Робърт Хауърд
Ръката на Нергал (5)

4. Домът на Аталис

Странен съвет бе свикан в една малка, драпирана с кадифе и осветена със свещи стая при Аталис, когото някои наричаха философ, други — пророк, а трети — мошеник.

Този загадъчен човек бе слаб, средно висок, с величествена глава и аскетични черти на учен, в чието гладко лице и проницателни очи все пак прозираше нещо характерно и за хитър търговец. Беше облечен в тога от скъпа тъкан и главата му бе обръсната, навярно за да подчертава, че се е посветил на науката и изкуството. Докато разговаряше тихо със своя събеседник, страничният наблюдател — стига да имаше такъв — щеше да забележи нещо странно и любопитно. Когато говореше, Аталис жестикулираше само с лявата си ръка. Дясната лежеше под неестествен ъгъл в скута му. От време на време по спокойните черти на лицето пробягваше внезапен спазъм на силна болка и в тези моменти десният му крак, скрит под дългата тога, болезнено се извиваше в глезена.

Събеседникът му бе известният и уважаван в Яралет принц Тан, потомък на древния благороднически род на Туран. Принцът бе висок гъвкав мъж, млад и без съмнение красив. Войнишката му осанка и твърдият поглед на студените сини очи контрастираха със суетливо накъдрените и напарфюмирани черни къдрици и богато извезаната мантия.

До Аталис, който седеше на стол с висока облегалка — изработен от тъмно дърво и богато орнаментиран, имаше малка абаносова масичка, украсена със слонова кост. На масичката бе поставен зелен кристал с големината на човешка глава. В кристала примигваше някакъв странен огън и философът прекъсваше от време на време тихия разговор, за да надзърне във вътрешността на светещия камък.

— Ще го намери ли тя? И ще дойде ли той? — попита принц Тан с отчаяние.

— Той ще дойде.

— Но с всеки момент опасността, в която се намираме, се увеличава. Дори в този миг Мунтасем хан може да ни наблюдава и е рисковано да сме заедно…

— Мунтасем хан сега лежи упоен от лотоса, защото Сенките на Нергал бяха пуснати при залез-слънце — каза философът. — А на известна опасност все пак трябва да се изложим, ако искаме градът да бъде освободен от тази напаст! — чертите на лицето му се изкривиха в гримаса, дължаща се на непоносима болка, а след това отново се изгладиха. Той мрачно продължи: — Ти знаеш, принце, колко малко време ни е останало. Отчаяните хора прибягват до крайни мерки!

Внезапно красивото лице на принца потъмня и той се обърна към Аталис с очи, мъртви като студен мрамор. Но също тъй бързо животът и одухотвореността се върнаха в погледа му и принцът се облегна на стола си, блед и потен.

— Много… малко… време! — въздъхна той.

Скрит звънец тихо се обади някъде в тъмната и смълчана къща на Аталис Прорицателя. Философът вдигна успокоително лявата си ръка, за да спре неволното трепване на принца.

След малко една от кадифените драперии бе дръпната, разкривайки тайна врата. На прага й, като някакво привидение, стоеше гигантската фигура на Конан, а полуприпадналото момиче се бе облегнало на ръката му.

С тихо възклицание философът скочи на крака и се запъти към мрачния кимериец.

— Добре дошъл… трижди добре дошъл, Конан! Ела, влез. Тук има вино… храна…

Той посочи табуретката до далечната стена и пое припадащото момиче. Ноздрите на кимериеца се разшириха като на изгладнял вълк при мириса на храна, но също като на хищник — пълни с подозрение и очаквайки клопка — изгарящите му очи внимателно огледаха усмихващия се философ и бледния принц и надзърнаха във всяко ъгълче на малката стая.

— Погрижи се за момичето. Прегазил я е кон, но успя да ми предаде твоето послание — изръмжа той, безцеремонно прекоси стаята, наля си чаша силно червено вино и я изпи на един дъх. След това откъсна кълката от поставената в подноса печена птица и лакомо я загриза. Аталис дръпна шнура на звънеца и предаде момичето на грижите на мълчалив слуга, който се появи сякаш по магически начин иззад друга врата, скрита зад драпериите.

— Е, каква е цялата тази работа? — попита кимериецът, разполагайки се на нисък диван, и смръщи лице от болката в раненото си бедро. — Кой си ти? Откъде знаеш името ми? И какво искаш от мен?

— Ще имаме време за разговор, но по-късно — отговори Аталис. — Яж, пий и си почини. Ранен си…

— По дяволите това протакане! Ще говорим сега.

— Отлично. Но трябва да ми позволиш поне да почистя и превържа раните ти.

Кимериецът сви рамене в знак на нетърпение и с неохота се подложи на бързите манипулации на философа. Докато измиваше разсеченото му бедро, почистваше зейналата рана с миризлив мехлем и го бинтоваше с лента от чиста тъкан, Конан утоляваше глада си със студеното месо и отпиваше големи глътки червено вино.

— Познавам те, макар никога да не сме се виждали — започна Аталис с равния си тих глас, — благодарение на моя кристал… ето там, на онази масичка. Чрез него мога да чувам и виждам на големи разстояния.

— Магия? — изръмжа Конан с всичкото презрение на един войник към подобни дяволски неща.

— Щом така предпочиташ — усмихна се Аталис миролюбиво. — Но аз не съм магьосник… само се интересувам от познанието. Някои ме наричат философ… — внезапно усмивката му се изкриви в болезнена гримаса и, настръхвайки, Конан видя как той залитна, защото кракът му се изви по един ужасен начин.

— Кром! Болен ли си, човече?

Без дъх от болката, Аталис се отпусна на стола си.

— Не болен, а омагьосан! От онзи демон, който ни управлява с помощта на адска магия…

— Мунтасем хан?

Аталис уморено кимна.

— Това, че не съм магьосник, ми спасява живота… засега. Защото сатрапът изби всички магьосници в Яралет; на мен, смирения философ, ми бе разрешено да живея. И все пак той подозира, че знам нещо за черните умения, и ми отмъщава с тази болест. Тя сгърчва тялото ми, съсипва нервите ми и преди да е изтекло много време, ще ме довърши в ужасни мъки! — той посочи неестествено извитата си ръка, която лежеше безжизнена в скута му.

Принц Тан погледна с уплаха Конан:

— Аз също съм омагьосан от това адско изчадие, защото съм втори по ранг след Мунтасем хан и той мисли, че мога да пожелая трона му. Мен ме измъчва по друг начин: болест в мозъка… пристъп на слепота, която идва и си отива… Тази болест накрая ще ме превърне в едно безразсъдно, сляпо, мяукащо създание!

— Кром! — изруга Конан тихо. Философът направи към него жест с ръката си.

— Ти си нашата единствена надежда! Само ти можеш да спасиш града ни от този дявол с черно сърце.

Конан го погледна смаяно.

— Аз? Но аз не съм магьосник, човече! Аз мога да направя онова, което един воин върши със студената стомана в ръцете си, но как бих могъл да се боря с магията на този демон?

— Чуй ме, Конан от Кимерия! Ще ти разкажа една странна и ужасна история…