Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (11) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Единадесета глава
На Безименната височина

Севастополската зима е променлива.

Преди два дни небето беше покрито с ниски облаци, валеше сняг, дърво и камък се пукаше от студ, беше минус петнадесет градуса. Днес всичко бе различно: снегът се стопи, слънцето светна в небето, температурата бе над нулата. На полегатите склонове на кримските хълмове отново се виждаше трева, кафяво-жълта и спаружена, в яркозелено на фона й светеха хвойнови храсти, устремени нагоре кипариси, ниски дръвчета туя.

Разглеждах през бинокъла панорамата на Балаклавската долина, настанена до амбразурата на картечния дзот недалеч от село Верхний Чоргун. В далечината се виждаше сивата лента на шосето Севастопол-Ялта, по-близо до мен — тясната река Чорная, която се извиваше между хълмовете, полетата със спретнати редици лозя, склоновете на красивата Гасфортска планина, покрита тук-там с дъбови горички, както и разбитата от снаряди бяла стена около Италианското гробище и покрива на неговия параклис, приличащ на детско кубче за игра с правите си, къси стени.

По време на втория щурм тук минаваше линията на фронта на Втори сектор на отбраната с окопи, дървено-земни огневи съоръжения, минохвъргачни площадки и дълбоки траншеи. Бойците и командирите от 7-а бригада на морската пехота, 31-ви и 514-ти пехотен полк геройски я защитаваха от вражеските атаки. Планината и хълмовете до нея няколко пъти минаваха от ръка на ръка. Накрая, след като отблъснаха нашите, немците се укрепиха там.

Група фашистки снайперисти заеха височината, наречена на картата Безименна. От разстояние 500 метра те започнаха прицелно да обстрелват черния път от село Камари до село Шули, който преминаваше през тиловете на Втори сектор на отбраната и имаше важна роля за снабдяването на нашите войски с храна, оръжие и боеприпаси.

Последното им нагло действие: убиха или раниха тежко повече от половината от личния състав на 45-милиметровата противотанкова батарея и 24 коня от впряговете им, които теглеха тези оръдия. Всички опити за унищожаване на враговете с артилерия и минохвъргачки не доведоха до резултат. Снайперистите сменяха позициите си на височината и подновяваха обстрела.

Така че не бях дошла случайно тук, далеч от родната ми Чапаевска дивизия.

След няколко успешни набега в неутралната полоса и в тила на врага командването на Приморската армия реши, че в Първи батальон на 54-ти полк се е сформирала смела и добре обучена група снайперисти, която може да се използва не само в Трети сектор на отбраната, но и в други участъци на Севастополския фронт. Започнахме да „гастролираме“ по предния край на отбраната, изпълнявайки задачи от особена сложност. Този път ни беше наредено да проведем операция на Безименната височина в района на Гасфортската планина и Италианското гробище.

Първо се срещнах в щаба на армията с коменданта на Втори сектор, полковник Николай Филипович Скутелник, командир на 386-а пехотна дивизия, в чиято зона на отговорност влизаше този участък, и с началник-щаба на дивизията, подполковник Добров. След това отидох в село Верхний Чоргун, за да огледам местността и да разработя с оглед на особеностите й план за действие на снайперската група за превземане на височината и ликвидиране на хитлеристите.

Планината Гасфорт, наречена на героя от първата отбрана на Севастопол, полковник В. Г. Гасфорт, командир на Казанския пехотен полк, който се сражавал тук през 1854–1855 г. срещу съюзническите англо-френско-италианско-турски сили, се намираше на около петнадесет километра по шосето Севастопол-Ялта и самата тя не беше висока — само 217,2 метра над морското равнище. Но беше заобиколена от по-малки възвишения, падини между тях, редуващи се с равни поляни. Италианското гробище заемаше част от планината Гасфорт. В него наистина през 1882 г. били препогребани с разрешение на руското правителство останките на италианците: повече от две хиляди войници и офицери от Сардинския корпус, загинали в бой или починали от епидемия на холера.

Силно пресеченият терен даваше надежда за успех на нападението. Обаче трябваше да се извърши задълбочено разузнаване и проучване на силите на противника и на неговата отбранителна система. Казах това на полковник Скутелник. Той се съгласи с мен и обеща, че воинските части от Втори сектор ще окажат необходимата помощ на снайперистите.

Върнах се в разположението на Втора рота и събрах командирите на отделения от взвода ми в моя блиндаж. Трябваше да измислим нещо. Посред бял ден нямаше да се изкатерим на тази Безименна височина. Ние — долу, а немците — горе, лесно щяха да ни открият, а после да ни изпозастрелят като зайци. При наблюдението, което постоянно водеха хората от 386-а дивизия, не бяха засечени местата на снайперските засади. Вероятно фрицовете си бяха направили там повече от дузина замаскирани гнезда за снайперисти.

По това време командир на първо отделение беше сержант Фьодор Седих, на второ отделение — младши сержант Владимир Волчков, прехвърлен във взвода от Трета рота по заповед на лейтенант Дромин като стрелец, показал отлични резултати в унищожаването на германския батальон, който се бе промъкнал в нашия тил по време на втория щурм на 22 декември. Трето отделение засега съществуваше при нас само номинално, заедно с ефрейтор Анастас Вартанов в него се числяха пет души и чакахме пристигането на попълнение от Новоросийск. Първо дадох думата на стария егер, тъй като той беше най-младши сред нас по чин. Анастас изрази съжаление, че теренът на Балаклавската долина не му е толкова познат, колкото Кордона на горската стража №2 в Макензиевия хребет, иначе би ни завел там по ловните пътеки.

Пред нас на масата лежеше големомащабна карта на Втори сектор на отбраната, която ми дадоха в щаба на 386-а дивизия, и на която аз нанесох допълнителни белези, след като посетих село Верхний Чоргун. С разказа си се опитах да допълня информацията за Безименната височина. Но много неща, по-специално — разстоянията, оставаха неизвестни, тъй като не успях да се доближа до обекта на бъдещата атака. Пространството пред него се прострелваше.

Доста дълго разглеждахме тази карта. Сега вече не си спомням кой от сержантите обърна внимание на факта, че западният склон, гъсто обрасъл с хвойна, шипки, бъз и „драки“, има много неравности. Ако ги използваме за маскировка, през нощта можем да се доберем до подножието на височината, а след това, като срежем няколко клонки от тези храсти, да ги качим по-високо, да ги „засадим“ там, а ние самите да се скрием зад големите камъни от варовиковата скала, която излизаше тук на повърхността на земята. Какво ще направят фрицовете, когато забележат нови храсти, израснали за една нощ на голия склон? Разбира се, те ще открият огън по тях и ние ще видим колко са и откъде стрелят.

— А защо да режем клоните на храстите в планината? — попита Фьодор. — Хайде да го направим предварително и да ги занесем там. Това е по-безопасно, а и те ще изглеждат естествено…

Възложих приготвянето на храстите на Вартанов. Той си знаеше наизуст кримските горски растения и бързо сглоби шест макета с клонки от хвойна, дълги до четиридесет сантиметра, тъмнозелени бодливи листа и кръгли синкави плодове. Някои от тези декорации той дори трябваше да закрепи с тел. Но като цяло изделията изглеждаха съвсем истински и бяха надеждно закрепени към острите колчета, с помощта на които се канехме да ги „засадим“ на склона.

В състава на групата освен мен влизаха седем души.

Алексей Киценко, като командир на ротата, провери всеки от тях. Той искаше не да загинем в неравностойна битка, а да се върнем с победа, защото това бе напълно постижимо. Нали опитът, натрупан в предишни схватки, ни научи на предпазливост, взаимопомощ в боя, точност при изпълнението на командите. Преценките ми за качествата на бойците обикновено съвпадаха с мнението на младши лейтенанта. Затова двамата с него веднага и единодушно избрахме Фьодор Седих (от което той беше много радостен), Владимир Волчков (него познавах по-зле, но Алексей ме увери, че младши сержантът е напълно надежден), Анастас Вартанов (съмнявахме се не в смелостта, а в силата и издръжливостта му, нали егерът наскоро бе навършил 50 години). Останалите участници в рейда служеха в снайперския взвод от около три месеца (доста голям период при севастополските боеве и загуби) и стреляха отлично.

За оборудването на групата трябва да се разкаже специално. Отказахме се от шинелите и ушанките в полза на ватирани куртки и панталони, каски и пилотки. Над тях облякохме есенните камуфлажни куртки с качулки с цвят на горчица, нашарени с тъмнокафяви петна, и същите панталони, доста просторни, затъкнати в ботушите. На колана — четири кожени паласки, три гранати, кобур с пистолет „ТТ“, нож финка в метална ножница, малка сапьорна лопата в калъф, манерка с вода също в калъф, а на рамото водонепроницаема мешка със суха дажба за три дни (черен хляб, сланина, консерва със задушено месо). Освен това си взехме бинокли, фенерчета с батерии и ракетен пистолет. Въпросът за въоръжението не се обсъжда дълго: четири винтовки „Мосин“ с прицел „ПЕ“, четири „СВТ-40“ с прицел „ПУ“ и по двеста патрона за тях, три автомата „ППШ-41“ с по два резервни дискови пълнителя. Този път решихме да не вземаме нашата любима лека картечница „Дегтярьов“. Вместо нея опаковахме в чувал макетите на храсти, старателно привързани с въженца.

Не обичам дълго да се сбогувам. Дългото прощаване натъжава сърцето, особено на война.

Льоня силно ме прегърна в землянката, целуна ме. Крачка през прага и ние с него вече не сме съпрузи, а полкови другари. Заедно с другите бойци отидохме до командния пункт на батальона, където ни чакаше камион „полуторка“, защото щяхме да пътуваме далеч, до другата страна на Севастополския отбранителен район. Последно ръкостискане и добри пожелания за снайперистите от командира на ротата, последен поглед и последни думи: „Върнете се!“.

Първият ден отиде за задълбочено проучване на местността. Нищо утешително не открихме тук. В храстите нямаше как да се скрием, те се намираха доста далеч от Безименната височина. Немците контролираха цялото пространство, периодично обстрелваха долината с картечници и минохвъргачки. Нашите отговаряха, но се налагаше да пестят боеприпасите. По моя молба картечарите от 7-а бригада на морската пехота обещаха тази нощ, към три часа, да обстрелват височината за 20–30 минути, за да прикрият нашето придвижване нагоре по склона. Би било хубаво да помоля (но кого ли?) за тъмна нощ, умерен вятър и температура на въздуха най-малко пет градуса над нулата…

Нощта настъпи и наистина беше безлунна, безветрена, топла.

След като започнахме придвижването в три часа сутринта под трясъка на картечните откоси, които се чуваха от съветските позиции, ние пропълзяхме почти до върха и фрицовете не ни забелязаха. На седемдесет метра от техните окопи забихме нашите макети на храсти в земята и се отдръпнахме от тях на тридесет метра надолу до сиво-бели варовикови камъни, зад които растяха шипки.

Още с първия лъч на разсъмването хитлеристите откриха бясна стрелба с автомати и картечници по изделията на стария егер Вартанов. Те буквално ги направиха на дреб, на малки парченца дърво, кора, листа. Изровиха с куршуми земята около тях в диаметър два-три метра и не се успокоиха, докато там не се вдигна прах. Когато всичко утихна, фашистите излязоха от окопите и започнаха да разглеждат през бинокли склона на височината. Вероятно искаха да видят тела на убити руски снайперисти.

При стрелбата лесно засякохме техните огневи точки. Сега оставаше да се прицелим така, че нито един от нашите куршуми да не пропусне врага. Разстоянието не надвишаваше сто метра. Целта се намираше много по-високо от хоризонта на оръжието, следователно ъгълът на издигане към целта се приближаваше до 50 градуса. Според законите на балистиката при такива условия възходящата част от траекторията на куршума започва да се изправя, земната гравитация все по-малко и по-малко измества куршума в хоризонтално направление. Освен това в разредената планинска атмосфера куршумът изпитва по-малко съпротивление от въздуха.

Всичко това е взето предвид в специалните таблици, които моите подчинени, незавършили снайперските школи, не биха могли да знаят. Но командирът затова има глава на раменете си. Още при излизането на рубежа им наредих да коригират прицелите, да направят поправка в неговите деления минус 1А при заредени патрони 7,62х53R с „леки“ куршуми модел 1908 година.

Както обикновено, стрелях първа.

После изтрещяха още седем изстрела, след което — след десет секунди, докато презаредим нашите „трилинейки“ — отново осем. Но звукът от тях до голяма степен беше заглушен от канонадата. Далекобойната артилерия на противника работеше, нанасяйки удари по градските квартали. Нашите артилеристи започнаха да отговарят, за да подавят вражеските батареи. В небето зареваха мотори и се появиха самолети с червени звезди на крилата. Отминаха в посока към Алуща. От морето се чуха няколко мощни оръдейни залпа. Изглежда, стреляше лидерът на разрушителите „Харков“, който след разтоварването стоеше в Южния залив.

Това шумово прикритие помогна да се замъгли истинската картина на боя. Фрицовете изпопадаха: някои — направо на дъното на окопите, други — на бруствера, някои дори се търколиха по склона. Не пропускахме. Загинаха всичките петнадесет хитлеристи. Бойното охранение на врага престана да съществува.

— Хайде, момчета! — извиках аз и посочих към върха на Безименната.

Задъхвайки се, ние преодоляхме седемдесет метра по стръмния склон и скочихме във вражеските окопи. Превзехме перфектно оборудвана позиция с дълбоки съобщителни ходове, укрепени с дъски и греди, с картечни гнезда и траншеи, водещи към тях, с четири блиндажа, вкопани в земята на два метра и половина. Тук имаше много оръжия: винтовки, включително снайперски, автомати, гранати, поставени в ниши в окопите, три картечници „MG-34“ със заредени в тях ленти. Гледката от височината към местността беше просто невероятна, ненапразно фрицовете се биеха така яростно за нея и не искаха да се махнат оттук.

Ние изстреляхме червена ракета, за да дадем сигнал на нашите: Безименната височина е превзета. Отговориха ни с една зелена ракета: поздравления, страхотни сте. Скоро по черния път от село Камари до село Шули започна интензивно движение. Щабът на Втори сектор извършваше прегрупиране на войските, започна превозването на боеприпаси и храна.

А ние трябваше да се огледаме наоколо.

Ако преди, след изненадваща атака срещу немците, снайперистите спешно се изтегляха, сега те трябваше да останат на завоюваните позиции до нова заповед на командването. Позицията позволяваше успешно провеждане на отбранителни действия. Просто трябваше да проучим всичко, да разберем какви са нейните силни страни, какви — слабите, да измерим дължината на съобщителните ходове със стъпки, да се приспособим към чуждите окопи, изкопани в твърдата кримска почва, да видим накъде са насочени картечниците, какъв е техният сектор на обстрел и т.н., и т.н.

Скоро стигнахме и до блиндажите. Тук стана още една схватка. На прага на най-отдалеченото земно убежище срещу нас се втурна ефрейтор с пистолет „Валтер“. Наложи се да го застрелям. По-нататък, зад вратата, се криеше един унтерофицер и в действие влезе финката, която Владимир Волчков отлично владееше. Озовахме се в подземно помещение, неголямо, но старателно оборудвано, приличаше на блиндаж на офицер или щаб. На масата имаше доста голяма, почти половин метър висока, армейска радиостанция „Torn.Fu.b1“ с приемо-предавател и кутия за батериите, прътът на антената й пробиваше покрива на блиндажа и излизаше на повърхността.

На масата лежаха слушалки и дебела тетрадка, изписана с бележки. С червени букви на левия панел на радиостанцията пишеше: „Feind hört mit“, тоест „Врагът подслушва“. Значи това не беше само позиция на снайперисти, а най-вероятно наблюдателен пункт на артилерийски коригировачи, а също и на немското разузнаване.

Изправната радиостанция беше ценен трофей. Но ние не можехме да се възползваме от нея, в групата нямаше радисти или хора, поне малко запознати със свързочната техника. Оставаше ни само да изключим радиостанцията от батериите и да я приготвим за транспортиране. Решихме да я вземем с нас, когато се връщаме, въпреки че тя беше доста тежка — към четиридесет килограма.

Претърсихме труповете. В ръцете ми попадна цяла купчина документи: войнишки книжки, писма, снимки, принадлежали на дванадесетте редници, ефрейтора, унтерофицера и един фелдфебел от 170-а пехотна дивизия. Фелдфебелът имаше награда — „Железен кръст“ 2-ра степен, цветна лентичка, пришита към петлицата на куртката. Сега всичко щеше да попадне при капитан Безродни, после — при преводача. Писмата никога нямаше да стигат до получателите си в немските градове…

Пирът на победителите се проведе под формата на закуска с немски кренвирши и черен руски хляб. Намериха се и консерви със сардини в олио, любимите на сержант Седих, а най-накрая дървен сандък с дванадесет половинлитрови бутилки ром. Фрицовете го бяха скрили под масата и аз се замислих как да ги използвам. Една изпихме със закуската. Останалите решихме да налеем в алуминиевите немски манерки и да ги занесем на нашите полкови другари. Наистина на вкус трофейният ром доста приличаше на нашия селски самогон.

След безсънната нощ снайперистите се нуждаеха от отдих. Назначих двама часовои и отидох в офицерския блиндаж. Без да свалям ватенката, легнах на нара и дори не усетих как съм заспала. Привечер ме събуди часовоят, който наблюдаваше източния склон на Безименната височина, обърнат към вражеския фронт:

— Другарю старши сержант, идват ни гости!

В далечината се появи група немски автоматчици, вероятно около двадесет души. Изкачваха се по тясна пътека, която пресичаше гъсталака от лешници. През бинокъла се виждаше, че войниците вървят спокойно, без да се оглеждат, пушат цигари, разговарят помежду си. Не държаха оръжията готови за бой, а на рамо. Всичко свидетелстваше, че противникът още не е разбрал за превземането на наблюдателния му пункт. Автоматчиците вървяха към Безименната височина по-скоро за проверка, отколкото за истинска битка.

Сега предстоеше да стреляме от горе надолу на същото разстояние. Както и стрелбата от долу нагоре, това е доста сложно за изпълнение упражнение, свързано с настройката на оптичния прицел. Когато се стреля от горе надолу, плътността на въздуха се увеличава, но едновременно нараства и скоростта на куршума. „Дърпа“ го надолу силата на гравитацията. Средната точка на попадение се увеличава, и то значително. Затова е необходимо да се понижи (да се намали) прицелът или да се вземе по-ниска точка на прицелване.

Направих изчисленията и дадох команда на подчинените си. Изчакахме, докато автоматчиците стигнат на разстояние сто метра, след което открихме огън. Отрядът се справи със задачата не по-малко точно, отколкото при стрелбата от долу нагоре. Изпратихме на оня свят всички немци с автомати, и то много бързо. Оказа се, че осем снайперисти са унищожили за един ден около 35 души. Не беше зле. През следващите четири дни снайперистите също действаха умело. Успяхме да отблъскваме атаките на врага, използвайки предимствата на нашата позиция. Веднъж фрицовете предприеха артилерийска атака. Изчакахме я в блиндажите, така добре устроени от доблестните войници на фюрера.

Трудно ми беше да преброя колко от тях сега лежаха по склоновете на Безименната височина с простреляни глави. Някои останаха в гъстите храсталаци от хвойна и шипки, други се свлякоха в кухини между камъните, а някои от ранените успяха да ги отнесат. Но явно имаше повече от стотина.

За смяна на снайперския отряд командването изпрати пехотна рота. Червеноармейците се изкачиха на височината под наше прикритие. Предадохме им обекта цял и невредим и след като им пожелахме късмет, се върнахме в 25-а дивизия със същия камион „полуторка“.

Никой не ни устрои тържествено посрещане. На огневите рубежи на Севастополския отбранителен район бойците и командирите от съветските части всеки ден извършваха подвизи. Подвиг беше дори най-обикновеното изпълнение на техните служебни задължения под редовните вражески бомбардировки и артилерийски обстрели, работата в предприятия, укрити дълбоко в минните галерии на Инкерман.

Написах доклад за нападението на Безименната височина и го предадох на капитан Безродни заедно с немските документи, радиостанцията и други интересни предмети (например манерка с ром). Количеството им силно изненада помощник началник-щаба по разузнаването. Двамата поговорихме още за тази история и го попитах дали е възможно да се представят участниците в акцията за правителствени награди, тъй като снайперистите проявиха значителен кураж, устойчивост и отлична обученост. Безродни загадъчно се усмихна.

— Командването има такива планове — отговори той.

Капитанът не излъга. В началото на март бях удостоена с диплома за снайперист изтребител от Военния съвет на Приморската армия, която удостоверяваше, че старши сержант Павлюченко (такава грешка бяха направили при изписването на фамилията ми) е унищожила 257 фашисти. Дипломата беше подписана от командващия армията генерал-майор Петров, както и от членовете на Военния съвет: дивизионен комисар Чухнов и бригаден комисар Кузнецов. Това беше първото официално признание на моите скромни постижения. Освен това през април Фьодор Седих, Владимир Волчков и аз получихме медал „За бойни заслуги“.

След това със съпруга ми дълго обсъждахме нашия поход, но по-скоро от гледна точка на това, кой от снайперистите как се прояви в него. Военното поведение на моите подчинени беше безупречно и в това обстоятелство виждах обяснение на факта, че изпълнихме заповедта, без да загубим нито един човек. За мен, като командир, това беше най-важният показател за успех. Тъжно и горчиво е във войната да загубиш другари — особено проверените в боевете. Мислех тогава, а и сега мисля, че войната с цялата си жестокост е най-сигурният начин да разбереш какъв е човекът. Тези, които се намираха до мен край Севастопол, бяха хора с най-високи достойнства. После съдбата на всеки от тях се разви по различен начин.