Дов Алфон
Дълга нощ в Париж (26)

26

Стигнаха пеша до Китайския квартал.

Като всички войни в организацията, и двамата носеха имена на китайски дракони. По-високопоставеният беше кръстен на дракона с човешко лице Джулун и също като него предпочиташе да не споделя тайните си. Той не си бе направил труда да обясни на младшия си партньор защо трябва да слязат от метрото на „Толбиак“, вместо да продължат с влака до крайната спирка. Просто допускаше, че възможността за случайна проверка от френската полиция е по-голяма в края на линията, особено с оглед на големия брой нелегални имигранти, които пътуваха по нея. Не че той имаше основания изобщо да очаква проверки — досега всичко бе минало съвсем гладко.

Това до голяма степен се дължеше на партньора му, който със сигурност щеше да бъде повишен в старши дракон след приключване на мисията. Той бе избрал оптимално мястото за екзекуция, отлично се бе справил и с момичето, което използваха за примамка, помогнал бе на командира си при изпълнението на операцията. Бе се доказал и при планирането на изтеглянето, когато се бяха смесили с група китайски туристи, излизащи в този момент от терминала.

До момента не се бяха натъкнали на нито една неочаквана пречка — рядко постижение дори за опитни войни. Оставаше им само да се доберат до тайната квартира в 13-и район, в сърцето на Китайския квартал, и да чакат да бъдат извикани за доклад, преди да бъдат изпратени обратно в родината.

Те взеха ескалатора до изхода откъм авеню Д’Иври, където ги изненада пороен дъжд. Бяха все още облечени с еднаквите си костюми, които им бяха служили за прикритие на летището, но привличаха внимание на улицата. Тръгнаха към Китайския квартал, но след няколко минути Джулун разпореди да се скрият на сухо. Право срещу тях имаше супермаркет с горд светещ надпис: „Най-големият китайски супермаркет западно от Пекин“. Той реши да си купят чадъри и по един лек дъждобран, преди да продължат пътя си.

Ако не се брояха един-двама французи, клиентелата вътре беше изцяло от виетнамци. Китайци бяха само служителите. Той усети подозрителните им погледи и двамата се насочиха бързо към гондолите с дрехи. Купиха си два навити на руло найлонови дъждобрана по две евро единия — по-евтино, отколкото и в Китай. После добавиха към покупката два черни чадъра, макар че Джулун не знаеше как ще се справят с бурния вятър.

По пътя към касите се изгубиха. Супермаркетът беше огромен — само рибният отдел беше по-голям от всеки китайски супермаркет. Опитвайки се да се върнат обратно по стъпките си, те се озоваха в отдела за електроника пред една цяла стена от свръхмодерни телевизори, всички настроени без звук на един и същ канал. Френска говорителка с красиви големи очи говореше оживено, насложена върху снимка на пътнически самолет.

Изведнъж образът се смени и Джулун видя себе си. Той приклекна инстинктивно, сякаш стреляха по него, после отново се изправи, приковал поглед в стената. Видеозаписът беше черно-бял, но изключително ясен; лицето му го гледаше от стотиците екрани, сякаш му се подиграваше — подиграваше се на всичките му предпазни мерки, на прибързаната му увереност в успеха на мисията, на всичките му предишни постижения. Миналото вече не съществуваше.

Видеозаписът беше монтиран някак странно; във всеки случай, той не отразяваше цялото събитие. Двамата бяха заснети как се доближават незабелязано зад гърба на жертвата, нахвърлят се върху него и после събират вещите му от пода. Може би камерата не бе уловила всичко, но и онова, което бе успяла да види, беше твърде много.

Отново се включи водещата от студиото; сините й очи се взираха умолително в зрителите с призив за помощ, след което на екрана се появи стоп кадър с тях двамата, а отдолу — телефонен номер. Джулун не знаеше френски, но не беше и нужно. Виждали ли сте тези двама души? Ако да, позвънете незабавно на горещата полицейска линия.

Той бавно се огледа, като се опитваше да не привлича внимание. Повечето от пазаруващите бяха заети със собствените си дела, но някои следяха репортажа. Въпреки увеличените снимки от охранителната камера — колкото и да беше усъвършенствана тя — Джулун знаеше, че при други обстоятелства имаха приличен шанс да избягат и да се спасят.

Но тук, в този супермаркет, хората се различаваха един друг, така че всеки можеше да извади телефон и тихо да позвъни в полицията. Двамата бяха отишли в Китайския квартал, очаквайки да се впишат в средата, но този техен план се бе оказал погрешен — бяха се озовали на единственото място в Париж, където можеше да бъдат разпознати.

Партньорът му беше замръзнал на място с поглед, прикован в екраните на телевизорите, които вече предаваха за поредното насилие в Близкия изток. Изглеждаше много млад, едва ли не дете. Но той също разбираше важността на току-що видяното. Първата му задача за тази мисия бе да избере място на летището, където да няма охранителни камери. Беше говорил с двайсетина летищни служители, повече от час бе разпитвал изпълнителя на обекта и лично бе огледал три пъти мястото.

Не разбираше къде бе сбъркал. Но едно нещо му беше напълно ясно: това вече нямаше никакво значение. Беше се провалил, с което бе увеличил двойно опасността командирът му да бъде разкрит и заловен. Опита се да каже нещо, да поправи някак стореното и все още да бъде от полза. Но мозъкът му не го слушаше.

Внезапно найлоновите дъждобрани и чадърите в ръцете им натежаха с цял тон. Всякакви контакти с други лица, например на касите в супермаркета, при които със сигурност имаше охранителни камери, ги излагаха на непосредствен риск. Те оставиха покупките си на един рафт и тръгнаха да търсят изхода. Надвисналата опасност — може би бе изострила чувството им за ориентация, защото този път успяха да се измъкнат от лабиринта за по-малко от минута.

Дъждът беше спрял. Пред тях се извисяваха кулите на Китайския квартал, където ги чакаше тайната квартира. Както се бяха стекли нещата, собствениците на жилището — а и всеки от хилядите минувачи, които щяха да срещнат по улицата дотам — можеха като нищо да ги издадат на полицията.

Джулун се обърна и погледна надясно. Ако се съдеше по полета на чайките и звука на вятъра, реката беше съвсем наблизо. Той се надяваше, че е достатъчно дълбока, за да приеме трупа на неговия млад и многообещаващ партньор, на когото днес късметът бе изневерил — и то точно тук, в най-красивия град на света.