Робърт Хауърд
Ръката на Нергал (2)

1. Черни сенки

— Кром!

Възклицанието се откъсна от мрачно стиснатите устни на младия войн. Той беше отметнал главата си назад, за да махне от очите един непокорен кичур, и неволно бе вдигнал горящия си поглед към небето. Зениците му се разшириха от удивление. Лека тръпка на боязън пред свръхестественото мина през огромното могъщо тяло. То имаше бронзов загар от слънцето в пустошите, бе с широки рамене, здрав гръден кош, тесен кръст, дълги крака и напълно голо, ако не се смятаха раздърпаната набедрена препаска и високо вързаните сандали.

Той бе започнал битката яздейки, като войник от допълнително сформираната конница. Но конят му — подарък от благородника Мурило от Коринтия, бе паднал още при първата атака от вражеските стрели и младежът бе продължил боя без него. Щитът му бе смачкан от ударите на врага; тогава той го бе захвърлил, разчитайки само на меча си.

Високо над главата му, в обагреното от залеза небе над ветровитите турански степи, в които две велики армии се бяха вкопчили в отчаяна битка, приближаваше нещо ужасно.

Полето бе огряно от лъчите на залязващото слънце и потопено в кръв. Армията на Илдиз — крал на Туран, в която младежът служеше като наемник, водеше вече пети час бой с облечените в желязо легиони на нашественика Мунтасем хан — разбунтувал се сатрап, дошъл от заморските мочурища на Северен Туран. И ето че в този момент, бавно кръжейки над главите на сражаващите се, се спускаха някакви същества, за които нямаше наименование — такива, каквито варваринът не бе виждал, нито пък бе чувал за тях по време на всички свои пътувания досега. Това бяха черни призрачни чудовища, носещи се на широките си извити крила като огромни прилепи.

Двете армии продължаваха схватката си, без да забелязват каквото и да е. Единствен Конан, застанал на този нисък хълм и заобиколен от телата на повалените от меча му, ги виждаше да се снишават откъм залязващото слънце.

Подпрял се на окървавения си меч и дал отдих на мускулестите си ръце за един кратък миг, той гледаше странните сенки. Наистина те приличаха повече на сенки, отколкото на материални създания — полупрозрачни като струйки от някаква черна зловонна пара или като призраци на гигантски прилепи вампири. Демоничните им тесни очи сякаш излъчваха злокобен зелен пламък.

Докато ги наблюдаваше с настръхнала на тила си коса, те започнаха да се спускат като лешояди над бойното поле… спускаха се и унищожаваха.

Писъци на болка и ужас се раздадоха откъм защитаващата се армия на крал Илдиз, когато черните сенки профучаха през редиците й. Там, където дяволските създания връхлитаха, оставяха окървавени трупове. А те прииждаха със стотици и изтощените редове на туранската армия отстъпиха, препъвайки се панически и захвърлили оръжията си.

— Бийте се, кучета! Спрете и се бийте?

Гръмогласната заповед бе отправена с гневен глас от висок командир, яхнал едра черна кобила, който се опитваше да задържи огъващите се редици. Конан зърна отблясъка на плетена посребрена ризница под богато извезаната синя пелерина, чертите на лице с орлов нос и черна брада, с царствена осанка под островръх стоманен шлем, който отразяваше аленото слънце като огледало. Той познаваше този мъж — Бакра от Акиф, генерал на крал Илдиз.

С проклятие на уста гордият командир изтегли извитата си сабя и започна да нанася удари около себе си с плоската й страна. Една от дяволските сенки се спусна към него изотзад. Тя го обгърна с прозрачните си тънки крила в ужасна прегръдка и го накара да се вдърви. Конан можеше да види лицето му, внезапно пребледняло, с широко отворени очи, в които беше замръзнал страх. И той виждаше всичко това през самите крила — като бяла маска зад воал от тънка черна дантела.

Конят на генерала се подплаши и се стрелна напред. Но фантомът сянка вдигна генерала от седлото. За момент той го понесе във въздуха под бавно размахващите се крила и след това го пусна — разкъсана червена маса, облечена в кървави дрипи. Лицето, което беше гледало към Конан с разширени от страх очи, сега представляваше безформена маса. Така завърши кариерата на Бакра от Акиф.

Така завърши и битката.

След загубата на своя командир армията се паникьоса напълно. Конан виждаше как опитни ветерани, които имаха зад гърба си много сражения, бягат от полесражението като новобранци. Виждаше горди благородници да тичат без посока като страхливи слуги. А зад тях, недокоснати от летящите фантоми, ликувайки победоносно, напредваха войските на сатрапа бунтовник, бързащи да затвърдят свръхестествената си победа. Битката бе загубена… освен ако не се изправеше един силен мъж, който да вдъхне кураж на обезверената войска с личния си пример.

Пред бягащите войници внезапно застана една фигура, безжалостна и неумолима, и те спряха паническото си отстъпление.

— Стойте, бездомни псета, или, в името на Кром, ще ви изкормя с ритници!

Това беше наемникът кимериец, чието тъмно лице се бе превърнало в мрачна каменна маска, студена като смъртта. Жестоките му очи горяха с вулканична ярост под черните свъсени вежди. Гол, изцапан от глава до пети с кръв, той държеше огромен меч в покритата с белези ръка. Гласът му бе като тътен на гръмотевица.

— Назад, ако, макар и малко цените жалкия си живот, малодушни кучета… Назад, или ще видите собствените си черва в краката си! Само вдигни този ятаган срещу мен, хирканско прасе, и ще ти изтръгна сърцето с голи ръце, а после ще те накарам да го изядеш, преди да пукнеш. Е, какво! Да не сте жени, че да бягате от сенки? Преди миг само бяхте турански бойци! Трябва да се изправите срещу враговете с гола стомана в ръцете и да се биете лице в лице! Вместо това бягате като деца от някакви нощни сенки! Карате ме да съм горд, че съм варварин, като ви гледам, градски недоносчета, как се огъвате от някакви си летящи прилепи!

За момент той успя да ги задържи… но само за момент. Една чернокрила кошмарна сянка се спусна към него и той — дори той — отстъпи пред мрачните крила и зловонното дихание.

Войниците избягаха, оставяйки Конан да се бори сам срещу крилатото чудовище. И той наистина се бореше! Разкрачил широко краката си, той замахна с огромния си меч, влагайки цялата сила на гърба, раменете и ръцете си в удара.

Мечът изсъска в стоманена дъга, разсичайки фантома на две. Но, както можеше да се предполага, създанието бе сякаш нематериално, защото оръжието не срещна по-голямо съпротивление от онова на празния въздух. От силата на удара Конан загуби равновесие и падна на каменистата земя.

Сенчестото нещо над главата му направи кръг. Мечът бе оставил все пак следа в него — така, както ръката на човек прекъсва стебълцето виещ се дим. Но още докато го наблюдаваше, парообразното тяло възстанови формата си. Искрящи от зелен огън очи блеснаха, впити в неговите с някаква ужасна насмешка и нечовешка стръв.

— Кром! — възкликна той. Може и да беше проклятие, но прозвуча като молитва.

Конан направи опит отново да вдигне меча си, но той падна от безчувствените му ръце. В мига, в който бе разсякъл черната сянка, мечът бе станал като леден, с някакъв болезнен, проникващ до костите студ, подобен на този, който цари в междузвездната пустош.

Прилепът сянка се спусна с бавно размахващи се криле, сякаш надсмивайки се над жертвата и наслаждавайки се на суеверния й страх.

С ръце, лишени от сила, Конан посегна към пояса си, където колан от необработена кожа пристягаше набедрената му препаска. На колана висяха кинжал и кесия. Вдървените му пръсти потърсиха кесията и докоснаха нещо гладко и топло в кожената торбичка.

Изведнъж Конан дръпна ръката си, усещайки как по нея плъзват топли иглички. Пръстите му се бяха допрели до амулета, който той бе намерил преди няколко дни, докато армията лагеруваше край Бахари. И сега, докосвайки гладкия камък, сякаш освободи някаква странна сила.

Подобното на прилеп създание внезапно смени посоката на полета си и премина встрани от него. Само миг преди това то се бе приближило толкова близо, че плътта на Конан настръхна от неземния студ, излъчван от призрачното тяло. Сега съществото се отдалечаваше с все сила, размахвайки трескаво крилата си.

Конан с мъка се изправи на колене, борейки се с обхваналата крайниците му слабост. Най-напред мъртвешкият студ от приближаването на сянката, после пулсиращата топлина, която бе пронизала тялото му. Оказал се между тези две противоположности, той почувства как силите му се изцеждат. Зрението му се замъгли, съзнанието му сякаш бе на ръба на мрака. Гневно разтърси глава, за да проясни мислите си, и се огледа.

— Митра! Кром и Митра! Да не би целият свят да е полудял?

Ужасната армия от летящи чудовища бе изтласкала войските на генерал Бакра от полесражението и избила онези воини, които не бяха успели да избягат достатъчно бързо. А ликуващата армия на Мунтасем хан бе останала непокътната, като че ли тя и кошмарните летящи същества бяха съдружници в някакъв нечестив съюз.

Но сега бе дошъл нейният ред да отстъпва пред вампирите сенки. И двете армии бяха разбити и обърнати в бягство… Целият свят ли се е побъркал? Това питаше Конан потъмняващото от залеза небе.

Внезапно и последните остатъци от сила го напуснаха и той падна, потъвайки в мрака на забравата.