Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (1) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Първа глава
Сред заводските стени

През лятото на 1932 г. в нашето семейство се случи голяма промяна. От затънтеното градче Богуслав, което се намира на юг в Киевска област, ние се преместихме в столицата на Украйна и се настанихме в служебна квартира, предоставена на моя баща Михаил Иванович Белов. Той бе служител на Народния комисариат на вътрешните работи (НКВД) и получи назначение в централното управление на това ведомство като награда за добросъвестната си работа.

Баща ми беше старателен човек, строг и предан на своята служба. Започнал да работи съвсем млад като шлосер в голям завод, той воювал по фронтовете на Първата световна война, постъпил в Комунистическата партия (тогава тя се наричала РСДРП(б), участвал в революционните събития в Петроград, после служил като комисар на полк в 24-та Самарско-Симбирска „Желязна“ дивизия, воювал с белогвардейските отряди на Колчак в Средното Поволжие и Южен Урал. Демобилизирал се от Червената армия през 1923 г. на 28-годишна възраст, но до края на живота си запази привързаността си към военната униформа и ние го виждахме почти винаги в едни и същи дрехи: зелена габардинова куртка с орден „Червено знаме“ на гърдите, тъмносин брич и хромови офицерски ботуши.

Естествено, последната дума в семейните спорове (ако имаше такива) принадлежеше на баща ми. Моята добра майчица Елена Трофимовна Белова, завършила женската гимназия в град Владимир, умееше да смекчи суровия характер на баща ми. Тя беше красива жена с гъвкава, сякаш изваяна фигура, с пищна тъмнокестенява коса и кафяви очи, които огряваха лицето й с някаква необикновена светлина.

Майка ми добре знаеше чужди езици и ги преподаваше в училище. Учениците я обичаха. Превръщайки урока в игра, мама успяваше да накара учениците отлично да запомнят европейските думи, странни за руското ухо. Децата при нея не само прекрасно четяха, но и говореха.

Тя се занимаваше също така упорито и с нас: с моята по-голяма сестра Валентина и с мен. Благодарение на нея ние отрано се запознахме с руската класическа литература, тъй като имахме съчиненията на Пушкин, Лермонтов, Гогол, Лев Толстой, Чехов, Максим Горки, Куприн в нашата домашна библиотека. Моята сестра поради своя мек, мечтателен характер се оказа по-възприемчива към литературните образи. Мен ме привличаше историята, по-точно — военното минало на нашата велика страна.

Преди Богуслав ние няколко години живяхме в град Белая Церков, Киевска област. Там аз учех в училище №3, там безгрижно преминаха моите детски и юношески години. На нашата улица „Гарова“ се оформи дружна компания. Ние играехме на „казаци-разбойници“, през лятото се возехме на плоскодънни лодки по тукашната река Рос, разхождахме се в старинния и много красив парк „Александрия“, през есента нападахме околните овощни градини. Аз командвах шайката хлапета, защото най-добре стрелях с прашка, тичах по-бързо от другите, плувах добре и никога не се страхувах да вляза в бой и първа да отговоря с юмрук на онзи, който ме е обидил.

Махленските развлечения приключиха, когато едва бях навършила петнадесет години. При това свършиха внезапно, за един ден. Като се оглеждам назад, бих могла да го сравня с края на света, с доброволно заслепение, със загуба на разума. Такава беше моята първа училищна любов. Споменът за нея ми остана за цял живот под формата на фамилията на този човек — Павличенко.

За щастие, моят син Ростислав не прилича на своя баща. Той има добър, спокоен характер и прилича на членовете на нашето семейство: кафяви очи, буйна тъмна коса, висок ръст, силна фигура. Все пак той принадлежи именно към рода Белови и достойно продължава нашата традиция в служба на родината. Слава завърши с отличие юридическия факултет на Московския университет и Висшата школа на КГБ. Той носи с чест званието съветски офицер. Гордея се с него…

Ние доста бързо се благоустроихме на новото място в Киев и започнахме да привикваме към големия и шумен столичен град. Малко виждахме баща ми, той стоеше до късно в службата си. Затова нашите задушевни разговори с него обикновено ставаха в кухнята след вечеря. Мама слагаше на масата самовара и на чаша чай ние можехме да обсъждаме с родителите си всякакви теми, да им задаваме всякакви въпроси. Така скоро се случи и главният разговор.

— Какво смятате да правите сега, мили деца? — попита ни татко, като отпиваше бавно от чая си.

— Още не знаем — отвърна Валентина с правото на по-голямата.

— Трябва да помислите за работа — каза той.

— Каква работа? — учуди се сестра ми.

— Добра работа, на хубаво място, с добра заплата.

— Ама, татко — възразих, — аз съм завършила само седми клас, искам да продължа да уча.

— За учене, Людмила, никога не е късно — твърдо каза баща ми. — А виж да започнеш трудовата си биография, при това с правилна бележка в досието, тъкмо сега е време. Още повече че аз вече се договорих да ви приемат.

— Къде? — капризно присви устни сестра ми.

— В завод „Арсенал“…

Ако вървиш откъм парка „Асколдова могила“, отляво се простира широката водна повърхност на Днепър, а отдясно започва правата и немного дълга улица „Арсенална“^[1]. В началото на улицата има много внушителна сграда. Това са Арсеналните работилници, построени по времето на император Николай Първи. Казват, че самият цар заложил първата тухла в основите им. Стените са с двуметрова дебелина, високи два етажа и светложълти на цвят, поради което местните жители започнали да наричат цялата сграда „порцеланова“.

Но нито работилниците, нито заводът, пристроен към тях, имат отношение към изделията от глина. Той е основан по заповед на императрица Екатерина Велика и строен много дълго: от 1784 до 1803 г. В него правели оръдия, лафети, пушки, щикове, саби и различно военно снаряжение.

В съветско време мощното отбранително предприятие усвоило и производството на стоки за народното стопанство: плугове, брани, каруци, оборудване за мелници и захарни заводи. „Арсеналци“ работели с пълно отдаване на силите и през 1923 г. били наградени от правителството на Украйна с орден „Трудово червено знаме“.

Сградата на завода ми хареса от пръв поглед. Тя много приличаше на крепост. Правоъгълна по форма (168 на 135 метра), с голям вътрешен двор, с кула, със заоблени външни стени, чийто първи етаж беше украсен с релефни хоризонтални ивици от мазилка, сградата изглеждаше като излязла от древна батална гравюра. Липсваше само ровът пред стените, подвижен мост над него и тежки порти, охранявани от воини в блестящи доспехи.

След известни формалности (например подписване на декларация за неразгласяване на държавни тайни) зачислиха и нас към гарнизона на тази „крепост“. Валентина като нормировчик, тъй като беше навършила вече осемнадесет години и имаше диплома за средно образование. Мен — като обща работничка заради непълнолетие (бях само на 16) и липсата на каквито и да е професионални навици.

Трябваше ми половин година, за да вляза в ритъма на заводския живот и да се сприятеля с хората от завода. Приеха ме в Комсомола. През май 1934 г. се прехвърлих в стругарския цех, където около месец бях чирак, после получих право да работя самостоятелно и скоро достигнах квалификация на стругар шести разряд.

Интересно време беше.

„Арсенал“ се променяше направо пред очите ни. Докарваха нови стругове, вече родно производство, монтираше се по-съвършено оборудване, влизаха в строя нови производствени мощности, реконструираха се старите помещения. Хората от завода, като виждаха усилията на властта за развитие на промишлеността, отговаряха с ударен труд. Между другото, видимо растяха и ставките, а всички работници в цеха бяха на заплащане за произведена продукция.

И аз нямаше от какво да се оплача. Имах струг със скоростна кутия „ДИП 300“ (Ще догоним и надминем капиталистическите страни), произведен от московския завод „Червен пролетарий“ през 1933 г. Предназначен беше за обработка на цилиндрични, конични и сложни повърхности, не само външни, но и вътрешни. И аз ги обработвах.

И досега си ги спомням, предимно заготовки за валове на всевъзможни редуктори. С едно минаване ножът отнемаше от 0,5 до 3 милиметра метал. Режимът на струговане се избираше в зависимост от твърдостта на материала и на ножа. При нас се използваха предимно ножове от високовъглеродна стомана. Имаше и други — със запоени пластини от свръхтвърди сплави на волфрам и титан.

Извиващата се изпод ножа синьо-виолетова метална стружка и досега ми се струва невероятно красива. Колкото и да е твърд металът, той отстъпва пред силата на човека. Нужно е само да се изобрети такава хитра машинка…

Нашият завод, обединявайки хората в труда, им предоставяше и възможности да прекарат интересно свободното си време. Наистина заводският клуб не блестеше с богато оформление. Той беше неголям, дори — тесен. Но помещенията му бяха достатъчни за заниманията на различните кръжоци: театралния „Синя блуза“, художествената студия, където учеха рисуване, кройка и шиене, много полезни за жените, кръжоците по планеризъм и стрелба. В актовата зала редовно се организираха забележителни празнични вечери „Среща на три поколения“, на които честваха ветераните от революцията, Гражданската война и младите работници, преизпълнили нормите си с 50 и повече процента.

Отначало аз с една приятелка, която ме уговори, отидох в кръжока по планеризъм. Вестниците много пишеха за авиацията и подвизите на летците. Така че ние с ентусиазъм посещавахме теоретичните занятия и съсредоточено конспектирахме лекциите на един напет лейтенант от ВВС за подемната сила на крилото. Обаче още първият полет с инструктор силно охлади ентусиазма ми. Когато тревистото поле на пистата бързо-бързо се понесе насреща и после изведнъж рязко пропадна някъде долу, главата ми се замая и ми се доповръща. „Значи въздухът не е моята стихия — мина ми през главата. — Аз съм си земен човек и трябва да стъпвам на твърда почва…“

Инструкторът на заводския стрелкови кръжок Фьодор Кушченко работеше в нашия цех и постоянно агитираше младежите да дойдат на стрелбището. Той наскоро беше изкарал редовната си служба в Червената армия, увлякъл се там по стрелбата и ни уверяваше, че в полета на куршума и попадението му в целта има нещо омагьосващо.

Фьодор, симпатичен и чаровен младеж, обикаляше и мен с подобни речи. Но аз помнех полета си с планера, който сериозно подкопа вярата ми в моите възможности, макар че в младостта (защо да крия?) те изглеждат безгранични. Освен това аз смятах увлекателните приказки на Кушченко за обикновено ухажване. Моят неголям, но суров жизнен опит ми подсказваше винаги да съм нащрек с представителите на мъжкия пол.

Веднъж (то беше на комсомолско събрание) ми омръзна да слушам неговите приказки. Отвърнах на Фьодор нещо иронично. Момчетата, седящи наоколо, оцениха шегата ми и започнаха силно да се смеят. Нашият комсомолски секретар в този момент четеше много скучен доклад за работата на членовете на Комсомола за предсрочното изпълнение на плана за тримесечието. Той реши, че се смеят на него и се ядоса. Започна словесна престрелка между него и някои от присъстващите в залата младежи. В нея се използваха цветисти епитети и неочаквани сравнения. В края на краищата комсомолският деец изгони навън мен и Кушченко като подстрекатели на скандала.

Потресени от такъв финал, ние с Фьодор тръгнахме към изхода. Работният ден вече беше свършил, стъпките ни силно ехтяха по празния коридор. Изведнъж Кушченко каза:

— Все пак трябва да се успокоим.

— Трябва — съгласих се аз.

— Тогава да отидем в стрелбището, ще постреляме.

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Разбира се. Стрелбата е занимание за спокойни хора. Макар че са нужни и вродени способности.

— Какви пък толкова способности? — не се удържах да запитам ехидно.

— Съвсем истински. Да кажем, отличен окомер и точно усещане на оръжието — отвърна той, като подрънкваше с връзка ключове, които измъкна от джоба на кожената си куртка.

Стрелбището се намираше в охраняваната заводска територия, прилепено до главната сграда. Навярно някога е било склад — ниска, дълга сграда, на прозорците с решетки. От висотата на моите днешни познания мога да кажа, че стрелбището на „Арсенал“ в средата на 30-те години отговаряше на всички стандарти. Там имаше помещение с маси, столове и черна дъска на стената за теоретичните занятия, неголяма оръжейна стая със заключващи се шкафове за винтовки и пистолети, каса за съхраняване на боеприпасите, огневи рубеж, позволяващ да се стреля от упор, от коляно, прав и легнал (на дюшеци). Дебелите дървени щитове с мишените бяха на двадесет и пет метра от него.

Фьодор отключи един от шкафовете и извади новичка пушка, немного дълга (по-точно 111 см), но с масивен приклад от бреза и дебела цев. Това изделие на Тулския оръжеен завод беше известно в СССР с марката „ТОЗ-8“. Произвеждаха го от 1932 до 1946 г. и заедно с модификацията „ТОЗ-8М“ бяха направили, струва ми се, към един милион броя. Надеждната, проста за употреба малокалибрена еднозарядна винтовка с надлъжно плъзгащ се затвор и патрон 5,6×16 мм с периферно възпламеняване служеше добре не само на спортистите, но и на ловците.

Пиша за нея с топли чувства, тъй като с „ТОЗ-8“ започна моето увлечение по стрелбата, моите снайперски университети…

Има подробни инструкции, които обясняват как трябва да боравиш с огнестрелно оръжие. Разбира се, Кушченко би могъл първо да ми поговори за това. Обаче той постъпи другояче. Просто ми подаде винтовката и каза:

— Запознай се!

Честно казано, аз мислех, че огнестрелните оръжия са доста по-тежки и е трудно да ги държиш в ръце. Но това оръжие тежеше по-малко от три килограма и половина. Както бях свикнала да намествам за обработка на струга доста по-големи детайли, аз без усилия взех пушката. Приятна беше и хладната твърдост на метала на цевта, и цевната кутия. Ръкохватката на затвора, огъната надолу, говореше, че конструкторите са се погрижили за удобството на човека, използващ това оръжие.

Преди стрелбата Фьодор предложи да проверя „прикладността“ на винтовката, да разбера подхожда ли ми. С това всичко беше наред. Задната част на приклада легна на рамото ми, с дясната длан свободно обхванах шийката на приклада и опрях показалеца си (а пръстите ми са дълги) на спусъка. Оставаше, като наведа глава надясно, да притисна буза до приклада и с отворено дясно око да погледна към мушката. Тя се виждаше точно по средата на мерната планка в целия си размер.

— Сега можеш да стреляш — каза Фьодор.

— А патрони?

— Минутка. — Инструкторът взе винтовката от мен, зареди я и насочи дулото към мишената. Чу се силен трясък, сякаш бяха ударили с лост по железен лист. От изненада аз трепнах. Кушченко се усмихна:

— Е, това е, защото не си свикнала. Опитай, ще успееш…

Винтовката отново се озова в ръцете ми. След като повторих старателно всички похвати на „прикладването“, дадох първия изстрел. „Мелкашката“^[2] (така наричахме „ТОЗ-8“) имаше слаб откат. При това по съвета на Фьодор аз здраво я притисках до рамото си, така че не изпитах никакви неприятни усещания. Кушченко ми позволи да стрелям три пъти, а после отиде да провери мишената. Той донесе хартиения лист с черни кръгове до огневия рубеж, където аз го очаквах не без вълнение, внимателно ме изгледа и каза:

— За начинаещ е направо удивително. Ясно е, че имаш способности.

— Нима вродени? — кой знае защо ми се прииска да се пошегувам.

— Точно така. — Моят първи треньор беше сериозен. Никога преди не бях виждала Фьодор Кушченко толкова сериозен…

Занятията в нашия стрелкови кръжок бяха веднъж седмично, в съботите.

Започнахме с подробно изучаване на устройството на малокалибрената винтовка, разглобявахме и сглобявахме затвора, привиквахме старателно да се грижим за оръжието: да го почистваме и смазваме. В стаята с черната училищна дъска се провеждаха занятия, на които ни преподаваха основите на балистиката. Така аз, за свое голямо учудване, разбрах, че куршумът не лети към целта по права линия, а поради инерцията на движението, въздействието върху него на силата на тежестта и съпротивлението на въздуха описва дъга, че и се върти при това около оста си.

Имахме и лекции по история на огнестрелните оръжия. Тя започва през XVI век от пушката с фитил, когато развитието на техниката за пръв път позволило да се използват взривните свойства на барута, после се появили и получили широко разпространение пушките с кремъчни ударници, сетне с капсулни затвори. Но наистина революционният напредък станал в края на XIX век: появили се магазинните винтовки с нарези на цевта и надлъжно плъзгащи се затвори, което помагало за бързото зареждане, увеличаването на далекобойността и точността на изстрела.

Изобщо ръчното огнестрелно оръжие ми изглежда най-съвършеното творение на човешкия ум и ръце. При неговото създаване винаги са били използвани най-новите изобретения. Технологичните решения, необходими за неговото създаване, бързо са се усъвършенствали и влизали в производството, стигащо до хиляди и милиони бройки. В най-успешните, заслужили световно признание модели, инженерният гений намира въплъщение в идеална, завършена външна форма. Та нали огнестрелните оръжия са посвоему… красиви. Приятно е да ги държиш в ръка, удобно е да ги ползваш. Те са заслужили любовта на хората, които тръгнаха с тях на невероятно жестоката война. Някои (трилинейната винтовка „Мосин“, картечният пистолет „Шпагин“, ръчната картечница „Дегтярьов“, пистолетът „Тулски Токарев“) са станали дори своеобразни символи на епохата^[3]…

Обаче най-много от всичко моите приятели обичаха стрелбата.

Ние се упражнявахме в стрелбището, като улучвахме мишените от положение прав, легнал, от упор, от коляно с използване на ремъка, прокаран под лявата ръка. „Мелкашката“ имаше открит секторен прицел с подвижен селектор и на края на дулото — цилиндрична мушка с удължена основа. Въпреки толкова простото й устройство тя помагаше да се изработят основните навици на стрелеца: бързо прицелване, плавно натискане на спусъка, удържане на оръжието в правилно положение, без „снижаване“ наляво или надясно. При начална скорост на куршума 310 метра в секунда далекобойността на „ТОЗ-8“ достига 1200–1600 метра, но на стрелбището това нямаше значение.

Когато настъпи пролетта, ние започнахме да излизаме на едно стрелбище извън града и да тренираме за покриване на нормите за значката „Ворошиловски стрелец“ втора степен, а в тях влизаше не само точна стрелба, но и ориентиране в местността, мятане на граната, физическа подготовка (бягане, скокове, набирания на лост). Успешно покрихме тези нормативи и после участвахме в градските състезания на Осоавиахим по стрелба.

Трябва да отбележа, че нашият кръжок беше само един от няколкостотин подразделения в структурата на Обществото за съдействие на отбраната, авиационното и химическото строителство — Осоавиахим. Тази масова доброволна обществена военно-патриотична организация се бе появила в нашата страна през 1927 г. и изигра голяма роля в подготовката на младежите и девойките за служба в армията. В нея членуваха 14 милиона души, които се обучаваха в първичните организации, овладявайки военни специалности от летец и парашутист до стрелец, картечар, шофьор, дресьор на служебни кучета.

Почетната грамота, спечелена на състезанията на Осоавиахим, сложих в рамка под стъкло и с гордост я окачих на стената на нашата с Валентина стая. Нито моята сестра, нито моите родители се отнасяха сериозно към увлечението ми по стрелбата. По време на нашите домашни разговори те обичаха да се шегуват с моята страст към оръжието. Аз не можех ясно да им обясня каква сила ме влече към стрелбището, какво увличащо има в предмет, състоящ се от метална цев, дървен приклад, затвор, спусък и мушка, защо е толкова интересно да се насочи движението на куршума към целта…

В края на 1935 г. бях изпратена на двуседмични курсове за чертожници-кописти, завърших ги с отличие и започнах работа в механичния цех като старши чертожник. Тази работа ми харесваше.

Естествено, тя се различаваше от труда на стругаря, но също изискваше съсредоточеност и акуратност. Струговете бучаха зад стената, а ние в нашето бюро сред чертожните дъски и рулата картон сверявахме чертежите, за да ги подготвим за предаване на производствениците. Отношенията в колектива бяха приятелски. Тук приеха с разбиране моето увлечение по стрелбата…

Аз съм много благодарна на завод „Арсенал“.

След като прекарах почти четири години там, получих две специалности, свикнах да работя в предприятие от отбранителната промишленост, където имаше полувоенна дисциплина, пораснах, почувствах се човек, способен да контролира намеренията и постъпките си, да постига набелязаната цел. Заводската комсомолска организация също ми помогна да премина към нов етап от живота си: през пролетта на 1935 г. бях изпратена в рабфак^[4] към Киевския държавен университет. После още година работих в стругарския цех, а вечер учех. Сетне успешно издържах изпитите и през септември 1936 г. станах студентка в Историческия факултет на Киевския държавен университет. Така моята детска мечта се сбъдна. Наистина, в нашия курс аз бях навярно най-възрастната от студентките.