи на чиновника. Той кимна с глава и на свой ред й каза нещо. Горкичката! Беше сгрешила залата.

Току-що завършваше една процедура по излагане на обвинението. Беше продължила шест минути, горе-долу средна цифра за съдията Слейд. Обвиняемият отправи поглед, изпълнен с копнеж към блондинката, докато го отвеждаха към царството, където няма жени. Той й подхвърли нещо неприлично и тя се закиска. Съдията Слейд се намръщи. Чиновникът се съсредоточи и след малко обяви на висок глас следващото дело — 2606, Богулусо.

Младата жена се върна отново, но докато минаваше покрай ъгъла на масата на защитата, тя се залюля върху високите си токове и политна. Четирите папки се разхвърчаха и паднаха с шум върху линолеума, като поръсиха голямо количество листи около и под масата. Тя изпищя и се наведе да ги събира.

В това си усилие не беше сама. Половин дузина мъже, съдебни чиновници, помощници на областния прокурор (начело с Гюма) и един от адвокатите на защитата се втурнаха на помощ, изгарящи от желание да направят нещо за една колежка, служителка на правосъдието, да надникнат в зеещото й деколте и да огледат почти изцяло откритите й бедра.

По, този начин задачата беше бързо изпълнена и младата жена скоро се изправи, натовари се повторно, зачервена и поднасяща извинения. След секунда стегнатият й малък лъскав задник се разлюля при излизането й от залата. Никой не забеляза, че на излизане тя вече не дъвчеше.

 

 

Един етаж над тази сцена, в по-благородните владения на Върховния съд, зала 52, продължаваше разглеждането на делото Държавата срещу Ръсъл. Милтън Фрийлънд беше започнал с искане процесът да се признае за лошо проведен и следователно невалиден. Вестник Поуст беше излязъл с репортаж за началото на процеса и там криминалното досие на Ръсъл беше представено доста подробно и Фрийлънд твърдеше, че въпросният материал има неблагоприятно влияние. Съдията Мартино ръмжеше, но трябваше да се обръща към съдебните заседатели един по един и да ги пита дали са чели въпросната статия. Не бяха. Предобедът се изпари.

Това забавяне означаваше, че показанието на свидетеля на Карп Торнби щеше да бъде прекъснато от обедната почивка, което щеше да намали вероятното му въздействие върху съдебните заседатели. Евтин трик, но често пъти даваше резултат.

Полицаят Торнби беше добър свидетел. Той се държеше добре, имаше ясен глас, а и цветът на кожата му беше подходящ. Историята за гонитбата и търсенето из тъмния сутерен беше разказана, а квитанцията от Орбах с името на жертвата беше представена като доказателствен материал.

По време на кръстосания разпит Фрийлънд изглеждаше вманиачен на тема часа на откриването на квитанцията и причината за забавянето между момента, за който Торнби каза, че я бил взел от Ръсъл, и момента, когато я е дал на детектива Симела в сградата на Шесто управление. Всичко това беше също ясно за Карп.

Фрийлънд казваше:

— И когато взехте квитанцията от обвиняемия, какво направихте, ако изобщо сте направил нещо?

— Написах върху нея инициалите си — каза Торнби.

— Отбелязахте ли часа?

— Не.

Фрийлънд попита:

— Дали не би било добра полицейска процедура върху материал с доказателствена стойност да се отбелязва часът на откриването?

Карп направи възражение, което беше прието. Фрийлънд помоли квитанцията да бъде разгледана от съдебните заседатели. Докато ставаше това, той се върна до масата на защитата.

Съдебният чиновник погледна часовника си и каза:

— Стана много дълго, господин съдия. Няма да излезем от тук скоро и аз ще изпусна влака си за Хемпстед.

Торнби подхвърли:

— Мислиш, че имаш проблеми? Току-що ни се роди първото бебе и жена ми очаква да я взема от болницата.

Чу се лек смях и съдията Мартино каза нещо накратко на полицая, отнасящо се до жени и деца. Той самият имаше шест деца.

Най-накрая съдебните заседатели се отегчиха от това да опипват квитанцията и Фрийлънд поднови разпита на Торнби.

— Нищо не ви задължава да отбележите времето?

— Не.

— Но и никъде не е казано, че не можете да направите това, нали?

Възражение. Приема се.

Фрийлънд изглеждаше изнервен.

— Бих искал да знам какво е основанието за възражението.

Мартино отговори:

— Нищо в закона или в полицейския правилник не изисква това, господин Фрийлънд. Офицерът не го е направил и вече даде показания в този смисъл.

— Аз ще ви докажа, че това го изисква здравият разум! — озъби се Фрийлънд. Мартино се загледа в него продължително. Фрийлънд каза: — Нямам повече въпроси. — И се върна на масата на защитата.

Мартино освободи съдебните заседатели за уикенда. Охраната отведе Ръсъл обратно в килията. Представителите на печата и цялата публика напуснаха залата. Когато вече нямаше почти никой, Фрийлънд се обърна към съда.

— Ваша светлост, с дължимото уважение към съда и колкото и да ми е мъчно, че ще кажа това, налага ми се да поискам да се протоколира, че докато този състав се запознаваше с квитанции, беше проведен… нещо като диалог между ваша светлост и офицера Торнби, диалог, който би могъл да повлияе на съдебните заседатели и те да приемат с по-голямо доверие показанията на офицера Торнби. Следователно в този момент аз трябва да предявя искане за признаване на процеса за невалиден.

Карп чу откъслеци от тази реч и без съмнение улови добре последното изречение. Той изруга през зъби, изправи се и приближи върху патериците си съдията.

Мартино отправи още един продължителен поглед към Фрийлънд и лицето му потъмня. Той направи знак на един от съдебните чиновници.

— Доведете отново Торнби!

Торнби беше доведен и докато стенографът тракаше с машината, Мартино съобщи за протокола всичко, което беше казано по време на краткия разговор.

Карп забеляза, че съдията трепери. Така или иначе, на Фрийлънд не можеше да се отрече смелост. Той се опитваше да разгневи съдията, не много често прилагана тактика от страна на адвокатите, но понякога тя имаше успех. Ако можеше да накара Мартино да загуби контрол върху себе си, вече би било възможно да го провокира да направи някаква грешка и да не се стигне до осъждане. Това би положило основите за нов процес и може би месеци протакане.

Това и съмнението относно часа, в който квитанцията е била намерена, изглежда беше всичко, на което според Карп Фрийлънд можеше да разчита. Но може би не.

 

 

По-долу, в зала 30, въведоха Вини Богулусо, който с появяването си предизвика шумно раздвижване. От гробницата бяха изпратили група, която да придружи огромния обвиняем до съда: бивш професионален борец на име Уокър, който беше дори по-висок от Вини и с по-малко мазнина в тялото си, и един щангист на име Амико, който, както всички казваха, можеше да събори всекиго в затвора.

Свалиха белезниците от Вини и го сложиха да седне на масата на защитата, след което застанаха на пост зад и от двете му страни.

Джак Кууни приближи до своя клиент и го разгледа внимателно. Вини нямаше подходящи за пред съда дрехи и трудно можеха да му се намерят подходящи. Носеше черно кожено яке, ново, без емблемите на бандата, черни джинси и кафява риза с яка. Но поне се беше обръснал и косата му беше подстригана. Изглеждаше странно незаинтересован и доволен и съвсем не приличаше на човек, когото щяха да обвинят за убийство.

— Окей, Вини, ето каква е сделката — каза Кууни. — Сделка няма. Всичко зависи от теб. Трябва да ти кажа, че не рискуваш да загубиш нищо, отивайки точно сега на процес.

— Мога ли да бъда пуснат под гаранция?

— Да, ако имаш около един милион долара. Да притежаваш някаква собственост? Недвижимо имущество?

— Не, по дяволите. Приличам ли на човек, който притежава недвижимо имущество?

— Добре. И така, не се признаваме за виновни.

— Да, разбира се, какво друго.

Съдията извика при себе си адвокатите, сигурен, че не е предложено нищо и че обвиняемият няма да се признае за виновен.

Четенето на обвинителния акт беше временно отложено и съдията попита Вини дали се признава за виновен. Вини стана и каза, че не. Съдията го погледна, направи движение с устните си и поиска от съдебния чиновник да завърти барабана с имената на всички съдии от Върховния съд. Чиновникът изтегли едно картонче и прочете номера на залата и името на съдията.

Уокър и Амико накараха Вини да си сложи ръцете на гърба, след което му сложиха белезници и го изведоха от залата, а оттам по коридора го заведоха отново в ареста.

Вини вървеше предпазливо. В панталоните му се намираше втъкнат петинчов нож с подвижно острие, което приятелката на Дуейн беше успяла да залепи с дъвка близо до левия ъгъл на масата на защитата, докато си даваше вид, че си събира книжата. Вини го беше напипал при сядането си и го беше мушнал в панталоните си.

 

 

Съдебното заседание приключи в четири часа, което беше нормално за петъчните дни. Съдиите трябва да си тръгнат за вкъщи, преди да започне усиленото движение по улиците, ако ще и да има пожар. В четири и тридесет офисът на Карп беше пълен с хората, които беше поканил.

Самият Карп седеше в началото на дългата дъбова заседателна маса, но обърнат настрани, като кракът му беше подпрян върху обърнато кошче за отпадъци. От дясната му страна седеше Рей Гюма, а по-нататък следваха Марлийн и Хари Белоу. Срещу тях бяха Джим Рейни и В.Т. Нюбъри. Роулънд Хъркейни влезе последен, придружен от детектива Френджи, и седна до Рейни.

— За какво е това? — попита Хъркейни с глас, който не търпеше възражение. — Днес е петък. Имам среща.

Гюма демонстративно погледна часовника си.

— Боже мой, Роулънд, защо си се разбързал? Децата току-що ги пуснаха от училище. Дай й време за мляко и бисквити.

Смях, а Роулънд се изчерви и показа един от пръстите си на Гюма. Карп се възползва от случая, за да започне деловата част.

— Това няма да отнеме дълго време. Изглежда, че Държавата срещу Томасян се разширява.

Физиономията на Роулънд се втвърди.

— Какво значи това, се разширява? — попита той подозрително.

— Само това, че има повече играчи — отвърна Карп. — Някой е лансирал идеята за Томасян. Някой може да е подвел жертвата. Изглежда, че случаят Томасян логически е свързан с най-малко още едно убийство, двойно убийство с участието на умни момчета и голяма мошеническа операция. Ето защо реших, че всички ние трябва да седнем заедно и да разберем какво може да е. Окей, нека започнем с Гюма. Гум, как е положението с Кавети?

— Да, окей, ето как — започна Гюма. — Отидох да видя Джими Кавети, както ти ми каза. Казвам му: Джими, положението ти е лошо и бих искал да ти помогна, но знам, че си упорит и не смятам да те мъча с онова там за Виаченца. Но има нещо друго, с което ти можеш да ми помогнеш и което няма нищо общо с тази работа. Казах му, че би могъл да има известна полза за него. И че никъде нищо няма да се запише. И така, мога да ви кажа, че той горе-долу дава ухо. Джими е крадец. Не мога да си представя как той ще приеме да бъде заключен в затвора за толкова дълго време за убийство, което не е извършил. Казвам: Джими, това, което искам да знам, е защо двамата Виаченца са направили това. Искам да кажа, имали са много добра сделка. Сделка, която предполага, че в продължение на години ще могат да крадат от летището. Какво може да ги е накарало да дразнят Джоуи Касълз. Диаманти? Злато? Какво? Той казва: Шибан хайвер.

На това място Роулънд се разсмя и каза:

— Какви са тези глупости? Какво общо има това с Томасян? Хайвер? — И продължи да се смее.

Карп забеляза, че Френджи не се смееше и че изглеждаше неподходящо нервен. С ръка, вдигната в помирителен жест, Карп каза:

— Слушай и се учи, Роулънд. Това е дълга история. Давай, Гум.

Гюма продължи:

— И казвам: Хайвер? И той казва да, този човек се движеше с Домино и Сиро там, където се въртяха Карл и Лу и търсиха някого, за да задигнат нещо. Това е обикновено. Също както, когато искаш да купиш чорапи, тръгваш по Уол Стрийт, повъртиш се, някой идва и ти продава компютър. И този човек казва, че знае, че превозват хайвер, знае полета и терминала и иска една част за себе си. Казва, че работата не е еднократна: пратките пристигат всеки месец, момчетата ще облекчат товара и ще получат пари. Казва, че ще им даде тридесет хиляди.

Той спря да говори, а Карп погледна към В.Т., тъй като може би той беше единствен от присъстващите, който можеше да цитира по памет цените на хайвера.

— Звучи ли правдоподобно? — попита Карп.

— За какво количество става въпрос? — попита В.Т.

— Това не каза, но каза, че на човека му трябват двама, които да вдигнат стоката, така че, какво, двеста, двеста и петдесет паунда?

В.Т. изглежда се съмняваше.

— Ако е било хайвер от моруна, крадецът няма да спечели много. Цената ще бъде близка до тази.

Гюма продължи:

— Да, ами, Карл и Лу вероятно не са се занимавали много с хайвер. Мислили са, че става дума за хубава безопасна странична работа. Не им е изглеждало вероятно този човек, за когото крадат, да е умно момче или нещо такова, някой, който ще каже на някого и ще стигне до ушите на Джоуи. И тридесет хиляди редовно. Решили са, че рискът е оправдан.

— Кой е бил човекът, ако не е бил умно момче? — попита Марлийн.

Гюма се усмихна широко, показвайки забележителна колекция от взаимно разминаващи се жълти зъби.

— А, да. Бил е турчин, както изглежда. Казал, че името му е Такмад. Имал ресторант и затова му трябвал хайвер. Така каза.

— И вдигнали стоката — намеси се Карп. — После какво станало?

— Точно там Джими започнал да се съмнява. Да се вдигне не е проблем. Всички служители, пазачи са вечно упоени от наркотици. И доставят стоката. И казвам на Джими: И откриваш, че работят за себе си. Издаде ли ги на Джоуи? Тук става малко нервен. Той не издава, казва. Кой тогава?, питам го. Джими не знае, но някой пуснал пари, след като момчетата доставили сандъка. Не само хайвера, но шпионинът казва на Джоуи, че са правили това от месеци.

Карп го прекъсна:

— Прекрасно. Задръж една минута. Следващото действие е работата с изкуството с участието на В.Т. и Марлийн в главните роли.

Марлийн изложи в сбита форма разговора със Саркис Кербусян и историята за търсенето на маската на Крикор. В.Т. добави това, което беше научил от разследването си на финансовия живот на различни турци и арменци, замесени в случая.

— Сумирайки всичко — заключи той. — Кербусян с всичка сила се е стремил към уреждане на сметки през последните девет месеца. Продал е някои имущества, от които не му се е искало да се лишава, и не е купил нищо друго, не поне недвижима собственост. По този начин много пари в брой се въртят насам-натам. Някои доста големи трансфери в Швейцария. Освен това той е получил значителни суми от богати арменци в Съединените щати и чужбина. Някъде около тридесет милиона. Ще рече от средата на февруари.

— По въпроса за турците, Ахмет Джелал разполага със скромна банкова сметка, но харчи като сводник. Азиз Насъф, братовчедът, си е купил хубаво място за ресторанта и никой не знае откъде е намерил пари за това. Никой не купува имот в Ню Йорк с плащане в брой. Продавачът си спомни за това наскоро.

— Както знаем, Мехмет Ерсой е имал добра сума пари в една кутия, когато е умрял. Това, което не знаехме допреди около ден, е, че през миналата година той е изпратил общо… — Тук В.Т. направи пауза, за да погледне няколко листа с изписани върху тях цифри. — Общо един милион и осемстотин тридесет и пет хиляди долара на сметката на брат си Алтемур Ерсой в Есбанк, Истанбул.

— Още едно интересно нещо. През последните две години нюйоркският полицейски отдел за фалшификации в областта на изкуството работи съвместно с Интерпол върху поредица измами в Европа с центрове Рим и Лондон. Периодът на тези измами пасва почти идеално с периодите, когато Мехмет Ерсой се е намирал в тези два града.

Той направи пауза.

— А сега за писмата, които Ерсой е държал в кутията си. Те са написани с някакъв примитивен шифър. Семейни глупости, но не в действителност. Изпращам ти хубав подарък. Надявам се, че Фатма ще го хареса. Благодаря за последния подарък. Винаги използва едни и същи изрази, или специален подарък, или много хубав подарък, също като специалния подарък. Истинско изкуство или фалшификати? Хубава история. Във всеки случай братята Ерсой са, както изглежда, щедри хора. Във всяко писмо има подаръци и благодарности. Окей, в края на февруари, в началото на март се споменава многократно за това, че идва специален подарък. Също така старият Алтемур изглежда доста разтревожен. Говори за нашите неприятни отношения, опитвайки се да гледа в прозорците си. Мисля, че ченгетата са започнали да му създават неприятности. Може би по тази причина не са разговаряли по телефона. Това ще е последният ми подарък сега за сега, заявява той на 22 февруари. Ще ти го изпратя по бърза въздушна поща на 10 март.

— Кога братята Виаченца са нанесли удара си, Рей? — попита Карп.

— На единадесети март. — Всички замълчаха замислени.

— Споменава ли той какви ще са подаръците, или само подаръци? — попита Марлийн.

В.Т. се усмихна.

— Да, интересен въпрос. Обикновено не. Има само някакво име — подарък от еди-кой си. Очевидно, шифърът е бил измислен предварително. Но за последния подарък той казва какъв ще е подаръкът — Изпращам ти голяма пратка с любимия ти хайвер.

 

 

Вини беше отведен да си смени дрехите, а после върнат в килията, дълга десет фута кутия, която трябва да побира двама затворници, без те да се чувстват много добре, но в която сега се намираха шестима. Той легна на долния нар. Затрупа с одеяла горната част на тялото си, включително главата и започна да стене и да се гърчи така, че тресеше целия нар. Докато правеше това, той употреби ножа си, за да настърже боя от стената, и насъбра малка купчинка, голяма колкото топка сладолед. Парченцата боя натика в устата си от двете страни до бузите. После с ножа си направи дълъг прорез върху вътрешната страна на бузата си. Не болеше много, защото ножът беше изключително остър.

Стоновете и виковете му се усилиха. Той се изтъркаля от нара и, след като направи залитайки няколко крачки, се строполи на пода и се сви. От устата му изтичаше кръв. Другите в килията започнаха да викат, за да привлекат вниманието на пазачите, зарадвани от възможността да се избавят от човека, който беше може би най-малко желаният съкафезник в гробницата.

Пристигна един пазач, осведоми се за положението, върна се, за да говори по един телефон на стената и извика Уокър. Явно положението на обемистия кучи син беше сериозно. Устата му кървеше, а лицето му беше зачервено и мокро от пот.

Уокър пристигна, влезе в килията и изправи Вини на крака. Вини веднага започна да кашля и да се тресе, после повърна червеникава кашкава маса върху себе си, пода и обувките на Уокър.

Уокър отскочи назад, като лицето му изразяваше едновременно отвращение и загриженост. Язвите бяха обикновено нещо сред престъпниците, също както при хората, които се занимават с рекламен бизнес. По-опитните тъмничари бяха виждали типичната кървава зърнеста каша от перфорирана язва и може би бяха научили за колко време болният може да умре от загуба на кръв при такива случаи. Уокър си помисли за разследванията, за писмената работа, с която щеше да трябва да се справя, ако Вини умреше по време на неговото дежурство.

— Вини! Можеш ли да вървиш? Да взема ли количка? — попита той нервно.

— Мога да вървя — изрече Вини със слаб разтреперан глас.

И можеше, едва-едва. Другият пазач огледа килията, а Уокър се замъчи с огромния товар надолу по оградените с решетки коридори към затворническата лечебница.

Един дребен мъж в бяла престилка погледна разтревожено, когато Уокър издърпа големия окървавен затворник през люлеещата се врата.

— Сбиване с ножове?

— Не — каза Уокър. — Пукнала му се е язвата. Повръща кръв.

Като че ли за да демонстрира, Вини повърна отново, изплесквайки с кръв бялата униформена риза на Уокър. С проклятие Уокър натика Вини в един пластмасов стол.

Вини изохка.

— Трябва да отида… тоалетна. Червата ми…

Уокър погледна към миниатюрния медик и прокле отново.

— Трябва ли да го заведа, или…?

Медикът кимна.

— Да. Отивай. А после го качи на носилка. Има една носилка в коридора. Ще се обадя на Белвю. Тук не можем да лекуваме перфорирана язва. Почакай! Трябва да се подпишеш за него.

Уокър подписа. Медикът вдигна телефона, а Уокър подкара Вини към тоалетна. Той настани затворника в една кабина без врата, обърна се към една от мивките и започна да почиства кървавото петно по ризата си. Петното се беше превърнало в голямо розово леке, когато той чу слаб звук зад себе си и се обърна.

Вини беше стигнал зад него с патешко вървене, за да не може да бъде видян в огледалото. Когато Уокър се обърна, Вини скочи напред и заби ножа си дълбоко в гърдите на Уокър. И още веднъж. Уокър се строполи, без да издаде звук.

Медикът беше завършил разговора си и сега беше зает с пишещата машина, като приготвяше документа за трансфер. Той забеляза край него да минава един мъж в униформа на пазач и извика:

— Наред ли е затворникът?

— Да — смотолеви мъжът и изчезна.

 

 

— По-накратко — прекъсна ги Роулънд раздразнено. — Какво означава всичко това?

Карп обходи с поглед заседателната маса. Всички насочиха вниманието си към него.

— Какво означава всичко това? Окей, ето как виждам нещата, но ако някой от вас е на друго мнение, нека се обади. Мехмет Ерсой, жертвата в нашия случай, има брат, който разполага с достъп до ценни художествени предмети. Двамата братя в съдружие са се занимавали с непочтен бизнес. Действали са в някои от големите европейски градове, а после, към края на миналата година, са започнали в Ню Йорк. Ерсой е вкарал в тази игра шефа по безопасността на турската мисия Джалал и може би Джалал е привлякъл братовчед си Насъф.

— Как можем да знаем това, Бъч? — попита Хъркейни. — От това, че имат пари? По дяволите, и аз имам пари. Може би семействата им са натрупали капитал в старата родина. Ние даже не знаем дали тези хора са заедно. Лично аз не се виждам много с братовчедите си.

— Заедно са — каза Белоу. Всички погледи се обърнаха към ченгето. Бяха учудени, все едно че един шкаф за папки беше проговорил. — Проследих Насъф. Той отиде в офисите на мисията, а после двамата излязоха с една от колите на посолството.

— Къде отидоха? — попита Марлийн.

— Купиха боя от Канал Стрийт. Видях ги да вдигат един голям кашон и да го натоварват в багажника на колата. Голям кашон. Трябваше да го вържат. После отидоха в къщата на Джелал на Петдесет и шеста. Кашона оставиха в колата.

Роулънд се засмя.

— Много подозрително. Бихме могли да ги подведем за опит за престъпно боядисване с цвят, който говори за лош вкус.

Карп продължи:

— Окей, поне е установено, че са съдружници. Така или иначе, Ерсой и някой си са започнали да продават художествени предмети чрез галерията на Соколоф, някои истински предмети, но също и множество фалшификати. Същата измама, до която е прибягвал в Европа. Продали са много материал на Саркис Кербусян. По-късно миналата година Ерсой казал на Кербусян, че са намерили това супер съкровище, тази маска на Крикор. Кербусян се съгласил да я купи и започнал да събира големи суми от арменската общност. Той плаща около един милион долара, повечето от които ние намираме в кутията на Ерсой след смъртта му. Точно когато трябва, братът на Ерсой изпраща хайвера.

Карп замълча и огледа още веднъж многозначително хората около масата.

— Някой да иска да се обзаложи, че в този сандък е имало хайвер? Не, и аз не искам. Нека кажем, че тази маска е била в сандъка. Пратката тръгва от Турция на десети март и пристига на летище Кенеди на единадесети март. Окей, сега вече нещата се усложняват. Малко по-рано един турчин се е свързал с двамата Виаченца и било уговорено да се извърши кражба от пренесена по въздуха пратка. Сандък с хайвер. Предварително дава на ръка огромна сума и обещава, че ще плати още. Двамата Виаченца извършват кражбата на единадесети март. Това е петък. Два дни по-късно, в неделя, Мехмет Ерсой е убит. Два дни по-късно някой се обажда на Джоуи Касълз и му казва, че братята Виаченца го крадат. На осемнадесети братята са убити. Може би шпионинът е бил мистериозният турчин, а може би не. Междувременно след всичко това Джоуи все още говори на Сали Болано за турци и изтъква значението им, като освен това споменава за голямо укриване на крадена стока. Така. Това е. Колко животни можете да откриете на картинката?

Пръв проговори Роулънд.

— Всичко е много просто. Ерсой измамва Кербусян. Кербусян иска да си отмъсти. Томасян иска да бъде мъченик на каузата и убива Ерсой.

— Това не обяснява кражбата от летището — възрази Марлийн. — Не обяснява участието на Болано.

Роулънд отбеляза снизходително:

— Това е подробност. Ерсой е организирал кражбата. Или може би никаква маска изобщо никога не е съществувала. Наистина може да е било хайвер или сандък с тухли. После той казва на Кербусян, че предметът е откраднат и междувременно милионът не може да се възстанови. Кербусян се погрижва той да бъде убит, както казах. Колкото до тези двама други турци, те имат товар от предмети с висока стойност, които предмети искат да задвижат. Страх ги е това да стане чрез аукцион — вече е натрупано твърде много напрежение, и се свързват с мафията и уреждат сделка с укриване на големи количества.

— А този човек, за който Джими каза, че е организирал кражбата? Как се казваше, Такмад? — попита Гюма.

В.Т. потупа една квадратна със зелена корица книга, която до този момент прелистваше.

— Означава прякор на турски. Остроумно. Не, трябва да е или Джелал, или Насъф. Историята на Роулънд е интересна и пасва на всички факти.

Карп видя, че Гюма кима доволен. Можеше и Карп да бъде доволен, ако не се беше срещал очи в очи с Кербусян.