Робърт Хауърд
Ръката на Нергал (7)

6. Сърцето на Тамуз

Те вървяха сякаш в безкрайна тъмнина. От тавана на пробития в скалата тунел капеше вода; от време на време червени очи на плъхове блясваха пред краката им, блясваха и изчезваха, защото малките гризачи с писък побягваха от странните същества, нахлули в подземното им царство.

Аталис вървеше пръв, докосвайки със здравата си ръка неравните влажни стени на тунела.

— Не бих ти възложил тази задача, млади приятелю — каза той шепнешком, — ако именно в твоите ръце не беше попаднало Сърцето на Тамуз. Мисля, че в това има някакво знамение, съдба… Съществува привличане между противоположностите, символизирани от Тъмната Сила, наричана „Нергал“, и Силата на Светлината, наричана „Тамуз“. Сърцето се е пробудило и по някакъв намиращ се извън нашето познание начин е направило така, че да бъде намерено, защото Ръката също е била будна и е изпълнявала тъмното си предназначение. Задачата трябваше да бъде възложена на теб, защото Силите като че ли са те избрали за това… Тихо! Сега вече се намираме под двореца. Почти пристигнахме… — той пристъпи напред и леко докосна грубата повърхност на скалата, която преграждаше тунела. Огромен каменен блок послушно се извъртя встрани, очевидно балансиран със скрити противотежести. Върху тримата падна светлина.

Намираха се в края на огромна, слабо осветена зала, чийто висок сводест таван се губеше в сумрака над главите им. В центъра на залата, която бе почти празна, ако не се брояха редиците от солидни колони, имаше квадратен пиедестал, върху него — масивен трон от черен мрамор, а на трона лежеше… Мунтасем хан.

Той беше на средна възраст, слаб и дори напрано мършав от изтощение. Имаше нездрав вид със сбръчкана кожа на бялото си, подобно на череп лице, под очните му кухини се виждаха тъмни кръгове. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите около продълговат предмет от слонова кост, подобен на скиптър. Върхът на скиптъра напомняше демонична лапа със закривени нокти, сграбчили оцветен кристал, който пулсираше бавно, като живо сърце, с някакъв вътрешен огън. До трона имаше бронзов съд, от който се издигаше димът на упойващи благовония — лотоса на сънищата, чиито пари даваха на магьосника сила да освободи подобните на сенки демони на Нергал. Аталис дръпна Конан за ръката.

— Виж… спи! Сърцето ще те защити! Вземи Ръката от него и цялата му сила ще изчезне!

Конан изръмжа неуверено в знак на съгласие и тръгна напред с гол меч в десницата си. Имаше нещо в цялата тази история, което не му харесваше. Всичко изглеждаше така лесно…

— А, благородни господа. Очаквах ви.

Върху пиедестала им се усмихваше Мунтасем хан, а те бяха замръзнали от изумление. Гласът на сатрапа бе спокоен, но в очите му гореше бясна ярост. Той вдигна скиптъра от слонова кост, насочи го…

Светлината в залата примигва. Изведнъж накуцващият философ изпищя. Мускулите му се сгърчиха в спазъма на непоносимо страдание. Той падна по лице на мраморния под, извивайки се от болка.

— Кром!

Принц Тан посегна към рапирата си, но скиптърът, насочен към него, го накара да се вцепени. Очите му станаха мъртви и празни. Ледена пот изби по бледото му чело. Той също изкрещя и рухна на колене, дерейки с нокти веждите си, докато иглите на ослепяваща болка пронизваха мозъка му.

— А сега ти, млади варварино!

Конан скочи. Движеше се с бързината на нападаща пантера. Достигна първото стъпало на пиедестала, преди Мунтасем хан да бе помръднал. Мечът му се вдигна, заклати се и падна от ръцете му, внезапно загубили своята сила. Вълна на арктичен студ скова тялото му. Тя се излъчваше от бавно пулсиращия камък в ръката от слонова кост. Конан се опита да поеме дълбоко въздух.

Горящият поглед на Мунтасем хан се заби в очите му. Приличното на череп лице се изкриви в отвратително подобие на усмивка.

— Сърцето защитава наистина… но само онзи, който знае как да извика мощта му! — изсмя се сатрапът, докато Конан се опитваше да събере отново сила в безчувствените си крайници.

Стиснал челюсти, той мрачно се бореше с цялата си дивашка упоритост срещу сковаващата вълна на студа и зловонната тъмнина, която сякаш извираше от демоничния кристал и бавно обхващаше съзнанието му. Силата изтичаше от ръцете му, както вино от пробит мях, той падна на колене и се свлече в основата на пиедестала. Почувства как съзнанието му се свива в една малка и самотна светла точка, загубена сред огромната пропаст на ревящата тъмнина, и последната искрица на волята му потрепва като пламъка на свещ в буря. Загубил надежда, но с ожесточена и неизкоренима упоритост той продължаваше да се съпротивлява…