Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (6) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Шеста глава
През морето

Лекарите ми дадоха тази осколка.

Беше плоско, почерняло парче метал, малко по-дълго от кибритена клечка, с остри, назъбени краища. Ако траекторията на полета му беше по-ниска, не знам какво щеше да се случи с мен. Вероятно щях да лежа с пробита глава на влажната земя в гробището край село Татарка, както сто и петдесет от моите полкови другари. Там, където останаха нашият смел ротен командир лейтенант Воронин и моят подчинен, червеноармеецът Базарбаев, отличен стрелец и добър човек. Погребахме ги късно вечерта на 11 октомври, когато битката утихна и румънците се оттеглиха на предишните си позиции.

Не помня как мина операцията. Но след нея видът ми изобщо не беше боен: половината от косата ми беше подстригана, кожата ми беше намазана със зелена дезинфектираща течност, след изваждането на осколката бяха зашили раната и превързали с бинт главата ми. Когато ефектът на морфина премина, болката пак се върна. Боляха ме слепоочията, задната част на главата, самото място на извличане на осколката, имах силен световъртеж. Хирургът каза, че не може да става и дума за незабавно връщане в полка. Трябваше да прекарам десет-дванадесет дни в медицинския батальон.

Въпреки това аз спадах към „ходещите“ пациенти. Ден по-късно, на 15 октомври, вече ми беше позволено да изляза на разходка. Наметнах шинела си, сложих пилотката върху бинтованата си глава и отидох да огледам района и да подишам чист въздух.

На 14 октомври слънцето още грееше ярко в синьото небе и затопляше с лъчите си степните пространства край Одеса. Но на 15-и топлата кристална черноморска есен изведнъж свърши. Хоризонтът беше засенчен от ниски оловносиви облаци, задуха студен северен вятър. Скоро първите капки дъжд паднаха върху лехите и пътечките на уютния парк, който обкръжаваше селското училище. Медсанбат^[1] №47 беше се настанил удобно в неговата сграда, което бе голям късмет. Много по-често военните медицински служби се настаняваха или в полето, или в гората в големи брезентови палатки. В тях сортираха ранените, оперираха ги и ги доизлекуваха. Тежките пациенти с ампутации, изгаряния, фрактури се изпращаха в тила със санитарни коли. Когато излязох от училището, видях как товарят носилки с ранени в две камионетки с червени кръстове по бордовете. Автомобилите заминаха по пътя за Одеса, в пристанището ги чакаха морски транспортни кораби.

Войната все още не беше стигнала до селското училище, но напомняше за себе си с далечната канонада, която гърмеше някъде на запад и югозапад. Съдейки по мощния грохот, стреляха нашите брегови батареи и далекобойните оръдия на корабите от Черноморския флот. Понякога към този хор се присъединяваха и по-малки оръдия — от двата бронирани влака, които обстрелваха позициите на фашистите, като се приближаваха до тях.

Падналите листа шумоляха под краката ми. Шипковите и дряновите храсти ги бяха загубили съвсем наскоро и сега сиротно извисяваха тънки черни клони към небето. Хвойната стоеше като зелена стена, без страх от вятър или дъжд. В цветните лехи, където растяха гладиоли, лалета и рози, тъмнееше кафява земя. Някой, въпреки бомбардировките и обстрела, се грижеше за парка и го беше прекопал преди ден-два. Упоритостта и трудолюбието на хората, които не искаха да се примирят с военния хаос, предизвикаха уважение. Вдигнах един сгърчен сух червено-жълт лист и се опитах да го изправя с пръсти. Листът не се поддаде. Животът му бе свършил, уви!

През отворената врата в парка влезе генералска лека кола, боядисана в зелено, и пое към училището. С такава обикновено пътуваше генерал-майор Петров. Пристъпих към пътеката и застанах в стойка „мирно“ с ръка до пилотката. „Емката“^[2] спря почти до мен. От нея наистина излезе Иван Ефимович Петров, командващият Приморската армия, и се обърна към мен:

— Людмила, какво правиш тук?

— На лечение съм, другарю генерал-майор.

— В главата ли си ранена? — приближи се той до мен.

— Тъй вярно, другарю генерал-майор.

— Отдавна ли?

— Съвсем не. На 13 октомври на позициите на Първи батальон край село Татарка. Отбивахме атака на румънската пехота и една осколка от мина…

— Защо не си била с каска, дъще? — попита строго генерал-майорът.

— Стана случайно, Иван Ефимович.

— Добре ли те лекуват? — попита Петров.

— Отлично! — докладвах.

— Сега се приготвяй, Люда. Ще отплаваме в Севастопол. С кораби.

— А какво ще стане с любимата, скъпа за всички ни Одеса, Иван Ефимович?! — не можах да удържа тъжното си възклицание. — Нима ще дадем града на фашистите за плячкосване и издевателства? Та те няма да оставят тук камък върху камък…

— Такава е заповедта на Ставката^[3], Людмила. — За да ме утеши някак, Петров бащински докосна рамото ми с ръка. — Сама разбираш, войникът е длъжен винаги да изпълнява точно заповедите… Моята заповед към теб е: да не се обезкуражаваш, да вярваш в победата, да се сражаваш смело. Между другото, колко врагове има вече в сметката ти?

— Сто осемдесет и седем.

— Да, направо си страхотна! — възкликна генерал-майорът с искрено възхищение. — Добре стреляш…

— Ами че те атакуват в гъсти вериги, идиотите — казах аз, като си мислех, че Петров очаква обяснение за това обстоятелство. — Няма как да ги пропуснеш.

След назначаването му за командващ Приморската армия Иван Ефимович изобщо не се беше променил. Той си остана скромен, спокоен, сдържан човек и мислеше не толкова за властта над хората, която му давате този пост, колкото за отговорността си към тях. Тогава на раменете му падна много трудна задача: евакуацията по море на всички военни съединения от Одеса в Севастопол. Тя трябваше да се подготви във възможно най-кратък срок, тайно от противника, без да му се позволи да преследва нашите оттеглящи се полкове. По цели дни той обикаляше с кола позициите на Одеския отбранителен район, за да провери как върви подготовката за операцията в различните армейски части. Лицето му сега изглеждаше уморено, сиво от праха по пътищата. Но той прие думите ми като шега и я хареса. В очите на генерала проблеснаха весели искрици. Той се засмя.

— Е, Люда, с войници като теб нищо не е страшно — каза Петров. — И морето ще преплаваме, и Крим ще защитим. Всичко ще бъде наред, ще видиш…

Петров с бързи крачки тръгна към училището, а аз останах в парка, за да обмисля новината, която той ми съобщи. Честно казано, тя просто не се побираше в главата ми. Та нали ние, защитниците на Одеса, удържайки огневите рубежи, изобщо не мислехме за отстъпление. Бяхме уверени, че Върховното главно командване в Москва няма да даде такава заповед, а както и преди ще изпраща попълнение от хора, оръжия, боеприпаси, снаряжение и храна на воюващия град. Обсадената Одеса, която от август 1941 г. се намираше в тила на врага, беше пример за твърда, героична съпротива срещу немско-румънските нашественици в този труден период, когато германските дивизии напираха към столицата на нашата родина.

„Тогава не знаехме, че много скоро, след осем дни, ще получим заповедта на Ставката, която ни нареждаше да напуснем Одеса и да евакуираме армията в Крим, заплашен да бъде превзет от фашистките орди, които вече бяха стигнали до Перекоп — спомня си по-късно членът на Военния съвет на Приморската армия генерал-майор Ф. Н. Воронин. — Може би защото напрегнатата борба с врага на Одеския плацдарм до известна степен закриваше от нас събитията, които се случваха на други фронтове, това решение се оказа изключително неочаквано… Той (И. Е. Петров. — Бел.съст.) трябваше първо да реши въпроса как да се организира изтеглянето на войските от бойното поле и евакуацията на армията. По това време в оперативния отдел на щаба вече беше възникнала идеята: дали пък не е възможно да се изтеглят войските от отбранителните рубежи не последователно, както се предполагаше досега, а наведнъж? Петров подкрепи тази идея. Подкрепих го и аз. На щаба беше наредено да преработи плана за евакуация. Военният съвет на ООР одобри нов план, в основата на който беше изтеглянето на всички войски от Одеса едновременно. В бойните формации имаше около 50 хиляди души. Всички те трябваше да се натоварят в транспортните кораби с оръжието си и да отплават от Одеса в една нощ — на 16 октомври…“^[4]

Този план беше осъществен брилянтно и представлява уникална по сложността си десантна операция в историята на Великата отечествена война.

След залез-слънце на 15 октомври 1941 г. полковете и батареите на три пехотни дивизии: 25-а, 95-а, 421-ва и една кавалерийска дивизия — започнаха да напускат своите бойни позиции, при пълна тишина да се събират в колони и да излизат през града към пристанището. За да не се заблудят в тъмнината, да не се объркат по завоите на улиците и на кръстовищата, беше използвана маркировка от натрошена вар и тебешир. Ариергардните батальони останаха в окопите още два часа и водеха по врага отвличащ огън с картечници, автомати и минохвъргачки, а след това също се оттеглиха. Тяхното място на предната линия заеха разузнавачи и местни партизани, които имитираха живота на пехотата на бойното поле: палеха огньове, от време на време стреляха, движеха се по траншеите. Румънците и немците не правеха никакви опити да атакуват и да пресекат линията на фронта.

Медицински батальон №47, натоварен в коли, зае мястото си в колоната на своята Чапаевска дивизия веднага след сапьорния батальон. Пътят, доста разбит, не позволяваше да се развие голяма скорост. И все пак преминахме предградията на Одеса за един час. В самия град придвижването се забави още повече. Улиците бяха задръстени с изоставени армейски камиони и каруци с различно военно имущество. Особено голямо задръстване се образува на главния вход на пристанището — Митническия, от който се излизаше на Митническия площад.

За последен път бойците и командирите от 54-ти полк бяха минали по улиците на Одеса в края на септември. Сега видях, че ситуацията значително се е влошила. Есенен здрач обгръщаше улиците, площадите, парковете и булевардите на града, но разрушенията, причинени от вражеската авиация, все пак биеха на очи, особено в центъра. Много сгради бяха загубили покривите си, втория и третия етаж. С черни дупки вместо прозорци, те гледаха тъжно своите защитници, които сега си заминаваха.

Маршрутът на 25-а дивизия минаваше по главните улици на централния Воднотранспортен район: от „Преображенска“ — на „Греческа“, а след това завиваше на „Полски спуск“ към Митническия площад. Когато нашата колона за пореден път спря на кръстовище, блокирано от някакъв артилерийски обоз, видях от лявата страна на улицата двуетажната сграда на районния военен комисариат, по-точно това, което беше останало от нея след попадение на авиационна бомба. Не толкова отдавна дойдох тук, за да постъпя като доброволец в редиците на Червената армия, а умореният военен комисар ми обясняваше, че в армията няма място за жени. Тук, в сейфа, остана паспортът ми с печат за сключения брак с А. Б. Павличенко. Сега той беше изчезнал в огнената пещ на войната и аз можех да забравя глупавата си младежка постъпка. Нямаше нито сейф, нито паспорт. Само опушени стени, пропаднали греди, изкривени останки от желязното стълбище, по което някога се бях качила в кабинета, където бе решена съдбата ми.

Докато нашата санитарна кола стоеше на кръстовището, аз наблюдавах руините на районния военен комисариат. Без съмнение, войната оказа някакво магическо въздействие върху живота ми. Канех се да бъда учител по история в средно училище или научен сътрудник в библиотека или архив. Вместо това станах фронтови снайперист, опитен ловец на хора, облечени в румънски и немски униформи. Но защо дойдоха те тук, в моята земя, защо ме принудиха да се откажа от мирната си професия?…

Морското пристанище на Одеса, най-голямото на крайбрежието, с пет километра благоустроени кейове, с отлични пристанищни съоръжения, с товарооборот над десет милиона тона на година, в късната октомврийска вечер напомняше библейския град Вавилон, преживяващ последните часове преди грандиозна катастрофа. Много хиляди хора във военна униформа изпълваха неговата територия. Тук имаше армейски камиони, влекачи с тежки гаубици, танкове, бронирани коли, полеви кухни, конски каруци и ездитни коне, принадлежащи на бойците и командирите от Втора кавалерийска дивизия.

Обаче само на пръв поглед изглеждаше, че тук цари хаос. Личният състав на Одеската военноморска база демонстрира най-висока степен на организация при натоварването на войските. Армейските колони, които се изливаха в пристанището, бързо минаваха по предварително изчислени маршрути към пристаните, към корабите на Черноморското параходство, предназначени за превозване на определени военни части.

Например ние, „чапаевците“, след като се промъкнахме през Митническата порта, се отправихме към Платоновския и Новия пристан в Новото пристанище. Там, до кейовете, се намираха товарните моторни кораби „Жан Жорес“, „Курск“ и „Украйна“. Започна товаренето. По траповете, спуснати от корабите, на палубите им всеки четиридесет и пет минути се качваха по хиляда войници, а всеки час и половина — по две хиляди. По същите трапове се качваха картечници и малки полкови минохвъргачки калибър 50 мм. Полеви и зенитни оръдия, поставени на дървени палети, чакаха своя ред на кея. На борда можеха да ги качат само товарните кранове на корабите, които работеха без прекъсване.

Дотогава никога не бях пътувала по море, нито бях стъпвала на кораб. Исках да разгледам всичко. Но ми пречеше товаренето, което се извършваше в наистина бясно темпо.

Така че „Жан Жорес“, на който се натовари нашият медицински батальон заедно с щаба на 25-а дивизия и някои други нейни части (по-точно 69-и артилерийски полк, 99-и гаубичен полк и 193-та зенитна батерия), се представи пред мен под формата на висок, дълъг черен борд, който се издигаше отвесно над кея. Над него имаше надстройка с лодки и дебел комин, украсен от червена ивица с нарисувани върху нея жълт сърп и чук. На мостика стоеше капитанът — висок мъж с широки рамене в черна морска фуражка със златен вензел на козирката. Той изпрати всички ранени в трапезарията на екипажа. Автомобилите и гаубиците по негова заповед бяха спуснати в трюмове №1 и 2, разположени в носовата част на товарния кораб. Той остави на горната палуба четири зенитни оръдия, разумно предполагайки, че те ще ни потрябват за отблъскване на атаките на германската авиация по време на прехода от Одеса до Севастопол.

В трапезарията на екипажа успях да седна до голям илюминатор. Оттук се виждаше почти цялото Ново пристанище. Стълпотворението по кейовете му постепенно изчезваше. Войските преминаваха от брега на корабите. Трите моторни кораба, „Жан Жорес“, „Курск“ и „Украйна“, всеки с товароносимост от пет до шест хиляди тона, планомерно разпределяха хората и оборудването на своите палуби и в трюмовете.

Около десет часа вечерта на 15 октомври 1941 г. влекачите започнаха да изтеглят нашия товарен кораб от стената на кея. След това заработиха дизеловите двигатели на кораба. „Жан Жорес“ потрепери и сам започна да плава в открито море. Непроницаема тъмнина го обгръщаше. Одеското пристанище се стопи в далечината като жълто-червена точка. Там горяха огромните пристанищни складове. Очевидно нямаше кой и защо да гаси огъня. Оставяхме града на противника, но не се съмнявахме, че ще се върнем.

На сутринта след закуска се качих на горната палуба. Духаше лек вятър, клатушкане почти не се усещаше. Слънцето се показа иззад облаците. Неговите лъчи се плъзгаха по малките вълни, като избухваха в бели, ярки отблясъци. От двете страни на „Жан Жорес“ се простираше безкрайната морска шир. Брегът на Одеса изчезна като мираж в пустинята.

Облегнах се с рамо на металната стена на корабната надстройка, загърнах се с полите на шинела срещу вятъра, извадих сребърната табакера с цигари от джоба си, щракнах запалката и поех горчивия дим. Трофейната табакера — това беше всичко, което ми остана от лейтенант Андрей Александрович Воронин. Отшумяха, отгърмяха тези незабравими боеве: край Беляевка, край Гилдендорф, край Татарка. Всеки от тях ми добавяше частица военен опит, учеше ме на нещо. Може да се каже, на войнишка пресметливост, на търпение, на постоянство. Но не само. Започвах да разбирам какъв е човекът на война.

Мислите ми бяха прекъснати от страшен вик отгоре:

— Другарю! На кораба е позволено да се пуши само на определени места!

— Покажете ми къде е това място? — погледнах нагоре.

Подпрян на парапета на капитанския мостик, ме гледаше вахтеният щурман — трети помощник-капитан, тридесетгодишен мъж с моряшко кожено яке и черна фуражка. Лицето му отначало беше много заплашително. Явно се канеше да се скара жестоко на сухопътния безделник, тоест на мен. Но морякът не очакваше, че човекът във войнишки шинел и пилотка, с бинтована глава може да бъде жена. Отначало той объркано млъкна, после се усмихна и каза със съвсем различен, по-вежлив тон:

— Това място е на юта, тоест на кърмата.

— Не, няма да отида там. — След като дръпнах за последно и издишах, хвърлих недопушената цигара зад борда.

— Вие от болницата ли сте? — Морякът продължаваше да ме гледа.

— Да, от медицинския батальон.

— А къде са ви ранили?

— В боя край село Татарка.

— Измъквали сте ранените бойци под обстрел? — попита той, вероятно не допускайки мисълта, че жените в армията може да участват в бойни действия наравно с мъжете.

— Нещо такова — свих рамене, без да възнамерявам да му разказвам за моята снайперска служба.

— Искате ли да разгледате нашия керван през бинокъла? — Щурманът очевидно искаше да продължи запознанството. — Изкачете се по трапа. Оттук ще видите почти всички кораби…

За начало морякът любезно ми обясни как да използвам бинокъла. Призматичният полеви бинокъл с шесткратно увеличение е задължителен за оборудването на снайпериста. Но аз изслушах внимателно обясненията и зададох няколко въпроса. Всъщност един санитарен инструктор не може да знае устройството на такова нещо.

Накрая бинокълът се озова в ръцете ми и аз погледнах през окулярите му.

Двумачтовата грамада на крайцера „Червена Украйна“, боядисан на камуфлажни петна, стремително нарасна. Носово оръдие, доста висока надстройка, три комина, осем бордови оръдия с голям калибър. Мощен, красив кораб, истинска гордост на Черноморския флот. Тогава никой не знаеше, че не му е останало да действа дълго.

„Червена Украйна“ и крайцерът „Червен Кавказ“ плаваха напред, ясно очертани на фона на синьото небе. Крайцерите можеха да развият скорост до 60 километра в час, но сутринта на 16 октомври се движеха три пъти по-бавно, като се съобразяваха със скоростта на другите съдове в кервана. Разрушителите „Бодри“ и „Смишлени“, три миночистача, две канонерки и един стражеви катер охраняваха големите транспортни кораби като нашия „Жан Жорес“, а също „Украйна“, „Курск“, „Калинин“, „Котовски“, „Василий Чапаев“.

Докато разглеждах корабите през бинокъла, щурманът накратко ги описваше: водоизместимост, двигатели, размери. С особен ентусиазъм той заговори за любимия си „Жан Жорес“. Научих много интересни неща. Например, че корабът е построен в Ленинград, в Северната корабостроителница през 1931 г., в серия с три други кораба от същия вид, и след това е направил плаване около Европа, тъй като бил приписан към Черноморското параходство. През 1934 г. „Жан Жорес“ докарал от Генуа в СССР знаменития писател Максим Горки и семейството му. След това плавал до Ню Йорк, превозвал разнообразни стоки в Италия, Франция и до Кавказ, в Батуми. Този много информативен разговор на мостика завърши с покана за чаша чай в каюткомпанията и представяне един на друг. Името на моряка беше Константин Подима, той бе роден в град Новоросийск.

Само че не успяхме да пием чай.

Около единадесет часа сутринта, когато керванът минаваше покрай Тендровската коса, го атакува първата група вражески бомбардировачи. Обаче нашите кораби ги прикриваха няколко двойки изтребители И-153, И-16 и Як-1. Те смело се втурнаха да пресрещнат германските двумоторни „Юнкерс-88“ и едномоторните пикиращи „Юнкерс-87“, или „цървулани“, както ги наричахме заради неприбиращите се колесници. Във въздуха се завихри истинска въртележка от летящи и ревящи с моторите си машини, придружена от трясъка на картечни откоси, залпове на зенитни оръдия и взривове на бомби, които фрицовете хвърляха в морето. Нашите „ястребчета“, като рискуваха да попаднат под огъня на собствената ни артилерия, не им позволяваха да хвърлят прицелно бомбите, а също така влизаха в бой с немските изтребители „Месершмит-109“, които защитаваха тежките неповратливи бомбардировачи.

Фрагмент от този бой се разигра точно до нашия кораб. Един „Юнкерс-87“, свален от точен откос на червенозвездно „ястребче“, започна да пуши, стръмно се спусна надолу и се стовари във водата на около десет метра от нашия кораб, но не потъна веднага в морските дълбини. Стори ми се, че видях лицето на пилота, изкривено от гримаса на ужас. Вълната, която се вдигна от падането на самолета, силно разклати „Жан Жорес“ надясно, но корабът, който беше дълъг сто и единадесет метра, бързо се изправи. Екипажът му със силен и дружен вик „Ура!“ приветства победата на съветския пилот.

Докато наблюдавах маневрите на десетина жълтоноси „цървулани“ с черни кръстове на крилата и корпусите, които пикираха срещу корабите и профучаваха над тях на височина от 200–300 метра, си спомних винтовката си, скрита в калъф в трапезарията на „Жан Жорес“. Да сваля такъв лешояд със „снайперката“ беше моя заветна мечта още от времето на нашето тъжно отстъпление по пътищата на Бесарабия, когато фашистите пред очите ни разстрелваха безнаказано цивилни от въздуха. Но по онова време нямах дори обикновена винтовка „Мосин“.

Стрелбата по движещи се цели е най-трудният елемент във фронтовата служба на снайпериста. Трудността се състои не само в това, че балистичните изчисления трябва да се извършват бързо и точно, но освен това трябва да имаш и добри умения за работа с подвижна винтовка. Оръжието трябва да се насочва не към целта, а да се води пред нея, като се изчисляват времето и разстоянието до линията, където може да се срещнат двата движещи се обекта: куршумът и целта. Този метод се нарича стрелба с изпреварване. В Снайперската школа го изучавахме. Потапов дори ни разказа как в края на 1915 г. в неговия полк свалили с винтовка нисколетящ немски самолет „Фокер“.

Трябва да се знае скоростта, с която се движи целта. Като се съди по всичко, пикиращите бомбардировачи „Юнкерс-87“ захождаха за мятането на бомбите със скорост най-малко 400 км в час. Но нали и „Жан Жорес“ не стоеше неподвижно. Той плаваше доста бързо и в същото време маневрираше, за да избягва фашистките атаки. Четирите зенитни оръдия, монтирани на палубата на кораба, почти непрекъснато стреляха и фрицовете често се отклоняваха от целта. Можех само да се възхищавам на смелите действия на екипажа на кораба.

Нападението не донесе успех на германците. Те не можаха да потопят нито един кораб. Затова пък нашите „ястребчета“ с червени звезди свалиха над петнадесет бомбардировача. Корабните зенитни оръдия „приводниха“ още трима фашисти. Но в тази въздушна битка загинаха и наши пилоти. Моряците успяха да спасят трима ранени от свалените самолети.

Следобед в небето над кервана се появи друга група вражески самолети: около четиридесет „Юнкерс-87“ и „Юнкерс-88“. Срещу тях се вдигнаха наши изтребители, базирани на летища в Крим и на Тендровската коса, общо — 56 бойни машини. Отново наблюдавахме ярката картина на въздушния бой, по време на който врагът пак не постигна целите си. Едва късно вечерта германците успяха да унищожат стария транспортен кораб „Болшевик“, който плаваше в опашката на кервана. Улучи го торпедо и корабът потъна. Но целият екипаж на кораба, който успя да спусне лодките във водата, беше прибран на борда на съветските миночистачи и торпедни катери.

Керванът пристигна в Севастопол на 17 октомври 1941 г. в 19 часа и се закотви в Стрелецкия залив. Започна разтоварване на брега. Константин Подима, след като се смени от вахта, излезе да ме изпрати и се изненада, като видя, че освен мешката на рамото си нося и дълъг предмет в калъф. Галантният моряк веднага ми предложи помощта си. Отговорих, че не мога да дам личното си оръжие на никого.

— Нима имате оръжие, Людмила? — попита той невярващо.

— Снайперска винтовка — признах.

— Значи не сте медик, вие сте боен стрелец?… Никога не бих си помислил!

— Защо, Костя?

— На жените не им е мястото във войната — каза убедено той.

Нямах нито време, нито желание да споря с щурмана. В страшната война, която тогава водеше нашият народ за своето оцеляване, всеки, който имаше военни знания и умения, независимо от своя пол или националност, трябваше да влезе в строя и да даде приноса си за унищожаването на немско-фашистките нашественици. Само в този случай можехме да победим врага.