Робърт Хауърд
Ръката на Нергал (4)

3. Хилдико

Слабо стенание стигна до ушите му.

Конан дръпна юздите, спря коня и се озърна в мрака. Косата му леко настръхна от суеверен страх, предизвикан от едва доловимия звук. После изруга и сви рамене. Не, това не беше призрак, нито пък излязъл на лов дух от пустошта — това беше стон от болка. Значи има и трети оцелял след ужасната битка, още един, който продължава да диша и… който не е ограбен.

Той скочи от седлото и завърза юздите за спиците на едно счупено колело от бойна колесница. Викът бе дошъл някъде отляво; тук, в самия край на бойното поле, раненият би могъл да убегне от очите на мародерите. Значи все още имаше шанс да се озове в Замора с кесия със скъпоценни камъни!

Кимериецът закуцука към източника на пресекливото стенание. Разтвори тръстиките, с които бяха обрасли бреговете на бавната река, и погледна към бледната фигура, която немощно се гърчеше в самите му нозе. Беше момиче или по-точно — съвсем млада жена.

Лежеше полугола, с ожулвания и рани от хладно оръжие по крайниците. В пищните къдри на дългата й черна коса се бе съсирила кръв — като верижка с рубини. В блестящите й, тъмни и сякаш невиждащи очи имаше непоносимо страдание и тя стенеше, навярно на крачка от припадъка.

Конан продължаваше да я гледа, впечатлен някак между другото от красотата на гъвкавите й крайници и хубавите млади гърди. Беше озадачен какво е търсило на бойното поле това момиче, още почти дете? Тя не приличаше ни най-малко на ония нацупени и наплескани уличници, които живееха по лагерите на войниците. Стройното й грациозно тяло намекваше дори за благороднически произход. Объркан, той поклати глава, разтърсвайки черната си грива. Девойката в краката му се размърда.

— Сърцето… сърцето… на Тамуз… О, господарю! — извика тя слабо и започна да мята неспокойно глава, говорейки неразбираемо като в треска.

Конан сви рамене и очите му за момент се замъглиха от съжаление. „Смъртно ранена е“ — помисли той мрачно и вдигна меча си, за да я отърве от страданията.

Докато острието се вдигаше над бялата й гръд, тя отново изплака като дете, което изпитва болка. Страшното оръжие спря насред пътя си и кимериецът застина, подобен на бронзова статуя.

Изведнъж, взел някакво ново решение, той прибра меча си в ножницата, наведе се и вдигна младата жена. Тя като че ли се опитваше да се съпротивява и стенанията й се усилиха.

Носейки я внимателно, той се отправи към покрития с тръстика бряг и я положи предпазливо върху сухите стебла. Взе вода в шепите си, изми бялото лице и почисти раните с нежност, подобна на тази, с която майка се грижи за детето си.

Нараняванията се оказаха повърхностни, с изключение на едно срязване на веждата. Но дори и то, макар да кървеше обилно, съвсем не беше смъртно опасно. Конан издаде одобрителен възглас и с облекчение изми отново лицето на девойката. След това, неумело полагайки главата й на гърдите си, опита да налее малко вода между полуотворените й устни. Тя вдъхна, задави се и внезапно дойде в съзнание. Очите й го погледнаха като тъмни звезди, леко замъглени от учудване и страх.

— Кой… какво… прилепите!

— Отидоха си, момиче — каза той дрезгаво. — Няма от какво да се плашиш. От Яралет ли си дошла?

— Да… да… но ти кой си?

— Конан, кимериец. Какво търси момиче като теб на бойното поле?

Тя сякаш не го чу. Веждите й леко се свиха, като на човек, който се е замислил, а устните й шепнешком повтаряха името му:

— Конан… Конан… да, така беше! — Учудена, тя вдигна очи към бронзовото му, покрито с белези лице. — Изпратена съм да открия теб. Колко е странно, че точно ти ме намери.

— И кой те изпрати, девойко? — избоботи той с подозрение.

— Аз съм Хилдико, бритунка, робиня в дома на Аталис Прорицателя, който живее там, в Яралет. Господарят ми ме изпрати със заповед да проникна тайно между воините на крал Илдиз, да открия някой си Конан, наемник от Кимерия, и да го отведа без никой да види в неговия дом в града. Ти си човекът, когото търся!

— Така ли? И какво иска господарят ти от мен?

Момичето поклати глава.

— Това не знам! Но той настоя да ти кажа, че няма да ти се случи нищо лошо, ако дойдеш, и че ще получиш много злато.

— Злато ли? — проточи Конан замислено, помагайки й да се изправи на крака, и обхвана с бронзовата си ръка крехките й рамене, за да я задържи, защото тя залитна.

— Да. Но аз не успях да дойда навреме, за да те открия преди битката. Поради това се скрих в тръстиките по брега на реката. И тогава… прилепите! Долетяха изведнъж, спускаха се върху падналите, убиваха… а един конник избяга от тях в тръстиките, стъпквайки ме с копитата на коня си, без да осъзнава…

— Какво стана с ездача?

— Мъртъв е — потръпна тя. — Един прилеп го вдигна от седлото и след миг пусна трупа му в реката. Загубих съзнание, защото конят се подплаши и ме блъсна… — Тя докосна с малката си ръка разцепената вежда.

— Добре, че си се отървала жива — изръмжа Конан. — Е, хубаво, девойко, ще посетим този твой господар, за да научим какво иска от мен… и откъде знае името ми!

— Значи идваш? — попита тя със затаен дъх. Той се изсмя, скочи на седлото на черната кобила и вдигна момичето с могъщите си ръце, за да го настани пред себе си.

— Да! Сам съм, намирам се сред врагове и в чужди земи. Службата ми свърши с унищожаването на армията на Бакра. Защо да не се срещна с човек, който ме е избрал измежду десет хиляди войници и ми предлага злато?

Те прекосиха реката и тръгнаха през тъмната равнина към Яралет, крепостта на Мунтасем хан. Сърцето на Конан пееше, навярно защото предчувстваше, че го очакват нови приключения.