Дов Алфон
Дълга нощ в Париж (73)

73

Отвисоко площадът пред Операта приличаше на сметанова торта, налазена от мравки. Част от хората влизаха и излизаха от станцията на метрото, останалите ловко се разминаваха с тях. Всички тичаха в различни посоки. Единствените, застанали неподвижно, бяха туристите, които се опитваха да изберат най-подходящия ъгъл за снимки, докато гневни шофьори ги заобикаляха с надути клаксони. Абади наблюдаваше сцената от балкона на хотелската стая на ефрейтор Владислав Йермински, докато Леже крещеше взаимно отричащи се заповеди на двамата нещастни полицейски служители, които висяха и се гърчеха между небето и земята.

Полицейското въже за катерене беше тънко, но учудващо здраво. Всички кукички, карабинки и заврънкулки по него бяха от най-високо качество и дори когато Леже го затегли с цялата си тежест, за да издърпа двамата си служители нагоре към балкона, то издържа невредимо. Не в това бе проблемът.

Проблемът беше, че от момента, в който двамата полицаи се бяха опитали да направят възстановка на отвличането — единият в ролята на похитителя, другият на похитения Йермински, площадът под тях беше изригнал в истински фойерверк от светкавици на фотоапарати и мобилни телефони. Движението беше задръстено от шофьори, спиращи да наблюдават гледката. Туристи, шофьори, пътници от метрото, гости по околните балкони на хотелите — всички поглъщаха жадно с очи сцената и, както можеше да се очаква, не един или двама от тях започнаха да звънят тревожно в полицията.

— В никакъв случай не е станало така — каза Абади на Леже, който в този момент беше зает да поздравява хората си за геройското изпълнение.

— Едно въже за катерене е достатъчно здраво, за да издържи професионален командос с втори човек на гърба му — възрази Леже.

— Така е. Но дори и най-добрият таен агент на света не би могъл да отвлече някого по този начин, без да бъде забелязан. Операта е една от най-фотографираните сгради в Париж. Просто е изключено.

Комисар Леже изгледа многозначително Абади.

— Не ме гледайте така — каза Абади.

— Не мога да не ви гледам — отвърна Леже. — Това е една от онези ситуации, които се учат още в началното училище. Сутринта някакъв човек изчезна в асансьора, а вие ми казахте, че това било невъзможно. Сега вие ме уверявате, че някой друг бил изчезнал от хотелска стая, а пък аз ви казвам, че това няма как да стане.

— В кое начално училище са ви учили на такива неща? — попита любопитно Абади.

— Не е важно. Важното е, че ролите ни са разменени. Оставете ме да се порадвам на малкото си отмъщение и си признайте, че както Янив Мейдан не е бил погълнат от асансьорната кабина, а е слязъл на друг етаж, така и Владислав Йермински не се е изпарил от заключената си хотелска стая, а я е напуснал през прозореца.

— Господин комисар, приканвам ви да попитате вашия диспечер колко сигнала от цивилни граждани са постъпили през последната една минута за сегашното представление, колкото и професионално да е изпълнено. Бас държа, че са повече от десет.

Полицаят, застанал до комисаря, кимна леко, сочейки с пръст екрана на таблета си.

— Аз не бих възразил и да накарате някой от служителите си да се спуска през прозореца на всеки кръгъл час в течение на едно денонощие, а не само вечер, когато навън е оживено — продължи Абади. — Със сигурност има и друго обяснение.

— Само че няма! — избухна Леже. — Вие сам видяхте записите, запознахте се с всички констатации.

— Когато единственото обяснение на даден проблем няма никакъв смисъл, това означава, че при дефиниране на проблема е пропуснат ключов елемент — отвърна спокойно Абади. — Поне така ни учеха в началното училище, което аз съм завършил.

— Ами тогава да дефинираме отново проблема — въздъхна Леже с примирението на родител, уморен да се бори с капризите на особено упорито дете.

Двамата тръгнаха по дългите коридори. Пред някои от стаите имаше изнесени табли с остатъци от храна, празни бутилки от шампанско, обувки за лъскане, тук-там по някоя торба с емблемата на луксозен бутик — мълчаливо свидетелство, че Земята продължава да се върти и без Владислав Йермински. Взеха асансьора надолу до залата за видеонаблюдение, временно превърната в щаб на Леже. За хора, чийто шеф току-що с бил застрелян, служителите от охраната си вършеха работата впечатляващо добре. Началникът на сутрешната смяна представи актуализирана информация за установените до момента обстоятелства. Техниците вече бяха свързали огромния екран на стената, който натрапчиво напомняше показването на записите от летището. Още размазани, примигващи изображения, още опити да се тълкува видяното чрез онова, което остава невидимо. Понякога на Абади му липсваха времената преди цифровите доказателства, онези времена, когато се разчиташе единствено на човешкия фактор — паметта на свидетелите, съдебномедицинската експертиза, методичната полицейска работа, професионалния опит на разследващия и силното чувство на увереност, породено от всички тези елементи.

— Софтуерът идентифицира седем съучастници в отвличането, всичките с азиатски черти — каза с уморен глас началникът на сутрешната смяна и започна да показва снимките на екрана. — В двайсет и един часа са били засечени от външните камери как се събират на площада пред Операта и явно сочат към стаята на жертвата.

Снимките бяха подредени като слайдшоу, готови за представяне в съда. Липсваше само драматичният музикален фон.

— Според системата по това време отвлеченият е бил в стаята си. Седемте похитители са влезли в хотела през различни входове. Камерите засичат петима от тях, заели позиции на партера в близост до вратите; малко след това трима тръгват към етажа на Йермински — двама с асансьора, а третият по стълбите.

— Софтуерът не е ли програмиран да сигнализира за необичайни движения? — попита Абади.

— До този момент не е сигнализирал за нищо необичайно, уловено от камерите, тъй като те не са направили нищо необичайно. Погрижили са се да не влизат заедно, но дори и цялата група да бе минала през един вход, съмнявам се дали софтуерът щеше да подаде сигнал. Това става едва след като тримата вече са пристигнали на етажа и са застанали пред вратата на стаята. На записа се вижда как цяла минута чукат на вратата, след което, в двайсет и един и тринайсет часа, софтуерът сигнализира за необичайна активност пред стая петдесет и пет-нула-осем.

Всеки път, когато някой попаднеше в полезрението на камера, минаваха между секунда и секунда и половина, за да се фокусира оптиката, което превръщаше записа в какофония от несвързани образи и затрудняваше софтуера за лицево разпознаване. Въпреки това резултатите бяха ясни, категорични и неоспорими:

21:14 ч. — Тримата китайци пробват различни карти в бравата на вратата, докато накрая успяват да я отворят. Ясно се вижда табелката „Не безпокойте!“ на дръжката.

21:18 ч. — Двама от китайците излизат от стаята и тръгват към стълбището. Слизат във фоайето и се смесват с останалите гости.

21:20 ч. — Служителят от охраната на хотела Жорж Люка върви по същия коридор в посока към стаята.

21:21 ч. — Люка пристига пред стаята. Когато вижда табелката „Не безпокойте!“, се поколебава, но решава да почука на вратата. Чука около трийсет секунди.

21:23 ч. — Люка отваря вратата със служебния си ключ. Оставя я отворена.

21:24 ч. — Вратата се затръшва отвътре.

21:27 ч. — Третият извършител излиза от стаята с куфара на Владислав Йермински и го влачи по коридора по посока към стълбището.

21:29 ч. — Командосите, разпръснати във фоайето на хотела, започват да се изтеглят през различните изходи, с изключение на един, който остава при въртящата се врата.

21:30 ч. — Полковник Абади забелязва мъжа с куфара.

— Както сам виждате, не са го извели от стаята през вратата. Куфарът бе претърсен, вътре имаше някои интересни неща, но повярвайте ми, труп нямаше — заяви триумфално Леже. — За мен всичко е ясно: тримата се нахвърлят върху израелеца, връзват го и го спускат през балкона на другарите си, които чакат долу, после двама се връщат във фоайето, а третият остава в стаята, за да събере нещата на израелеца в куфара му. Тогава, в изпълнение на указанията ми, дадени по телефона, Люка чука на вратата и в момента, когато влиза вътре, китаецът го застрелва. Това е, което се е случило, друга възможност няма.

— Това е така, ако Йермински наистина е бил в стаята — отвърна Абади.

— Знаем, че е бил в стаята. Системата знае кога гостът напуска стаята, така персоналът на хотела знае например кога може да почисти дадена стая.

— А откъде системата знае това? Да не би в стаите да има камери? Или датчици?

— По магнитната карта. За да се включи електричеството в стаята, гостът трябва да постави магнитната си карта в отвора. Когато картата бъде извадена, системата регистрира, че гостът вече не е в стаята си. Според данните от системата Йермински е бил в стаята си по време на отвличането, дори през цялата вечер.

— А какво му пречи да излезе от стаята, без да изважда картата?

— Когато вратата се отвори, а картата е още вътре, на бравата светва лампичка, за да напомни на госта да я извади.

— Ами ако гостът не се съобрази?

— Е, как така няма да се съобрази?

— Може би понеже в момента са го отвличали и не му е било до картата.

Началникът на сутрешната смяна изглеждаше на края на силите си, но продължаваше да поддържа учтив тон.

— Това е невъзможно, защото ние прегледахме записите от всички камери на етажа от момента, в който китайците влизат в хотела в двайсет и един часа и две минути. Йермински не се вижда никъде. Ако са го извели през вратата, със сигурност поне една от камерите е щяла да го регистрира. Но те са взели само куфара му.

— Ами ако са го отвлекли час преди това? Или два часа?

— Тогава за какво им е било да се връщат, да проникват отново с взлом в стаята? Чудите се как да докажете, че вашата теория е вярна — изкрещя Леже.

— Не знам — призна Абади. — Но това е единствената възможност. Нека отново изгледаме записа от камерата в коридора до стаята му. Ще отнеме само петнайсетина минути, а за това време всички ще сме се успокоили.

— Аз вече съм спокоен! — извика Леже.

— Жалко, господин комисар, защото в нашата професия успехът зависи от постоянната ни съпротива на всякакви признаци на самоуспокоение — каза Абади и натисна бутона „Плей“.