Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (12) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Дванадесета глава
Пролетта на четиридесет и втора година

Награда за Безименната височина ние все пак получихме: отпуск в града.

Алексей Киценко и аз бяхме посъветвани да посетим музея, открит на 23 февруари в сградата на художествената галерия на улица „Фрунзе“. Бавно вървяхме из залите и разглеждахме експонатите. Това беше истинско пътуване в историята: от първата отбрана през 1854–1855 г. до епохата на Великата октомврийска социалистическа революция и Гражданската война, после събитията и героите от втората отбрана. Сред снимките и документите намерих сведения за Чапаевската дивизия, картечарката Нина Онилова и дори… за себе си. В отделна зала организаторите бяха изложили оръжия и боеприпаси, произведени за Приморската армия в предприятията на Севастопол, сложили бяха портрети на ударниците в производството. Освен това бяха изложени трофеи: немско въоръжение, отломки от самолети, свалени над града, писма от окупаторите и техни дневници, знамена на фашистки полкове, пленени в боевете, заповеди на хитлеристите към местното население, където думата „разстрел“ бе най-често срещаната.

Независимо от бойните действия жителите на Севастопол постоянно работеха за възстановяване на разрушената икономика, а градът не изглеждаше изоставен, мръсен, напуснат от хората. Работеха магазини, поликлиники, бани, фризьорски салони, различни работилници, движеха се трамваите. Сега бяха открили новия музей, който с готовност посещаваха всички: самите севастополци, хора, пристигнали наскоро от Голямата земя, отпускари от воинските части. Отношението към фронтоваците беше много сърдечно. Ваксаджия ни предложи безплатно лъскане на ботуши, жени, които срещнахме до кино „Ударник“ на площад „Комуна“ — изпиране и гладене на дрехи. Но водата в града се отпускаше строго по норма…

Със зимата се разделихме без съжаление.

Тя премина в битки и тревоги, но защитниците повярваха, че могат да устоят на яростния натиск на хитлеристите. Все пак от пролетта чакахме някакво облекчение. Ето, ще се раззеленят горите на Макензиевия хребет, а листата ще прикрият надеждно от врага блиндажите, траншеите, съобщителните ходове, огневите точки, тогава и загубите ще намалеят. От морето ще подухне топлият южен вятър и няма да е толкова студено нощем в бойно охранение. Ще завалят дъждове, макар и немного, но водата в планинските извори все пак ще стане повече. Слънцето все повече ще надзърта през облаците и всички ще мислим, че това е слънцето на нашата победа.

Сутринта на 3 март 1942 г. се оказа толкова спокойна, толкова топла, че беше невъзможно да останеш в блиндажа. Алексей и аз се канехме да закусим на чист въздух, под чуруликането на неизтребимите севастополски врабчета. Прегърнал раменете ми, моят съпруг седеше до мен на едно паднало дърво и разказваше някаква забавна история, която му се случила в детството. Вражеската артилерийска атака срещу позицията на 54-ти полк започна внезапно. Обстрелваха ни далекобойни оръдия. Първите снаряди избухнаха далеч в тила, вторият залп недолетя, но третият…

— Не си ли уморена? — успя само да ме попита Киценко, когато третият снаряд избухна зад гърба ни. Десетки осколки свирнаха във въздуха. Стана така, че младши лейтенантът ме прикри от тях, но той самият беше ранен. В първата минута ми се стори, че раната не е тежка. Алексей хвана дясното си рамо и изстена. Но след това кръвта потече обилно по ръкава на гимнастьорката, ръката му увисна безсилно и лицето на ранения започна да пребледнява.

— Льоня, дръж се! Льоня, сега ще те превържа! — Аз разкъсах санитарния пакет и започнах да бинтовам набързо рамото му. Бялата марля лягаше на един, втори, трети слой, но кръвта пробиваше през тях, защото раните се оказаха дълбоки.

На помощ дойде Фьодор Седих. Сложихме командира на одеяло и на бегом го понесохме към медицинския пункт. За щастие, ротният санитарен инструктор Елена Палий беше там и каруцата, запретната с два коня, също. След като настанихме ротния командир на скамейката, ние бързо подкарахме към Инкерман, в дивизионния медицински батальон при нашия хирург Пишел-Гаек. Там без забавяне вкараха Льоня за операция, а аз останах да чакам до края й.

В сърцето ми живееше надежда за чудо. През този час и половина мислих за много неща, спомнях си първата си среща с него, притъмняващата гора, когато младши лейтенантът ме намери върху падналото дърво, неговото обяснение в любов, нашия щастлив семеен живот. Нямах по-близък и по-скъп човек от Алексей Аркадиевич. При трудни обстоятелства той запазваше бодро настроение, при неуспехи не се отчайваше, не се залъгваше от успехите. Но най-важното — успяваше навреме да намери най-необходимите думи и аз му вярвах повече, отколкото на себе си.

Прекрасният ни доктор Владимир Фьодорович Пишел-Гаек излезе от операционната зала с мрачно лице, стисна дланта ми и тихо каза:

— Людмила, дръж се. Надеждите за излекуване са слаби. Трябваше да му отрежа дясната ръка, тя се държеше само на сухожилието. По-лошото е, че седем осколки са попаднали в гърба му. Три извадих, но останалите…

Какво се случи след това, не помня. Освестих се в стая на тясно болнично легло. Една младичка сестра с бяла престилка и забрадка ми подаде чаша с течност, която имаше силна миризма на валериан, и ме помоли да я изпия до дъно. Изпълних молбата й, все още със странно замъглено съзнание. Машинално сложих ръка на кобура с пистолета „ТТ“ и разбрах, че не е там. Момичето ме погледна уплашено и започна да обяснява: оръжието щяло да ми бъде върнато непременно, но по-късно.

— Пистолетът ми! Веднага! — Надигнах се със скок от леглото.

— Люда! Люда! Спри се! — Оказа се, че Пишел-Гаек стои наблизо. — Какво се каниш да правиш? Защо ти е пистолетът?

— Това е личното ми оръжие. Винаги трябва да бъде с мен.

— Първо се успокой.

— Да не мислите, че искам да се самоубивам? — Вероятно говорех прекалено силно. — Не, това няма да се случи! Това те няма да дочакат. Фрицовете сега ще платят скъпо за смъртта му. Ще си разчистя сметките с тях…

Накратко, след малък скандал ми върнаха „Тотоша“, а аз нежно погалих ръбестата му дръжка, пъхнах тежкия пистолет в кобура и го закопчах. Командирът на батальона Дромин ми позволи да остана в болницата до тежко ранения си съпруг. През нощта Алексей ту бълнуваше, ту изпадаше в безсъзнание, ту се свестяваше, усмихваше се с мъка и ми говореше нещо окуражаващо. По обед на 4 март всичко свърши. Той умря в ръцете ми.

Погребението се състоя на следващия ден в Братското гробище. Присъстваха всички офицери от 54-ти полк, свободни от дежурство, командирът на полка, майор Матусевич, военният комисар Малцев, много бойци от Втора рота и целият ми взвод. Матусевич произнесе кратка, но ярка и образна реч. После подчинените му се сбогуваха с младши лейтенант Киценко. Когато спускаха ковчега в гроба, прозвучаха залпове на прощален салют с винтовки и автомати. Офицерите стреляха с пистолетите си, но аз така и не можах да извадя своя „ТТ“. Малцев ме попита защо не участвам в салюта. Честно казано, понякога нашите политически работници показваха невероятна душевна пустота и тъпотия и беше невъзможно да им се отговори искрено. Вероятно думите ми прозвучаха дръзко:

— Не съм актриса да стрелям във въздуха. Моят салют ще бъде за фашистите. Обещавам да очистя поне още сто, че и повече…

Разбира се, истината беше различна. Не исках да се примиря със загубата на любимия ми съпруг. Все още беше тук, усещах го. Студеното тяло на Льоня легна в земята на Севастопол, но добрата му, отзивчива душа все още не беше намерила подслон. Не трябваше да се сбогувам с него с изстрели от оръжието, което и двамата обичахме еднакво. То отдавна беше станало свещено. Страната и армията ми го бяха дали за защита, за нападение, за вяра в собствените сили в момента, когато ще трябва да направя последния избор: или незабавна смърт, или дълъг позор.

Животът ми след погребението на Алексей Киценко се промени. След като се върнах в нашата землянка, прекарах три безсънни нощи в нея. После се опитах да взема в ръце снайперската винтовка, но разбрах, че не мога да я държа: толкова силно трепереха ръцете ми. Наложи се да отида в медицинския батальон при невропатолога. Той ми постави диагноза: реактивна психоза — и предложи да прекарам две седмици в болницата, редовно да пия тинктура от валерианови корени и някакво лекарство с разтвор на бром. В болницата, разположена в минните галерии на Инкерман, беше тихо, спокойно и… много скучно. Но при мен идваха Фьодор Седих и вече получилият звание старши сержант Володя Волчков. На деветия ден от смъртта на нашия ротен командир решихме да отидем на Братското гробище, за да навестим Алексей.

Гробището се намираше в Четвърти сектор на отбраната. От нашия Трети сектор натам водеха три пътя, единият от които асфалтиран. Немците неведнъж го бяха бомбардирали, но нашите сапьори отново и отново поправяха тази важна транспортна артерия, тъй като в гробището се намираше щабът на коменданта на Четвърти сектор и едновременно командир на 95-а пехотна дивизия полковник Александър Г. Капитохин. Военни коли често отиваха там, не беше трудно да намерим попътна.

Братското гробище, заобиколено с доста висока стена от кримски камък с чугунена врата и пирамидални кулички над нея, приличаше отдалеч на крепост. Тук бяха намерили вечен покой хиляди участници в първата отбрана на града, сред тях — 30 генерали и адмирали. Защитниците на Севастопол са били погребвани тук не само по време на бойните действия, но и, според указа на императора или според техните завещания, в продължение на много години след това, до 1912 г. Храмът „Св. Николай Чудотворец“, също пирамидален и с чудесни мозайки вътре, украсяваше този великолепен воински мемориал. Сега храмът беше без кръст, с пробит покрив. Преди нашите били разположили на него пост за коригиране на артилерийския огън. Фашистите, разбрали за това, разрушили го с пряко попадение на снаряд.

Гробовете на съветските войници и офицери се намираха до североизточната стена на гробището, отвъд хълма. Влязохме в некропола през южната порта и започнахме бавно да се изкачваме по централната му алея до пирамидалния храм на хълма. Преди осем дни нямах нито сили, нито време да разгледам разкошните паметници от бял и черен мрамор, гранит и диорит, разположени от двете страни на алеята. Сега не бързахме за никъде и спряхме в самото начало на алеята до красивата бяла мраморна колона с канелюри, увенчана с бюст на мъж в шинел, облечен върху мундира. Под бюста двуглав орел, издялан от мрамор, държеше в лапите си кръгъл щит с надпис: „На Хрульов — от Русия“. Генерал Хрульов, героят на първата отбрана, лично водил в атака пехотинците от Забайкалския, Севския и Суздалския полк при защитата на Малахов курган. Войниците с атака на нож неведнъж обръщали в бягство французите и британците.

През този хубав мартенски ден мраморният Хрульов от върха на колоната тъжно гледаше посетителите на гробището. Зад неговия паметник в братски могили лежаха много хиляди защитници на града, чиито имена бяха неизвестни. Но създателите на паметника адресираха до тях следния надпис:

Сгъстете редовете си, храбреци безподобни, и приемете дружески героя на Севастополската битка в семейния си гроб!

Тръгнахме нататък по алеята. Надгробните паметници тук бяха създадени вероятно от най-добрите скулптори, архитекти и художници. Използвали са за своите творения мрамор, гранит, лят чугун с фантастични орнаменти. Въпреки разрушителната сила на времето металът беше съхранил имената, ранговете, длъжностите, датите на раждане и смърт на героите от първата отбрана.

Нищо подобно нямаше на мястото зад църквата „Св. Николай“, отредено за гробове на втората отбрана. Покрай сивата стена се точеха старателно оформени купчинки пръст със звезди от шперплат. Гробът на младши лейтенанта от 54-ти пехотен полк Алексей Аркадиевич Киценко все пак се различаваше от тях. Звездата и стълбчето под нея бяха плътно покрити с червена боя, надписът беше по-обширен: „Роден на 10.08.1905 г., починал от раняване на 04.03.1942 г.“. До гроба лежеше голям пън. Седнахме на него, гледайки цялата печална редица. На някои гробове пръстта вече беше пресъхнала и се бе изронила, поради което купчинките бяха загубили предишните си очертания, но тук-там земята все още чернееше траурно.

Сложих зелените клонки от хвойна върху гроба, след това извадих от брезентовата торба на противогаза крайщник хляб и го натроших до стълбчето със звездата, за да долитат по-често тук птиците. Фьодор извади манерка с разреден спирт, наля в метална чашка и я сложи до звездата. След това и ние отпихме по глътка от тази обикновена фронтова напитка и се замислихме за дълго.

„Почивай в мир!“ — бих могла да повторя думите, които често се срещаха на старинните паметници в Братското гробище. Със свито сърце се сбогувах с любимия си. Трябваше да се върнем на огневите позиции и отново да се заемем с войнишката си работа с хладнокръвие, търпение и желязна издръжливост.

В полка ме чакаше поща. Писма ми бяха изпратили сестра ми Валентина, майка ми, баща ми, синът ми. Седнах да напиша отговори на техните послания:

Скъпа, любима Ленуся!

От девет месеца за първи път получих писма от вас (2 — Валюшкини, твоите, от Моржинка и от татко). Днес пиша на всеки от вас. Ленуся, нима е възможно да се предаде цялата ми радост! Трудно ти е, но мила моя, ти си в тила, това е най-важното. Ленуся, не можеш да си представиш какво е съвременната война. Как се притеснявах за теб, скъпа моя! Тези дни ще ти изпратя удостоверение, че съм в армията, това ще ти помогне малко материално. Сега разреши да разкажа за себе си. Аз съм старши сержант, снайперист, сметката ми е 257. Тези дни получих грамота от Военния съвет на армията и диплома. Представена съм за боен орден „Ленин“. Това е всичко. А… и на армейското табло на славата съм първа. Ето, Ленуся, това е всичко, а за епизодите после, след войната. Сега не е време да се занимаваме с мемоари. През това време, тоест от 6/VIII и досега съм все на предната линия. Сега съм инструктор по снайперско дело. Изпращам ти изрезка за вестник и снимката ми. Според мен повече не е необходимо. Твоята глупава Люда оглупява още повече от радост, че ти, скъпа моя, си в дълбокия тил. Ленуся, на мен нищо не ми трябва, ние имаме всичко. Нали народът ни храни. Аз, родна моя, имам голямо нещастие, на 5/III погребах Льоня. Той вече не е с мен. Нищо, Ленуся, ще воювам сама. Трудно е да се примиря, но аз се гордея с него. Беше прекрасен човек, каквито няма много. Три пъти ме е спасявал, мамичко, да те спасят на война — това е истинско спасяване. Е, Ленуся, засега повече няма да говоря за това, или по-скоро няма да пиша. Все още ми е много болно…^[1]

Трогателно беше писмото от сина ми. Той съобщаваше новини от училищния си живот. Имал „отличен“ на диктовката по руски език, „добър“ за устен отговор по аритметика, но най-много харесвал учебника по „Родна реч“ и в него — разказа за пълководеца Александър Василиевич Суворов. Така е отдавна: руснаците винаги побеждават враговете на отечеството. След като прочетох няколко пъти кратките изречения на листа с разчертани редове, запълнен с калиграфския почерк на Моржик, се замислих. Трябваше да разкажа нещо на десетгодишното момче за войната, която се водеше сега на територията на родната страна. Това беше небивала, невиждана по своята безмилостност война за унищожаване на нашия народ. Само да не изплаша малкото момче, да не му внуша страх, неподходящ за бъдещия войник…

На отбранителните позиции край Севастопол все още цареше относително затишие. Но снайперистите работеха с пълно натоварване, а командването на СОР, отдавайки почит на техния принос в борбата с нашествениците, реши да проведе среща на снайперистите, за да обменят опит. Събрахме се на 16 март 1942 г., понеделник.

Над сцената висеше червен транспарант. С големи бели букви на него пишеше: „Привет на снайперистите — стахановците на фронта!“. Под транспаранта на сцената зад масата седяха важни хора: командващият Черноморския флот, вицеадмирал Ф. С. Октябърски, командващият Приморската армия, генерал-майор И. Е. Петров, членът на Военния съвет на Военноморския флот, дивизионен комисар И. И. Азаров, членът на Военния съвет на армията, бригаден комисар М. Г. Кузнецов. Те изслушаха доклада за развитието на снайперското движение в Севастополския отбранителен район, изнесен от изпълняващия длъжността началник-щаб на Приморската армия генерал-майор В. Ф. Воробьов.

Докладът беше честен, вярно обрисуваше ситуацията. Воробьов го започна малко поетично. Генералът каза, че е дошла пролетта и нощите, уви, са станали къси. Това е лошо за защитниците на града, тъй като неговото снабдяване става главно по море с корабите на Черноморското параходство и на Черноморския флот. Те идват в Севастопол през нощта, разтоварват се на кейовете на Южния залив, незабелязани от вражеското въздушно разузнаване. Сега ще има по-малко такива възможности и при господството на фашистката авиация във въздуха трябва да очакваме нови трудности в снабдяването с боеприпаси, оръжия, храна и човешко попълнение.

Врагът подготвя трети щурм на Главната военноморска база. Според разузнавателните данни числеността на Единадесета германска армия е нараснала и достига приблизително двеста хиляди души, тоест два пъти повече от броя на съветските бойци и командири на позициите край града. Фрицовете непрекъснато прекарват нови оръдия и минохвъргачки към своите огневи позиции. Броят им може да достигне внушителната цифра от две хиляди дула. А ние имаме само 600 изправни артилерийски единици. Осми въздушен корпус под командването на известния ас генерал Фон Рихтхофен се прехвърля в Крим и немците ще разполагат с около седемстотин самолета срещу нашите деветдесет бойни машини.

Обръщайки се към аудиторията, която се състоеше от около сто и петдесет човека, тоест най-добрите от най-добрите бойци на севастополската пехота, които имаха в бойната си сметка не по-малко от по четиридесет унищожени вражески войници и офицери, генерал-майор Воробьов говореше откровено:

— Фрицовете станаха повече. Това означава, че трябва да бъдат убивани в по-голям брой, за да може поне малко да се изравнят шансовете на атакуващите и отбраняващите се войски. Според нашата статистика на обикновения войник му трябват 8–10 патрона, за да неутрализира един враг, а на снайпериста само 1–2 патрона… Скъпи другари, имайте предвид, че сега ще постъпват по-малко боеприпаси и затова е необходимо да се пестят и да се изразходват с по-голяма ефективност. Командването на Севастополския отбранителен район ви призовава по стахановски, ударно да работите на огневите позиции, но и да обучавате други бойци на точна стрелба. Нека всеки от вас да си подбере група от десет-петнадесет души и да ги обучи за кратко време. Ние, от наша страна, обещаваме да ги снабдим с винтовки с оптичен прицел…

От името на снайперистите на митинга първа говорих аз, тъй като имах най-много унищожени хитлеристи — 257. Казах, че щом са ни дали почетното звание стахановци на фронта, то трябва да бъде защитено с добри резултати в стрелбата, да се поемат нови ангажименти и лично аз обещавам да доведа сметката си до триста фашисти.

Второто място в негласното съревнование заемаше главният старшина от 7-а бригада на морската пехота, командирът на взвод автоматчици Ной Адамия с резултат 165 души. Грузинец по произход, той завършил преди войната Одеското военноморско училище, служил в Черноморския флот. От вълнение Ной говореше със силен кавказки акцент, много темпераментно. Той съобщи на присъстващите, че вече е обучил на основите на точната стрелба около осемдесет бойци, но възнамерява да продължи тази работа. Впоследствие той доведе сметката си до 200 фашисти и изчезна безследно в боевете на Херсонския фар в началото на юли 1942 година. След това посмъртно го удостоиха със званието Герой на Съветския съюз.

Ефрейторът от 456-и полк на НКВД, който сега влизаше в състава на 109-а пехотна дивизия, бившият граничар Иван Левкин, успя да разкаже за 88 убити от него врагове. Неговият полкови другар, също ефрейтор, Иван Богатир — за 75. Иван особено се отличи по-късно, по време на последния щурм срещу Севастопол, когато вече ранен, пет часа отбивал с картечница вражеските атаки на позиция край село Балаклава. За този подвиг той бе удостоен със званието Герой на Съветския съюз.

Снайперистите са мълчаливи и самотни бойци, не умеят да говорят добре. Изказванията на другите участници в срещата прозвучаха малко еднообразно. Те докладваха за резултатите си, обещаваха по-големи постижения, разказваха за своите методи за замаскиране в местността, за борбата с немските снайперисти, за грижата за оръжието в условията на кримската зима и пролет. Снайперистите сякаш се бояха да престъпят някакъв праг в обръщенията към началството. Генерал-майор Петров, който по-добре от вицеадмирал Октябърски познаваше положението на сухопътните позиции на отбраната, реши да прехвърли разговора към други, по-конкретни теми.

— Другари снайперисти! Като истински патриоти вие сте готови да биете окупаторите винаги и навсякъде. Но какви искания и желания имате? Как може командването на Севастополския отбранителен район да помогне във вашата нужна за фронта работа? Говорете честно, открито, не се притеснявайте. За това сме се събрали на тази среща, да обсъдим не само успехите, но и трудностите…

С такова пожелание, което предизвика оживление в залата, снайперистите отидоха на обяд. Интендантската служба не се посрами и ги нагости със зеленчукова салата, рибена супа от прясно уловен кефал, гулаш и компот. Естествено, към това меню се полагаха сто фронтови грама водка. Така че по-нататъшният разговор се оказа по-делови. Снайперистите започнаха да говорят открито за живота си.

Например огорчаваше ги това, че не им дават навреме маскировъчните средства: през октомври — зелен халат, когато вече има нужда от кафяв, а бронираните щитове, помагащи за тяхната защита на позициите, често се търкалят без употреба в армейските складове… Добре би било да се снабдят снайперистите с по-прости балистични таблици, които да не плашат начинаещите с научния си вид, и при излизане на акция — сухата дажба да е с някакви кисели сокове, които утоляват жаждата по-добре от обикновена вода… Имаха и една мечта снайперистите — за единоначалие, защото в някои военни части с тях се разпореждаше всеки, когото не го мързи. И ставаше така, че хора, обучени на сложен занаят, копаеха блиндажи и траншеи, стояха в бойно охранение, работеха като коняри и дори… готвачи, тъй като това е била първата им военна специалност… При настъпление не трябва да се изпраща снайперистът в атака заедно с бойците от строевия състав на ротата, в края на краищата на винтовката му няма дори щик… По-добре е да бъде на предварително избрана, скрита позиция, и оттам да стреля по вражеските картечни гнезда… Нима е непонятно, че снайперистът се нуждае от почивка повече от обикновения пехотинец? Веднъж седмично му давайте отпуск за едно денонощие, поне да се наспи някъде в тила човекът…

Генерал-майор Петров, без да бърза, записваше в бележника си всички предложения.

След това той произнесе заключителна реч и отговори на много хора, като каза, че за да се изпълнят исканията и желанията, ще са необходими различни видове работа. Да се даде суха дажба или отпуск, е много просто. Но да се редактират балистичните таблици, да се отпечатат наново — това е задача, за решаването на която се изисква не една седмица. Да накараме отделните военачалници да разберат, че снайперистът е особен вид специалист — също няма да стане веднага. Но може да се опита. Между другото, организираната днес снайперска среща е един от начините за повишаване на престижа на тази воинска професия в очите на цялата Приморска армия.

Нашата среща приключи малко необичайно и дори весело. Пред снайперистите изнесе концерт фронтова бригада на Всесъюзното гастролно-концертно обединение. Прозвучаха класическа музика, изпълнявана от струнни инструменти, народна — в изпълнение на дует баянисти, популярни песни, стихове на съветски поети, хумористични разкази, а накрая артистът С. Бобровски учуди всички със своите фокуси…

През целия март, април и май 1942 г. нашите и вражеските войски останаха на предишните си позиции, тук нямаше големи промени. Снайперистите, почувствали грижата и вниманието на командването на СОР, работеха с по-голям ентусиазъм. Във вестник „Червен черноморец“, който редовно ни доставяха на позициите, в рубриката „На подходите към Севастопол“ всекидневно се публикуваха отчети за техните постижения, както и за броя на противниковите самолети, свалени от зенитчиците и от пилотите на 6-и гвардейски изтребителен полк.

Ето и моите записки от онова време: на 31 март съветските снайперисти унищожиха 32 немски войници и офицери; на 3 април — 18; на 4 април — 26; на 6 април — 25; на 7 април — 26; на 8 април — 66; на 9 април — 56; на 10 април — 108; на 11 април — 53; на 14 април — 55; на 15 април — 50; на 18 април — 83; на 19 април — 65. Общо за 30-те дни на април снайперистите бяха пратили на оня свят 1492 фашисти. А за първите десет дни на май — 1019…

Севастополци не униваха и гледаха с надежда към бъдещето.

За майските празници жителите въведоха ред в разорения си от шестмесечната обсада град. По призив на Градския комитет по отбраната те организираха няколко съботника: изчистиха дворовете, изгориха боклуците, струпали се по улиците през зимата, засипаха с пръст и камъни ямите от снаряди и бомби, разчистиха руините, затвориха с дъски и шперплат разбитите прозорци на партерните етажи на сградите, боядисаха оградите и пейките в градинките и парковете, варосаха дърветата, ремонтираха пътища и тротоари.

По заповед на генерал-майор Петров сега веднъж седмично пускаха снайперистите в отпуск за едно денонощие и аз често идвах в Севастопол, виждах с какво старание хората го възстановяват. По чистота и подреденост той започна да прилича на онзи предвоенен красив южен град, който се отличаваше от другите с някаква особена морска напетост. Любимото ми място за разходка беше Приморският булевард. Оттам се откриваше прекрасна гледка към залива и по-нататък — към открито море. Пътеките по булеварда бяха разчистени от останките на дървета, пречупени от бомбите, посипали ги бяха с чист морски пясък, в лехите бяха засадени цветя: маргаритки, незабравки, теменужки — поправили бяха дървените пейки и павилиони. Чудесно изглеждаха каменният мост с драконите и знаменитият паметник на потопените кораби край бетонния кей.

Дошлите в града фронтоваци можеха също да отидат на баня, да посетят трапезария, фризьорски салон, часовникарска работилница, фотоателие и да изпратят телеграма в Централната поща до своите близки. Работеше кино, където през деня имаше три прожекции на съветски предвоенни игрални филми, както и кинопрегледи.

Всичко това беше много окуражаващо. Въпреки честите бомбардировки и артилерийския обстрел (колкото и да е странно, ние привикнахме към тях), при нас в полка говореха, че към Севастопол скоро ще тръгнат съветски воински части, които ще настъпват откъм Керченския полуостров. Приморската армия също ще нанесе удар по врага и така фрицовете, попаднали в обръч, ще бъдат разбити и обсадата на града ще бъде свалена.

Трябва да кажа, че основания за такива предположения имаше. Още през януари 1942 г. наши войски (6 стрелкови дивизии, 2 бригади и 2 полка, общо към 42 хиляди души), десантираха на изток в полуострова, отхвърлиха немците сто километра назад, освободиха Керч и Феодосия, създавайки Кримския фронт. Противостояха му части от Единадесета германска армия (до 25 хиляди души).

Но по-нататък събитията се развиха съвсем не така, както очакваха доблестните защитници на Севастопол. Рано сутринта на 8 май 1942 г. фашистите преминаха в настъпление на Керченския полуостров. Те нямаха числено превъзходство, но съсредоточиха силите си на един доста тесен участък на фронта и постигнаха успех. Немалка вина за това имаха командващият Кримския фронт, генерал-лейтенант Д. Т. Козлов и представителят на Ставката армейски комисар първи ранг Л. З. Мехлис, които не разгадаха навреме плановете на врага, не провеждаха правилно разузнаване, а след това изобщо загубиха оперативното управление на войските. Частите на 51-ва и 47-а армия започнаха безредно отстъпление на изток, към Керченския проток. До средата на май хитлеристите превзеха Керч, а след това и целия Керченски полуостров. Загубите ни бяха големи: няколко десетки хиляди души убити, ранени, пленени. Немците завладяха много трофеи: повече от триста танка, четиристотин самолета, почти три и половина хиляди оръдия и минохвъргачки^[2].

Разгромът на Кримския фронт означаваше, че третият щурм срещу Севастопол е неизбежен.

Скоро го усетихме върху себе си. От 20 май вражеската авиация започна масирани нападения срещу Главната военноморска база на Черноморския флот. Всеки ден в небето се издигаха стотици „юнкерси“ и „месершмити“. Те хвърляха хиляди бомби върху града. Самолетите с черни кръстове на крилата бяха постоянно над Севастопол. Една група бомбардировачи сменяше друга. Съветската авиация (около сто бойни самолета) не можеше да им се противопостави. Летците и така работеха на границата на възможностите си, правейки по шест-седем полета на ден. Тяхното летище на Херсонския фар се намираше под обстрела на далекобойната германска артилерия, от експлозиите на големокалибрените снаряди там горяха самолети, загиваха хора.

Самият град се превърна в огромен пожар, в море от огън и дим. За това допринасяше силната жега: до 40 градуса по Целзий — и пълната липса на вода поради разрушения от немците водопровод. Освен това за няколко дни фашистите бомбардираха и разрушиха всички големи сгради, оцелели дотогава. Градските квартали, особено централните в непосредствена близост до бреговете на заливите, се превърнаха в руини. Някои сгради се срутиха, други обгоряха и стърчаха като огромни почернели кутии без покриви и прозорци.

При нас, на позициите на Трети сектор на отбраната, също беше горещо.

Може би най-разрушителен беше огънят на тежките минохвъргачки, а те, според по-късни изследвания, са били разположени на фронта в количество по 20 дула на километър. Артилерийски оръдия бяха докарали още повече: по 37 дула на километър. Тази мощна огнева обработка на нашия преден край продължи от 2 до 6 юни 1942 година. Обаче 25-а Чапаевска дивизия не понесе големи човешки загуби, тъй като нейните бойци и командири се криеха в дълбоки блиндажи и специални укрития, които наричахме „лисичи дупки“.

Но вероятно в щаба на Единадесета армия предполагаха, че след такава акция руснаците ще бъдат, ако не унищожени, то деморализирани и няма да устоят на настъпващите части на Вермахта. Фрицовете както винаги грешаха.

Третият щурм на града започна на 7 юни 1942 г. в четири часа сутринта. Ураганният артилерийски обстрел и масираната атака на авиацията продължиха около шестдесет минути. Можеше да си помислиш, че в околностите на Севастопол е изригнал вулкан. Стълбове дим, сажди от пожарите, изхвърлена нагоре от експлозиите пръст — всичко това образуваше огромен черен облак над нашите позиции. Яркото лятно слънце едва се виждаше през него. Ревът на самолетните двигатели, грохотът от експлозиите придружаваше вражеската огнева подготовка и звучеше като някаква немислима, безумна какофония.

Към пет часа сутринта германската пехота с поддръжката на танкове и самоходни оръдия започна настъпление срещу фронтовата линия на защитниците на града.

Отдавна не бях виждала подобна картина — от времето на отбраната на Одеса.

Горещият юнски ден току-що започваше. Лекият ветрец отнасяше облаците черен дим, пръстта и прахът постепенно се слягаха. В тишината, която последва адския тътен, в долината на река Белбек тръгнаха напред танкове, ръмжейки с двигателите си. Зад тях в гъсти вериги, изправени в цял ръст крачеха войници, съблечени до кръста. Там имаше и групи стрелци с карабини „Маузер“, и групи автоматчици, въоръжени с картечни пистолети „МР-40“. Разстоянието между нас, „разинци“, застанали в окопите по заповед на командирите, и фашистите намаляваше, но засега не надвишаваше 600 метра.

— Психическа атака? — попита Фьодор Седих, който стоеше до мен в снайперския окоп, замаскиран с парчетата от ствола на един дъб.

— Много смели станаха гадовете. — Разглеждах през бинокъла редиците.

Оптиката показваше сиви, изкривени от гримаси лица, здрави, все още не загорели тела. Добре хранени, отлично обучени, неизтощени от трудностите на дългата обсада, истинските „имперски германци“ наскоро бяха прехвърлени в Севастопол от Донбас, от германската Седемнадесета армия. За това съобщиха нашите разузнавачи, които ходеха през предната линия за „езици“. Сега отбраните войници на Адолф Хитлер бяха пред мен. Те крачеха, като се препъваха в камъни, разговаряха помежду си, закачайки раменете си, понякога прехвърляха карабините от ръка на ръка. Виждах нещо странно в поведението им и скоро осъзнах, че фрицовете не са трезви.

Снощи, чудейки се какво може да бъде разпределението на силите при фронтална атака на врага срещу нашия участък, реших, че снайперистите трябва да вземат със себе си на огневата позиция „СВТ-40“. В моя взвод вече имаше дванадесет от тях. Самата аз отново проверих и почистих наградната си винтовка „Токарев“. Дойде време да се чуе гръмкият й глас. Той, така или иначе, щеше да се загуби в тракането на картечните откоси, в залповете на минохвъргачките и полковите оръдия с калибър 45 и 76 мм.

Нашият окоп беше на десния фланг, пред главната линия, до картечарите. Част от взвода се намираше на левия фланг, няколко души — заедно с пехотинците в общата траншея. Задачата на снайперистите беше бързо да ликвидират офицерите и унтерофицерите в редиците, след това да прехвърлят огъня върху вражеските картечни гнезда и минохвъргачни разчети.

Фашистите маршируваха към нас и ние хванахме винтовките, които лежаха върху бруствера. Заредих пълнителя на „Света“, свалих коженото калпаче от окуляра на оптичния прицел и погледнах в него, за да определя разстоянието. Аз отдавна бях научила новобранците на най-простите снайперски правила и изисквах да ги помнят като „две и две“: ако нивелиращата или хоризонталната чертичка на прицела закрива фигурата на движещ се човек до коленете, разстоянието е 250 метра; ако е до кръста, то е 400 метра; ако е до раменете — 600 метра; ако го закрива напълно — 750 метра. Разбира се, имаше и други, по-точни начини за определяне на разстоянието от стрелеца до целта с използване на оптичните прицели „ПЕ“ и „ПУ“, но тогава трябваше да се съставя уравнение, а такива математически операции просто бяха непосилни за много червеноармейци. Нищо, днес те щяха да се справят, защото най-важното е да слушат командира.

Сега старши сержант Фьодор Седих командваше взвода, а от средата на май тази година аз бях инструктор по снайперско дело към щаба на 54-ти полк. Задачите бяха същите: да обучавам на точна стрелба новопристигналите червеноармейци, да следя състоянието на техните оръжия, да приемам ново оръжие, да го прострелвам, да съветвам командирите на подразделения по тактиката на снайперската война, на всеки две седмици да събирам снайперистите за обмяна на опит и учебни стрелби, да подготвям в неутралната полоса и в тила на противника снайперски набези, каквито така успешно правехме в периода на стабилизация на фронта. Но от този ден, изглежда, трябваше да забравим за набезите. Окупаторите започнаха щурм и ако се съди по това, което се случваше сега в долината на река Белбек, намеренията им бяха сериозни.

В окуляра на прицела ми попадна мъж, крачещ на левия фланг на редицата с пистолет в ръка. Ясно беше, че е офицер, най-подходящата мишена за фронтовия снайперист. Разстоянието вече се бе променило — 500 метра. Нека да се приближи още повече. Главата му вече бе в кръстчето на прицела. Дясната ми ръка свободно лежеше на шийката на приклада, показалецът ми — върху спусъка. Лек натиск, гръмна изстрел, винтовката блъсна рамото ми и мъжът с пистолета падна.

Като че ли чула сигнал, и нашата артилерия откри огън: 69-и и 99-и гаубичен артилерийски полк, дивизионите на 905-и, 52-ри и 134-ти гаубичен полк. Артилеристите улучиха веднага няколко танка, после пренесоха огъня по пехотните редици. Заедно с тях започнаха да громят врага и оръдията с голям калибър от батареите на бреговата отбрана. Отново черен дим се издигна към небето, но този път руснаците организираха артилерийското нападение и от атакуващата верига нищо не остана. Първата атака на немците се провали. Напразно очакваха, че защитниците на Севастопол ще загубят бойния си дух от действието на техните самолети и оръдия.

На полето горяха четири вражески танка, а останалите отпълзяха на първоначалните си позиции. Телата на убитите полуоблечени войници белееха сред изсъхналата трева и черните ивици, където тя бе изгоряла от експлозиите. Но тишината не продължи дълго. Появиха се „юнкерси-87“ „цървулани“. Те хвърлиха десетки бомби върху нашите позиции и като пикираха, заливаха „разинци“ с огън от картечниците на крилата си. Бойците се скриха в „лисичите дупки“. Около час по-късно, след като приведе в ред отстъпилите части и ги попълни с нови подразделения, командването на 50-а и 132-ра немска дивизия отново хвърли пехотните вериги към полегатия северен склон на Камишловската клисура. Фьодор и аз се върнахме в окопа и хванахме нашите самозарядни винтовки.

Предложих на Фьодор Седих да опитаме друг вариант за водене на боя: да стреляме не в първата редица, а във втората, и да се прицелваме в корема на враговете. Куршум в тази част на тялото е смъртоносен, но смъртта не настъпва веднага. След като дадохме няколко изстрела, видяхме, че има ефект от тях. Фашистите, гърчещи се от болка, с викове и стонове падаха на земята, молеха за помощ. Войниците от първата редица започнаха да се оглеждат, да излизат от ритъма, да спират. Това предизвика объркване и в третата редица. Атаката, която фрицовете започнаха бодро и енергично, най-накрая се задави. За това, разбира се, немалко допринесоха нашите артилеристи и минохвъргачи. Те също водеха прицелен огън. Привечер фашистите напуснаха бойното поле на нашия участък и ние преброихме онези, които лежаха там с пробити алуминиеви катарами на войнишките колани. Те бяха повече от двадесет души.

Хитлеристите обаче нанасяха главния си удар на два километра вляво от позициите на 54-ти полк, в участъка на 79-а морска бригада и разположената до нея 172-ра пехотна дивизия. Там се създаде много по-лоша ситуация за съветските войски. Една група немски танкове, настъпваща по долината на река Белбек, проби на границата между тези две воински съединения, а друга — напредваща от Камишловската клисура, атакува височините, заети от бойците на 79-та бригада. Врагът постигна известен успех. Вечерта на 7 юни в полосата на главния удар немците проникнаха в нашата отбрана на 1–2 километра.

Следващият ден започна с вражески артилерийски и минохвъргачен обстрел. После нанесе удари хитлеристката авиация. В продължение на пет часа канонадата не спря. След това, в 10 ч. сутринта, немците тръгнаха в настъпление по целия фронт на Севастополския отбранителен район, но най-голяма концентрация на техните сили имаше на границата между Трети и Четвърти сектор, между 79-а бригада и 172-ра дивизия. Сега фрицовете не настъпваха в гъсти редици, а разделени на групи, предпазливо, под прикритието на танкове, самоходни оръдия и бронетранспортьори.

По време на тези ожесточени боеве нашите части претърпяха значителни загуби. Твърде малко бойци останаха в строя и 79-а бригада, и 172-ра дивизия бяха принудени да отстъпят. Защитниците на Севастопол показваха чудеса на издръжливост и героизъм, но изпитваха голям недостиг на боеприпаси. От средата на май, поради господството на немската авиация във въздуха, тяхното доставяне по море от Новоросийск, Поти и Туапсе стана трудно. През юни боеприпаси, оръжия, храна и попълнение превозваха предимно подводници, чиято товароносимост не позволяваше да се задоволят всички потребности на защитниците.

С разсъмването на 9 юни пред нашата Чапаевска дивизия покрай шосето за железопътната гара „Макензиев хребет“ се появиха танкове и колони вражеска пехота. В артилерийските части на Трети сектор прозвуча сигнал с кодовото име „Лъв“ и всички артилерийски полкове и дивизиони откриха огън по предварително простреляния рубеж. Повечето от танковете бяха унищожени, пехотата избяга…

Фрицовете бавно, но настойчиво, като плъхове се вгризваха в съветската отбрана. Тяхната цел беше да пробият до северната страна на главния залив и по този начин да ударят в самото сърце града-герой, да го превземат.

За последен път срещнах момчетата от родния ми Първи батальон на комсомолско събрание. То се състоя на 16 юни 1942 г. под една скала в Мартиновската клисура. В ръцете на врага вече се намираше цялата Камишловска клисура и село Камишли, жп гарата „Макензиев хребет“, котите 319,6-278,4-175,8, брегова батарея №30, селата Верхний и Нижний Чоргун, Камари и други селища от градските предградия. В района на Братското гробище се водеха ожесточени боеве.

Комсомолският секретар на полка Яков Васковски накратко описа обстановката на предната фронтова линия. Той каза, че за деветте дни от началото на третия щурм в батальона са били убити две трети от комсомолците. Няма попълнение, снабдяването с боеприпаси, храна и вода се влошава. Няма какво да се крие: съдбата на Севастопол е предрешена. Но това не означава, че окупаторите ще маршируват весело по улиците му под музиката на оркестър. „Разинци“ ще жертват живота си и докрай ще изпълнят воинския си дълг.

Слушахме го мълчаливо. Смъртна умора личеше по лицата на младите бойци. Проядените им от потта гимнастьорки бяха изгорени от непоносимо жаркото слънце, бинтовете върху раните им тъмнееха от барутния нагар. Те бяха дошли тук с оръжието си, направо от огневите позиции. Комсомолският секретар се обърна към мен като единствения старши сержант тук, очаквайки отговор на словото си. Не исках да обсъждам нищо, отговорът можеше да бъде само един.

— Кълнем се да се сражаваме до последна капка кръв! — казах аз.

— Кълнем се! — като ехо повториха след мен другите.