Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (18) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Осемнадесета глава
В резерва

Разгромът на хитлеристка Германия наближаваше.

След освобождението на Киев в столицата на Украйна се завърна Киевският държавен университет, евакуиран в Казахстан през 1942 г. Немците бяха нанесли големи щети на КДУ: взривили главната сграда, разграбили лабораториите и библиотеките на различните факултети. Но с усилията на професори, доценти и педагози университетът възобнови работата си през януари 1944 г. и студентите от горните курсове започнаха занятия. Научих за това и отидох в града на моята младост: исках да се върна в историческия факултет, да положа държавни изпити и да защитя дипломната си работа, започната преди войната. Подадох рапорт до командването и бях освободена от армията за една година, за да завърша висшето си образование.

През октомври 1944 г., след като смених гимнастьорката с рокля и скрих в кутийка ордените и медалите си, станах студентка в пети курс на Историческия факултет на КДУ. Трябваше отново да заседна над учебниците, да си припомня основите на марксизма-ленинизма, основите на археологията, гръцко-римската история, историята на СССР, да се явявам на зачоти и изпити по руски, украински и латински език. Беше невъзможно да се посрамя, защото вече бях на 28 години, най-възрастната студентка в курса. Наистина сред студентите имаше доста участници във войната на възраст между 25 и 30 години.

През май 1945 г., след като защитих дипломната си работа с „отличен“, се върнах в Москва, където преди това ми бяха дали квартира, в която живееха майка ми Елена Трофимовна Белова и синът ми Ростислав. По-нататъшната ми служба продължи в редиците на Военноморските сили, станах научен сътрудник в Главния щаб на Военноморските сили, в отдела за история на флота. Фронтовите рани и контузии с всяка изминала година се обаждаха все по-силно. През юни 1953 г., с чин майор от Бреговата служба на ВМФ, ми се наложи по болест (инвалидност втора степен) да изляза в запас с право да нося униформата си.

Обаче офицерската пенсия не е причина да си стоиш у дома и да не правиш нищо.

През септември 1956 г. в Москва започна да функционира Съветският комитет на ветераните от войната, ръководният орган на Организацията на съветските ветерани от войната (ОСВВ), обединяваща хиляди участници във войната от различни области и райони на нашата страна. Проведе се първата Всесъюзна конференция, на която бяха избрани президиум, председател на комитета (маршалът на Съветския съюз А. М. Василевски), отговорен секретар (Героят на Съветския съюз, летецът А. П. Маресиев), бюро на президиума, което да ръководи работата на постоянните обществени комисии (организационна, международна, пропагандна, по делата на инвалидите от войната, по връзките с образователните институции, по увековечаване паметта на загиналите воини). Взех най-активно участие в подготовката и провеждането на това мероприятие и бях избрана в президиума.

Започнахме систематична работа за популяризиране на славните бойни традиции на Съветската армия, често се срещахме с млади хора в училища, техникуми, университети. Посещавахме и военни части. Там охотно ни разказваха за съвременните въоръжени сили на СССР, канеха ни на учения, показваха ни ново оръжие.

Тъжно беше да се наблюдава как снайперското дело, което достигна небивал разцвет в нашата страна през годините на борбата срещу фашизма, постепенно угасва и изчезва. Военната доктрина се промени. В Министерството на отбраната сега смятаха, че използването на атомната бомба ще избави сухопътните сили от сблъсъци с врага на бойното поле. След термоядрен взрив, оставящ след себе си пустиня, обгорена от огъня, снайперистите няма да има в кого да стрелят, врагът ще изчезне като прах. Ето защо в средата на 50-те години бяха ликвидирани много снайперски школи и курсове и от армията бяха уволнени опитни офицери. Губеха се традициите в подготовката и обучението на снайперистите. Например в състава на мотострелково подразделение новият щат предвиждаше наличието на… един снайперист! Новият „Боен устав на сухопътните войски“ почти не споменаваше работата на снайпериста по време на общовойсковия бой. Очевидно авторите му смятаха, че снайперистът вече не може да окаже сериозно въздействие върху изхода на битката.

Разбира се, съществуваха и скоро получиха нужното развитие воинските части със специално предназначение, които трябва да провеждат бойни действия в гори, планини, населени пунктове, тоест там, където използването на тежко въоръжение е просто невъзможно. При такива условия поразяването на целта с първия изстрел понякога играе наистина решаваща роля, допринася за успеха на цялата операция.

Винтовката „Мосин“, която ни служеше вярно, в края на Втората световна война вече на мнозина се струваше остаряла и изискваща модернизация. Опити за замяна се правеха. По-специално през 1945 и през 1947 г. конструкторът С. Г. Симонов представи варианти на снайперска винтовка, създадена на основата на неговата карабина „СКС“, но и двата образеца имаха значителни недостатъци. През 1958 г. Главното ракетноартилерийско управление даде тактико-техническо задание за разработването на нова 7,62-мм самозарядна снайперска винтовка. Заеха се да го изпълняват три групи инженери (за създаване на здравословна конкуренция и постигане на по-добър резултат).

Първата група ръководеше известният конструктор оръжейник Сергей Гаврилович Симонов, Герой на социалистическия труд, два пъти лауреат на Държавна награда. Той беше получил тези награди за създаването на противотанкова пушка през 1941 г. и през 1945 г. — за създаването на самозарядната карабина „СКС-45“. Той беше и създателят на самозарядната винтовка „АВС-36“, приета на въоръжение в Червената армия през 1936 година. Срещах тези оръжия в Севастопол. Особено популярна сред войниците беше противотанковата пушка на Симонов с патрони, калибър 14,5 мм. Тя пробиваше бронята на средните немски танкове. Много атакуващи фашистки бронирани машини бяха спрени край Севастопол от нашите пехотинци, които използваха ПТРС с характерната дълга цев.

Конкуренти на шестдесет и пет годишния Симонов, който отдавна беше заслужил всеобщо признание, бяха млади инженери. Това беше ново поколение руски изобретатели на стрелково оръжие. Те бяха преминали през армейската школа и започнали трудовата си кариера в съветските военни заводи като работници.

Втората група ръководеше Александър Семьонович Константинов, инженер от град Ковров, който работеше в конструкторското бюро на Дегтярьов, изобретателя на легендарната лека картечница „ДП“ (Дегтярьов пехотна).

Третата група се зае със задачата малко по-късно и работеше в Ижевск във военния завод „Ижмаш“ под ръководството на Евгений Фьодорович Драгунов. Той бе роден и израснал в този град, по време на войната служел като оръжейник в полкова работилница, отлично опознал ръчното стрелково оръжие, след това се върнал в родния завод и станал известен като създател на интересни модели спортни винтовки.

Тъкмо с него Владимир Пчелинцев, Василий Зайцев и аз се срещнахме в Ижевск, защото ръководството на завода привлече нас, опитните бойци, да участваме в проекта като консултанти. Ние се зарадвахме много на това. Да участваш в създаването на нова, модерна снайперска винтовка е голяма чест за снайпериста. Ентусиазирано започнахме работа.

Както вече казах, първите изделия на Драгунов бяха спортни винтовки. Този спортен стил той привнесе и в проекта на своята „снайперка“. Бяхме изненадани, когато видяхме на чертежите нейния приклад с така наречената скелетна структура (с празнота в средата), че и с пистолетна ръкохватка. Все пак армейското оръжие трябва да издържа много по-голямо натоварване от спортното, да действа безотказно при всякакви метеорологични условия, да е удобно не само при стрелба, но и в походни условия.

Междувременно в изискванията на ГРАУ имаше редица противоречия. Например за подобряване на групираността на стрелбата всички части на механизма трябва да прилягат плътно една към друга. Но в същото време луфтовете между тези части допринасят за тяхното стабилно взаимодействие при изстрел и зареждане. За изпълнение на тези изисквания беше необходима дълга и обмислена работа, която протичаше на няколко етапа.

Така на първия етап, през 1959 г., екипът на Драгунов представи първия вариант на винтовката, който отговаряше на доста строгите изисквания за групираност на стрелбата. „Снайперката“, подготвена от групата на Симонов, тогава веднага отпадна от състезанието. За известно време двете винтовки: на Драгунов и на Константинов — показваха приблизително еднакви резултати на сравнителните стрелби и на други тестове. Обаче през 1962 г. специалистите от Главното ракетноартилерийско управление избраха винтовката на Драгунов.

Талантливият изобретател успя да реши практически всички задачи, които военните поставиха на конструкторите от групата. Те преодоляха много трудности. По-специално, най-трудно се оказа разработването на възела на цевта, прост на пръв поглед. Около година те се трудиха за усъвършенстване на пълнителя за десет патрона. Технологията за производството на високоточната цев създаде И. А. Самойлов. Между другото, много на място дойде и новият оптичен прицел, доста по-сложен от познатите „ПЕ“ и „ПУ“. Разработен от А. И. Овчинников и Л. А. Глизов, „ПСО-1“ имаше основен ъгълник за стрелба с обхват до 1000 метра, барабан за странична корекция със стъпка една хилядна, допълнителни ъгълници за стрелба на 1100, 1200 и 1300 метра. Всичко това помагаше за по-добро и по-бързо прицелване. Освен него винтовката беше снабдена с открит секторен прицел с права планка. Наистина, поради високото разположение на приклада, използването му при стрелба не беше много удобно.

През 1963 г. „СВД“, тоест снайперската винтовка „Драгунов“, беше приета на въоръжение в Съветската армия. Смятам, че нашите въоръжени сили получиха отлично оръжие с нормално за пехотата тегло 4,52 кг (със зареден пълнител и оптически прицел), дължина 1225 мм, бойна скорострелност 30 изстрела в минута, пряк изстрел на 1300 метра с оптичния прицел и на 1200 метра — с открития мерник. Автоматиката се задейства от барутните газове, образувани при изстрела. Но за разлика от „СВТ“, рамата на затвора тук не е обединена с газовото бутало. Те са изработени като отделни части.

Дирекцията на завод „Ижмаш“ оцени приноса на снайперистите за създаването на новото снайперско оръжие. На тържествено събрание връчиха на Пчелинцев, Зайцев и на мен дипломи и като подарък на всеки: ръчно изработен боен пистолет с много оригинална конструкция…

През тези години се случи да пътувам не само на изток в нашата страна, в Удмуртската автономна съветска социалистическа република, но и на юг, към Крим, в Севастопол, който отдавна беше станал като роден за мен. През 1961 г. в СССР беше чествана двадесетата годишнина от началото на Втората световна война. На тази дата бяха посветени тематични издания на списания и вестници, публикуваха се мемоари на военни дейци, провеждаха се научнопрактически конференции. За новите поколения съветски хора подвигът на нашия народ в борбата срещу фашизма оставаше велика неоспорима ценност.

От Севастопол ми изпратиха покана за заседание на научния съвет на Музея на героичната отбрана и освобождението на града, предложиха ми да подготвя доклад и да участвам с него на това заседание. То се състоя на 25 октомври 1961 година. Продължителността на доклада (20 минути) и темата му „Севастополските снайперисти в боевете с немско-фашистките окупатори“ бяха съгласувани предварително. Предполагаше се, че материалите от заседанието ще бъдат публикувани.

— У нас някак е обичайно често и много да говорим как еди-кой си снайперист е убил вражески войник или офицер — започнах изказването си аз. — Но какво е струвало това на снайпериста? Дали се е случвало наскоро да говорим подробно за тази сериозна и тежка фронтова работа?…

Преди всичко назовах онези снайперисти, които не доживяха до този светъл ден: главен старшина Ной Адамия, Герой на Съветския съюз от 7-а бригада на морската пехота, Героят на Съветския съюз от 456-и полк на НКВД Иван Левкин, неговият полкови другар, ефрейтор Иван Богатир, също удостоен със званието Герой на Съветския съюз. Имаше и такива, които загинаха, без да успеят да получат никакви награди, но показаха отлични снайперски умения. Например младият жител на Севастопол Юрий Федоренко.

Аудиторията на научния съвет беше специфична: служители от три градски музея, историци, ветерани от втората отбрана на града. Нямаше нужда да се убеждават за нищо тези хора, те и без това знаеха всичко за снайперистите. Но аз разчитах на публикация и затова реших да говоря за тактиката на снайперистите на бойното поле, за тяхната психологическа подготовка.

Защото снайперист е не само професия. Това е начин на живот.

— В един такъв ден — посочих с ръка към прозореца, зад който грееше южното октомврийско слънце, — снайперистът ставаше в три часа през нощта и отиваше в снайперския пост към четири часа. Снайперистът обикновено стоеше в неутралната полоса, на ничия земя, последното бойно охранение е отзад, отпред са хитлеристите. Знаете, че линията на ничията земя в Севастополския укрепен район беше тясна, в някои участъци — до 150 метра, а в основните — много по-тясна, така че се налагаше да си в непосредствена близост до немците. За един ден можеше да се произведат 5–10 изстрела. А нима немците имаха лоши снайперисти край Севастопол? Отлични снайперисти имаха… Някак си е прието да се мисли, че ние сме се заблуждавали един друг с клонки. Работата не е в клонките. Помислете, сблъскали сте се със снайперист на своя участък от фронта. Казват ви, че снайперистът пречи, нарушава движението. Тогава се дава заповед на нашия снайперист да премахне врага, но за да го открие, му трябват две или две и половина денонощия. И през цялото това време снайперистът работи сам, наблюдателят си тръгва, защото допълнителните хора са допълнителни жертви и демаскиране.

Трябваше да се прилагат различни методи, за да се предизвика вражеският снайперист да стреля. Използвахме стъкло, ламаринени консерви — всичко, което имахме под ръка. Не разполагахме със специални приспособления, а когато откриеш снайпериста, започва така нареченият снайперски дуел. Виждаш в прицела снайпериста, очите, цвета на косата му, но той също те вижда. Тук всичко се решава за част от секундата. След такъв снайперски дуел, човек за няколко часа излиза от строя, толкова е уморен, че е трудно да изтръгне нещо повече от себе си.

Ние принудихме хитлеристите да не се придвижват денем в своите позиции. Но сега фашистите трябваше да бъдат търсени, за да се унищожат. Защото всеки унищожен войник или офицер от Вермахта е психологическо въздействие върху врага. Значи трябваше да се открие нов метод на работа и ние го открихме — снайперските засади. Навлизахме на 500–800 метра в тила на противника. Отиваш през нощта, на пръв поглед е спокойно по фронтовата линия, а кожата ти настръхва. В засада отиваха само доброволци, тъй като имаше малко шансове — не повече от десет на сто да се върнеш жив.

Отиваш на засада в три часа през нощта и дежуриш до осем сутринта. Лежат трима до петима снайперисти, наблюдават врага. Дава се заповед и започва снайперската атака, а след нея крясъци. Хитлеристите крещят, че са ги нападнали партизани. При тях е паника, после фрицовете се окопитват и изстрелват десетки мини срещу нас. Имаше много случаи, когато в засада загиваха мои другари. Но ние никога не оставяхме телата им на врага, изнасяхме ги на ръце.

Голяма роля имаха снайперистите и в боя. Когато се дава заповед за настъпление на нашата пехота, ние трябваше да унищожим картечните дотове и тази задача изпълняваше снайперист. Един или два часа преди настъплението снайперистът излиза в неутралната полоса, промъква се до предния край на врага и взема под обстрел дота, а да вземеш дота под обстрел, означава да залегнеш право пред него. Изпълнявахме и такива задачи.

При отбраната на Севастопол командването оценяваше високо снайперистите и това беше напълно заслужено от нас.

За да станеш снайперист, е важно не само да стреляш точно. Друго е важно — студената омраза към врага, когато чувствата се подчиняват на изчисленията. Тук роля играе желязната воля на боеца. Снайперистите не откъсваха очи от врага нито денем, нито нощем и често се случваше бойният дневник на разузнаването да се проверява по снайперските наблюдения. Снайперистът трябваше да знае наизуст всяка буца, всяко храстче пред позицията си.

Нервното напрежение, характерно за снайперската служба, както край Севастопол, така и в другите участъци на съветско-германския фронт, се отразяваше върху здравето. Болестта „реактивна психоза“ често се срещаше сред снайперистите, ако не бяха получавали от дълго време необходимата почивка.

Спомням си първата среща на снайперистите от Севастопол, свикана по инициатива на генерал-майор Петров, командващ Приморската армия. Той пръв привлече вниманието към суровите условия за работа на снайперистите и нареди да се въведе за всички нас допълнителна суха дажба на снайперския пост — в края на краищата не можеш да занесеш там горещ обяд на войника, обикновено вечеряхме късно през нощта. Петров също заповяда да ни дават веднъж седмично почивка от един ден.

Снайперското движение в Приморската армия започна от река Прут, в 25-а Чапаевска дивизия. В онези дни в нея служеше младши лейтенант Василий Ковтун, който преди войната завършил снайперска школа. Когато при Прут пристигна първото попълнение, ние, снайперистите, се събрахме в неговия взвод. Гледахме го със завист. Той имаше в сметката си 50 убити фашисти, а ние — по един или двама.

Трябва да се каже, че когато снайперистът се връщаше от бойна задача, той влизаше в първата попаднала му землянка, понякога нямаше достатъчно сили, за да стигне до своята, и всеки войник и моряк смяташе за свой дълг да му освободи място и да каже: почивай! Ще ти дадат горещ чай, а горещият чай се приготвяше на бездимен барут; всеки смяташе за свой дълг да улесни нашия снайперски живот.

Когато получехме еднодневен отпуск през седмицата и отивахме в Севастопол, още на подхода към града ни посрещаха деца. Случваше се, че снайперистът ходи, ходи, но няма нито един убит — врагът се крие, а ти тук си получил отпуск, дошъл си в Севастопол — и първи те посрещат децата. Някое от най-малките, понякога без панталонки, с мокър нос, много важно пита: а ти колко фрица уби? Случваше се да не си убил нито един. На командира може да обясниш, че няма фрицове. Но я се опитайте да го обясните на детето. Отговаряш, че няма фрицове. В отговор чуваш: ти лошо ме защитаваш.

Момчетата от Севастопол разбраха, че сме зле с патроните и боеприпасите и аз получих като подарък прашка от едни хлапета от хълма Матюшенко. Питам: защо? А те ми казват: снайперистът трябва да тренира всеки ден, но имате малко патрони. Не си хабете патроните, тренирайте с прашка. Уж изглежда забавно. Но случаят показва, че от нашето фронтово дело в града-герой се интересуваха не само възрастните, но и децата.

Населението на Севастопол се стремеше да помага на бойците от Приморската армия във всичко. В града беше трудно с водата, раздаваха я по норма. Когато идвах в града, знаех, че първата жена, която срещна, ще смята за свой дълг да ми даде вода, за да си изпера дрехите и бельото, да ми предостави жилището си за почивка, дори да е най-скромното.

В това беше силата на нашата отбрана. Трите сили: народът, армията и флотът, се бяха събрали в един юмрук, громящ немско-фашистките нашественици 250 дни. Днес сме много благодарни на севастополци, които не забравят за тези легендарни дни и поддържат нашата някогашна слава. Защитниците идват и си отиват, а Севастопол остава!…^[1]

Винаги когато пристигах в града-герой (например през май 1964 г. за двадесетата годишнина от освобождението на Севастопол, през май 1965 г. по случай юбилея на Великата победа), усещах особената атмосфера тук. За неговите жители разказите на ветераните за жестокото противоборство с врага не бяха празен звук. Разрушен, опожарен от немците, градът се възроди в предишната си красота, но новите му сгради, улици, площади сякаш пазят ярки спомени от миналите сражения. Нашите посещения в училища и техникуми, в различни предприятия винаги намираха горещ отклик сред публиката. Виждахме, че и младежта, и хората в зряла възраст знаят много за подвизите на съветските войници и офицери на Севастополските позиции през 1941–1942 г., че отминалото време не скрива от тях същността на тези събития.

Затова ми беше особено приятно да се срещна с младежи, увличащи се от спортната стрелба.

Това стана по инициатива на директора на градското стрелбище на спортното дружество „Динамо“ Филип Фьодорович Можаев. Старши треньор на кримското отделение на това дружество, почетен треньор на Украйна, майстор на спорта на СССР по спортна стрелба, той първо се обърна към мен с писмо, в което съобщаваше, че е разработил правилник за градски състезания по спортна стрелба за наградата на Героя на Съветския съюз… Людмила Павличенко и поиска моето съгласие за тяхното провеждане. „Защо пък не?“ — помислих си аз и отговорих положително. В края на краищата спортната стрелба е отлично занимание за младите хора. В секциите по спортна стрелба с винтовка или пистолет може да прояви своите способности бъдещият снайперист.

Можаев по образование беше офицер, през 1944 г. завършил с отличие Ленинградското пехотно-минохвъргачно училище, а по време на Великата отечествена война заслужил орден „Червена звезда“ и медал „За бойни заслуги“. После службата му продължила в Забайкалския военен окръг, където майор Можаев тренирал армейските снайперисти. След оставката Филип Фьодорович се преместил в Севастопол. Като човек, посветен изцяло на стрелковото дело, той организирал тук спортна секция, по-точно, истински център за стрелкова подготовка, проектирал стрелбище за него и след това успял да реализира проекта си.

Стрелбището се намираше в центъра на града: на „Красний спуск“, по пътя към жп гарата, недалеч от площадите „Пушкин“ и „Ушаков“.

Спортното съоръжение отговаряше на най-високите изисквания. Освен стрелбище с огневи рубежи и мишени на 50, 25 и 10 метра (за пневматично оръжие), в него имаше две учебни стаи, треньорска стая, оръжейна стая-сейф с блиндирана врата, където в метални шкафове се съхраняваха до сто винтовки и около 50 пистолета, кутии с патрони. Всички помещения бяха отделени помежду си с метални решетки с ключалки, снабдени бяха с „алармени бутони“ на охранителна система, свързана с най-близкото управление на милицията. Нощем в стрелбището дежуреше пазач.

Материалната осигуреност, разбира се, играе голяма роля във всяко дело. Но е много важно в основата му да стои честен, знаещ и инициативен човек, който умее да увлича другите. Филип Можаев донякъде ми напомняше моя първи наставник, старши инструкторът в киевската школа на Осоавиахим Потапов. Навярно с наистина снайперския си, спокоен и балансиран характер, с блестящите си способности на педагог. Той имаше много възпитаници, при това най-различни: ученици, студенти, работници и офицери от Черноморския флот. Общо той подготви около сто майстори на спорта на СССР, кандидат-майстори на спорта и първоразрядници. Възпитаниците му успешно се изявяваха на международни, общосъюзни и републикански състезания.

Собствените деца на Можаев също ходеха на стрелбището и се занимаваха със спортна стрелба. Те станаха майстори на спорта на СССР: по-голямата дъщеря Елена — по стрелба с винтовка, по-малката дъщеря Ирина — по стрелба с пистолет…

След консултации с Филип Фьодорович решихме да започнем градските състезания за наградата на името на Героя на Съветския съюз Людмила Павличенко със стрелба с пистолет. Аз също исках да застана на огневия рубеж, да направя един или два изстрела, така да се каже, за начало. През последните години късоцевното оръжие ми харесваше повече. Силите ми вече не бяха същите, за да се справям добре с винтовката.

В определения ден в учебната стая на стрелбището се събраха много хора: не само участниците в състезанието, но и други ученици на Можаев. Накратко разказах за севастополската епопея. Младежите започнаха да задават въпроси. Те се интересуваха от чисто професионални теми: видовете снайперски винтовки в годините на Великата отечествена война и оптичните прицели за тях, начините за замаскиране, борбата с вражеските снайперисти. От тези въпроси можеше да се направи извод за отличната теоретична подготовка на членовете на секцията. Днес, под мирното небе на Севастопол, те са спортисти, но утре, ако е необходимо за страната ни, те ще бъдат снайперисти на предната линия.

След това участниците в срещата отидоха в стрелбището. Състезанията бяха отлично организирани. Никакво суетене, никакво бързане, всичко бе ясно и планомерно.

Най-добър резултат показа по-малката дъщеря на Можаев — Ирина, студентка четвърти курс в Севастополския институт по машиностроене. Тя стреля с пистолет „Марголин“, изпълни упражненията „МП-5“ и „МП-8“ (скоростна стрелба по кръгли мишени от разстояние 25 и 50 метра). Под аплодисментите на присъстващите връчих на момичето почетна грамота. После дълго разговаряхме с нея и се разхождахме из града. През май 1970 г. Севастопол беше красив както през май 1942-ра: ярко слънце, синьо небе, синьо море, на Приморския булевард — много лехи с разкошни цветя: хризантеми, рози, гладиоли, лалета…

На следващия ден имах възможност да участвам в тържествената церемония по запалването на Вечния огън на Сапун планина, където се намират диорамата „Щурмът на Сапун планина на 7 май 1944 г.“, открита преди повече от десет години, паметник и изложба на военна техника от Втората световна война. Сутринта на Малахов курган се проведе митинг с множество хора. Свиреше духов оркестър, червени знамена трептяха на морския вятър, звучаха речи за подвизите на бойците и командирите от Червената армия, за издръжливостта, смелостта и мъжеството на тези, които защитаваха Главната военноморска база на Черноморския флот от ударите на фашистките орди, и онези, които по-късно в стремително настъпление разбиха хитлеристите и ги изхвърлиха от града-крепост. Запалих факел от Вечния огън, горящ на отбранителната кула на Малахов курган, и го предадох в ръцете на Героя на Съветския съюз Ф. И. Матвеев, участник в освобождението на Севастопол, гвардейски старши сержант от 997-и пехотен полк, който щурмувал немските укрепления на Сапун планина на 7 май 1944 година.

С бронетранспортьор, придружен от почетен ескорт, пренесохме факела по улиците на Корабната страна, през централната част на града и по булевард „Генерал Остряков“, а после — по Ялтенското шосе и го занесохме на Сапун планина. Тук, носейки факела по централната алея на мемориалния комплекс, Матвеев запали Вечния огън в специална ниша в подножието на Обелиска на славата.

Преди да замина за Москва, направих още едно пътуване из районите на Севастопол. От кея на Графския пристан редовно отплаваха малки катери. Те пресичаха главния залив и прекарваха пътниците на Северната страна, до Инкерман и Михайловския равелин^[2], и до други райони на града край морето. На Северната страна трябваше да се прехвърля на автобус, който спираше на Братското гробище. Пътят не беше дълъг, но за мен — особено важен.

Главната алея на гробището води към хълма и църквата „Св. Николай“. Въпреки че през юни 1942 г. в района на мемориала имаше боеве, повечето от красивите му каменни надгробни паметници, поставени още през XIX век, не бяха пострадали. Църквата на хълма, която има вид на доста висока пирамида, все така стоеше заключена, с разрушен връх, на който някога е бил кръстът. Трябваше да обиколя храма отдясно, да се спусна по хълма и да изляза на североизточната стена на гробището, където се намираха гробовете на участниците във втората отбрана на Севастопол. Тук всичко беше просто и скромно, без паметници от черен и бял мрамор, без крипти с лети метални врати, без колони с канелюри и бюстове на герои по върховете им.

Сложих букет червени карамфили до паметника и седнах на дървена пейка под акацията, чиято корона закриваше цялата площадка от лъчите на яркото слънце.

Удивителна, тържествена тишина цареше на Братското гробище. Само птиците си подсвирваха и пърхаха между туите. Само поривите на вятъра, понякога лъхащ от морето, шумоляха в шипковия гъсталак. Само кристалният небесен купол синееше над алеите, пътеките, надгробните камъни на воинския мемориал, отделен от света със здрава и висока стена. Нищо не се бе променило тук от времето, когато бойците и командирите от 54-ти пехотен полк погребаха младши лейтенант Алексей Аркадиевич Киценко, моят съпруг и доблестен офицер.

Той загина в невиждано жестока война. Бяхме заедно на огневата линия, но на мен се случи да доживея до Победата, а на него — не. Сега, спомняйки си за онези отчаяни дни, мисля, че на нашето поколение се падна не само огромно изпитание, но и велика чест. Успяхме да защитим страната. Изглежда, че всички ние сме се родили, израснали, учили и работили точно за това — в трудния час с гърдите си да защитим Отечеството…