Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (17) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Седемнадесета глава
„Другарят Сталин заповяда…“

Във вечерния полумрак четиримоторният бомбардировач „Liberator B-24“ („Освободител“) приличаше на огромна риба, извадена на брега. Сякаш лежеше на земята с дебелия си корем. Това впечатление се дължеше на трите му колесника с прекалено къси стойки. Единият се намираше отпред под корпуса, двата други — под крилата, достигащи повече от тридесет метра дължина. Наистина остъкленият нос с дулата на картечниците придаваше на самолета страховит вид. Картечници имаше и отгоре, точно зад кабината на пилота и щурмана.

Но не подготвяха бомбардировача за боен полет. На количката, докарана от самолетните механици до многотонното крило, нямаше бомби, а куфари, сандъци, кошници. Това беше нашият багаж, предимно — подаръци от съюзниците. Какво да се каже, броят им се беше увеличил повече от два пъти. Войниците сръчно нахвърляха вещите в отворения бомбен люк, после капаците му се затвориха.

Членовете на съветската студентска делегация, облечени като пилоти, в кожени гащеризони, ръкавици, унти^[1] и пилотски шлемофони, се изкачиха заедно с екипажа по алуминиевата стълбичка в самолета, но се настаниха не в кабината, а в товарния отсек, свързан с бойния. Там не беше предвиден комфорт за пътниците. Вместо кресла покрай бордовете имаше доста тесни пейки. Да се седи на тях, беше неудобно, да се лежи — трудно. Илюминатори нямаше. Само няколко електрически лампички на тавана разпръскваха слаба светлина.

В това мрачно неотоплено помещение трябваше да прекараме следващите 12 часа през нощта на 4 срещу 5 януари 1943 година. Толкова траеше обикновено полетът на „Либерейтър“ от базата на британските ВВС край град Глазгоу до летище „Внуково“ край Москва. Бомбардировачите летяха по този маршрут от октомври 1942 година. Курсът им преминаваше от северната част на Шотландия над Северно море, протока Скагерак, западната част на Швеция и Балтийско море без междинно кацане. Известна опасност имаше от Ленинград до Москва над линията на фронта. Обаче бомбардировачът я прелиташе през нощта, на височина над девет хиляди метра и със скорост, близка до 300 км/ч. Немските изтребители не можеха да се издигнат толкова високо. Тежката машина, създадена от конструкторите на американската фирма „Консолидейтид“ преди Втората световна война, която имаше обхват на полета 4560 км, се оказа много успешно и полезно изделие.

Екипажът стартираше двигателите един по един.

Накрая и четирите зареваха. Самолетът потрепери и тръгна напред. Скоростта му се увеличаваше, двигателите ревяха все по-силно. Доста дългият пробег по пистата завърши с мощен тласък нагоре. „Либерейтър“ се издигна над летището, набра височина, направи кръг и легна на избрания от щурмана курс. Сега чувахме само плавното бучене на двигателите. Но вътре беше невъзможно да се разговаря. Някак си се настанихме на пейките: Красавченко и Пчелинцев — до десния борд, аз — до левия.

Постепенно по всички метални части на страничната обшивка се появиха кристали скреж. Те нарастваха с всеки час, превръщайки помещението в нещо като спалнята на Снежната кралица. Студът сковаваше дъха ми. Но в кожения гащеризон, с облеченото под тях специално бельо с електрическо подгряване, топлината се запазваше. Само дето слабият ток, преминаващ през медната мрежа, зашита в долната фланелка и наполеонките, леко боцкаше кожата.

Членовете на екипажа на бомбардировача често слизаха от кабината си по трапа и питаха как се чувстваме. През четирите месеца, прекарани в САЩ, Канада и Великобритания, Николай Красавченко и Владимир Пчелинцев научиха към двеста всекидневни английски думи и им отговаряха доста добре. Тъй като имах речник и учебник, аз напреднах много повече в изучаването на езика и говорех свободно. По време на последните посещения в британски военни части, където оглеждахме ту артилерийски оръдия, ту самолети, танкове, кораби, дори се осмелявах да произнасям кратки речи, което много се харесваше на съюзниците.

Връщахме се в родината и, разбира се, мислехме за войната.

За мен и за Пчелинцев въпросът беше конкретен: на кой фронт, в коя армия, в коя дивизия и в кой полк ще бъдем командировани сега. Първоначално предполагахме, че ще отидем в Сталинград. Американските и британските вестници пишеха за подвизите на Василий Зайцев, снайперист, който беше убил там за три месеца 225 фашисти. Обаче към края на декември 1942 г. съветските войски бяха обкръжили германската Шеста армия, разгромили бяха румънските и италианските дивизии, обсадили заедно с хитлеристите крепостта на Волга. Боевете край Сталинград отиваха към края си, тоест към пълната победа на Червената армия над врага.

Обаче обсадата на Ленинград продължаваше.

Владимир Пчелинцев, който служеше на Ленинградския фронт от първите дни на войната, ми разказваше много за нея. Настъплението на фрицовете било спряно там през ноември 1941 г., но нашите не разполагали с достатъчно сили, за да отблъснат веднага врага от люлката на Великата октомврийска социалистическа революция. Започнала позиционна война и трябвало с малки сили да се нанасят големи щети на врага. Пчелинцев твърдеше, че масовото снайперско движение е възникнало именно в блатистите равнини край реките Нева, Свир и Волхов, а той е един от неговите основатели, за което е получил и званието Герой на Съветския съюз.

От пилотската кабина при нас слезе механикът на самолета Робърт Браун. Той донесе термос с горещо кафе, чашки и чинии със сандвичи със сирене и шунка. Раздаде ни храната и каза, че до Москва остава да летим час и половина, че вече са изпратили радиограма до Внуково и роднините ни ще посрещнат самолета там…

Ето го и огромното, покрито със сняг руско поле! То се простираше до назъбената ивица на гората, синееща в далечината. От лявата му страна имаше няколко сгради и оттам към бомбардировача, който спря на самия край на пистата, тичаха хора. Видях Рита, съпругата на Пчелинцев, и скъпата ми майка Елена Трофимовна. Прегърнахме се, целунахме се три пъти и стояхме дълго време прегърнати. Мама плачеше и говореше:

— Слава богу, слава богу, скъпа моя! Ти замина за месец, а се върна след четири…

В стаята ми в семейното общежитие на Народния комисариат на отбраната веднага стана тясно. Наложи се куфарите да бъдат преместени до единствената свободна стена и постепенно да вадя нещата от тях. Шубата от енот, тежка и обемиста, все пак успяхме да наместим в гардероба. Окачих на пирон, забит в стената на шкафа, гладкоцевната армейска карабина „Уинчестър Ml897 Trench Gun“, подарена ми от работниците в канадския оръжеен завод в Торонто. А на масата, в порцеланови чинии, също подарени, наредихме апетитно изглеждащата храна от походната английска офицерска дажба, която ни дадоха във военната база в Глазгоу: сирене, шунка, консервирана риба, шоколад, бисквити. Към този натюрморт добавих бутилка шотландско уиски „Бяло конче“. Не помня кой и кога ми връчи половинлитровата бутилка с жълт етикет.

През този ден разговорите ни с майка ми нямаха край. Аз й описвах колко сърдечно ни посрещнаха американците и англичаните, как ни аплодираха на митингите, как даряваха пари за фонда на Червената армия, как Световната студентска асамблея прие антифашисткия „Славянски меморандум“, как семейството на президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт покани съветската студентска делегация да гостува за една седмица в родовото им имение Хайд парк, как прочутият актьор и режисьор Чарли Чаплин ме помоли да поздравя съветския народ.

Мама, която преподаваше чужди езици, се интересуваше от чуждестранните вестници, които донесох. Обсъждахме разликата между британския и американския английски. Тя отбеляза някои думи в статиите, питаше ме за превода. Всичко това се оказа много полезно за нея, защото мама никога не беше ходила в чужбина.

Пътуването ни не се смяташе за завършено, докато не се отчетем за него. Отпуснаха ни една седмица, за да подготвим докладите си. За да не се разсейвам и да не забравя нещо, да не сбъркам, дори не излизах от къщи. Написах общо към трийсет страници, много неща зачерквах, допълвах, коригирах. За доклада трябваше да се изберат най-важните събития, за да стане не само точен, но и политически издържан.

Студентската делегация първо докладва на заседание на Секретариата на ЦК на Комсомола, след това в Главното политическо управление на Червената армия, а после, на 20 януари 1943 г., на заседание на младежкия комитет на Съветското информационно бюро. Стенограмата от тази среща послужи като основа за голямо радиопредаване, така че милиони хора в СССР научиха за пътуването през капиталистическите градове и села на тримата комсомолци, които агитираха за по-скорошно откриване на втори фронт в Западна Европа.

Например от моя доклад в ефир излязоха няколко фрагмента:

Трябваше да отидем в Съединените американски щати през Астрахан, Баку, Техеран, Кайро, Бразилия и по пътя да срещнем хора от различни националности с различен цвят на кожата. Отначало никой не знаеше, че това е съветска делегация, но когато научиха, че сме от Съветския съюз, отношението се промени веднага, стана сърдечно, просто прекрасно…

От Маями пристигнахме във Вашингтон с влак, а от гарата отидохме в Белия дом, където ни посрещна съпругата на американския президент Елинор Рузвелт. Закусихме с нея и отидохме на първата пресконференция в съветското посолство. Трябва веднага да кажа, че госпожа Рузвелт ни обърна особено внимание. Следвайки нейния пример, други официални лица в Америка също бяха приятелски настроени и дружелюбни към нас…

Често трябваше да провеждаме пресконференции и да отговаряме на всякакви въпроси на американската преса. Американците ценят информацията, обичат различни новини. На пресконференциите обаче журналистите малко питаха за бойните действия. Те се опитаха да научат повече за самите нас, за условията на живот на фронта. Бяха изненадани, че нашите войници живеят в окопите. Те нямаха представа какво е съвременната война. Америка живее в мирни условия. На територията й още не е избухнала нито една бомба. Кметът на град Ню Йорк веднъж беше обявил предупреждение за въздушна атака, а на следващия ден вестниците писаха, че петима души починали от инфаркт…

Америка, от една страна, е държава на лукса, от друга — на бедността. Негрите живеят много бедно в нея. Случваше се да попаднем в негърски квартали, където няма елементарни битови удобства. Учудваше ни и расовата сегрегация: във влаковете имаше специалните вагони само за бели и само за черни…

Не разбрахме как слушателите реагират на нашите разкази. Затова пък началството постави оценка на дейността на делегацията в чужбина. Красавченко и Пчелинцев бяха удостоени с проста похвала: „добре“. От мен казаха, че са особено доволни, работила съм отлично.

После ни съобщиха, че делегацията е разпусната. Николай Красавченко се върна на работа в Московския градски комитет на комсомола. Владимир Пчелинцев скоро отиде на фронта, където продължи да се бие смело и да унищожава вражески войници и офицери със снайперската винтовка и към края на войната увеличи своята сметка до 450 души. Аз също се готвех да напусна Москва, тъй като 32-ра гвардейска въздушнодесантна дивизия, където все още се числях като командир на снайперски взвод, беше изпратена за Югозападния фронт.

Но всичко стана другояче.

В края на януари ме поканиха в оперативния отдел на дивизията, където един много любезен мъж в гимнастьорка със светлосини капитански петлици говори дълго време с мен. Неговите въпроси бяха свързани с различни подробности от моята биография: познанията ми по чужд език, участието ми в бойните действия край Одеса и Севастопол, пътуванията в САЩ, Канада и Великобритания, срещите с Елинор Рузвелт. Освен това попълних въпросник с пет страници. В него се изискваше да предоставя различна информация не само за мен, но и за моите родители, син, съпруг, други роднини (включително как са живели, какво са правили, къде са погребани). Капитанът каза, че от 32-ра дивизия ще ме прехвърлят в Резерва на Главното командване на РККА, тоест засега няма да отида на фронта.

— Но защо, другарю капитан? — надигнах глас.

— Вероятно ще ви намерим друго занимание. То ще съответства повече на вашите необикновени способности.

— Аз съм снайперист!

— Преди всичко вие сте офицер и сте положили клетва…

За способностите той каза ненапразно. Със заповед №0281 от 3 юни 1943 г. на Главното управление на кадрите на НКО на СССР ми присвоиха следващото военно звание „лейтенант“. Този път не прикрепих към червените петлици на яката си две рубинови „кубчета“, а две звезди на пагоните на гимнастьорката. А и от януари 1943 г. гимнастьорката стана различна: със затворена горна яка и с врязани джобове с капаци на гърдите вместо на предишните външни. Не успях веднага да получа новата униформа. Но парадните пагони от златен ширит ми дадоха веднага.

Една късна вечер с мама слушахме музика по радиото. Донесох го от САЩ и имаше отлично качество на звука. Излъчваха концерт по желание на победителите, войниците и офицерите от Сталинградския фронт, които през февруари завършиха разгрома на Шеста армия на фелдмаршал Паулус: малко класика, малко народни песни, малко съветска естрада. Неочаквано на вратата се почука. Влязоха двама млади офицери от НКВД, поздравиха и ми казаха да се приготвя и да тръгна с тях.

Бедната ми Елена Трофимовна, която бършеше чашите след вечерния чай, изпусна една на пода. Ръцете на майка ми трепереха от страх. За никого не бе тайна как „органите“ правят арести. Техните служители изведнъж се появяват в домовете на заподозрените, говорят учтиво, отвеждат бързо жертвите си. Навлякох гимнастьорката, преметнах през рамо портупея, започнах да стягам колана на кръста си. От дясната му страна висеше тъмнокафявият кожен кобур на пистолета „ТТ“. Ако наредят да го сваля, ако ми вземат пистолета — значи това е арест.

— Другарю лейтенант, отивате в Кремъл — каза един от офицерите.

— В Кремъл?! — Пристъпих към лавицата, взех английско-руския речник, сложих го в джоба си, а учебника по английска граматика зад ревера на шинела, защото това бяха книгите на Върховния главнокомандващ. Щом ми е паднал случай, трябва да му ги върна.

Разстоянието от улица „Строминка“ до центъра на Москва е приблизително десет километра. Зад нас остана крайбрежната улица на река Яуза, старинните тухлени къщи, някои грозни сгради от съветско време, като клуба „Русаков“, чийто втори етаж приличаше на огромно зъбчато колело. Лъчите от фаровете на колата изтръгваха от мрака ту дърветата по булеварда, ту трамвайните релси или стените на високите сгради. Като се опитвах да се концентрирам, се зачудих дали ще ми бъде дадена някаква нова суперважна мисия, или Йосиф Висарионович ще се интересува от подробностите на пътуването в Съединените щати.

В приемната лейтенантите галантно ми помогнаха да сваля шинела си. Откопчах кобура на пистолета и предадох оръжието си на секретаря на Сталин — плешив, възпълен, невисок мъж — Александър Николаевич Поскрьобишев. Той прибра „ТТ“ в чекмеджето на масата, каза, че може да си го взема след посещението, и посочи вратата: „Влезте. Другарят Сталин ви очаква“.

Тъмнокафяви дъбови панели в кабинета, две маси, съединени във формата на буквата „Т“, много голяма карта, покрита със завеси — всичко тук беше както през август 1942 г., когато изпращаха нашата комсомолска младежка делегация в Америка. Само че сега стоях сама пред генералния секретар на Централния комитет на ВКП(б). Йосиф Висарионович пристъпи към мен, стисна ръката ми и се усмихна:

— Здравейте, Людмила Михайловна!

— Здраве желая, другарю Главнокомандващ! Лейтенант Павличенко се явява по ваша заповед! Ето вашите книги: речникът и учебникът. — Сложих ги на края на дългата маса и отново се изпънах в стойка „мирно“.

— Свършиха ли работа?

— Много! Все пак можех да говоря.

— Чух за успеха на вашето пътуване.

— Опитахме се да изпълним заповедта ви, другарю Сталин! — Продължавах да стоя мирно и, както предписва уставът, да гледам в очите на висшето началство.

— Ама, седнете. — Йосиф Висарионович посочи един стол до масата и сам седна срещу мен. — Казват, че по покана на президента Рузвелт и неговата съпруга сте прекарали една седмица в имението му Хайд парк?

— Тъй вярно, другарю Сталин.

— Може би тази есен и на мен ще се наложи да се срещна с този американец. — Главнокомандващият допря прочутата си лула до устата си и дръпна дълбоко. — Разкажете ми що за хора са те…

Не знам защо, но този път бях много притеснена.

Едно е да се искат книги, друго — да се докладва на държавния глава за резултатите от едно доста трудно пътуване. В края на краищата се оказа, че основната му задача: по всякакъв начин да подпомогнем откриването на втори фронт — ние не изпълнихме, тъй като съюзниците така и не започнаха военни действия в Европа. Най-вероятно нашата студентска делегация беше успяла да окаже известно влияние върху обществените настроения в Съединените щати, Канада и Обединеното кралство, да предизвика съчувствие сред обикновените хора към борбата на съветския народ срещу фашизма. Лидерите на тези страни водеха своя игра и не изпитваха особена симпатия към нашата страна. Въпреки това президентът Рузвелт и съпругата му, за разлика от господин Чърчил, ми се сториха по-искрени, честни и способни да възприемат чуждата гледна точка.

Речта ми беше объркана, с дълги паузи. Йосиф Висарионович не ме прекъсваше, но накрая се опита да ме успокои и внимателно попита:

— Защо се вълнувате, Людмила Михайловна?

— Отговорна работа е да ви докладвам лично.

— Вие сякаш не сте се обърквали на снайперската позиция. Ако толкова сте се притеснявали на фронта, отдавна нямаше да сте жива.

— Това са напълно несравними неща — отговорих тихо.

— Ами хайде да ги сравним — пошегува се Върховният главнокомандващ. — Разкажете ми за вашата снайперска служба. За подготовката на снайперистите, за техните оръжия, за тактиката, която сте използвали в степите край Одеса и в планините край Севастопол. Вероятно има някакви различия?…

Не очаквах Сталин да се интересува толкова от нашата воинска професия. Той много добре познаваше нейните особености. Въпросите му звучаха делово, много конкретно. Докато му отговарях, аз наистина се успокоих, осмелих се и реших да отправя молба. Помолих Върховния главнокомандващ да се завърна на фронта.

— Имате контузии и ранявания — каза Йосиф Висарионович. — Защо отново искате да се върнете на фронта?

— Много загуби имаме в тази война — отвърнах аз. — Но нали някой трябва да воюва. Затова искам да се върна при моите бойни другари. Имам знания и опит. Така че шансовете ми за оцеляване са по-големи.

Видях, че моят отговор се хареса на събеседника ми. Но той не заговори веднага.

— Не бива — заключи той внезапно. — Нали знаете аритметиката?

Изненадана от такъв завой в разговора, кимнах. Сталин взе един молив, придърпа голям тефтер, който лежеше на масата, и започна да обяснява като учител в училище:

— Ако отидете на фронта, ще убиете сто фашисти. Но и вас може да ви застрелят. А ако обучите сто снайперисти, предадете им безценния си опит и всеки от тях застреля поне десет хитлеристи — колко ще бъдат? Хиляда. Ето ви отговора. Вие сте нужна тук, другарю лейтенант…

Думите на Главнокомандващия ме впечатлиха. Те имаха сериозно основание. Ако в началото на войната според щатното разписание на Народния комисариат на отбраната, одобрено през април 1941 г. (заповед № 04/401), във всеки пехотен полк имаше само 18 снайперисти, то сега, след промяната на армейските щатове през март 1942 г., в полка трябваше да има 87 снайперисти, в ротата — 9, във взвода — трима. В Червената армия имаше стотици полкове, следователно броят на снайперистите вече се измерваше не с единици, а с десетки, дори стотици. Някой трябваше да ги обучава, и то качествено, бързо и умело.

За пълното развитие на снайперското движение в Червената армия спешно бяха необходими квалифицирани наставници по точна стрелба. Затова през март 1942 г. в село Вешняки край Москва се откри Снайперска инструкторска школа, наречена по-късно Централна школа за инструктори по снайперско дело (ЦШИСД). Но това не беше достатъчно. Скоро към нея организираха тримесечни курсове за снайперисти, а от юли срокът на обучението им бе удължен до шест месеца. Като цяло, по време на Великата отечествена война от 1941 до 1944 г. в организациите на Осоавиахим и Всевобуч (всеобщо военно обучение без откъсване от работа), в школите за отлични стрелци снайперисти (ШКОСС) към военните окръзи и в армейските центрове за обучение бяха подготвени повече от 400 хиляди снайперисти.

От голямо значение за пропагандата на снайперското движение в съветските войски беше срещата на група фронтови снайперисти в Кремъл с Й. В. Сталин на 8 юли 1943 г. В нея участвахме и аз, и Владимир Пчелинцев. Освен това от различни фронтове в Москва дойдоха други десет души, които имаха повече от 150 унищожени вражески войници и офицери. За съжаление, не помня всички имена. Сред тях се открояваше сибирякът Василий Зайцев, Герой на Съветския съюз, който се отличи в Сталинград, където за три месеца унищожи 225 хитлеристи.

Срещата се проведе в делова обстановка. Върховният главнокомандващ ни помоли да му разкажем честно и откровено за трудностите в нашата служба, за нашите молби и желания. Ние говорихме за необходимостта от единоначалие: войниците, обучени за снайперисти, трябва да бъдат командвани само от един човек в полка, а не от всеки командир на батальон, рота и т.н. Не по-малко важна е промяната в списъка на военноотчетните специалности: време е в този списък да се добави думата „снайперист“. Имахме претенции и към интендантската служба: в много воински части не сменяха навреме летните, есенните и зимните маскировъчни халати на снайперистите, не раздаваха бронираните щитове, които помагаха да се избегнат тежки ранявания, а понякога и смърт. Мнозина говориха, че е необходимо усъвършенстване на винтовката „Мосин“: по-конкретно, че тя затруднява — особено начинаещите — с твърдия си спусък…

В началото на август 1943 г. ми връчиха заповед от Резерва на Главното командване на РККА и аз станах слушател в стрелково-тактическите курсове за усъвършенстване на командния състав на пехотата „Изстрел“, във факултета за командири на батальон. Курсовете бяха в град Солнечногорск, Московска област, недалеч от езерото Сенеж. Там повишаваха уменията си офицери, които вече имаха боен опит, често — след излекуване в болници. Програмата беше напрегната. Занятията продължаваха по 12 часа и в по-голямата си част се провеждаха на терен. Ние изучавахме тактиката на съвременния бой на пехотния батальон, командването му в условия, възможно най-близки до бойните, и особено старателно — ръчните огнестрелни оръжия, с които аз, разбира се, се занимавах с голямо удоволствие. След три месеца интензивно практическо обучение моите съвипускници отидоха на фронта да командват пехотни батальони. Аз, след като завърших факултета за командири на батальон, където бях единствената жена, до май 1944 г. останах в известното и напълно уникално военноучебно заведение на преподавателска работа като инструктор по снайперско дело.

През годините на Великата отечествена война към двадесет хиляди офицери преминаха обучение в курсовете „Изстрел“, около двеста от тях получиха званието Герой на Съветския съюз за изключителни подвизи в сраженията с немско-фашистките войски. Моето име също е в този почетен списък, тъй като на 25 октомври 1943 г. с указ на Президиума на Върховния съвет на СССР бях наградена с това високо звание.