Робърт Хауърд
Ръката на Нергал (6)

5. Ръката на Нергал

В Яралет — започна Аталис, — когато падне нощта, хората затварят прозорците, залостват вратите, сядат с трепет и се молят със запалени свещи пред почитаните в дома богове, докато чистата светлина на зората не близне тумбестите кули с животворен огън на фона на просветляващото небе.

Няма пазачи, които охраняват портите на града. Няма нощни стражи, които се разхождат по безлюдните улици. Няма крадци, които дебнат в тесните улички, нито изписани проститутки, които приканват от тъмните ъгли. Защото в Яралет и мошениците, и почтените хора избягват нощните сенки: крадците, просяците, убийците и натруфените леки жени търсят убежище в миризливи бордеи и полуосветени таверни. От залез до изгрев Яралет е град на тишината и по улиците му няма никой.

Но невинаги е било така. Никога той бе светъл и преуспяващ град, в който кипеше живот; имаше и магазини, и пазари, и беше пълен с щастливи хора, които зачитаха здравата власт на един мъдър и добър управник — Мунтасем хан. Данъците, които той налагаше, бяха ниски, законите — справедливи и милосърдни. А любимото му занимание бе неговата колекция от антични предмети, които изучаваше задълбочено, за да даде храна на любознателния си мозък. Керваните, влизащи през Портата на пустинята, докарваха заедно с търговците и техните стоки агенти, които непрестанно търсеха редки и странни предмети, закупувани за личния музей на господаря им.

После той неочаквано се промени и ужасна сянка падна над Яралет. Сатрапът започна да се държи като човек, попаднал под въздействието на могъща и зла магия. Добротата му се смени с безжалостност, щедростта — с алчност, милосърдието и справедливостта — с потайност, тираничност и жестокост.

Градската стража започна да задържа хора — благородници, заможни търговци, жреци, магьосници, които изчезваха в килиите под двореца на сатрапа, за да не бъдат видени никога повече.

Плъзна слух, че един керван, идващ от далечния Юг, му донесъл нещо от дълбините на обладаната от духове Стигия. Малко бяха виделите предмета и един от тях разтреперан ми разказваше, че по него били гравирани странни и чудновати йероглифи като онези, които можело да се видят по прашните стигийски гробници. Това нещо, изглежда, омагьосваше сатрапа и същевременно го даряваше с невероятната мощ на черната магия. Неземни сили го защитаваха от онези отчаяно смели люде, които се опитваха да го убият. Странни светлини проблясваха в прозорците на високата дворцова кула, за която се говореше, че е превърната в таен храм на някакъв тъмен и кръвожаден бог.

И по улиците на нощния Яралет тръгна да броди страхът, извикан сякаш от царството на мъртвите с помощта на някакво ужасно, придобито с дяволска помощ знание.

От какво точно се страхуваха през нощта хората не можеха да кажат. Но не бе само игра на въображението онова, заради което те залостваха вратите си. Говореше се, че иззад затворените прозорци можели да бъдат зърнати някакви прокрадващи се, подобни на прилепи същества, безшумно летящи сенки, неизвестни на човека и пагубни за разума му. Започнаха да се носят слухове за разбити на трески врати, за страхотни писъци, изтръгнати от човешки гърла… и последвани от многозначителна пълна тишина. Виждаха се тук-там и счупени прозорци, огрявани от утринното слънце, неочаквано и необяснимо празни къщи… Онова „нещо“ от Стигия беше Ръката на Нергал.

— Прилича — продължи Аталис — на ръка с хищни нокти, изработена от стара слонова кост и цялата покрита със странните знаци на някакъв забравен език. Ноктите обхващат сфера от оцветен тъмен кристал. Знам, че е в сатрапа. Видях я тук — той посочи своя кристал. — Защото, макар и да не мога да омагьосвам, владея някои от тъмните умения.

Конан се размърда неспокойно.

— И знаеш за нея?

Аталис едва-едва се усмихна.

— Дали знам? Да! Старите книги споменават за тази ръка и дори разказват кървавата й история. Слепият пророк, написал „Книгата на Скелос“, я познавал добре… Наречена е Ръката на Нергал и това име се споменава с трепет. Казват, че паднала от звездите над островите, където залязва слънцето, много епохи преди крал Кул да обедини Седемте империи под своето знаме. Векове, пред чийто брой мисълта се стъписва, са изтекли, откакто брадати пиктски рибари са я измъкнали от водата и занемели са гледали играта на огъня в нея. Била продадена на алчните търговци атланти и така тръгнала на изток. Стари магове с посивели бради от Туле и Грондар се опитвали да разгадаят тайните й в своите сребърни и пурпурни кули. Хората-змии от населената с духове Валузия се взирали в блестящите й дълбини. С нея Ком Язот прегазил Тридесетте крале, но после тя се обърнала срещу него и го унищожила. Защото „Книгата на Скелос“ казва, че Ръката носи два дара на своя притежател: първо — безгранична власт, а след това — неописуемо ужасна смърт.

Само спокойният глас на философа звучеше напевно в тихата стая, но варваринът чуваше като насън ехото от тропота на колесниците, звъна на стомана, виковете на крале, погребвани под рухващите им империи…

— Когато целият древен свят бил унищожен от Катаклизма и зелените вълни на морето се люшкали високо над съборените кули на Атлантида, а народите загивали един след друг, Ръката била загубена. Цели три хиляди години тя прекарала в покой, но когато се появили младите кралства на Кот и Офир, и бавно изпълзели от варварството, талисманът отново бил намерен. Тъмните крале магьосници на Ахерон изучавали тайните му и когато ненаситните хайборейци прегазили това жестоко кралство, Ръката заминала на юг, към Стигия, където кръвожадните местни жреци я използвали в ужасни ритуали, които не смея да описвам. Тя пропаднала, когато някакъв мургав жрец бил убит, заровена с него и пак загубена за векове… но крадци по гробниците отново открили Ръката на Нергал и тя станала притежание на Мунтасем хан. Изкушението да притежава абсолютната власт, изглежда, се оказало твърде силно за него, тъй както е победило и безброй други владетели, попаднали под коварната й магия. Страх ме е, кимериецо, за всички нас и нашите земи, защото сега Ръката е будна и тъмните сили отново бродят наоколо…

Гласът на Аталис затихна, а Конан неуверено изръмжа:

— Е… В името на Кром, човече, какво общо имам аз с цялата тази история?

— Ти единствен можеш да унищожиш влиянието на талисмана върху мозъка на сатрапа!

— Как?! — изгарящите сини очи се разшириха.

— Ти притежаваш контраталисмана.

— Аз? Луд ли си… Нямам никакви талисмани и други такива магьоснически боклуци!…

Аталис го успокои с вдигане на ръката си.

— Не намери ли един странен златен предмет преди битката? — попита той с тих глас.

Конан трепна.

— Да, намерих… Завчера при Бахари, докато лежахме в лагера… — той бръкна в кесията на кръста си и извади гладкия, излъчващ сияние камък. Философът и принцът поеха дълбоко дъх, гледайки го с широко отворени очи.

— Сърцето на Тамуз! Да, без съмнение, това е талисманът…

Той наистина имаше формата на сърце с големината на детски юмрук, изработено от златен кехлибар или може би от редкия жълт нефрит. Лежеше в дланта на Конан, светейки с мека светлина, и той си спомни с тръпка на страхопочитание как гъделичкащата му топлина бе изгонила от неговото тяло свръхестествения студ на сенките прилепи.

— Хайде, Конан! Ще те придружим. Има таен път от тази стая до залата в двореца на сатрапа… подземен тунел като онзи, по който робинята ми Хилдико те доведе под улиците на града в дома ми. Ти, въоръжен със Сърцето на Тамуз, ще убиеш Мунтасем хан или ще унищожиш Ръката на Нергал. Няма опасност, защото сега той спи дълбоко в магьоснически сън, в който трябва да изпада винаги, когато вика Сенките на Нергал. Както вече направи днес, за да надвие армията на крал Илдиз. Ела!

Конан отиде до масата и изпи остатъка от виното. След това сви рамене, спомена името на Кром и последва прорицателя и стройния принц в някакъв отвор, скрит зад един гоблен.

След миг тях вече ги нямаше и стаята остана празна и тиха като гроб. Някакво движение се забелязваше само в зеления ръбест кристал на масичката. Във вътрешността му можеше да се различи фигурката на Мунтасем хан, който лежеше упоен в огромната зала на двореца си.