Дов Алфон
Дълга нощ в Париж (104)

104

Госпожа Абади отново предложи кафе на полицаите и те отново учтиво й отказаха. Бяха трима — две жени и един мъж — и никога преди не бяха виждали такова нещо.

— Никога преди не сме виждали такова нещо — повтори старшият на групата.

Беше изминал вече половин час, откакто бяха пристигнали в жилището, а не бяха напреднали и на сантиметър. Правеха оглед на стаята, проверяваха бележките си, излизаха на балкона. Бяха свикнали да разследват прониквания с взлом по домовете, правеха по няколко снимки, записваха по нещо в бележниците си и после викаха жертвата в участъка, за да подаде официална жалба за пред застрахователя. Почти всички съседи на госпожа Абади бяха минали през тази процедура.

— Може би ще ни кажете още веднъж защо се обадихте в полицията? — попита една от служителките на реда. — Със свои думи.

Госпожа Абади въздъхна. Дали разполагаше с други думи, освен свои? Помисли си дали в знак на протест да не мине на арабски, но страхопочитанието й към хората в униформа я спря.

— Много е просто всъщност. Снощи, тъкмо преди да си легна…

— Помните ли колко беше часът? — прекъсна я полицейската служителка.

— Новините в единайсет бяха свършили — отвърна търпеливо госпожа Абади. — Да е било малко преди полунощ. Угасих лампата в кухнята, погледнах навън през прозореца и видях двама китайци на тротоара да гледат към апартамента ми. Уплаших се, понеже по новините тъкмо бяха споменали за някакви атентати от китайски терористи в Париж. Обадих се на сина ми, за да го питам какво да нравя, но той не си вдигаше телефона. Затова позвъних на госпожа Зербиб.

— Коя е госпожа Зербиб? — попита един от полицаите.

— Съседката ми по етаж. Никога не спи.

— Тя вече ни обясни — намеси се полицейската служителка.

— Аз вече ви обясних — потвърди госпожа Абади. — Всъщност вече всичко ви обясних. Госпожа Зербиб каза, че наистина звучи страшно, и предложи да отидем и да нощуваме в апартамента й. Но съпругът ми вече беше заспал, а междувременно двамата китайци бяха изчезнали, така че аз й казах, че няма нужда, и си легнах.

— И какво стана после?

— Синът ми е звънял, след като е видял, че съм го търсила, но аз вече си бях изключила телефона. Винаги го изключвам нощем. Затова се обадил на госпожа Зербиб и тя почука на вратата и обясни, че моят син бил казал да събудя мъжа си и че двамата трябвало да отидем в апартамента на госпожа Зербиб.

— Кога беше това? — попита полицейската служителка, очевидно обсебена от манията да регистрира хронологическата последователност на събитията.

Госпожа Абади се помъчи да запази търпение.

— Около два през нощта, по-малко от два часа след като се бях опитала да се свържа с него. Моят син винаги отговаря при първа възможност на обажданията ми.

— И какво направихте?

— Каквото бе казал синът ми, разбира се. Събудих мъжа ми и отидохме да пренощуваме у госпожа Зербиб, в стаята й за гости. Беше много мила, дори ни остави чаша с вода на нощното шкафче, както правя вкъщи. И тогава се случи онова.

Полицаите се спогледаха и отново влязоха в спалнята. Прозорецът откъм балкона беше разбит на парчета. Гардеробът беше надупчен от куршуми, деветмилиметрови. Но най-странно беше присъствието на спринцовка, пълна е лилава течност, вероятно от пушка за приспиване на диви животни, забита точно във възглавницата, на която би трябвало да е спала госпожа Абади.

— Кога открихте всичко това? — попита полицейската служителка.

— Чух шум през нощта, но ме беше страх да изляза от апартамента на госпожа Зербиб. Двете с нея дойдохме тук преди час и аз веднага позвъних в участъка.

Всички замълчаха, после тя добави с предпазлива предизвикателност:

— Добре че послушах сина си…

Старшият на групата каза:

— Госпожо Абади, бихме желали да говорим със сина ви.

— Не сте единствени! — отвърна веднага тя и този път те безпогрешно доловиха гордостта в гласа й.