Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (16) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Шестнадесета глава
„My Darling“^[1]

 

На следващата сутрин се явихме в кабинета на Литвинов и му предадохме текстовете от декларацията на Световната студентска асамблея и Славянския меморандум. Посланикът ни благодари за активната работа, каза, че сме проявили висока идейно-политическа подготовка, способност да говорим публично, умение да защитаваме комунистическите идеали в спорове с буржоазните опоненти. Той ни съобщи, че американските партньори са предложили да се удължи престоят на студентската делегация и да бъде изпратена на пътуване из американските градове за по-добро пропагандиране на дейността на страните от антихитлеристката коалиция. Посолството на СССР е приело предложението.

Това решение не зарадва никого от нас.

Владимир Пчелинцев и аз мечтаехме да се върнем у дома възможно най-скоро, защото от края на юли започнаха ожесточени сражения на Сталинградския фронт. Немците напираха към Волга. В началото на август частите на хитлеристката Шеста армия се приближиха до покрайнините на Сталинград. Съветските войски оказваха упорита съпротива срещу нашествениците, но врагът, който имаше числено превъзходство, през септември стигна много близо до градските квартали. Там се водеха непрекъснати боеве, придобивайки позиционен характер, следователно настъпи най-доброто време за действие на снайперистите. Ние не смятахме да се задоволим с постигнатото: той имаше 154 фрица, аз — 309, и искахме да увеличим бойните си сметки на огневите позиции в града до голямата руска река.

Литвинов спокойно изслуша нашите аргументи, припомни, че офицерите са длъжни винаги да изпълняват заповедите на Върховното главно командване на РККА и предложи да се подготвим за пътуването до Ню Йорк в неделя, 6 септември. Това е национален празник в САЩ, Ден на труда. Ще заминем рано сутринта с експреса Вашингтон-Ню Йорк, униформа — парадна.

На гарата в Ню Йорк делегацията, както обикновено, беше посрещната от журналисти. Но не им позволиха да се забавляват на воля, избутаха ги. Настаниха ни в кола и придружени от полицейски ескорт, под воя на сирени и трясъка на мотоциклетните двигатели, ни закараха до главния вход на Сентръл парк. Там се беше събрала голяма тълпа. Силни младежи в сака и кепета, но с военна стойка, ни вдигнаха на рамене и ни понесоха към сцената. Кметът на града Ла Гуардия обяви по микрофона, че на митинга са пристигнали представители на героичната Червена армия и изрази възхищението си от титаничната борба на руския народ срещу германските фашисти. Тълпата в парка отговори на кмета с ентусиазиран рев.

После се изяви негърският певец Пол Робсън. Той изпя на руски език песента на композитора Дунаевски „Широка страна моя родная“.

Митингът завърши с връчването на символичен подарък на съветските гости — медальон от дъб със сребърна пластинка, умело изработена във формата на сърце с надпис: „За активно участие в борбата срещу фашизма“. Подаръка трябваше да приема аз. След това в отговор трябваше да произнеса реч, кратка, но разбираема.

— Скъпи приятели — започнах аз. — Досещайки се за своята неизбежна гибел, фашисткият звяр прави отчаяни опити да нанесе удар по обединените народи, преди ние, съюзниците, да го унищожим. Задача на живот и смърт на свободолюбивите хора от всяка страна е да напрегнат всички сили за подпомагане на фронта. Повече танкове, повече самолети, повече оръдия, славни американски работници!…

Гласът ми, усилен от микрофона, се носеше над притихналата тълпа, отеквайки в най-отдалечените алеи на парка. Разбира се, преди изказването на преводача, жителите на Ню Йорк не разбираха думите, но схващаха интонацията. Исках да предам на хората моите горещи чувства, да предизвикам съчувствие към нашия народ, да накарам сърцата им да откликнат. Изглежда, че успях. Тълпата първоначално ми отговори със сдържан рев, после с гръм от аплодисменти и приветствени викове…

След това се състоя официален обяд при генералния консул на СССР Виктор Алексеевич Федюшин. Вечерта имаше прием в Съюза на търговците на кожухарски изделия в САЩ. Там ни дадоха подаръци: на мен шуба от енотови кожи, дълга до петите, другарите ми получиха разкошни якета от кожа на бобър. Кожухарите ни организираха забележителен коктейл, на него присъстваха много представители на бизнеса, чиновници от градската администрация, дейци на културата и изкуството.

Точно тогава ми представиха този човек — Уилям Патрик Джонсън, собственик на металургична кампания, милионер. Нищо необикновено не видях в него. Доста висок, със средно телосложение, приятно изглеждащ джентълмен на около трийсет и пет години, като всички на този прием леко докосна с устни ръката ми и каза няколко думи, доста банални, за външния ми вид, за яркото представяне на митинга в Сентръл парк, където се оказва, че и той присъствал. Необичайно прозвуча само неговата настоятелна покана да посетя имението му в предградията на Ню Йорк, където имал колекция от картини на руски художници авангардисти от началото на XX век. За авангардистите имах много неясна представа, добре познавах само произведенията на художниците передвижници и особено ценях картините на баталиста Василий Верешчагин.

Такива индивидуални пътувания и контакти ни бяха забранени. Трябваше да кажа с усмивка на господин Джонсън, че, за съжаление, натовареният ни график от изяви не ми дава възможност да приема поканата му. Смятах, че нашият разговор е приключил, а срещата ни е последна. Да, ама не.

Окрилени от грандиозния успех на митинга в Ню Йорк, организаторите от „International Student service“, съветското посолство и администрацията на президента на САЩ планираха още едно агитационно пътуване — на 10 септември 1942 г. до големия крайморски град Балтимор, на брега на Атлантическия океан. От Вашингтон натам водеше превъзходна магистрала с многолентово движение. Потеглихме с кола на посолството сутринта и пристигнахме по обед. Отново ни посрещнаха с полицейски ескорт, тоест под воя на сирени, с редици мотоциклетисти в бели каски и черни якета. По пътя към кметството видяхме хора, които стояха отстрани, приветливо ни махаха с ръце и викаха нещо след нас.

И отново митинг на градския площад, отново моя реч, отново ревът на тълпата, плакати на руски и английски: „Да живее Червената армия!“, „Привет на борците срещу фашизма!“, „Ние сме за откриването на втори фронт!“. След това — тържествен прием в кметството с участието на видни граждани на Балтимор. И ето че Уилям Патрик Джонсън в друг костюм, сив на райета, се приближава към мен и казва, че е много щастлив да ме види отново, че братовчедка му, която живее в Балтимор, притежава най-големия универсален магазин тук, а в него има чудесен отдел за конфекция, и дали госпожа Павличенко не иска да го посети, защото наскоро там докарали нова модна колекция от Лондон. В края на речта му към нас приближава една дама на средна възраст, накичена с диаманти, и това, естествено, е братовчедката на господин Джонсън. Тя се усмихва и казва, че тоалетите са просто невероятно подходящи за моята фигура и предлага да отидем веднага, за да ги пробвам. Джонсън добавя, че би искал да ми подари какъвто тоалет ми хареса.

Това вече е много по-сериозно и настойчивият милионер трябва да получи отпор, но мек, учтив, дипломатичен. Обяснявам, че обичам хубавите дрехи, но имам заповед от другаря Сталин. И двамата собственици на местни имоти се чудят: какви заповеди може да има за красива млада жена, ако иска да обнови гардероба си. Питам ги дали президентът Рузвелт им дава заповеди, или действа само чрез икономическа принуда. Докато роднините си събират мислите за отговор, до мен се приближава Николай Красавченко — има той такава особеност: да се озове наблизо в точния момент. Хващам го под ръка и бързо отивам в другия край на залата…

На следващия ден, 11 септември, нашата делегация се върна във Вашингтон. Там в посолството ни чакаше добра новина. Президентът на Съединените щати и неговата съпруга канят съветските студенти да прекарат една седмица в семейното им имение Хайд парк, разположено на 80 километра от Ню Йорк, на река Хъдсън. Освен руснаците са поканени и други участници в Световната студентска асамблея: англичаните Ричард Майлс и Дейв Скот, холандецът Йохан Валтер и китайката Юн Ванг. Трябваше да отидем с влак, Първата дама щеше да посрещне гостите на гарата.

Имението на Рузвелт беше обширно, красиво, добре поддържано.

Не беше възможно за един ден да се обиколи цялата му територия. Паркът с прави алеи, цветни лехи, морави, беседки и дървени пейки неусетно преминаваше в гъста гора, която заемаше поне три квадратни километра. Недалеч от централното имение с двуетажна каменна къща се намираше голямо езеро. Единият му бряг беше обрасъл с тръстика и изглеждаше доста див, а другият — съвсем добре поддържан. Там имаше плувен басейн. Боядисани дървени мостчета водеха към чистата прозрачна вода. До тях на леките вълнички се поклащаха лодки, завързани към стълбовете.

След закуска отидох на разходка. Заинтересува ме една странна, тясна лодка, плътно обшита с кожа, с малка седалка в центъра и къси весла в скобите. Някога в нашата родна Белая Церков сестра ми Валентина и аз обичахме да се возим по река Рос на плоскодънна лодка, наричана „казашки ял“. Без да му мисля много, скочих в американската лодка „индианка“ (така се наричаше, както се изясни по-късно), отблъснах се от мостчето и налегнах на веслата. Лодката полетя напред леко, като птица, но в същото време газеше много плитко. Рязък завой на корпуса — и се озовах в студената вода, защото „индианката“ се преобърна.

Опитът ми да хвана филцовата си шапка нямаше успех. Тя бързо потъна. Не можех да обърна лодката в предишното положение: ръцете ми се плъзгаха по мокрите й стръмни бордове, наистина се оказаха кожени. Оставаше да плувам към брега, като влача лодката със себе си. А там имаше свидетели на този инцидент: Ричард Майлс и Дейв Скот.

Благородните английски джентълмени тъпчеха на място, без да знаят какво да предприемат. Дали да спасяват момичето и лодката, но за това трябваше да се съблекат и да влязат в езерото. Дали да викат на помощ прислугата, но за това трябваше да тичат до централната сграда, макар и недалеч. Развълнувани, те продължиха да стоят на ръба на водата и гръмогласно да обсъждат ситуацията. Скоро им се яви необичайно зрелище: офицер от Червената армия, излизаща от водата с мокри дрехи, ефектно прилепнали към тялото й.

Като видях шашнатите им физиономии, не можах да удържа смеха си.

Честно казано, смешно е да вършиш такива глупости в чужда страна. Да тръгнеш с непознат плавателен съд към другия бряг на езерото, да цамбуркаш във водата, гмуркайки се за шапката, да излезеш на брега пред очите на двама млади идиоти, които те зяпат, сякаш виждат кацането на марсианците на Земята.

Продължавайки да се смея, тръгнах към моята къщичка за гости, разположена доста далеч от езерото, зад двуетажната сграда. Мократа яка на плетената жилетка лепнеше за врата ми. Полите на вълнената рокля тежаха и ми пречеха да вървя. В обувките ми противно джвакаше вода. Но няма да се събличам тук, я! А и е студено без дрехи. Септемврийският вятър — рязък, студен, температурата на въздуха не надвишаваше 16 градуса.

— Людмила! — изведнъж се разнесе разтревоженият глас на Първата дама, която отвори прозорец на първия етаж на голямата къща. — Какво стана?

— Плуване в езерото без бански костюм.

— Но времето изобщо не е за плуване. Трябва веднага да се преоблечете. Елате тук.

Госпожа Рузвелт ме посрещна във фоайето и ме заведе до кабинета и спалнята си, която беше с баня и тоалетна. По пътя, все още усмихната, шеговито й разказах за коварното поведение на лодката, за филцовата шапка, потънала като олово, за синовете на Албион, които до смърт се страхуват от вода и вероятно никога не са виждали жена, както се казва, „неглиже“.

Елинор донесе голяма хавлиена кърпа и ми я подаде. Страхувах се да стъпя с мокрите обувки на луксозния персийски килим на пода на кабинета.

— Съблечете се в банята — каза тя. — Ей сега ще дойда.

Петнадесет минути по-късно съпругата на президента се върна. Носеше своя пижама, ножици, кутия с конци и игли. Чаках я, увита в хавлията. Бях оставила мокрите си дрехи, бельо, чорапи и обувки в банята и стоях боса на килима, чувствайки се много смутена от случилото се. В голямото огледало на тоалетната масичка виждах отражението си: влажна сплъстена коса, голи рамене, ръце и крака, защото кърпата, въпреки че беше широка метър и половина, не покриваше напълно тялото ми.

Елинор ме погледна, усмихна се и извика камериерката. Обясни й какво да прави с нещата в банята: ако са се измърсили, да ги изпере, изсуши, изглади и да ги донесе обратно. Пълната чернокожа жена на средна възраст с бяла касинка на черната къдрава коса и бяла престилка, поръбена с дантела, кимаше с глава и от време на време ме поглеждаше. Вероятно гостите на президента никога преди не се бяха появявали пред прислугата в такъв пикантен вид.

Камериерката излезе и Елинор се обърна към мен:

— Трябва да се преоблечете в моята пижама.

— Но ние сме с различна височина.

— Дреболия. Ще скъся ръкавите и крачолите.

— Вие самата? — изненадах се безкрайно.

— Да, приятелко. Да не мислите, че жените от рода Рузвелт са някакви кокони? Уверявам ви, всички американки умеят отлично да работят…

Като начало тя разпъна пижамата си на широкото легло. Съвсем нова, ушита от плътен розов сатен с лилави цветя, бродирани на яката, маншетите и джобовете, тя очевидно не беше евтина. Но Елинор предизвикателно прищрака над нея с ножицата, после извади от кутията шивашки метър. И все пак, преди разкрояването трябваше да се знаят по-точно размерите, а не да се действа „на око“.

Умело използвайки тази шивашка принадлежност, Първата дама бързо измери дължината на ръцете ми. После мина откъм гърба ми, за да измери ширината на раменете ми. Кърпата стигаше само до подмишниците ми и госпожа Рузвелт видя дългия червеникав белег с две разклонения, който минаваше диагонално от дясното рамо до гръбнака ми. Това я порази и като отстъпи крачка назад, тя възкликна:

— Боже мили! Какво е това, Людмила?

— Следата от парче метал — отговорих аз, защото тогава не знаех английските думи: „scar“ — белег, „splinter“ — осколка, „shell“ — артилерийски снаряд — и затова ги замених с по-познати.

— Но как попадна металът тук? — Елинор предпазливо докосна белега с пръст.

— През декември миналата година край Севастопол.

— В бой с немците?

— Да — потвърдих аз.

— Горкото ми момиче! — Госпожа Рузвелт импулсивно ме прегърна и докосна с устни челото ми. — През какви ужасни изпитания ви се е наложило да минете…

Съпругата на президента говореше с искрено съчувствие и дори с болка. Повярвах й, въпреки че първата ни среща на закуската в Белия дом не обещаваше никакво взаимно разбирателство. Може би сега тя си спомни думите си, обидни за мен. Нещо тогава не й беше харесало в моето поведение и като опитен човек в публичните дискусии тя беше решила да нанесе лек удар с копието върху бронята на — както й се е струвало — странната „севастополска амазонка“. Но получи отговор, рязък и точен. Може би след това Елинор беше започнала да мисли, че в руснаците има някаква тайна, неизвестна на англосаксонците. И тя искаше да разгадае тази тайна.

Когато Франклин Делано Рузвелт, учуден от отсъствието ни в трапезарията при наближаването на обяда, пристигна с инвалидната си количка в половината от къщата, заемана от жена му, ни завари в спалнята. Ние седяхме на широкото легло, заети с шиене. Работата по прекрояването на пижамата спореше и отиваше към своя край. Около нас лежаха ярки парчета плат, както и ножици, навити конци, топлийки, забодени в изрязания сатен. Ние оживено обсъждахме съвременната мода: най-добрата кройка рокли за всяка от нас, най-красивите цветове, изработката и бижутата, които им подхождат. Вече бях облякла горнището на пижамата, но когато видях президента на САЩ, от изненада скочих на крака и, придържайки кърпата върху бедрата си, изтърсих:

— Моля за извинение, господин Рузвелт!

Той избухна в смях. Картината според него беше много забавна. На две жени с голяма разлика във възрастта, възпитанието, образованието, социалното положение, че и при наличието на „езикова бариера“, нищо не им пречеше увлечено да бъбрят за съвсем незначителни неща. Откривайки пълно сходство на възгледите по различните житейски въпроси, те се гледаха възторжено и се наслаждаваха на лековат разговор за дреболии. Той не им даваше нова информация, не предполагаше сериозни изводи и заключения, но въпреки това продължаваше вече два часа…

Вечерта над река Хъдсън се изви силен вятър, небето се покри с облаци, заваля дъжд, който скоро се превърна в порой. В трапезарията запалиха камината, и това беше много навреме, защото в просторната стая, където се сервираше вечерята, стъклата на прозорците дрънчаха от поривите на бурята. Есенното лошо време сякаш проникваше през стените на голямата каменна къща и я изпълваше с влагата, която се надигаше от реката.

На вечерята в Хайд парк дойде вече познатият ни съветник на президента Хари Лойд Хопкинс. Той донесе някакви документи от Вашингтон и ни правеше приятна компания на масата. Наистина Хопкинс не употребяваше алкохол, солени, пикантни и пържени храни поради миналогодишната операция от рак на стомаха. Но това обстоятелство изобщо не влияеше на неговия характер и той забавляваше събеседниците си с остроумни коментари относно последните събития. Както забелязах, Елинор беше особено доволна от пристигането му. Тя предупреди съветника, че иска да обсъди с него един проблем.

Седемте дни в имението на Рузвелт отлетяха бързо.

Ние се върнахме във Вашингтон и отново посетихме нашия посланик Максим Максимович Литвинов. Той ни предаде решението, взето в Москва относно бъдещата работа на студентската делегация. За наша изненада научихме, че делегацията ще бъде разделена на две части. Красавченко и Пчелинцев ще се отправят към градовете от Североизтока на САЩ — Кливланд, Бъфало, Олбани, Питсбърг, Ричмънд и други, за да се срещнат със студенти в колежи и университети. Мен ме очакваше пътуване из Запада и Средния запад: Чикаго, Минеаполис, Денвър, Сиатъл, Сан Франциско, Фресно, Лос Анджелис. На 24 септември приятелски си взехме довиждане с момчетата. Но не знаех, че в пътуването често ще ме придружава госпожа Рузвелт. Присъствието на Първата дама определи и нивото на срещите с американците: приеми от губернатори на различни щати, в кметства, бизнес обеди, вечери за деловите кръгове, пресконференции за местни вестници и радиостанции…

Президентската лимузина с бронирани прозорци, набирайки скорост, се носеше по пустата магистрала. Отпред се движеше първата кола с охраната, веднага след нея втората. Къщите и улиците на Диърборн, предградие на Детройт, най-старият град в Средния запад на Америка, изчезваха в далечината. Току-що беше приключило нашето посещение в централата на „Ford Motor Company“, световноизвестната фирма, най-голямата в САЩ.

То започна с посещение в авиационен завод, където правеха двумоторните бомбардировачи, наричани от американците „Tin Goos“ — „Желязната гъска“. Показаха ни целия процес на създаването на самолета, от заваряването на рамката от метални тръби и щамповането на крилете от дуралуминий на огромна механична преса, до главния конвейер, където бойната машина придобиваше страховития си вид. Господин Лорънс, директорът на предприятието, ни обясняваше процеса.

В сградата на управлението гостите бяха посрещнати от самия „автомобилен крал“, членовете на неговото семейство и хора от висшия мениджмънт на компанията. Хенри Форд, енергичен, слабоват старец, пъргаво се приближи до мен, връчи ми златна значка на „Форд мотор къмпани“ и поиска разрешение да се снима с мен и с Елинор Рузвелт, която също участваше в това посещение. Репортерите веднага се втурнаха напред, защракаха фотоапаратите с бляскащи светкавици, започнаха да задават въпроси за завода, за бомбардировачите, за американската военна мощ.

Обаче представителите на пресата не бяха поканени на обяда. Скромната гощавка със сандвичи, понички и кока-кола беше предназначена за тесен кръг. Основателят и собственикът на компанията произнесе кратка патриотична реч, после говори кметът на Диърборн, накрая дадоха думата на мен. Приемът продължи точно тридесет минути. Няма какво да се прави, в империята на Хенри Форд, както никъде другаде, „времето е пари“.

Но бях много изненадана от поведението на работниците.

В някакво складово помещение бяха събрани вероятно около триста души, не повече. Те бяха мрачни, неусмихващи се, угрижени от нещо мъже във фирмени светлосини гащеризони. Помолиха ме да говоря кратко и без комунистически лозунги и призиви. Е, поне успях да предам на пролетариите на Америка привет от трудещите се от Съветския съюз, които чакат помощ в борбата си срещу германския фашизъм. В отговор ги нямаше обичайните аплодисменти, нямаше въпроси, нито добри пожелания. Изпращайки ме, те мълчаливо се надигнаха от местата си…

— Враг на трудещите се! — произнесох саркастично, като гледах мрачно през страничния прозорец на колата към дърветата покрай шосето, вече засегнати от есенното увяхване и листопада.

— Не сте права, скъпа — отвърна Елинор, като се подсмихна.

— А той как се държи с работниците? При него те са по-зле от безсловесни животни, тормозени от кучета пазачи. Защо мълчаха?

— Това е работническа аристокрация. Форд плаща добре. Те имат какво да губят. Да, той ги наблюдава: ходете на църква, не пийте уиски, не играйте хазарт, осигурявайте семейството си, не влизайте в профсъюзи, не участвайте в стачки… Те се страхуваха да говорят с вас. Та вие сте от комунистическа Русия.

— Добре! — ударих с юмрук по коляното си. — Следващия път ще измисля какво да кажа на американците!…

Шофьорът и бодигардът, седящ до него, бяха отделени от пътниците със стъклена преграда и не можаха да чуят разговора ни. Монотонното бръмчене на двигателя не ни пречеше. Колата се движеше с постоянната скорост, определена за президентските кортежи на междуградските магистрали. От Детройт отивахме в Чикаго, разстоянието до който беше малко над 450 километра и щяхме да го преминем за пет часа и половина.

От двете страни на пътя се простираха равнините на щата Мичиган. Очевидно Елинор специално беше избрала този маршрут, за да ми покаже Средния запад на родината си с малките и уютни градове Ан Харбър, Албион, Каламазу, Бентън Харбър. После шосето зави към брега на огромното, приличащо на море, езеро Мичиган. Тук пейзажът се промени. Хълмове и малки гори понякога закриваха водното пространство. Край брега се виждаха много малки островчета. Колкото по̀ на юг отивахме, толкова по-често се появяваха доста високи и красиви пясъчни дюни.

Първата дама ми даваше обяснения: подробни, остроумни, увлекателни. Тя обичаше и прекрасно познаваше САЩ, беше пропътувала страната надлъж и нашир, помагайки на съпруга си в предизборните му кампании, или изпълнявайки отделни поръчения на президента. Тя искаше да опозная Америка по-добре. Разбира се, сърцето на младши лейтенанта изцяло и напълно принадлежи на великата Русия, шегуваше се тя, но да види други земи, да разбере живота на другите народи е полезно за всеки човек.

Госпожа Рузвелт се опитваше да говори на английски бавно и просто, да използва само минало просто време („Indefinite“). Но речта, дори съставена от кратки изречения, при моята липса на навици за общуване на чужд език изискваше напрегнато внимание и за петте часа пътуване доста се изморих. Освен това не бях свикнала да пътувам с кола, дори и така комфортна като президентския кадилак.

Така и не видях прекрасните градчета край Чикаго Сисеро и Ок парк, защото… заспах, подпряла глава на рамото на Първата дама. Смущението ми при внезапното спиране, което ме събуди, беше огромно. Елинор се усмихна, сякаш нищо не се бе случило:

— Please, wake up, my darling. We are in Chicago…^[2]

За провеждането на митинга властите в Чикаго бяха избрали старинния „Грант парк“ във френски стил, разположен на брега на езерото Мичиган. Той имаше обширна благоустроена територия с морави, цветни лехи, велосипедни алеи, фонтан, наречен „Бъкингамски“, паметник на Ейбрахам Линкълн, както и естрадна сцена. Тази естрада беше украсена с националните флагове на страните, участващи в антихитлеристката коалиция: САЩ, Великобритания, СССР и Китай — и с портрети на техните лидери: Рузвелт, Чърчил, Сталин и Чан Кайшъ. На страниците на градския вестник „Чикаго Трибюн“ беше публикувано съобщение за митинга и призив хората да го посетят.

Сред почетните гости на митинга бяха Елинор Рузвелт, Фред Майърс, директор на благотворителната обществена организация „Russian War Rellief“^[3], създадена през юли 1941 г. от американски комунисти и симпатизиращи им либерали предимно от творческата интелигенция (например актьорът Чарлз Спенсър Чаплин, кинорежисьорът Джордж Орсън Уелс, художникът Рокуел Кент). На митинга трябваше да присъства и представител на американската армия, полковник Стивън Дъглас, който пристигна от военната база Форт Нокс, намираща се в съседния на Илинойс щат Кентъки. Аз имах честта да представлявам тук Червената армия.

Както обикновено, митингът беше открит от кмета на града. След като разказа накратко за антихитлеристката коалиция и участието на Съединените щати в нея, той ми даде думата. Пристъпих към микрофона. Пред сцената се беше събрала доста голяма тълпа. Ясно виждах лицата на хората в първите й редици: предимно мъже на възраст 30–40 години. Те ме гледаха доста приветливо и се усмихнаха. Започнах с няколко фрази за войната, която сега бушуваше в далечната от тях Русия, после направих пауза и рязко повиших глас:

— Господа! Аз съм на двадесет и пет години. На фронта вече успях да унищожа триста и девет фашистки войници и офицери. Не ви ли се струва, господа, че твърде дълго се криете зад гърба ми?…

След като ме погледна изумено, преводачът преведе фразите, опитвайки се да съхрани интонацията ми. Тълпата мълча няколко секунди. После в стария парк се развихри истинска буря. Хората крещяха, скандираха нещо, подсвиркваха, тропаха с крака, аплодираха. Журналистите се втурнаха към естрадата. Разбутвайки репортерите, натам се втурнаха и тези, които искаха да направят вноска във фонда за подпомагане на СССР, за което призова кметът на Чикаго, откривайки митинга, и за което пред естрадата бяха инсталирани специални кутии от „Russian War Relief“. Но имаше и ентусиасти, които искаха да дадат своя дар незабавно и непременно на мен. Едрите охранители бързо се строиха пред естрадата и не им позволиха да нарушават реда.

Аз все още стоях до микрофона, преплела пръстите на отпуснатите си ръце. Взривът от емоции на публиката ми се стори твърде силен, не очаквах нищо подобно, когато наум си съчинявах тази реч. Просто след неуспеха в завода на Форд ми се искаше да измисля нещо, което веднага да ги хване, тези благополучни, спокойни и прекалено пресметливи жители на континента, открит някога от Колумб.

Както по-късно ми разказаха, репортажи за митинга в Чикаго и моето изказване били публикувани на първите страници на много американски вестници. По целия свят разпространила репортаж и агенция „Ройтерс“, придружен от положителни коментари. Те написали, че образно и точно съм изразила същността на позицията, която сега заемат англо-американците, докато Русия води кървава борба с германските нашественици.

На вечерния прием, организиран от кмета на Чикаго, тържествено ми връчиха красиво отпечатана диплома и златната значка „Особено заслужил човек на САЩ“^[4], учредена в този град. Залата беше пълна с избрана публика: дами във вечерни рокли и господа в смокинги. Навярно моята зелена гимнастьорка, украсена само с ордена „Ленин“, медала „За бойни заслуги“ и значките „Гвардия“ и „Снайпер“, които блестяха с бял и червен емайл, изглеждаше предизвикателно скромна. Но това беше желанието на организаторите и аз го изпълних. Много хора се обърнаха към мен с речи за съветско-американското сътрудничество във войната, за необходимостта да се открие втори фронт в Европа. Добре би било да потвърдите думите с дела, мислех си аз. Бяха казани и много приятни думи по мой адрес. Знаех как да реагирам: с усмивка, спокойно, невъзмутимо, но без арогантност.

Въпреки това беше трудно да запазя невъзмутимостта си до края.

Уилям Патрик Джонсън се появи, може да се каже внезапно, в края на патетичното мероприятие. Не го разпознах веднага сред другите господа: същия смокинг, бяла риза с папийонка, тъмна коса, сресана настрани, стандартното американско изражение: „всичко ми е наред, щастлив съм“ — и светска усмивка.

— Как попаднахте тук? — само успях да кажа в отговор на неговата витиевата приветствена фраза.

— О, съвсем просто, госпожо Павличенко — тъжно отвърна той. — Следвам ви с кола от Детройт. За съжаление, не ме пуснаха в централата на Хенри Форд. Той има много строга охрана.

— А тук не е ли строга?

— Тук е друга работа. В покрайнините на Източен Чикаго има металургичен завод. Около тридесет процента от акциите му ми принадлежат. Не беше трудно да поговоря с мениджъра и ето…

— Слушайте, Уилям — прекъснах този странен мъж, който, съдейки по всичко, ме преследваше съвсем съзнателно. — Толкова много свободно време ли имате?

— Нямам време — въздъхна Джонсън. — Виждате ли, аз съм вдовец. Съпругата ми, млада красива жена, умря преди година и половина от тумор в мозъка. Прочетох във вестника, че вашият съпруг също е загинал в бой край Севастопол.

— Да, той загина.

— Затова искам да ви предложа ръката и сърцето си.

— Вие сте се побъркали! — отговорих му рязко, макар че се опитвах да запазя приветливото изражение на лицето си.

— Госпожо Павличенко, аз се влюбих във вас още щом ви видях на митинга в Сентръл Парк в Ню Йорк. Вие сте необикновена жена и човек не може да устои пред вас. Моето сърце ми подсказва, че вие сте моята единствена избраница…

— Тук не е място за такива разговори.

— Разбира се, че тук не е мястото — зарадва се собственикът на металургичната компания. — Кажете ми, къде можем да се срещнем сега?

Приемът вървеше към приключване и гостите започнаха да напускат залата. Те се кланяха един на друг, говореха си някакви учтиви думи и малко хора обръщаха внимание на разговора ми с Уилям Патрик Джонсън. Само Елинор не откъсваше очи от мен. Тя веднага се досети, че имам нужда от помощ. Издигаща се над тълпата, Първата дама решително тръгна към нас. Милионерът не остана доволен от появата на съпругата на президента. Той веднага отстъпи една крачка, поклони се и си тръгна, без да поглежда назад.

Малко развълнувана, обясних на госпожа Рузвелт същността на проблема. Тя обеща да направи справка за Джонсън. Освен това побърза да ме представи на полковник Стивън Дъглас от военната база Форт Нокс и на председателя на Чикагската стрелкова асоциация, господин Маккормък. Те ме поканиха да се срещна на другия ден с членовете на асоциацията в техния стрелкови клуб. Съгласих се.

По време на престоя на нашата комсомолска младежка делегация в Съединените щати някои местни журналисти многократно се опитваха да проверят хипотезата си, че коварните болшевики са изпратили тук не снайперисти, а специално подготвени пропагандатори, които никога не са били на фронта. За тази цел те натрапваха на делегатите посещения във военни части и офицерски клубове, където има ръчно огнестрелно оръжие, с последващо излизане на стрелбището и стрелба по мишени. Затова изобщо не бях изненадана, когато видях на срещата в Чикагската стрелкова асоциация един пъргав млад мъж с бележник и двама солидни господа с фотоапарати.

От друга страна, беше ми интересно да видя американското снайперско оръжие. Дадоха ми тази възможност. Отначало взех в ръце самозарядна карабина „Гаранд Ml“, а след това — магазинна „Спрингфилд Ml903“. И двете имаха оптичен прицел „Вивър“.

По навик прокарах пръсти по затвора, по цевта с мушката, огледах спусъка, закрепването на пълнителя. „Гаранд“ силно напомняше нашата „СВТ-40“, където автоматиката работи чрез отвеждане на барутните газове в специална камера при изстрела. „Спрингфилд“ с надлъжно плъзгащ се затвор приличаше на нашата винтовка „Мосин“. Освен това с ръчния предпазител наподобяваше немската армейска карабина „Маузер Zf.Kar.98k“, която също познавах добре.

Американците внимателно наблюдаваха моите действия.

Изглежда, че версията за хубавицата, която за първи път вижда пушка, веднага отпадна и те започнаха да се усмихват. С помощта на преводача обясних на съюзниците по какво тяхното оръжие прилича на съветските модели и по какво се различава от тях. Всъщност ми се наложи да изнеса кратка лекция, сякаш те бяха нови войници в моя взвод, пристигнали от Голямата земя в Севастопол. Членовете на стрелковата асоциация ме слушаха много внимателно, затова пък репортерът с бележника бързо загуби интерес към срещата, тъй като тук не се случваха никакви сензационни разобличения.

След това от оръжейната стая отидохме на стрелбището.

Честно казано, вълнувах се. Не бях държала снайперска винтовка в ръцете си вече месец и половина, а истинският професионалист трябва да тренира поне два пъти седмично. Не вярвах твърде много и на качеството на американските оръжия. Но те се оказаха съвсем прилични, а стрелбището — добре оборудвано. Прицелната стрелба по мишени, както обикновено, ми достави удоволствие, а и почти всички куршуми кацнаха в „десетката“.

От стрелбището стрелците като приятелска и весела тълпа влязоха в залата, където им беше сервирана малка гощавка. На масите имаше силни алкохолни напитки като джин, уиски и бренди. Все пак асоциацията обединяваше предимно бивши войници и офицери от американската армия, много от които бяха участвали в Първата световна война и служили именно като снайперисти. Но те пиха малко. Една порция беше четиридесет грама. Съгласих се да пия с тях два пъти: за бойното сътрудничество и за откриването на втори фронт. След това общуването стана по-открито и непосредствено. Ветераните охотно споделяха спомени и аз чух интересни разкази за оръжията им, камуфлажните методи, дуелите с врага и т.н.

В края на посещението ме очакваше приятна изненада. Председателят на Чикагската асоциация, господин Маккормък, под силни аплодисменти ми връчи подарък — пистолет „Колт M1911“ в кутия от махагон, където имаше различни принадлежности към него и два пълнителя с патрони. На капака беше монтирана сребърна плочка с дарствен надпис. Не се удържах и веднага взех в ръка оръжието. Мощният пистолет, калибър 11,43 мм, наистина ми хареса. Изобретател на това изделие беше същият блестящ, световноизвестен инженер оръжейник Джон Мозес Браунинг. Фирмата „Колт“ просто сключила договор с него. През 1912 г. пистолетът бил приет на въоръжение от армията на САЩ. Русия, както и редица други европейски страни го купували. Но никога не бях виждала „Колт“ у нашите военнослужещи.

След завръщането си в хотела разглобих подаръка на съставните му части, за да се запозная по-добре с устройството му. Елинор ме разсея от тази работа. Наложи се отново да сглобя пистолета и да го прибера в кутията. Междувременно Първата дама поръча обяд в стаята, тъй като посещенията на ресторанти след моята реч в местния „Грант парк“ обикновено се превръщаха в маратон за раздаване на автографи, което доста ме дразнеше.

Донесоха обяда и двете с госпожа Рузвелт седнахме на масата. Тя ме погледна с усмивка.

— Скъпа моя, имам добри новини за вас.

— Какви?

— Уилям Патрик Джонсън наистина притежава металургична компания. Той наистина е овдовял преди година и половина. Тежка болест внезапно вкарала в гроба очарователната му млада съпруга.

— Какво толкова добро има за мен в това? — попитах аз.

— Неговото предложение за брак може да бъде разгледано.

— Вие сериозно ли говорите за това, Елинор?

— Защо не, скъпа? — Първата дама придърпа към себе си чинията със салата. — Ще се омъжите за богат джентълмен, който е лудо влюбен във вас и ще ви осигури благополучен живот до края на дните ви. Ще останете в нашата страна, ще се срещаме с вас. Аз бих оценила такъв невероятен шанс, който ни предоставя променливата съдба.

— Господин Джонсън не ми харесва.

— Боже мили! — възкликна съпругата на президента. — Та вие сте го видели само три пъти. Може да грешите. Той е много мил, приятен, добре възпитан човек…

— Не, не греша! — Станах от масата, взех последния брой на градския вестник „Chicago Tribune“ и го подадох на Елинор. — Ето вижте! „Госпожа Павличенко е възхитена от американската кухня! Днес на закуска тя изяде пет ястия…“ Нагла лъжа! Откъде го взеха? Интервюирали са сервитьорите? Проучили са чека в ресторанта?… Защо се занимават с такива глупости?… Във вашата страна се чувствам като герой от анекдоти, обект на празно любопитство, нещо като цирков персонаж. Например жена с брада… Но аз съм офицер от Червената армия. Аз се сражавах и ще се сражавам за свободата и независимостта на родината си…

Началото на речта ми, разбира се, се получи твърде емоционално, дори гневно. В търсене на точните думи преминавах от английски на руски, след като се усетех, отново се връщах към английския. Мислех, че госпожа Рузвелт ще се обиди. Но тя, оставяйки вилицата и ножа си встрани, ме гледаше с ласкава усмивка. Така навярно възрастните възприемат пакостите на хулиганстващите тийнейджъри, които все пак обичат. Елинор не ме прекъсваше, само кимаше с глава в знак на съгласие. Завърших със съобщението, че съм тук единствено по заповед на другаря Сталин. Само в неговата власт е да удължи престоя на младши лейтенант Павличенко в Съединените щати или да я върне на фронта в бойна част, водеща борба срещу немско-фашистките окупатори.

— Everything is OK, my darling^[5] — накрая успя да се включи в хаотичната ми реч мъдрата Елинор. — Please, in the meanwhile forget about Mister Jonson. Tomorrow we will fly to Los Angeles…^[6]

Лос Анджелис, или „Градът на ангелите“, в щата Калифорния, както всички южни градове беше многолюден, шумен, разнообразен. Той лежеше на тихоокеанското крайбрежие в долина с издигащи се от едната страна планини. Есента, която вече бе влязла в правата си в Средния запад, едва се усещаше тук. От сутринта слънцето заливаше с ярка светлина улиците му, а по обяд ставаше непоносимо горещо. Вечер прохладата се спускаше върху кварталите с небостъргачи и малките къщи в покрайнините и всички жители на „Града на ангелите“ еднакво се радваха на прекрасната гледка към залязващото слънце над безкрайния океан.

Сред многото задължителни срещи и речи не бих посочила нито една наистина незабравима и интересна, ако не беше пътуването до Бевърли Хилс, предградие на Лос Анджелис. Там се намираха именията на преуспели холивудски дейци: актьори, режисьори, оператори, продуценти. Служителите на съветското консулство, без изобщо да ме предупредят, ме докараха направо в дома на Чарли Спенсър Чаплин и така се запознах с този гениален човек, хуманист и голям приятел на Съветския съюз.

Самият Чаплин отвори вратата и ме заведе в хола, където се бяха събрали негови приятели и колеги. Разпознах актьора Дъглас Феърбанкс, който изигра главния герой в любимия ми филм „Знакът на Зоро“, и леко поостарялата, но все още привлекателна актриса Мери Пикфорд. Останалите гости, очевидно не по-малко известни, ме разглеждаха със същото безцеремонно любопитство, което е типично за обикновените хора.

След като ме покани да седна на дивана, Чаплин направи цирков трик: изправи се на ръце и така отиде до кошницата с бутилки вино, върна се по същия начин, държейки бутилка шампанско между… зъбите си. Отвориха бутилката, напълниха чашите и великият артист, отпускайки се на пода до краката ми, произнесе тост за по-скорошното откриване на втори фронт в Европа.

После артистичната компания се премести от хола в малък киносалон. Чаплин показа на всички своя нов филм „Диктаторът“, където забавно пародираше Хитлер. След това имаше вечеря. Като ме настани до себе си, великият артист и режисьор започна да ме разпитва за впечатлението ми от филма. Казах, че филмът ми харесва, но все пак фашизмът засега е по-скоро страшен, отколкото смешен. Просто хората в Европа и в Америка още не знаят за всички зверски престъпления, извършени от нацистите.

Чарли Чаплин играеше голяма роля в дейността на благотворителното дружество „Russian War Relief“, като помагаше за събирането на значителни суми за населението на нашата страна, за осигуряване на Червената армия с техника и оръжие. Разговорът с него беше съдържателен. Той беше информиран за събитията на съветско-германския фронт и ме помоли да му разкажа по-подробно за отбраната на Одеса и Севастопол, както и за снайперската служба. Обаче срещата с него завърши съвсем неочаквано за мен. Чаплин коленичи на пода и каза, че е готов да целуне всеки пръст на ръката ми за тези триста и девет фрица, останали да лежат в руската земя. За мое най-голямо смущение, той веднага изпълни намерението си. Разбира се, кореспондентите страшно се зарадваха и защракаха с фотоапаратите си. Снимката се появи в американските вестници с коментар: Чарли Чаплин — на колене пред руски офицер — жена и целува ръката й.

Дойде 19 октомври 1942 година.

Членовете на студентската делегация отново се събраха в посолството на СССР във Вашингтон. Литвинов изслуша нашия доклад за пътуването из страната. Той се шегуваше, усмихваше се, правеше комплименти. Според него бяхме успели да постигнем почти невъзможното. Общественото мнение в САЩ постепенно клонеше на страната на Съветския съюз. Дивите измислици на „свободната преса“ за съветските хора и живота в СССР са се сринали под влияние на срещите със смелите, весели момчета и особено със симпатичната девойка, облечена в проста гимнастьорка.

Седяхме пред посланика и слушахме мълчаливо дългата му реч. Чакахме главното съобщение: кога и по какъв начин ще ни изпратят обратно в Москва. Но Литвинов заобикаляше тази тема, макар, естествено, да разбираше, че животът на показ е омръзнал до смърт на делегатите на Световната студентска асамблея. Сити сме до гуша от американското гостоприемство, американската кухня, която съвсем не съвпада с традиционната храна в Русия, от безкрайните и досадни американски разпитвания за неща, които са ясни за всеки юноша у нас.

Накрая Максим Максимович ни съобщи последната директива, която е получил от Кремъл: да продължим пътуването, да посетим Канада, след това да отлетим във Великобритания. Мисията във Вашингтон плавно преминаваше в мисия в Лондон. В най-мрачно настроение станахме и тръгнахме към вратата. Посланикът обаче имаше някакъв конфиденциален въпрос към мен и поиска да остана в кабинета му.

— Пътуването с Елинор Рузвелт добре ли мина? — попита Литвинов.

— Да, много добре.

— А Уилям Патрик Джонсън?

— Откъде знаете за него? — не можах да скрия учудването си.

— Прочетете това. — Посланикът взе от бюрото си един лист плътна хартия и ми го подаде.

Безспорно заявлението на господин Джонсън, изпратено в посолството на Съветския съюз в Съединените щати, изглеждаше солидно. Написано на хартия с воден знак, заверено от нотариус и регистрирано в офиса му под трицифрен номер, то гласеше, че собственикът на металургичната компания „Джонсън и синове“, на петмилионна сметка в „Bank of America“ и на други активи в движимо и недвижимо имущество в Илинойс и Ню Йорк, вдовецът Уилям Патрик Джонсън моли правителството на Съветския съюз да даде разрешение за брака му с гражданката на СССР, младши лейтенанта от Червената армия Людмила Михайловна Павличенко и да оформи този брак в съответствие с всички законови разпоредби, сега действащи в СССР.

Не мисля, че Уилям Патрик Джонсън е разбирал какви последствия може да има за мен неговото заявление, изпратено в посолството. Също така предполагам, че някой (може би самата Елинор Рузвелт) му е дал този съвет: да се обърне директно към правителството на Съветския съюз. Всичко това свидетелстваше само за наивността на американците, за тяхната безгранична самоувереност и нелепите им идеи за света, който се намира извън техния континент.

Оставих заявлението и приложения към него руски превод на бюрото на посланика и спокойно казах:

— Е, той е луд.

— Сигурна ли сте? — строго попита Литвинов.

— Разбира се.

— Тогава пишете отговор.

— Какъв? До кого? — учудих се аз.

— Писмото от господин Джонсън дойде по пощата и е регистрирано в канцеларията на посолството. Ние не само трябва да докладваме на Народния комисариат на външните работи, но и да дадем официален отговор на вносителя на заявлението, пак на бланка на посолството, след това да го изпратим на адреса, посочен на плика. Напишете писмото си на руски, нашият преводач ще го преведе.

— Така веднага не може да се измисли. Твърде неочаквано е всичко това.

— Най-просто би било — погледна ме с голямо съчувствие Литвинов — да кажете, че имате годеник. Че в Русия ви чака любим човек…

Междувременно отпътуването на съветската делегация за Великобритания беше отложено. Англичаните, големи почитатели на бюрократичната казуистика, ту определяха статута й: дипломатическа? военна? обществена? — ту се договаряха за самолета: пътнически или бомбардировач? — ту чакаха подходящо време, което към края на октомври стана променливо.

Госпожа Рузвелт знаеше за тези приготовления.

Когато датата беше договорена — 1 ноември 1942 г., тя ни покани на прощална вечеря в Белия дом. Там Първата дама връчи на всеки от нас подаръци. На първо място, голяма своя снимка в черна вечерна рокля на фона на портрета на президента и с посвещение в горния десен ъгъл. Освен снимките получихме цветни албуми с изгледи от Вашингтон и Ню Йорк, книги, различни по вид и размери кутийки със сувенири. На мен се падна една кутийка повече. Елинор, усмихната, каза, че американски джентълмени, очаровани от външния ми вид, решили да ми поднесат някакви бижута. На никого дори не хрумна да отваряме кутиите на масата, сервирана за вечеря. Прислугата ги сложи в хартиени торби и ги занесоха в колата.

Едва когато се озовах в стаята си, се заех да разглеждам подаръците и от любопитство отворих първо кутията, обвита в кадифе. Там лежаха диаманти, инкрустирани в злато, абсолютно луксозни бижута: огърлица, две гривни, брошка и пръстен. Към тях беше приложен чек за осем хиляди долара от бижутерийния магазин, защото по време на митническата проверка са възможни всякакви въпроси. Под огърлицата намерих малка снимка на Уилям Патрик. На гърба й той беше написал: „My darling, we will meet! To Luidmila with great love from W. P. Jonson“^[7].

Но повече не видях господин Джонсън. Занесох прекрасния му подарък в Москва и го скрих. В нашата столица и в други градове по света по-късно се случи да присъствам на тържествени приеми, да нося красиви вечерни рокли, на които тези диамантените бижута щяха да изглеждат идеално. Но никога не ги сложих, никога не ги показах на никого. Те останаха в дома ми като спомен за пътуването в САЩ, за американския джентълмен, чието сърце беше обзето от странно, необяснимо чувство.

Съвсем различно се развиха отношенията ни с Елинор Рузвелт.

В Англия през ноември 1945 г. отново се видяхме. Тя беше дошла на Първия световен младежки конгрес, където присъстваше и наша студентска делегация. Съвсем малко време беше изминало след победата над фашистка Германия, когато с леката ръка на убедения и злобен враг на Съветска Русия, министър-председателя на Обединеното кралство Уинстън Ленард Спенсър-Чърчил, започна „студената война“. Нито американският президент Франклин Делано Рузвелт, който почина през април 1945 г., нито жена му, бяха замесени в това. Елинор загуби предишното си значително влияние върху политиката, но като човек с демократични убеждения продължи да развива широка обществена и благотворителна дейност.

Пишехме си, споделяхме семейни новини, разменяхме впечатления от интересни литературни новости, договаряхме се да пътуваме на международни конгреси, посветени на борбата за мир. По моя покана госпожа Рузвелт посети два пъти нашата страна: през 1957 и през 1958 година. Прекарахме много време в Москва, пътувахме заедно до Ленинград, където посетихме театрални спектакли, Ермитажа и Руския музей, Петерхоф, Гатчина, Царско село. Елинор започна да действа, за да посетя и аз САЩ. Но Държавният департамент (очевидно, припомняйки си пламенните ми речи на митингите през 1942 г.) не даде разрешение.

Ето едно от писмата на госпожа Рузвелт:

November 4, 1957

 

My dear Luidmila,

I was very glad to get your letter and I want to thank you warmly for the photographs.

You were good of sending me the photographs and I am happy to have them as a souvenir of our most pleasant reunion in Moscow.

Since my return I have spoken often of your warm welcome and the kindness you showed me. Trude and Joe Lash were delighted to hear we had met and they join me in sending you many warm messages.

I hope you will be able to visit us here soon again. With deep appreciation and my good wishes.

Very cordially yours, Eleanor Roosevelt

 

4 ноември 1957 година

 

Скъпа Людмила,

Много се радвам, че получих писмото ви и искам да ви благодаря горещо за снимките.

Много мило от ваша страна, че ми изпратихте снимки, и аз съм щастлива да ги имам като спомен от нашата много приятна среща в Москва.

Откакто се върнах, често говоря за гостоприемството, което ми оказахте, и за вашата доброта. Труда и Джой Лаш^[8] с удоволствие слушаха как сме се срещнали и се присъединяват към мен, изпращайки ви много топли пожелания.

Надявам се скоро да ни посетите отново.

С дълбока благодарност и добри пожелания,

Искрено ваша, Елинор Рузвелт^[9]