Дов Алфон
Дълга нощ в Париж (12)

12

Най-странното в цялата ситуация, поне според Абади, не беше изчезването на пътника веднага след пристигането му в Париж; още по-странно беше обстоятелството, че през цялото време, докато се забъркваше тази каша — най-после се сетиха да отцепят района около летището, хеликоптери кръжаха в небето като досадни комари, три полицейски кучета лаеха непрестанно на мястото на инцидента, надушили кръв, — съблазнителен женски глас не преставаше да приканва по летищната уредба пътниците да пушат само на определените за тази цел места.

Очевидно обаче комисар Леже чуваше напълно различни гласове. Той запали нова цигара пред химическата тоалетна, откъдето полицаите вече бяха извадили не само руса перука, но и червена униформа, сутиен и бикини в тон. Силните химикали бяха оцветили всичко в равен син цвят, но върху блузата се виждаха по-тъмни петна, които можеха да бъдат и кръв.

— Хиляда пъти изгледахме записа от асансьорите — заяви инспекторът с отчаяние в гласа. — Не се виждат нито Янив Мейдан, нито похитителката.

За Абади вече беше напълно ясно, че Янив Мейдан не бе слязъл до долу с асансьора. Най-вероятно трупът му бе хвърлен в шахтата — един господ знаеше как. Един господ знаеше и къде би могъл да се намира в момента заедно с химическите отпадъци от цялото летище.

От друга страна, похитителката определено бе взела асансьора за надолу. Полицаите, прегледали записите от охранителните камери, бяха получили указания да си отварят очите за блондинка в червена униформа, но на слизане с асансьора тя бе изглеждала по съвсем различен начин.

Леже разбираше всичко това и без намесата на Абади.

— Трябва да направим повторен анализ на видеозаписите — каза той на инспектора с едва сподавена ярост. — Необходими са ни снимки на всички лица, излезли от асансьорите на партера между десет и четирийсет и пет и единайсет и петнайсет. Жените с високи токчета са приоритет. Тя е оставила тук перуката и униформата си, но не и обувките, което означава, че не ги е сменила.

— Камерите снимат под такъв ъгъл, че краката изобщо не се виждат — каза жално инспекторът. — Това са стотици жени, стотици. Освен това нямаме никаква представа как изглежда тя. Кучетата не могат да усетят миризмата заради химикалите, попили в дрехите й.

— Нека пробваме да ги качим отново на етажа с офис контейнерите — предложи за втори път Абади; в отчаянието си сега французите се съгласиха.

Контейнерите бяха запечатани като трезори на банка. По нищо не личеше някой да се е опитвал да проникне вътре; кучетата бързо загубиха интерес към тях и започнаха да лаят към шахтата.

— Защо изобщо са заключени? — попита Абади. — На работниците не им ли е нужно да влизат и излизат през цялото време?

— Те са собственост на летището, не на строителния предприемач — отвърна инспекторът. — Авиокомпаниите ги използват при строителни работи, докато офисите им са затворени.

— Значи тук има и контейнер на „Ел Ал“? — каза Абади, докато оглеждаше за отличителни знаци.

— Не знам. Ако летят от този терминал, един от тези тук може да е на „Ел Ал“. Но какво значение има това сега?

— Ние не дискриминираме „Ел Ал“ — намеси се Леже в опит да поеме инициативата. — Тук всички са с равни права още от хиляда седемстотин осемдесет и девета.

Виж ти, помисли си Абади, но реши да не отговаря на забележката на французина. Вместо това просто превключи на иврит и се обърна към Чико:

— Опитай се да провериш колкото се може по-скоро с отговорника по сигурността на „Ел Ал“ дали е инсталирал наблизо охранителна камера, която да наблюдава офис контейнера им, и ако да, нека предаде записите от тази сутрин на полицията.

— Аз го познавам — каза Чико. — Много е несговорчив. Дори да е инсталирал камера, ще откаже да съдейства на французите.

— Те така или иначе ще разберат през следващите два-три часа — отвърна Абади. — Проблемът е, че не знаем дали разполагаме с два-три часа.