Робърт Хауърд
Ръката на Нергал (3)

2. Кърваво поле

Слънцето пламтеше като аленочервен въглен на хоризонта и гневно оглеждаше бойното поле със своето единствено око под безформената вежда на циклоп. Смълчано като самата смърт, покрито с останките от водената битка, полета се простираше мрачно и спокойно под огнените му лъчи.

Тъмни спотайващи се фигури се движеха в избуялата трева, душейки и виейки над разпръснатите трупове. Изгърмените им тела и грозните издължени кучешки муцуни свидетелстваха, че това са степни хиени. За тях бойното поле щеше да се превърне в банкетна маса.

Откъм пламтящото слънце бавно се спускаха чернокрили лешояди, дошли и те да пируват с телата на избитите. Отвратителните птици внимателно кацаха по обезобразените тела, пляскайки с тъмните си криле. Освен хиените и лешоядите, нищо не помръдваше по смълчаното окървавено поле. Над него се бе спуснал покоят на самата смърт. Неземната тишина не се нарушаваше нито от тропота на колесниците, нито от сигналите на бойните тръби. Гибелна неподвижност бе сменила тътена на битката.

Като зловещи предвестници на съдбата, ято чапли бавно прелетя към обраслите в тръстика брегове на реката Незвайя, чиито придошли води блестяха мътночервени в последните лъчи на залеза. Отвъд далечния бряг, подобна на ебонитова планина, се издигаше черната, заградена със стени грамада на град Яралет.

Всъщност през цялото това огромно поле на разрухата се движеше още една — човешка фигура. Това беше младият кимерийски гигант с неговата вечно разбъркана черна грива и изгарящи сини очи. Черните крила на неземния студ го бяха погалили съвсем леко; животът в него се бе върнал и съзнанието — прояснило. Сега той бродеше без посока из бойното поле, накуцвайки, защото в бедрото му зееше ужасна рана, получена в разгара на битката, но забелязана и бинтована небрежно едва след като се беше свестил.

Предпазливо, но с очевидно нетърпение Конан вървеше между окървавените тела на мъртъвците. Самият той бе оплескан с кръв от главата до петите, а и дългият меч, който носеше в дясната си ръка, беше изпъстрен до дръжката с алени петна. Макар и да изпитваше болка от многобройните си рани, сега кимериецът жадуваше само за рог с вино и поднос с месо.

Докато крачеше между телата, той ръмжеше като гладен вълк и гневно ругаеше. Бе взел участие в тази война като наемник, без да притежава нищо, освен коня си — вече убит, и огромния меч. Но със загубването на битката беше загубена и войната, и Конан се бе озовал на чужда земя, надявайки се да вземе поне от убитите нещо, от което те повече нямаше да имат нужда. Украсен със скъпоценни камъни кинжал, златна гривна, сребърен нагръдник — няколко подобни дреболии щяха да му дадат възможност да плати, за да се махне от владенията на Мунтасем хан и да се върне в Замора все пак с нещо в джоба си.

Други обаче бяха минали оттук преди него — навярно крадци от различаващия се в далечината град, или войници, върнали се крадешком на полесражението, от което подло бяха избягали. Полето бе прочистено — не беше останало нищо, освен счупени мечове, натрошени копия, смачкани шлемове и щитове. Конан гневно огледа посипаната с ненужни отломки равнина. Беше останал в безсъзнание твърде много време, защото дори мародерите си бяха отишли. Приличаше на вълк, който толкова дълго бе чакал да нападне жертвата си, че чакалите го бяха изпреварили и успели да я оглозгат до кокал.

Отказвайки се от безплодното търсене, Конан се огледа с фаталистичната решителност на истински варварин. Време беше да измисли някакъв план. Веждите му се свиха и той стисна челюсти, взирайки се в потъващата в здрач равнина. Квадратните, с плоски покриви къщи на Яралет все още се различаваха на фона на потъмняващото небе. Но нямаше надежда за покой там за никого, бил се под знамето на крал Илдиз! Както нямаше наблизо и друг град — нито приятелски, нито на врага. Аграпур, столицата на Илдиз, се намираше много, много далече на юг…

Потънал в мислите си, той не забеляза приближаването на едрата черна фигура, докато звукът на слабо изцвилване не стигна до ушите му.

— Кром! Стресна ме. Значи все пак не съм единственият оцелял, а?

Високата кобила стоеше, потръпвайки, и гледаше голия гигант с широко отворени уплашени очи. Беше на генерал Бакра, който сега лежеше някъде из полето, проснат в локва кръв.

Животното изцвили от радост, чуло приятелски човешки глас. Макар и да не беше кой знае какъв ездач, Конан можеше да разбере, че кобилата е в плачевно състояние. Ребрата й се издуваха трескаво, а дългите й крака трепереха от изтощение. „Дяволските прилепи са вселили ужас и в нейната душа“ — помисли Конан мрачно. Той заговори ласкаво и внимателно приближи, за да погали тежко дишащото животно.

Далеч на север, в родните му земи, конете бяха рядкост. Сред варварите от кимерийските племена само богат вожд можеше да има кон; както и смел воин, който го спечели в битка. Но въпреки невежеството си за тънкостите при отглеждане на коне, Конан успя да успокои голямата черна кобила и се качи на седлото. Седна странично, опитвайки се да оправи юздите, и бавно се отдалечи от полето, което сега изглеждаше като мастиленочерно блато в царството на нощта. Чувстваше се по-спокоен. В торбите, окачени на седлото, имаше провизии, а със силната кобила сигурно щеше да успее да се добере през мрачната гола тундра до границата със Замора.