Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (13) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Тринадесета глава
Думата на командващия армията

Ударите на вражеската големокалибрена артилерия срещу обектите от нашата отбрана ставаха все по-точни. Разбира се, това не можеше да стане без артилерийски наблюдатели. Фрицовете можеха да насочват оръдията си, тъй като заемаха някои височини, господстващи над терена. Преди бях унищожила дванадесет души, криещи се сред дърветата, по хълмовете или на втория етаж на сградите. Но сега нищо не се получаваше. Твърде силен беше огненият вал, насочен срещу защитниците на Севастопол. Стигна се дотам, че хитлеристките пилоти започнаха да ловуват за самотни минувачи и коли по улиците на разрушения град, по пътищата, водещи към предния край.

Артилерийското нападение срещу щаба на нашия полк започна внезапно. Снарядите падаха групирано и при третия залп един от тях улучи покрива на блиндажа, където имаше няколко души. Дим, грохот, свистене на осколки. Капитан Безродни загина на място от рана в главата. Но аз имах късмет: една осколка дълбоко проряза дясната ми скула, откъсна обичката на дясното ми ухо, от ударната вълна се повреди тъпанчето и получих обща контузия.

Закараха ме в нашия дивизионен медицински батальон №47. Прекрасният доктор Пишел-Гаек отново постави шевове на фронтовата ми рана. На следващия ден в медицинския батальон дойде заповед да се подготви група ранени за евакуация в Новоросийск и моят хирург реши, че състоянието ми е подходящо за такова пътуване.

В петък, 19 юни, от Новоросийск в Севастопол пристигнаха наведнъж пет подводници. Те доставиха в обсадения град 165 тона боеприпаси, 10 тона авиационно гориво, 10 тона храна. Обратно към Новоросийск подводниците също не заминаваха празни. С тях към тиловите болници транспортираха ранените. Само една от най-големите, „Л-4“ (Ленинец-4), би могла, според изчисленията на специалната комисия на флота, да вземе на борда си до сто души. Построена през 1933 г. като подводен минен заградител, тя беше дълга почти осемдесет метра и широка седем метра. През 1942 г. я командваше капитан трети ранг Поляков.

Именно на „Л-4“, която се разтоварваше през нощта в Камишовия залив, предоставиха място за бойците от Чапаевската дивизия. Така в късната вечер на 19 юни се озовах на полегатия степен бряг, открит за всички ветрове. Подводницата, спасявайки се от вездесъщата немска авиация, цял ден лежа на дъното. Тя все още не беше изплавала, но вече се бяха събрали много ранени. Появата от морските дълбини на този кораб бе придружена от радостни викове. Отначало в юнския сумрак всички видяха доста високата рубка на „Л-4“, после 100-милиметровото оръдие, разположено пред нея, накрая целия корпус, тесен и дълъг, приличащ на гигантска пура. Водата с плискане се стичаше от заоблените й бордове. Най-накрая се отвориха капаците на двата люка и моряците подводничари излязоха на металната палуба.

Подводницата се намираше в средата на залива. Канеха се да превозват ранените до нея с една моторница, сега привързана към дървения кей. Главният старшина, с широки рамене, но нисък на ръст, извади списък от джоба си и започна да го чете, като си светеше с фенерче. Ранените се строиха в редица. Тук имаше такива, които можеха да се движат самостоятелно, както и други, на които помагаха санитарни инструктори и медицински сестри.

В моторницата се събираха около петнадесетина души. Тя трябваше да направи няколко курса, за да прибере всички от кея. Морето в Камишовия залив беше спокойно и ние бързо се прехвърлихме на подводницата. Моряците ни помагаха, придружаваха ни до отворения люк зад рубката. След това трябваше да слезем по много тясна стълба до шестия отсек на кърмата, където направо на палубата бяха сложили матраци от корк. На тях можеше да се седи или да се лежи, но не се препоръчваше да се ходи. Сложих мешката си до металната преграда и се огледах. Помещението имаше нисък таван и беше слабо осветено от две лампи. Отдолу, под нас, тихо бучаха дизеловите двигатели на подводницата.

„Л-4“ прекара в поход три денонощия.

Лидерът на разрушителите „Ташкент“ се швартова с подводницата „Д-5“, за да приеме ранени на борда с

Нощем тя плаваше на повърхността, през деня се потапяше на максимална дълбочина. Но фашистите все пак забелязаха нашата подводница. Вражеските торпедни катери пускаха дълбочинни бомби, самолетите — обикновени. Под водата техните експлозии се чуваха добре и се възприемаха като резки удари по корпуса на бойния кораб. Той се тресеше, лампите в нашето отделение примигваха, като ту гаснеха, ту светваха отново. Температурата на въздуха се покачи до 45 градуса по Целзий, не можеше да се диша. Когато няколко ранени загубиха съзнание, раздадоха на всички някакви кислородни патрони. Те помагаха на хората да издържат до следващата вечер, когато подводницата изплаваше отново, отваряха люковете и свежият морски въздух проникваше в нейните тесни, подобни на пещери, коридори и каюти.

По залез-слънце на 22 юни 1942 г. „Л-4“ в надводно положение влезе в Цемеския залив. Град Новоросийск, простиращ се на 25 километра по бреговете му, ни посрещна сърдечно. Ранените бяха настанени в три санитарни камионетки и отведени в болницата. Загледах се в линията на морския хоризонт, залят от розовата светлина на залязващото слънце, и се замислих какво се случваше сега далеч оттук, на огневите позиции на Севастопол, където останаха моите полкови другари, доблестните „чапаевци“. Тогава не знаех, че за мен това е последният ден от войната.

Разрушен от хитлеристите до основи, горящият град водеше бойни действия срещу нашествениците. Оттам докарваха в Новоросийск стотици ранени. Курсове извършваха лидерът на разрушителите „Ташкент“, разрушителите „Безупречен“, „Бдителен“, стражевият кораб „Шквал“, базовите миночистачи „Взрив“ и „Защитник“, двадесет и четири подводници. Но разказите на бойците, докарани в Кавказ, не оставяха никакво съмнение: Севастополският отбранителен район щеше да бъде превзет от врага в най-близко време. Разпитвах за 25-а пехотна дивизия, за 54-ти полк, но никой не можеше да отговори точно на въпросите ми. Само веднъж един лейтенант с бинтована до рамото дясна ръка, каза, че е видял командира на нашата дивизия генерал Коломиец с войници в Инкерман, на левия бряг на река Чорная, където се готвели да отблъснат вражеска атака. Не му повярвах. Та нали устието на река Чорная, която се влива в залива, беше в нашия дълбок тил.

В събота, както винаги, в болничните стаи донесоха нови вестници. На първата страница на „Правда“ прочетох съобщението на Съветското информационно бюро:

По заповед на Върховното главно командване на Червената армия на 3 юли съветските войски напуснаха град Севастопол. В продължение на 250 дни героичният съветски народ с несравнима смелост и издръжливост отбиваше безбройните атаки на немските войски. През последните 250 дни врагът яростно и непрекъснато атакуваше града по суша и от морето. Отрязани от сухопътна връзка с тила, изпитвайки трудности с доставката на боеприпаси и храна, без да разполагат с летища и, следователно, с достатъчно прикритие от въздуха, съветските пехотинци, моряци, командири и политически работници извършиха чудеса на воинска доблест и героизъм в отбраната на Севастопол. През юни немците хвърлиха над 300 хиляди войници, повече от 400 танка и 900 самолета срещу смелите защитници на Севастопол. Главната задача на защитниците на Севастопол беше да задържат колкото се може повече немско-фашистки войски в Севастополския сектор на фронта и да унищожат възможно най-много жива сила и техника на противника.

За тези, които като мен бяха ранени по време на третия щурм и сега се лекуваха в Новоросийск, думите „войските напуснаха Севастопол“ звучаха загадъчно. Освен трите бригади и двата полка морска пехота в отбраната участваха седем пехотни дивизии. Ако хиляди и хиляди бойци и техните командири са напуснали Севастопол, то къде са отишли? Къде са щабовете на дивизиите, тиловите части, медицинските батальони, автотранспортът, артилерията? Къде са бойните полкове и батальони? Северното Черноморие, полуостров Крим — всичко е завладяно от немците. Значи те трябва да са тук, в Новоросийск, Поти, Туапсе. Но никой не ги бе виждал…

За това, че на полето край Херсонския фар са останали около 80 хиляди защитници на града, които са били пленени от фашистите, тогава не се появиха официални съобщения. Тази трагедия на Великата отечествена война дълго се премълчаваше. Ние, редовите участници в отбраната, в разговори помежду си, естествено, се опитвахме да анализираме причините за нея, да търсим обяснения (или оправдания?) на действията на Ставката, на командващия Севастополския отбранителен район, вицеадмирал Октябърски (него и няколко други генерали и старши офицери ги извели от горящия град със самолет), на командващия Приморската армия, генерал-майор Петров (заедно с членовете на своя щаб той напуснал Севастопол през нощта с подводница и пристигнал в град Новоросийск на 4 юли).

Имало ли е в Главния щаб на ВМФ, разработен преди тези печални събития, план за евакуация на войските от СОР от Крим до бреговете на Кавказ? Можело ли е да бъде изпълнен в условията на тотално господство на вражеската авиация във въздуха?

В паметта ми беше жива операцията за прехвърляне на многохилядната Приморската армия от Одеса в Крим, блестящо осъществена през октомври 1941 г. Но оттогава много неща се бяха променили в разположението на силите в Черноморския регион. Немците потопиха много от нашите кораби (един крайцер, четири разрушителя, четири големи транспортни кораба, две подводници). Например крайцерът „Червена Украйна“, красотата и гордостта на Черноморския флот, потъна след нападение на фашистките бомбардировачи в Южния залив на Севастопол на 12 ноември 1941 година. Познатият ми моторен кораб „Жан Жорес“ се взриви на магнитна мина на 16 януари 1942 г. в района на Феодосия. Моторният кораб „Армения“, с повече от пет хиляди ранени и евакуирани на борда, на 7 ноември 1941 г. беше улучен близо до Ялта от немски самолет-торпедоносец, пречупи се и потъна с всичките си пътници…

Наистина, сред нас се говореше на ухо, че в подземията на 35-а бронирана брегова батерия, последното убежище на старшите командири, те се държали по различен начин, преди да бъдат изпратени на Голямата земя. Вицеадмирал Октябърски не изпитвал никакви угризения на съвестта. Но генерал-майор Петров, като военачалник, осъзнал размерите на катастрофата, сполетяла войските му, се опитал да се застреля с пистолет. Попречил му членът на Военния съвет на Приморската армия, дивизионен комисар Чухнов.

Аз вярвам в това.

След първата среща с генерала през есента на 1941 г. в село Далник край Одеса имах най-благоприятно впечатление от него. Изглеждаше, че Петров е напълно лишен от арогантността и надменността, присъщи на някои началници в Червената армия, че е много демократичен и се грижи за червеноармейците не на думи, а на дело. Всички бяхме като родни деца за него. Спомням си, че в Севастопол, желаейки да отличи редовите участници в отбраната, проявили масов героизъм в отблъскването на втория немски щурм, той нареди да се отпечатат десетки хиляди почетни грамоти и лично подписа всяка. После ги връчиха на бойците в ротите и батальоните.

Може би кореспондентът на вестник „Красная звезда“, известният военен писател и поет Константин Симонов, който посети генерал-майора в командния пункт на 25-а Чапаевска дивизия, беше успял най-добре да разбере характера на Иван Ефимович:

Петров беше необикновен човек в много отношения. Огромният военен опит и професионални знания се съчетаваха у него с голяма обща култура, най-широка ерудиция и предана любов към изкуството, преди всичко — към живописта. Сред близките му приятели имаше отлични и неособено разглезени с официално признание през тези години художници. Отнасяйки се с доза срамежлива ирония към собствените си аматьорски занимания с живопис, Петров при това притежаваше особен и точен вкус.

По природа той беше решителен човек, а в критични моменти умееше да бъде твърд. Но при цялата си, ако може така да се каже, абсолютна военност, той разбираше, че в строгата военна субординация има известна принуда за човешкото достойнство и не харесваше онези, които изпитваха наслада именно от тази субординационна страна на военната служба… Смелостта му беше някак тромава, неприбързана, такава, каквато особено е ценял у хората Лев Толстой. И като цяло, в поведението на Петров имаше нещо от стар боеви кавказки офицер, както си го представяме от руската литература от деветнадесети век…

Никога не бях мислила, че съдбата отново ще ми подари среща с командарма^[1] и тази среща ще има особено значение. Впрочем тя стана съвсем случайно в комендатурата на град Новоросийск, където се явих със справката от болницата за оздравяването ми. Генералът сам ме извика. Обърнах се. От пръв поглед външният вид на Иван Ефимович ме огорчи. Беше мрачен, изглеждаше извънредно уморен, но стисна ръката ми, усмихна се и започна да разпитва кой още от войниците и командирите на бившата Чапаевска дивизия е тук. Петров ми каза, че самата дивизия вече не съществува. Тя загинала край Севастопол, щабните й документи били изгорени, печатите — заровени някъде на брега на Камишовия залив, знамената — потопени в морето. При тези новини чак закапаха сълзи от очите ми. Генералът ме погледна внимателно:

— Спомняш ли си другарите от полка?

— Как да не си спомням, Иван Ефимович? — отговорих аз, докато бършех сълзите си с носна кърпичка. — Толкова дни стояхме заедно под огъня.

— Отдавна ли те раниха?

— Не, в средата на юни. Контузия, осколка по бузата и долния край на ухото.

— Какво ще правиш сега? — Той погледна белега, който все още личеше на бузата ми.

— На фронта, другарю генерал-майор. Като всички останали.

— Людмила, а ти имаш ли мечта? — внезапно попита командармът съвсем не по военному, с тих, домашен глас. — Говори, не се притеснявай.

— Мечта, разбира се, имам — въздъхнах аз. — Само че как точно да я изпълня сега? Полкът е разгромен, командирите са загинали, документите изгорени…

— Та, каква е мечтата ти, другарю старши сержант?

— Най-обикновена. Искам да стана офицер.

— Тоест да получиш воинско звание младши лейтенант? — уточни той.

— Да. Струва ми се, че го заслужавам. — По някаква причина в този момент реших да говоря с Петров съвсем откровено. — Искам да продължа да служа в армията. Обичам военното дело и стрелям добре. През тази трудна година се научих да командвам хора, да мисля за тях в боя, да отговарям за тях. Освен това не съм се разплатила още с фашистите за смъртта на моите бойни другари, за смъртта на невинните мирни жители. Хитлеристите трябва да бъдат наказани за всичко, което извършиха на наша земя…

— Хубава ти е мечтата — каза замислено Петров. — Много ми харесва. Но ти грешиш, като мислиш, че не може да се изпълни… След три дни заминавам от Новоросийск в Краснодар, в щаба на Севернокавказкия фронт. Главнокомандващият, маршал Будьони, ме помоли да му представя комсомолци герои от Севастополската отбрана. Ще дойдеш с мен. Всички необходими документи ще бъдат подготвени от началник-щаба на Приморската армия генерал-майор Шишенин. Той е тук. Не се съмнявам, че маршалът с готовност ще подпише заповед за присвояването на звание „младши лейтенант“ на старши сержант Людмила Павличенко като награда за подвизите й при защитата на града от немско-фашистките окупатори…

На следващия ден беше сформирана група от комсомолци севастополци. Получихме документи, нови униформи и заедно с командарма отлетяхме със самолет в Краснодар, където бяхме настанени в хотела на краевия комитет на партията. Ние с нетърпение очаквахме срещата с легендарния герой от Гражданската война Семьон Михайлович Будьони, гадаехме как ще протече тази среща, мислехме за какво ще ни пита главнокомандващият и какво трябва да му разкажем.

Приемът в щаба на Севернокавказкия фронт премина много сърдечно и съвсем неформално. Като знаехме за славните подвизи на командващия Първа конна армия в борбата срещу белогвардейците, предполагахме, че ще видим някакъв приказен строг герой. Но при нас влезе мъж на около шестдесет години, среден на ръст, с яка фигура, бодър, приветлив, с добродушна усмивка, която се криеше в пищните му мустаци.

Петров представяше поред младите участници в отбраната: двама картечари, трима артилеристи, минохвъргач и четирима пехотинци, към които се числях и аз. Будьони разпитваше накратко всеки, след това стискаше ръката му, говореше някакви добри думи, предимно благодареше за твърдостта и смелостта, проявени в боевете, и връчваше награди.

И аз усетих силното ръкостискане на стария кавалерист. С добра, весела усмивка той ме погледна и попита:

— Каква е бойната ти сметка досега, старши сержант?

— Триста и девет унищожени фашисти, другарю маршал.

— Браво, Людмила! Отлично стреляш. Внесла си значителен принос за отбраната на града.

— Служа на Съветския съюз! — отговорих аз.

— Честна дума, на такава красавица и лейтенантските „кубчета“ ще приличат — каза Семьон Михайлович, като се наведе леко към мен. — Също като ордена „Ленин“.

— Благодаря ви, другарю маршал!

Кутийката, покрита с алено кадифе и орденската книжка се озоваха в мен. Трудно е да се намерят думи, за да опиша чувствата, които ме обхванаха в този момент. Луда радост, възторг, вълнение. Орденът „Ленин“, учреден през 1933 г., е една от най-високите награди на СССР. Връчваха го за изключителни заслуги и това, че командването беше оценило по този начин моите скромни постижения, предизвикаше у мен едновременно и гордост, и смущение. Спомнях си онези, които заедно с мен воюваха смело на огневите позиции на Одеса и Севастопол, но не доживяха до този светъл ден.

Моят орден с портрет-медальон на В. И. Ленин, изработен от платина, имаше номер 7606. Прикрепяше се от лявата страна на гимнастьорката с щифт и специална гайка. Едва от юни 1943 г. орденът започна да се носи на петоъгълна колодка, покрита с червена лента с две жълти ивици по краищата.

Листът с отпечатания текст на заповедта до войските на Севернокавказкия фронт №0137 от 16 юли 1942 г. гласеше:

От името на Президиума на Върховния съвет на СССР за образцово изпълнение на бойните задачи на командването на фронта за борба с немските нашественици и проявените при това храброст и мъжество — НАГРАЖДАВАМ с орден „Ленин“ старши сержант Людмила Михайловна Павличенко, снайперист от 54-ти пехотен полк на 25-а пехотна дивизия.

Командир на Севернокавказкия фронт, маршал на Съветския съюз С. Будьони. Началник-щаб на Севернокавказкия фронт, генерал-майор Захаров. Член на Военния съвет на Севернокавказкия фронт адмирал Исаков. За началника и военния комисар на отдел „Кадри“ на Севернокавказкия фронт, старши батальонен комисар Косиков. Отп. в 4 екземпляра.^[2]

Заповедта, с която ми се присъждаше звание „младши лейтенант“, също беше с дата 16 юли 1942 година. Но формалното ми превръщане в офицер се случи в армейския склад за вещево доволствие на военнослужещите. То ми достави немалко удоволствие. Гимнастьорката — не памучна войнишка, а от полувълнен габардин с малинови петлици на яката, фино окантовани със злато, с кубче от червен емайл в средата на петлицата и с пехотната емблема — две кръстосани винтовки в ъгъла. Не пилотка, изгоряла под непоносимото кримско слънце, а фуражка с червена околожка и черна лакирана козирка. Шинелът не от дебел вълнен плат, а от фино сукно. И ботушите, разбира се, не брезентови, а хромови. Коланът с презраменен ремък и кобур за пистолет — с месингова катарама във формата на петолъчна звезда.

Младши лейтенант Павличенко с ордена „Ленин“ и с любимата си наградна винтовка „СВТ-40“ — „Света“

Възникна въпросът за мястото на моята по-нататъшна служба.

Придържах се към старата армейска поговорка: „За служба не се натискай, от служба не се отказвай“. Няма значение къде ще ме изпратят. Пак армейска поговорка: „По-малко от взвод няма да ми дадат, по-далеч от фронта няма да ме пратят“. Вече започваше ново немско настъпление и целта му се очерта: Сталинград. Но в кадровото управление на Севернокавказкия фронт гледаха на моята офицерска кариера по друг начин. Бях назначена за командир на снайперски взвод в 32-ра гвардейска въздушнодесантна дивизия. Честно казано, изплаших се не на шега, започнах да обяснявам, че от дете ме е страх от височини, получавам световъртеж, а да не говорим, че не мога да скачам с парашут.

— Не се тревожете толкова много, Людмила Михайловна — любезно ми каза елегантният млад капитан, седящ на една маса, отрупана с документи. — Заповедта за формиране на 32-ра гвардейска въздушнодесантна дивизия се получи буквално преди няколко дни. Няма да се наложи да летите никъде. Защото нямаме достатъчно транспортни самолети… В сегашната ситуация въздушнодесантните съединения са просто нашата елитна, най-добра пехота…

— Тоест без самолети?

— Абсолютно.

— А къде е тази дивизия?

— Ще отидете в Московския военен окръг. Там през август ще започнат да сформират осем нови въздушнодесантни корпуса, като, за да се запази секретността, ще се използват същите организационни обозначения, както и преди. Разбрахте ли?

— Тъй вярно, другарю капитан.

— Наминете в съседната стая. Полага ви се да получите нагръден знак „Гвардия“, тъй като сега сте командир на взвод в гвардейска част, и „Снайпер“, който беше учреден през май тази година за награждаване на особено отличили се снайперисти…

Интересно съвпадение се получи. За Москва на доклад при Сталин щеше да лети и генерал-майор Петров. Той ми каза за това на приема в щаба на Севернокавказкия фронт, който завърши с малка почерпка за наградените с ордени и медали бойци комсомолци. Тогава благодарих на Иван Ефимович за всичко, което направи за мен. Думата, казана в точното време и на правилното място, може да има значителна тежест. Генерал-майорът само се усмихна. Сивите му очи зад стъклата на пенснето ми се сториха не толкова уморени и тъжни, колкото в деня на нашата среща в Новоросийск. Постепенно болката от загубата отстъпваше, губеше остротата си. Трябваше да мислим за нови битки с врага, който, както и преди, тъпчеше руската земя. Но не знаехме дали отново ще се случи да воюваме заедно. Навярно това нямаше значение. Севастополската епопея свърза всички участвали в нея с някаква невидима, но неразривна връзка.