Дов Алфон
Дълга нощ в Париж (25)

25

На всеки паркинг по „Шанз-Елизе“ надпис с големи светещи букви обявяваше, че няма свободни места. Цялото авеню излъчваше гордост и добро настроение, блеснало на слънчевите лъчи след проливния дъжд. Абади реши да си пробва късмета в преките улици, като търсеше с поглед подходящо място. Заради продължителните проверки за сигурност пред израелското посолство рискуваше да закъснее за часа на защитения разговор и за момент си помисли да остави колата направо пред бариерата. Но тя бе взета под наем, а точно сега не бе нужно да си навлича допълнителни неприятности.

Той забеляза, че пред входа на скъпия ресторант „Льо бьоф сюр льо тоа“ младеж паркираше колите на клиентите, и небрежно му подаде ключовете си заедно с щедър бакшиш. После още с влизането си в ресторанта се сети, че е забравил нещо отвън, извини се на хостесата и излезе. Сви вляво по авеню Матиньон. От всички парижки паметници Абади изпитваше странна неприязън към Триумфалната арка. При вида й просто изпадаше в депресия. Последната му ученическа екскурзия във Франция беше тук. Абади си спомни как любимият му учител по история жестикулира ентусиазирано, сочи към Плас Етоал и възхвалява военните подвизи на Наполеон. Две седмици по-късно родителите му се преселиха в Израел и той никога не им го прости. Затова намрази и паметника.

Той забърза към посолството. Полицаите зад бариерата го забелязаха отдалече. Той от години посещаваше израелски посолства по целия свят и навсякъде охраната изпитваше едва ли не лична омраза към него, мъчейки се да разбере точно каква е ролята му и обиждайки се от отказа му да обясни по-подробно. Това неизменно му струваше всеки път поне двайсетминутен разпит, минаване през скенери, претърсване или поне дълго и унизително чакане.

На първата бариера, която се намираше под френска юрисдикция, всичко мина доста гладко. Полицаите поискаха да видят паспорта му и докладваха името му по радиостанцията. Абади забеляза миниатюрните камери, прикрепени към униформите им; той не се съмняваше, че личните данни на всеки посетител в израелското посолство се съхраняват някъде в базата на френското контраразузнаване. Той беше последният човек, който би се възпротивил.

За негова изненада, полицаите почти мигновено получиха указания да го пропуснат. На втората бариера също нямаше бавене. Минаването през скенера протече бързо, почти небрежно, а до претърсване изобщо не се стигна. Служителят от охраната му подаде обратно паспорта с думите: „Можете да влезете“. По радиото не бе получил указания да пита Абади за целта на посещението му в посолството.

На третата бариера обаче му зададоха този въпрос.

— Трябва да използвам секретната ви секция — каза той и извади служебната си карта на офицер от разузнаването, която беше изтекла преди време.

Дежурният на пропуска сякаш не забеляза това. Той потърси името му в отпечатания списък, окачен на стената на караулката, обади се на някого по телефона и му върна картата без коментар, може би дори с лека усмивка.

— Трети етаж, вдясно по коридора. Шефът на охраната ви очаква.

Това вече граничеше с научна фантастика. Шефът на охраната на посолството бе обиждал Абади неведнъж в миналото, като всеки път го бе бавил на влизане, бе го разпитвал какво точно работи, бе се опитвал да му отреже достъпа до секретната секция. Този път обаче наистина го очакваше горе на етажа, за да му отвори незабавно заветната врата и да му пожелае „на добър час“.

На стената имаше шест часовника, показващи часа в различни градове по света — една поостаряла, но мила практика. Абади зададе личния си код и набра номера на Специалната секция към Звено 8200. Според съответния часовник в Израел беше 15:59 часът — време да се свърже с една млада жена, която никога не бе срещал, но единствено, на която можеше да вярва.