Дов Алфон
Дълга нощ в Париж (18)

18

След като другите служители бяха напуснали залата и секретарите бяха разчистили чашите от кафето и остатъците от храна, Ориана остана сама пред дългата маса, която изведнъж изглеждаше застрашително.

В единия й край седеше Зоро, а до него — личният секретар на шефа на разузнаването. И двамата я изчакваха да се настани, като отреденото й място се падаше леко вдясно от центъра, точно срещу личния секретар. Естествено, тя отиде при тях. Зоро понечи да й посочи отсрещния стол, но се отказа.

— Генерал Ротелман ме помоли да ви се извиня за недотам топлото посрещане, което ви устроихме днес — заяви той. — Не бяхме уведомени и не знаехме коя сте.

А сега вече си мислиш, че знаете, каза си тя. На масата пред него имаше жълта папка с името й. Стори й се донякъде забавно, че шефът на службата за събиране на разузнавателна информация — една от най-усъвършенстваните и скъпоструващи технологични инфраструктури в света — се опитва да я плаши с някакви хартийки.

— Значи вие бяхте дъщерята на Мики Талмор — каза той, отваряйки папката, сякаш за да опресни паметта си.

— Все още съм — отвърна тя.

— Да, да, разбира се. Исках да кажа… искам да кажа, дъщерята на Мики Талмор, мир на праха му.

Ориана не отговори. Що за прякор е Зоро, помисли си тя. Да, баща й наистина бе известен като Мики, но истинското му име беше Михаел. Истинското име на шефа на службата за събиране на информация, както бе открила по време на почивката, беше Моше. Що за човек би сменил името на един от най-важните библейски пророци — Мойсей — с това на герой от американски филм?

— Изпитвам единствено най-дълбоко уважение към делото на баща ви. Той беше пример за подражание на всички нас в разузнавателната общност — продължи Моше-Зоро, все така в минало време.

Този път Ориана не го поправи.

— Радвам се да го чуя.

— А пък аз се радвам, че вървите по стъпките му, така да се каже.

Тя се питаше как така генерал Ротелман — но всеобщо мнение човек със завиден интелект — бе избрал такъв безличен, да не кажем, некадърен, индивид за свой заместник — ръководител на служба за събиране на разузнавателна информация, който не бе в състояние да установи дори самоличността на баща й.

Или може би просто му трябваше някой, който през цялото време да му се подмазва: „Позволете да ви изкажа гореща благодарност“, „вашите наставления и лидерски качества“ и прочее глупости? Възможно ли бе висши държавни служители, на чиито плещи лежи такава огромна отговорност, тайно да се нуждаят от ласкатели, дори да са тотални идиоти? Нещо като асансьорна музика, която да съпътства изкачването им към върха.

А дали и новият й началник, мистериозният Зеев Абади, също щеше да изисква такива щедри ласкателства от заместника си?

— Благодаря — отвърна тя.

— А пък на съвещанието се убедихме с очите си, че крушата не пада по-далече от дървото. Как само смъмрихте не кого да е, а личния секретар, че е нарушил протокола! — каза Зоро, широко усмихнат; и двамата със секретаря изхихикаха гърлено.

Ориана им отвърна с възможно най-широката си усмивка.

— И с право, и с право — обади се личният секретар. — Вършехте си работата, разбирам. В известен смисъл дори съм доволен, че постъпихте така. За щастие, материалът в плика не беше никак спешен, просто поредно доказателство, че израелският турист, убит на „Шарл дьо Гол“, най-вероятно е станал жертва на битово престъпление.

— Бил е убит? Аз прочетох в доклада, че е отвлечен каза тя.

Ориана се запита каква ли беше вероятността Абади да е в Париж случайно и сама си отговори: много малка.

Зоро махна пренебрежително с ръка — жест, вероятно замислен да внесе успокоение и увереност.

— Представителят на израелската полиция току-що ни изпрати категоричен доклад по въпроса. Убитият няма никаква връзка с органите на разузнаването, следователно и с първа точка от Задачите за деня. Чисто съвпадение, проверихме.

Тя не реагира. Зоро погледна папката пред себе си; приличаше на човек, загубил нишката на мисълта си. Мълчанието продължи няколко напрегнати секунди, докато накрая личният секретар реши да го наруши:

— Всъщност искахме да поговорим с вас за неочакваното назначение на полковник Зеев Абади.

— Не съм сигурна, че разбирам.

— Без съмнение всички сме изненадани от напускането на бившия завеждащ, подполковник Шломо Тириани — заяви с известно неудобство Зоро. — Още по-изненадани сме обаче от назначението на Зеев Абади. Той е добър офицер, награждаван, но лоялността му към нашите ценности е съмнителна, а освен това има доста спорни умения за работа с хора.

Ориана бе чувала достатъчно за Абади, за да се съгласи в общи линии с това описание, но въпреки това се изненада от откровеността, с която то се споделяше с младши офицер, при това пряко подчинен на обекта на разговора. В съзнанието й възникваха и други въпроси. Например внезапното значение, което ръководството на разузнаването придаваше на завеждащия секция, до неотдавна смятана за недотам приоритетна дори в рамките на 8200.

— Решението не е мое — каза помирително тя. — Секцията вършеше важна работа при предишния завеждащ и аз не се съмнявам, че ще продължим да вършим важна работа и при полковник Зеев Абади. Но това са въпроси, които следва да бъдат отнесени към командващия звеното.

И този път Орен бе този, който се обади пръв:

— От един час се опитвам да го открия. Но той пътува от Щатите и е невъзможно да се проведе защитен разговор. Опитвахме се да се свържем и с полковник Абади, за да споделим с него съображенията си, преди да продължим нататък, но той също е в чужбина и не отговаря.

— Искаме просто да разберем по-добре какви съображения са довели до смяната от днес за утре на завеждащия Специалната секция, без това да е било съгласувано с ръководството — обясни Зоро. — Миналата седмица генерал Ротелман проведе личен инструктаж на бившия завеждащ Специалната секция. С оглед на онова, което се знае за новия шеф, ми е трудно да си представя как генералът би могъл да му има доверие.

С всяка изминала минута ставаше все по-интересно. Значи Тириани е бил инструктиран пряко от Ротелман, вероятно зад гърба на командващия Звено 8200 и очевидно, без да сподели каквото и да било със заместника си. Ако не я лъжеше паметта, до момента тя не бе видяла нито една планирана среща с генерал Ротелман в календара на бившия си шеф.

— Не съм убедена, че аз съм човекът, с когото би трябвало да обсъждате тези неща — каза предпазливо Ориана.

— Важно е да се знае, че генерал Ротелман няма нищо против полковник Абади. От негова гледна точка Абади просто не е подходящият човек. Това не е подходящото място за него, нито подходящото време да го заеме — каза секретарят.

— Генерал Ротелман би желал да направлява дейността на Специалната секция по начина, който според него е най-практичен и професионален — заяви Зоро.

— Всичко е поставено на професионална основа, нищо лично — добави Орен.

Невероятно, каза си тя, двамата са като ножица: клъц-клъц, клъц-клъц. От тях би излязла чудесна двойка клоуни.

Зоро се понадигна от стола и заговори с назидателен тон:

— Ето защо в интерес на всички решихме да се допитаме до вас относно възможността за отмяна на назначението на Абади. Вие ще бъдете назначена за временно завеждащ на негово място до намирането на титуляр. Длъжността ви ще съответства на чин капитан, смятано от днес.

— Разбира се, ще ускорим процедурата по официалното ви повишаване в капитан, след което ще трансформираме длъжността ви така, че да съответства на чин майор, със специалното разрешение на генерал Ротелман — добави секретарят.

— На практика вие ще бъдете завеждащ Специалната секция — намеси се Зоро. — Но за да се случи, трябва да сте убедена, че разбирате какво означава това. Нашите условия са, че ръководството трябва да получава редовни пълни доклади за обстановката, а Специалната секция следва да се ръководи в съответствие е интересите на държавата Израел и на нейната дирекция „Военно разузнаване“, а не само с тези на Звено осем-двеста.

— Или според някаква лична договорка между командващия звеното и неговия приятел Абади — допълни секретарят.

— И така, топката е у вас — каза Зоро без следа от шеговития тон, с който бе открил срещата. — Трябва да ни кажете: проявявате ли интерес към нашето предложение?

Значи така ставали нещата в реалния свят, помисли си тя. И как се очакваше да реагира тя? Защо във военното училище им преподаваха ориентиране по звездите и водене на война в градски условия, и всякакви други глупости, които никога повече нямаше да й потрябват в реалния живот? И защо нейният баща я бе възпитал според принципи, нямащи нищо общо с нейната реалност, а може би и с неговата?

Заплатата на Ориана беше 6000 шекела на месец. Тя бързо пресметна наум, че те току-що й бяха предложили основна заплата от 9400 шекела, плюс специално допълнително възнаграждение от 3200 шекела, съответстващо на чин майор.

Зоро губеше търпение.

— Очакваме отговор.

— Ами да, разбира се, отговорът е: „да“ — каза тя, гледайки го право в очите. — Ще бавим топката, докато я вкараме в глуха линия, няма проблем. Ще заобикалям командната верига в звеното ми, за да докладвам пряко на вас зад гърба на началника си, да ви осведомявам за всичко, което бихте желали да знаете, а един господ може да каже какво би могло да е то. Срещу което ще получа чин капитан с майорска заплата. Защо пък не? Къде да подпиша? Знаете ли какво, Зоро, защо направо не подпишете вместо мен? Предполагам, че имате достатъчно опит.

Пръв се съвзе личният секретар и от гърлото му изригнаха крясъци:

— Ти си много нахална, чуваш ли? Мислиш, че си нещо, а всъщност си една жалка пикла. За каква се смяташ? Забрави ли с кого разговаряш?

Зоро вдигна ръка и Орен млъкна. Заместник-началникът на разузнаването я изгледа втренчено и каза:

— Махайте се оттук. Веднага.

Ориана стана и тръгна към изхода в дъното на залата.

— Лейтенант Талмор? — чу тя гласа му, когато вече бе стигнала до вратата.

— Да?

— Не сте толкова глупава, следователно трябва да сте луда. Искам да отидете при психиатър. Това е заповед, идете да се прегледате. Боя се, че сте склонна към самоубийство.

Ориана кимна и затвори вратата след себе си.