Робърт Таненбаум
Отхвърлена справедливост (5)

5.

Карп наля безгрижно питието в чашата си и се огледа наоколо, за да открие сред тълпата Марлийн. Като правило той не обичаше партита на работното си място. Трябваше да си дава вид, че обича да пие, да намира забавление в това, което алкохолът причиняваше на мозъка и поведението (за да се предпази от това, да го помислят за човек, който разваля настроението на другите, един от големите страхове на Карп и донякъде основателен) и да общува с хора, с които не би разменил повече от две думи, ако те нямаха функция в професионалния му живот, а тъй като професията му беше свързана с наказателното право, това включваше общуване с твърде голям брой неприятни хора.

Той би се отклонил от това парти, както беше постъпвал при много други случай, ако почетният гост не беше Том Пагейноу, напускащият директор на офисите на Обществото за правна помощ при съда в Манхатън и човек, към когото Карп изпитваше огромно уважение и топли чувства. Пагейноу решаваше сложни случаи в съда, когато Карп все още беше ученик, и сега, малко след шестдесетата си година и уморен, той получи като награда съдийски пост, което в сравнение с управлението на Правната помощ представляваше платен отпуск.

Марлийн, разбира се, беше на бара. Тя пушеше и пиеше вино и разговаряше оживено с някакъв нисък къдрокос мъж. Карп си проправи път сред тълпата и стигна до нея.

Тя го поздрави весело. Марлийн поне се забавляваше. Тя обичаше партитата, което беше допълнителна причина за Карп да посети настоящото парти и за да направи невъзможно изявление от рода на той не ме води никъде.

Със собственическо чувство, тя направи движение с ръка към Карп и каза:

— Поли, това е моят съпруг, Бъч Карп. Бъч, Пол Ашакян. Той току-що започна работа при Правната помощ. От старата махала е, семейството им живееше срещу нас на Озон парк. Движех със сестра му Лара, а Пол и брат ми Дом бяха в гимназиалния тим в Сейнт Джо. Гигантска фамилия, по-голяма от нашата. Малкият ми брат Поли мислеше, че песента на Чък Бери е за тях.

— Песен? — не разбра Карп.

— Точно така, Бъч! Ти къде си бил по това време? А хоул лот Ашакян гоин’он? Разбираш ли?

Двамата мъже се ръкуваха.

— Марлийн смята, че съм изостанал в културата, че ми липсва рокендролът — поясни Карп, усмихвайки се. Той посочи към голямата група присъстващи. — Губите голям шеф.

Ашакян кимна енергично.

— Да, той ме вербува, а сега това.

— Нещо за това кой ще му заеме мястото?

Ашакян се засмя.

— Аз съм последният човек, който ще разбере това. Ти ще знаеш преди мен.

— И на мен не ми казват нищо — въздъхна Карп. — Клюките никога не стигат до мен.

— Никой не ти съобщава клюки, защото знаеш да пазиш тайна — намеси се Марлийн. — Хората идват в офиса ти и те заклеват да пазиш тайна и ти разказват нещо безкрайно интересно и тогава ти какво правиш? Не казваш на никого нищо! Разбира се, че повече няма да те информират — на тях самите ти никога не съобщаваш нищо. Стоиш встрани от потока на клюките, Бъчи.

— За щастие имам теб и ти ме информираш — усмихна се Карп.

— Да — кимна Марлийн. — Аз много приказвам и съм толкова затънала във въпросния поток, че съм цялата измокрена.

— И така, кой е той? — попита Ашакян.

Марлийн отпи енергично здравословна глътка от чашата си.

— Няма да ти кажа, защото са ме заклели да не издавам тайната. Милтън Фрийлънд.

Озадачени погледи от двамата.

— Фрийлънд. От правните служби на Съсекс Каунти. Както изглежда, надарен и преуспяващ човек, борбен и с добри политически връзки.

— Бих искал да ми направи впечатление — каза Карп. — Не съм чувал за него. Очаквах някакво повишение, някой от хората на Том.

— Аз също — присъедини се Марлийн. — И, понеже вече споменах за това, че много приказвам, току-що разправях на Пол за твоите съмнения по случая Томасян.

Карп се учуди и лицето му се набръчка. Той я изгледа и я поправи с напрежение в гласа:

— Случаят не е мой, Марлийн.

Тя игнорира интонацията му:

— Пол изобщо не се интересува от правните подробности. Става дума за арменска връзка.

— Не разбирам — смръщи се Карп.

Ашакян изгаряше от желание да го избави от невежеството му.

— В това е цялата работа. Арменското общество е много развълнувано във връзка с този случай. Онази вечер присъствах на събрание в къщата на Томасян… — Той постави ръце върху издутите си бузи и поклати глава. — Можеше да се помисли, че турците тропат на портата. Истински пандемониум. Имах впечатлението, че с години се е стаявала параноя в очакване да се случи нещо. И то се случи.

— Параноя?

— Да, относно турците — поясни Ашакян, а след това, виждайки неразбиране по лицето на Карп, въздъхна, както въздиша човек, който е обяснявал нещо прекалено много често, и продължи: — Турци и арменци? Каубои и индианци? Нацисти и евреи? Турците убиха милион и половина арменци между 1915 и 1920, включително и дядо ми.

— И все още го правят? Искам да кажа, че ги убиват? — Карп считаше себе си за познавач на убийствата, все едно масови или индивидуални, и донякъде му се струваше, че може би беше чувал нещо по темата, в която беше навлязъл младият човек, но нямаше никакви знания за подробностите. Нито пък можеше да разбере какво общо имаше това с въпросния случай.

— Не. Едни са убили, други са побягнали. Известна част са били спасени от европейците след Първата война, а някои са отишли в Съветска Армения.

— Не ми е ясно. Каква е целта на терористичните действия? Или може би казваш, че няма никакви арменски терористи?

— О, разбира се, че има арменски терористи — изрече Ашакян мрачно. — Проблемът е в това, че турците не искат да признаят, че изобщо някога е имало клане. Според тях не е имало геноцид. Нямат намерение да признаят, не искат да плащат репарации на оцелелите, нищо, абсолютно нищо.

— Това е невъзможно — каза Карп. — Напомня ми за онези глупаци, които твърдят, че не е имало никакъв Аушвиц. По дяволите, веществените доказателства…

— Не е същото. Хиляди свидетели са видели нацистките лагери. Лагерите са били превзети, докато все още са действали. Било е очевидно какво става, а и немците са запазили добре архива. Но турците не са действали по такъв начин. Те мобилизирали младите арменци и ги избили в казармите им. Останалата част от населението откарали в провинцията и оттам към ада, докато всички загинали от глад и болести. Жени и деца! Бебета са били захвърлени в пропасти! Никакви снимки, разбира се. Че какво, вероятно през 1915 в цяла Турция е имало не повече от една дузина фотоапарати. И никакви архиви. Единствените свидетели са били цивилни немски граждани и германското правителство не е направило нищо, защото турците са били съюзници. След войната не е имало нищо повече от устни показания от оцелели арменци. Но на тях очевидно не може да се вярва.

— Разбирам къде е трудно да се повярва — промълви Карп благоразумно. Разгорещен от темата, Ашакян беше със зачервено лице и в погледа му гореше светлинка на фанатизъм. Карп погледна към Марлийн, очаквайки помощ, но тя очевидно се радваше на лекцията и нямаше нищо против да види Карп победен. Той беше издържал какви ли не лекции върху Холокоста от детските си години, често пъти с подтекст, който гласи Ние, евреите, трябва да се поддържаме, защото иначе…, от хора, които търсят емоционална или материална подкрепа.

Фактически той беше жертва на Холокоста, докато това очевидно не можеше да се каже за Ашакян.

Като че ли прочитайки мислите му, Ашакян се върна на познатата тема.

— Представи си, че Втората световна война беше продължила да речем още три години. Това можеше да се случи. Нацистите щяха да бъдат в състояние да убият всички евреи, които са имали в ръцете си. После щяха да ликвидират лагерите на смъртта, да ги павират, да построят паркове или къщи, да се освободят от всички обувки, коси и какво ли не още. Да изгорят архивите. И после, след войната, ако някой ги попита, те биха могли да кажат: Евреи? Какви евреи? Те си отидоха. Те са в Русия, Китай, кой знае? Още една бира? Свидетели? Това са слухове, преувеличавания. Освен това как можеш да се довериш на еврейски показания? Евреите са заинтересована страна. Те просто бяха на върха и ние ги ритнахме, а сега те се оплакват и говорят за някакво клане. Точно същото стана в Турция. Знаеш ли какво казват турците? По-добре е да се довериш на змия, отколкото на евреин, и на евреин, отколкото на грък, но никога не се доверявай на арменец.

Тримата мълчаха дълго време, размишлявайки върху казаното. След това се обади Карп:

— Е, добре, нека се върнем към настоящето. Каква е връзката със случая Томасян?

— Връзката е някой, който е убил Ерсой, и сега се правят опити да се скалъпи обвинение срещу Арам. Арам е арменски националист. Кой се интересува чак толкова от арменски националисти? — Той се засмя горчиво. — Кой, по дяволите, даже знае какво значи арменски националист?

— На тебе ти харесва идеята, че турчин го е направил? Мислиш, че хората на Ерсой са извършили убийството като част от един план за натопяване на Арам?

— Че кой друг?

— Друг арменски националист — подсказа Карп предпазливо. — Или който и да е друг, който знае това, което ти току-що ми каза.

— Това е нелепо! — кресна Ашакян толкова високо, че привлече погледите на другите пиячи. След това той си спомни с кого говореше: с една от особено силните фигури на нюйоркската прокуратура и, а това също беше от значение, с човек два пъти по-едър от него. Изчерви се, измърмори някакво извинение и добави: — Това не би могло да се случи. Искам да кажа, че арменците са много сплотено общество.

— И италианците са сплотено общество — каза Карп, отправяйки зъл поглед към Марлийн. — Те се избиват взаимно, без много да му мислят.

Тя му се изплези:

— Не променяй темата, скъпи! Въпросът е какво смяташ да предприемеш по този въпрос?

— Казах ти, Марлийн, това не е мой случай и не искам да говоря на тази тема. — Като го каза, той си спомни като за мъчително бреме това, което знаеше за кутията на Мехмет Ерсой, за която предния ден Хъркейни му беше споменал с такава неохота. Наличието на пари означаваше, че вероятността убийството да е било обикновен терористичен акт намалява. В кутията имаше и документи, които бяха вече изпратени в Колумбия за превод от турски. Карп нямаше желание да поднася тези разкрития като клюка на едно парти.

Ашакян изглеждаше разочарован. Карп виждаше в очите му как чувството на уважение изчезва. Защо тези млади адвокати очакват от теб да търсиш справедливост? След още няколко минути безсъдържателен разговор, Ашакян измисли някакво извинение и остави Карп и Марлийн сами на бара.

— Не беше много умно, Марлийн.

Тя допи виното си и направи знак на бармана да й долее.

— Не, не беше — кимна тя, — но в момента не съм на работа. Не съм длъжна да бъда умна. Той е симпатично момче и е обезпокоен. Надявах се, че ще живне малко, ако разговаря с теб по този въпрос, след като ти също изпитваш съмнения по арменското участие. Сгрешила съм: наказвай!

Карп задържа продължително погледа си върху Марлийн. Нейните гъсти прави вежди бяха смръщени, а лицето й беше придобило изключителна острота. Очевидно беше пийнала малко повече и неумолимо се насочваше към благородна война. Съвсем не беше извън способностите й да се разкрещи и да направи сцена пред цялото адвокатско общество на Ню Йорк Каунти. Карп реши да предотврати тази възможност чрез благоразумно отстъпление. Той простена и сви болното си коляно.

— Чувствам се уморен. Трябва да си отида.

— Но партито тъкмо набира инерция — протестира Марлийн.

— Да си отида аз, не да си отидем двамата. Ти остани и се забавлявай. Бездруго ти трябва малко разсейване. Аз ще отида да поприказвам една-две минути с Пагейноу и после ще си тръгна за вкъщи. Ще отменя Белинда, ще бъда татко няколко часа.

Марлийн не си даде труд да протестира. Напротив, лицето й светна и тя целуна Карп много сериозно пред съдиите и всички останали и тази целувка беше с ефект на балсам за страдащото му от силна физическа болка тяло.

Той тръгна неуверено през тълпата и намери Том Пагейноу седнал на една отрупана с питиета маса, ограден от доброжелатели и приятели от Правната помощ. Пагейноу се усмихна широко, когато Карп приближи, и го покани при себе си с махане на ръка.

— Бъч Карп! Ето го, момчета, принцът на мрака. Седни и пийни нещо! — Докато Карп, изпълнен с чувство на благодарност, се настаняваше в едно кресло, веселата глъчка като че поутихна. Някой сложи в ръката му пълна бутилка Шлитц.

Въпреки че адвокатите, които си виждаха физиономиите всеки ден из съдилищата, си даваха вид, че извън съдебната зала поддържат истинска колегиалност, не можеше да се отрече фактът, че духът на съперничество се проявяваше навсякъде. Победите и пораженията бяха част от играта, но Карп побеждаваше малко по-често. За повече от десет години не беше загубил нито един процес за убийство. Между адвокатите, насядали около масата, нямаше нито един, който да не беше си изпатил от Карп в съда.

Не, имаше най-малко един. Карп почувства нечии очи върху себе си и се обърна, за да посрещне съсредоточения поглед на един непознат. Непознатият протегна ръка над масата и каза:

— Аз съм Милт Фрийлънд.

Карп пое предложената ръка.

— Наследникът на Том. Приятно ми е да се запознаем.

— Имаш добри източници на информация: все още няма нищо официално по този въпрос. Разбира се, никой не може да замени Том — продължи Фрийлънд с тон, от който се разбираше, че не само че беше възможно Том да бъде заменен, но че вече е настъпило времето за това.

Фрийлънд наближаваше четиридесет години, слаб, дребен мъж с голям нос, черни рогови рамки на очилата и ореол от червеникава коса около оплешивяващото си теме. Носеше прекалено стегнат и с цвят на горчица, бебешко производство, костюм и тъмночервена връзка, върху която бяха избродирани малки златни везни, олицетворяващи правосъдието.

Карп повтори категорично:

— Не, никой не би могъл.

Пагейноу наблюдаваше двамата мъже. Той извика високо:

— Хей, Фрийлънд, с този ще си имаш работа.

— Такива са и намеренията ми — изрече спокойно Фрийлънд. Карп кимна учтиво и се изправи с вдигната чаша бира.

— Бих искал да предложа тост. За Том Пагейноу, голям адвокат и голям човек — един мъж, който с години наред може да защитава негодници, без самият той да стане като тях, този, от когото след Франсиз Гарахи съм научил повече за воденето на процеси, отколкото от всеки друг, и дано той не съжалява за това! Всичко най-хубаво, Том!

Том Пагейноу се засмя, присъстващите на масата аплодираха и след няколко минути, изпълнени с обичайните шеги, Карп можа да се измъкне.

 

 

Марлийн почувства докосване върху рамото си и се обърна, за да види две познати очи с цвят на вода от плувен басейн.

— Рейни! Какво правиш тук?

— Малка подробност, засягаща сигурността. На това място се разхождат важни хора, леко пийнали.

— Да, ще бъде истинска трагедия, ако се случи нещо — каза Марлийн. — Ако някой хвърли бомба, дейността на правосъдието ще се забави с четири дни. Не сме се виждали от месеци! Изглеждаш много модерен. Това е вече костюм.

Джим Рейни беше детектив от полицейския отдел на Ню Йорк, с когото Марлийн се познаваше от няколко години. Костюмът, двуреден, с много слаб кафяв оттенък, действително изглеждаше много добре върху слабата му фигура. Той се ухили и се поклони.

— Харесва ли ти? Добър удар.

— Откъде го намери? Може би от Роскоу?

— Облякох го в твоя чест, Марлийн — обяви той, като завъртя очи и запремига на парцали и постави една топла ръка върху коляното й.

Служат му за мигане на парцали, помисли си Марлийн. Рейни никога не беше държал в тайна влечението си към нея, но нейното към него беше нещо, за което тя предпочиташе да не мисли. Тези щури ирландски момчета! Тази млечна кожа, големите им сини очи, златната им коса, ужасното им отношение към жените! Тази беше причината, поради която въпреки че винаги беше склонна да се увлече по Пийтър Пан, Марлийн се беше омъжила за капитан Хук.

Тя се засмя и потупа съгрешаващата ръка.

— Искаш ли да танцуваме, Рейни?

Оркестър от трима свиреше мелодии от младостта на Том Пагейноу и неговите съвременници. По-късно, когато алкохолът щеше да е завладял по-голяма територия, щяха да преминат на италиански кич — Уей, Мари! Хей, Компаре, Към-она-май-хаус, и съсухрени от старост съдии щяха да се залюшкат по ритъма на музиката и да крещят думите, без значение дали са италианци, или не.

Рейни и Марлийн танцуваха под звуците на Дансинг ин дъ Дарк. Той беше добър танцьор, а тя, тъй като беше омъжена за Карп, обичаше да танцува малко повече от обикновено. Той я държеше плътно притисната към себе си, а дясната му ръка се плъзна по-ниско от нормалната позиция около талията й.

— И така, какво ново, Рейни? Някакъв интересен случай?

— Взех сержантския изпит.

— Така ли? Браво на тебе. Това означава ли трансфер?

— Да, намислили са следващия месец да ме местят в девети отдел. Най-напред искат да приключа с тази задача, свързана с летището.

— И какво е развитието?

— Хмм, не особено блестящо. Обичайните неприятности. Едни момчета, които от години са отмъквали различни неща от товарите, бяха застреляни край един бар на Девето Авеню. Хванахме извършителя или поне човек, който ще отговаря за убийството. Между другото, става дума и за наркотици. Доста обикновен случай. А ти как си? Все още ли вървят добре изнасилванията?

Ръката му вече нежно обхващаше дясното кълбо на задника й. Тя не протестира, тъй като, от една страна, не защото имаше нещо чак толкова против това, а от друга, защото току-що се беше сетила, че Рейни й трябваше за нещо.

— Джим, има нещо, което ме интересува в… в Деветото.

— О? — Възклицанието не изразяваше насърчение.

— Да, една Джейн Доу, скочила е от едно здание в Алфабет сити. Камейноу третира случая като самоубийство. Аз мисля, че би могло да е убийство, може би нещо твърде нестандартно.

Поведението на Рейни се промени за миг и той замръзна.

— Какво казва съдебният лекар?

— Колебае се и чака резултат от допълнителни изследвания. Но жената е била изнасилена. По целия труп има следи от зъби.

Рейни вдигна рамене и незабележимо отпусна хватката. Оркестърът премина на Розова като череша и бяла като ябълков цвят, но той не беше в настроение за ча-ча. Рейни каза:

— Може да е всичко, Марлийн. Защо не почакаме допълнителните изследвания?

— О, остави това, Рейни! Знаеш, че няма да има никакви по-нататъшни разследвания. И така ще бъде, ако решат да смятат, че е самоубийство. Така ще бъде, ако не се появи някоя фамилия, която да прояви интерес. Единственото, за което те моля, е да опиташ нещо. Само направи опит да вникнеш в случая. — Тя се усмихна прелестно и подръпна връзката му. — Хайде. Направи нещо за мен, виж колко съм миличка.

Рейни се ухили.

— Марлийн, скъпа! Знаеш, че те обичам, но… нека ти кажа, че и да ми предложиш нещо много повече от леко ощипване на дансинга, много повече, последното нещо, което бих направил в замяна, е да си тикна носа в разследването на друго ченге, особено в район, където даже още не съм приет и където очаквам да получа важна длъжност. Няма как да стане, моето момиче.

— О, по дяволите, ти си същият като мъжа ми — изсумтя тя. — Забрави за всичко. Искам да пийна още нещо.

 

 

Когато два часа по-късно Марлийн пристигна вкъщи, тя се намираше в този стадий на пиянство, когато приятният ефект от алкохола започва да се изпарява, а мозъкът и тялото се канят да си отмъстят за това, че са били натопени в смъртоносна отрова. При този стадий човек може да пие още до пълна забрава, отлагайки прояснението за сутринта, или да спре да пие и да посрещне с твърдост състоянието си. Марлийн беше предпочела второто, тъй като не искаше да се чувства сънлива сред глутницата пияни адвокати или в близост със (съвършено трезвия) детектив Рейни.

Рейни я заведе до тях с очуканата си „Гиа“. Поведението му беше безукорно и активността му ограничена до лека целувка по бузата и другарско потупване по бедрото за лека нощ.

Марлийн чу плача от първия етаж. Малката Луси имаше една от типичните си вечери. Като влезе, Марлийн видя Карп да се движи напред-назад, подобно на капитан Ахав, посивял, със зачервеното ревящо дете, като в отчаянието си го потупваше по гърба.

Тя захвърли палтото си и взе в ръце дъщеричката си.

— Нахраних я — докладва Карп. — Преоблякох я. Отново я нахраних. Не ще да се укроти.

Марлийн седна в люлеещия се стол.

— Да си й пял и да си я люлял?

— Разбира се — каза Карп с възмущение. — Нямаше ефект. Реве от часове. Не е болна, нали?

— Не. Какво й пя?

— Не знам… Какво значение има? Рок-а-бай-бейби, детски песнички, обичайната програма.

— Точно в това е проблемът — каза Марлийн и започна да люлее детето и да пее:

Chistu voli pani,

Chistu dici: ’Un cci nn’e,

Chistu dici: Va ’rrobba,

Chistu dici: ’Un sacciu la via,

Chistu dici: Vicchiazzu, vicchiazzu, camina cu mia!

Десет минути така и детето се успокои и заспа. Марлийн я сложи в кошарката и се върна в кухнята, където погълна четири аспирина и чаша доматен сок. След това се строполи върху червената кушетка до Карп.

— Слава Богу — въздъхна той. — Щях да откача. Как успя да се справиш?

— О, понякога едно момиче има нужда от майка си. А понякога сицилианският й ген изисква специално отнасяне.

— Тази песен? Какво е съдържанието и?

— Ами, нещо като: Гладна съм, искам хляб. Няма хляб. Тогава иди да откраднеш отнякъде. Не знам как. Ела с мен, старче, и ще ти покажа.

— Много добре, Марлийн. Когато тя започне да се налага със сила на другите деца от градината при споровете за мляко, ще знаем причината. Мисля да пиша за това на господин Роджърз.

— Моля те, главата ми се пръска. А като стана дума за престъпно бъдеще, мисля, че ще трябва да насоча Хари Белоу към случая с Авеню А, когато се появи.

— Онази, която е скочила? Мислех, че съдебният медик не е постановил това.

— Не, що се отнася до убийството, не, но тази част, в която става дума за изнасилване… Това не ми харесва. Налице са всички указания за особено отвратително сексуално престъпление — ухапванията, особените наранявания. Струва ми се, че имаме работа с един от тези случаи, при които, когато някой е извършил нещо преди, той непременно ще извърши отново същото нещо. И веднъж, само веднъж бих искала да прекъсна една серия в самото начало, преди да се е превърнала в серия. Говоря ти за това сега, защото, ако се случи така, че попаднем на доказателства, че е извършено убийство и намерим извършителя, не искам да направим пропуск.

На Карп му беше все едно. Беше щастлив, че може да направи услуга на Марлийн: нещо, каквото и да е, с което да отклони мислите й от арменците.

 

 

На следващата сутрин, когато Карп провеждаше седмичното си съвещание, арменците в много голяма степен занимаваха мислите му. На това съвещание помощник областните прокурори, които плануваха отделни процеси, излагаха подготвените от тях случаи пред колегите си и пред Карп, който се опитваше да ги постави в неудобно положение, като един вид юридическо стълкновение. Подобна дискусия беше възможна, тъй като процесите бяха нещо много по-рядко от убийствата. От горе-долу хилядата убийства, представени на вниманието на закона в Манхатън, по-малко от едно на десет стигаха до съдебните заседатели, като останалите се уреждаха по други начини, обикновено по споразумение. Или пък обвиняемият беше пускан на свобода, защото някой е забравил да направи нещо важно.

Карп обходи с поглед масата, столовете около която бяха запазени за хората, които щяха да представят съответните случаи. Тази сутрин от тях присъстваха четирима. Останалите се бяха разположили в кресла покрай стените или бяха накацали върху бюрото на Карп или по первазите на прозорците. Той кимна на този, който беше седнал вдясно от него и каза:

— Окей, Гюма, нека започнем.

Човекът, към който се беше обърнал, беше нисък и пълен и приличаше достатъчно на Йоги Бера, за да кара хората по улицата да се обръщат след него, като главната разлика между двамата беше в това, че той не беше толкова красив, колкото Бера, нито толкова изкусен на бейзболното игрище, поради което му беше отказана кариера във висшата лига. Освен това той беше много добър атлет, което важеше и за почти всички (и за двете жени), които изпълваха пространството наоколо. Карп беше установил, или поне така си мислеше, че от хората, които се занимават със състезателни спортове, излизат най-добрите адвокати. Те имаха дебела кожа и известна проявяваща се понякога бруталност, без която не можеше да се оцелее за повече от няколко седмици на Сентър Стрийт. Тези хора дивееха, за да побеждават, умееха да понасят пораженията и с тях можеше да се работи. Това не беше работа за интелектуалния тип юристи: нека те работят на Уол Стрийт или нека преподават в Харвард, така мислеше Карп.

Рей Гюма представляваше добър пример. Не съществуваше пълна сигурност, че можеше да чете. Беше факт, че никой не го беше виждал да записва каквото и да е. И все пак той никога не забравяше някакво лице или име, или подробност от който и да е от случаите, с които се беше занимавал. Никой от офиса на областния прокурор не беше по-авторитетен по въпросите, отнасящи се до тълпата, нейната политика, личностите, които я съставляваха, плановете й. Нещо от тълпата се беше прехвърлило върху него, Гюма беше леко корумпиран в това, което той считаше справедлива кауза. Той общуваше с прочути престъпници. Беше изумителен и неуморим женкар. И въпреки че в нито един пункт моралните му стандарти и навиците му да не съвпадаха с тези на шефа му, Бясното куче от Сентър Стрийт, както беше известен, беше от любимците на Карп.

Гюма започна своето представяне.

— Това е Държавата срещу Кавети. И така, Джими Кавети от години вече участва в банда, която плячкосва въздушните пратки на летище Кенеди. Интересите им бяха насочени към скъпи стоки: вина, кожи, предмети на изкуството, антики. Няма защо да казвам, че мафиотите са сериозно ангажирани в тази работа и тя се ръководи от фамилията Болано, като Болано е мафиотското име на Джузепе Кастелмайоре. И така, постигнато е добро взаимодействие. Те купиха доста хора от чиновниците и експедиторите, от които научават къде е добрата стока. Джоуи Касълз се занимава с охраната, плюс съхраняването на стоката, плюс разпределянето на дяловете от нея между фамилиите. Другите двама главни в бандата бяха братята Виаченца, Карл и Лу, жертвите в този случай. С една дума, Джоуи разбира, че двамата Виаченца обират нещо от каймака за себе си. Джоуи е с къс фитил. Една нощ през миналия ноември братята излизат от Домино Лаундж. Минават по една алея и някой ги напада. По алеята има сняг и ние намираме отличен отпечатък, който отговаря на обувката на Джими. Това е случаят. Обувката и ситуацията.

Последва кратка тишина.

— Как се добрахте до обувката? — попита Карп.

— Заповед за обиск на основание на свидетелство 10 на надежден информатор. Обичайната практика. Този път ченгетата наистина имаха надежден информатор. Единият от чиновниците участва в кражбите. Хванаха го във връзка с някакви наркотици, а той им предаде Джими К., искам да кажа, че Джими е ръководил операцията. Няма защо да казвам, че не е споменал Джоуи Касълз — той не е чак толкова глупав. Ще има опити да се спекулира с обувката, но не би трябвало да имаме трудности.

Роулънд Хъркейни, който присъстваше на масата, попита с висок глас:

— Той ли е извършил убийството?

Гюма изпухтя.

— Питаш дали е натиснал спусъка? По дяволите, не! Джими не е убиец. Той е крадец. Вероятно Джоуи Касълз е намерил професионален убиец. Джими е присъствал, само за да посочи жертвите, може би като шофьор. О, да, забравих да спомена. Попаднахме на свидетел, който каза, че Джими по-рано същата вечер се е въртял около Домино и е разпитвал за братята, дали вече са пристигнали, дали някой ги е виждал, нещо такова.

— Но той дали ще поддържа показанията си? — попита Карп.

— Да, може би — изсумтя Гюма, повдигайки рамене. — Джими винаги е поемал цялата отговорност върху себе си. От друга страна, никога не е бил заплашван от двадесет и пет годишна до доживотна присъда. Но това, което питаш, е дали той ще изостави Джоуи Касълз, или който и да е бил изпълнителят? Бих казал не. Ето защо ние сме хвърлили мрежата си върху Джоуи.

— Нека изясним това — намеси се Хъркейни. — Той не е извършил убийството, но ние ще го съдим за това убийство?

Гюма се извъртя и облегна напред така, че да може да гледа право в лицето Хъркейни, който седеше на същата страна на дългата маса.

— Що за забележка е тази, Роулънд? Проклетникът е бил там. Той е направлявал ръката на убиеца. Той ще си изпати и за това, освен ако не влезе в преговори.

На Карп не му харесваше начинът, по който се водеше разговорът, и разбираше много добре защо Роулънд беше повдигнал този глупав въпрос. Карп попита:

— Но ще влезе ли в преговори, когато се стигне дотам?

Гюма каза:

— Не. Той казва: Ще ми осъдите задника. Предполага, че нашата позиция е слаба или поне това му внушава адвокатът му. Един отпечатък от крак срещу неговото алиби. Ще хване някоя кучка, която да каже, че е бил с нея. (Моля дамите да ме извинят.) Не би трябвало да ни е много трудно да я подведем под отговорност. Те ще се опитат да подведат под отговорност нашия чиновник и свидетелите ни от бара. Ще намерят специалисти по обувките. Известно е как се постъпва.

Карп действително знаеше. Той каза:

— Отлично, много добра работа, Гум. Тони?

Тони Харис, интелигентен млад състезател от тима по бейзбол от университета в Сиракуза, когото Карп беше отгледал и превърнал в компетентен и агресивен обвинител, изложи своя случай: Държавата срещу Девърз — един мъж, една жена, наркотици, пистолет. Обвиняемият имаше досие, съдържащо жестоки насилнически действия, и беше застрелял жената пред три пищящи деца. Ето защо това беше един от случаите, където Карп беше решил да действа твърдо. Същото направи и обвиняемият, заставяйки държавата да се поизпоти.

Както обикновено, Карп разпита Харис много подробно за всичко и, следвайки примера му, същото направиха другите адвокати. Заключенията на съдебния лекар, показанията на свидетелите, фактът, че всички потенциални свидетели са били издирени и разпитани, алибито на обвиняемия, резултатите от лабораторията, това, до което са се добрали ченгетата.

След като въпросите бяха изчерпани, Карп обобщи случая.

— Проблемът тук е, че преките свидетели на престъплението са малки деца на възраст от три до седем години. Това не е убедително за повечето съдебни заседатели и лесно може да се получи объркване при кръстосан разпит. Ето защо ще изградим случая върху косвен доказателствен материал, който тежи. Имаме съсед, който е излязъл в коридора, след като е чул изстрели и е идентифицирал убиеца. Имаме две млади жени, които са видели обвиняемия при влизането му, чули са изстрелите и са го видели, когато е излизал. Имаме важно доказателство във формата на нинхидрин тестове, които показват, че обвиняемият наскоро е стрелял с пистолет. Смъртоносното оръжие е намерено в канал, разположен на пряката линия между апартамента на жертвата и апартамента на обвиняемия на разстояние три блока. Това е цялата история. Нещо, което да не е наред и ние да сме пропуснали да му обърнем внимание? — Той се огледа наоколо. Тишина. — Не? Окей, добра работа, Тони. Следващият.

Следващият беше един помощник областен прокурор на име Лени Бъргмън, а случаят беше Държавата срещу Моралес. Бъргмън тъкмо беше започнал рапорта си, когато Карп го прекъсна.

— Получи ли моята бележка по този въпрос?

Адвокатът се поколеба.

— Да, получих я.

— И все още искаш да отидеш на процес? — Карп изгледа строго човека, който спокойно посрещна погледа му. Бъргмън беше набит, с груби черти мъж, защитник в тима на Аделфи. Не можеше да се каже, че притежаваше вдъхновен ум или че е особено схватлив, но беше компетентен, твърд и положително не от тези, които могат да се трогнат от един неодобрителен поглед на шефа. — Окей, слушам те — кимна Карп.

Бъргмън представи своя случай, след което Карп се задълба в него, изтъквайки абсурдните положения в предполагаемото поведение на Моралес след престъплението, отсъствието на преки свидетели на престъплението, за което се предполагаше, че е извършено на улицата, факта, че бабата на Моралес упорито се държеше за разказа си, според който инкриминиращите доказателства са били посадени отвън. Но никой друг като че не подушваше полицейска измама и Карп беше оставен с избора или направо да се наложи над един добър адвокат, или да го остави да отиде на процес под облак, който не се базира на каквито и да е непосредствени знания, а на опита и инстинкта на Карп.

Карп чукна по масата и огледа разположените около нея лица: Гюма, измъчван от досада, Харис, заинтересован, склонен да прояви съчувствие, но объркан, Бъргмън, наежен, в отбрана, и Хъркейни. Какво се четеше в очите на Хъркейни? Предизвикателство? Презрение, мъничко? Какво мислеше той? Че Карп вече се страхува от по-неясните случаи? Че е станал прекалено предпазлив, когато ставаше дума за произхода на доказателствения материал?

Всички чакаха. През ума на Карп премина внезапното желание никога да не беше се хващал с тази работа, да надзирава случаите на други хора. И тогава той каза:

— Окей, по дяволите, карай. Роулънд, сега си ти.