Дов Алфон
Дълга нощ в Париж (43)

43

Ориана излезе от секцията. Томер така и не събра кураж да я попита дали да я последва. В нейно отсъствие той се оказа начело на екипа; това би трябвало да го изпълни с гордост, но колкото повече се вглеждаше в резултатите от работата си на екрана на компютъра й, в толкова по-мрачно настроение изпадаше.

В академията ги бяха учили в хода на всяко разследване да се концентрират върху не повече от три въпроса. Сега пред него стояха много повече от три, но той реши за начало да кара по учебника. Започна да записва.

Какви причини имаше Китай, или който и да било отделен китаец, да се интересува точно от ефрейтор Владислав Йермински?

Как се бяха добрали до него, след като в електронните бази данни не съществуваше и намек, че е служил в разузнаването?

Откъде бяха научили, че пътува за Париж и кога точно пътува?

Не след дълго въпросите станаха двайсет. Сега от него се искаше да отговори на всеки от тях и да свърже отговорите си в най-вероятния сценарий. Не му хрумваше дори един отговор, а всички сценарии му изглеждаха еднакво неправдоподобни.

И той насочи усилията си към търсене на отговор на въпроса, който действително го вълнуваше: има ли си Ориана приятел?

Това не беше първият път, когато се опитваше да изкопчи информация за личния живот на началничката си. Загадъчната й красота беше в пълен унисон със затворения й характер и по тази причина опитите му да научи повече за нея винаги се бяха проваляли. Служебният й компютър не предлагаше кой знае каква лична информация — потребителският й прозорец беше заключен, а споделените папки съдържаха само военни документи. Той бе открил историята на браузъра й, но всичко вътре беше изтрито, както и се очакваше от един блестящ офицер по сигурност на информацията.

В албума „Снимки“ се съдържаше само един файл — портретна фотография на Ориана в униформа, вероятно същата, която използваше на всичките си служебни карти. Беше толкова красива, че Томер се боеше да срещне погледа й, макар да знаеше, че сирената от снимката няма как да го види — точно както не го забелязваше и в реалния живот.

В разсеяността си той кликна „Запазване“ върху снимката и когато системата го попита за потвърждение, натисна „Да“. Част от секундата след това с ужас си припомни, че се бе логнал в компютъра й със собственото си потребителско име. Изпаднал в паника, той кликна „Отмени“, но машината вече бе регистрирала командата и бе започнала да сваля снимката.

Но очакваният хаос — заключване на екрана поради неправомерно проникване, подаване на алармен сигнал, задействане на камерата за видеозапис на нарушителя, който да бъде подаден до централата — така и не се случи. Нито се чу сирена, нито се задейства видеокамерата, нито се смени картината на екрана; файлът се свали и запази в потребителската му папка.

Томер се взираше изумено в екрана. Увереността му бе до такава степен разклатена от този необясним феномен, че не изпита дори облекчение, задето си бе спестил неминуемия разпит, да не говорим за ужасното унижение. Като всеки военнослужещ в Специалната секция той бе постъпил в курса вече достатъчно обучен за работа с компютри, а придобитите през последните месеци умения само задълбочаваха объркването му.

Единственият, към когото можеше да се обърне с въпросите си, бе неговата началничка, но дори и при подобно напрежение Томер си даваше сметка, че не би било разумно да предизвиква съдбата. По-старши по чин наоколо беше само Борис, който в момента провеждаше мъчителни разговори на руски с другарите на Йермински от предишната му база. Освен това той вероятно би се досетил, че хипотетичният въпрос на новобранеца не е чак толкова хипотетичен.

Имаше обаче един компютърен гений, с когото бяха изкарали заедно курса и който бе зачислен към Технологичния отдел. Томер му се обади по защитената телефонна линия.

— Имам един глупав въпрос по материала от курса, Йоси — започна той разговора.

— Не съм убеден, че още помня всичко — отвърна приятелят му.

Гласът му звучеше дружелюбно, макар и леко колебливо.

— Става дума за алармата, която се задейства при неправомерно проникване в системата — каза Томер с колкото се може по-небрежен тон. — Спомняш ли си при какви обстоятелства не се случва това? Искам да кажа, представи си, че потребител сваля файл на друг потребител от общия им компютър и алармата отказва да се задейства?

— Не ти трябва моето мнение, такова нещо просто няма как да се случи — каза Йоси. — Всеки знае, че описаната от теб ситуация е невъзможна.

— Като изключиш невъзможното, онова, което остава е истината, колкото и невероятна да изглежда — каза Томер.

— Това цитат от учебника ли е?

— Може да беше и от Шерлок Холмс, не съм сигурен — отвърна Томер. — Питам те каква грешка в системата би довела до описаната от мен ситуация. Може би засечка в компютъра?

— Тук компютърът не играе, става дума за централната система на Разузнавателния корпус, много над нивото на отделен терминал. Централният сървър е като прокси за потребителите. Той задейства алармата.

— Виждам, че започна с термините — каза Томер, който отчаяно се опитваше да поддържа шеговития тон. — Излиза, че който контролира централния сървър, може да реши дали даден компютър в системата да бъде защитен или не, така ли?

По линията настана дълго мълчание, след което неговият събеседник заговори по-скоро загрижено, отколкото самоуверено:

— Предполагам, че, теоретично погледнато, е възможно. Даден потребител може да бъде изключен от системата, а компютърът му — инфилтриран. Ако твоят случай е такъв, трябва да докладваме незабавно, в този момент.

— Не, не, изобщо не става дума за това, ти не разбираш — каза Томер с прекалено шеговит тон. — Говорим чисто теоретично, подготвям тест за новобранци и искам да им разиграя учебен казус, за да проверя дали знаят как да реагират.

— Абе, тъпак, изплаши ме! — каза приятелят му с видимо облекчение. — Нямаш ли с какво по-полезно да си губиш времето? Какво мислеше да направиш, да помолиш шефа на разузнаването да изключи потребител от главния прокси сървър, за да си правиш шегички с някакви новобранци? Стига си се бъзикал, хората са те сложили във важна секция.

Междувременно компютърът на Ориана се бе приспал и на екрана се виждаше официалният скрийнсейвър на Звено 8200. Под емблемата на корпуса се появяваха едно след друго предупреждения от Отдела по информационна сигурност. Библейски цитати, будистки пословици?

Една от тях привлече погледа му: „Лъжците няма да доживеят и половината от дните си. Но Аз вярвам в теб“.

— Напълно си прав — каза Томер и затвори.

Той се огледа безпомощно. Ориана още не се беше върнала; към списъка с въпроси, който му бе наредила да състави, трябваше да се добави още един: защо някой от висшия ешелон на разузнаването си бе избрал да саботира точно нейния компютър?