Дов Алфон
Дълга нощ в Париж (53)

53

— Още от самото начало трябва да е ясно, че вие и ние сме на една и съща страна — заяви офицерът от „Шабак“, докато държеше вратата на Ориана.

Жестът беше и несръчен, и фалшив.

Бяха я отвели в една от залите за срещи в голям хотел до плажа в Херцлия. По време на пътуването никой не я заговори и тя използва времето, за да възобнови напразните си засега телепатични усилия, но нямаше към кого да се обърне. Абади беше твърде далече или просто не обръщаше внимание на мълчаливия й зов. Баща й винаги намираше време за нея, когато й беше нужен, и тя вдигна глава към небето, взирайки се в предполагаемото място, откъдето я наблюдаваше. Но сегашната ситуация едва ли беше разбираема за него.

— Разбира се, че сме на една и съща страна — отвърна тя.

Стаята, в която се намираха, беше тясна и грозна. В ъгъла имаше машина за кафе и кана за вода, дървена кутия с абсурден асортимент от чай на пакетчета и чиния с евтини бисквити. Прозорецът гледаше към морето. Лаурел и Харди бяха заели позиция от другата страна на масата, а Ориана седеше срещу тях. Офицер Лаурел от „Шабак“ имаше три химикалки в джоба на ризата си и изглеждаше някак странно за служител на разузнаването. Може би химикалките бяха неговият отговор на кипата на офицер Харди, по-скоро декларация за увереност, отколкото практическа нужда: Когато аз водя разпита, накрая заподозреният винаги подписва самопризнания. Той нито веднъж не посегна към химикалките; не водеха протокол. Ориана допусна, че всичко се записва.

— И тъй като сме на една страна, важно е да се подчертае, че ние не ви разследваме, не сте заподозряна в каквото и да било. Допитваме се до вас по конкретен въпрос. Молбата е отправена от кабинета на началника на разузнаването до кабинета на директора на „Шабак“. По процедура командващият Звено осем-двеста също е уведомен, но в момента той е извън страната.

— По процедура вие сте длъжни да уведомите прекия началник на военнослужещия, когото разследвате, имам предвид новия завеждащ Специалната секция полковник Абади.

— Полковник Зеев Абади встъпва в длъжност в полунощ — каза Лаурел. — В момента вие завеждате Специалната секция, поне за следващите четири часа. Обещавам ви, че ако следствието продължи след полунощ, ние официално ще уведомим и полковник Абади.

— Нали не беше следствие?

— Не е. Просто си казахме, че ще ни помогнете да разрешим една загадка.

— Каква загадка?

— Как бихте дали разумно обяснение за вашата прекалена лоялност към Абади?

Като професионалист, най-добрият съвет, който самата тя би могла да си даде, гласеше: Никога не признавай. По някаква своя причина родителите й бяха настоявали да й дават други, не толкова ценни съвети като например: не поливай ливадата по обед, когато е най-горещо. Ако един ден тя имаше деца, щеше да ги съветва за важни неща, започвайки с това: Никога нищо не признавай при разпит. Защото следователят не търси непременно истината, а освен това не разполага и със средства да потвърди верността на твърденията ти. Единственото, което го интересува в този конкретен момент, е да провери дали обектът насреща отговаря на профила. Ще имаш много възможности да направиш признания, дете мое, но сега не е моментът.

Освен това тя и не знаеше как да отговори на въпроса. Затова реши да атакува.

— Не разбирам нито една дума. Какво ще рече „разумно“? Да не би да се конкурирате с Асоциацията на психоаналитиците и разследвате човешкия разум? И как така му викате „Абади“? Може би сте толкова близки, че не смятате за нужно да споменавате чина му? Бихте ли се държали по същия начин, ако полковник Абади имаше ешкеназка фамилия? Ако пък наистина сте толкова близки, редно ли е вие да го разследвате, не изпадате ли в конфликт на интереси? И най-важното, какво точно разбирате под „прекалена лоялност“? Ако, да речем, не изневерявате на жена си, тя ще нарича ли това „прекалена лоялност“?

Лаурел реши да вземе нещата в свои ръце, може би защото приятелят му бе станал червен като цвекло и дишаше учестено.

— Лейтенант Талмор, всички знаем, че най-добрата тактика мри разпит е да се контраатакува, отговаряйки на въпросите с въпроси. Ние не омаловажаваме вашия интелект и качества, затова не обиждайте нашите. Зададохме ви съвсем прост въпрос, който прекрасно разбирате.

— Не, не го разбирам.

— Според информацията, с която разполагаме, вие не сте работили с полковник Абади в миналото. Може би го познавате в лично качество?

— Нито в лично, нито в професионално. Никога не съм го срещала, а до днес не бях и разговаряла с него.

— Той е бил свидетел по делото срещу войници от вашето звено, отказали да служат по идеологически причини.

— Никога не сме се срещали.

— В Звено осем-двеста е известен като човек, защитил по собствен избор хора, които са предали идеалите на звеното.

— Полковник Абади е известен с много неща. На него са кръстени поне три тактики във воденето на следствие. И, да, за всеобща изненада, наистина е дал показания в полза на хора, отказали да служат. Какво общо има това с мен? По онова време аз още не съм била в звеното.

— Така е, били сте във Военната полиция, но сте изиграли и известна роля, тъй като сте отговаряли за издирване на източник на изтекла информация.

— Това беше странично разследване без особена важност. Някаква военнослужеща беше предала документи на медиите, вие цяла година се мъчихте да я откриете и не успяхте. Тогава прехвърлиха разследването към Военната полиция и го дадоха на мен. Не съм имала нищо общо с Абади, нито съм го разследвала.

— Полковник Зеев Абади беше свидетел по делото.

— Възможно е. Аз дадох показания на много по-ранен етап. Никога не съм се срещала с полковник Абади, а тогава не придадох и голяма важност на свидетелите.

— Но полковник Абади е споделил свои мисли за вас, макар и без да ви назове по име. В показанията си заявява, че разследващият офицер е преследвал обвиняемата, цитирам, „със завидно умение, но и с абсолютна безогледност“.

— Това не го знаех. За пръв път го чувам и съм поласкана.

— Освен това той поставя под въпрос етиката ви, като се учудва как сте успели да издирите обвиняемата, след като толкова опитни следователи са се провалили. Подозирал е, че сте разчитали на спорни и дори незаконни следствени методи.

— Предполагам, че просто е завиждал.

— Не сте знаели какво мисли полковник Абади за работата ви, така ли?

— Не съм, до този момент.

— И как всъщност открихте обвиняемата, използвахте ли неетични следствени методи?

— Добър опит. Никога не съм разкривала как стигнах до нея и вие няма да сте първите. И не, не използвам неетични методи.

— Ако никога не сте разговаряли с полковник Абади и това е единственият случай, в който сте били замесени едновременно, при това на противоположни страни, как бихте обяснили прекалената си лоялност към него?

— Отговорът ми не се е променил. Той е назначен за мой началник и лоялността ми към него няма нужда от обяснение, независимо от неговото мнение за мен. Това не е прекалена лоялност. Не вярвам, че сте ме довели тук по средата на важна операция, за да разговаряме за дело, приключено преди година.

Междувременно първият следовател се бе съвзел и изглеждаше готов да влезе отново в ролята си.

— Това ми напомня за една ключова фраза: „Кой ще пази стражите?“. Голям въпрос.

— Наистина.

Ориана не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— Понеже именно за това става дума сега.

— Може би. Но поне в книгите, които аз съм чела, когато някой задава този въпрос, обикновено иска да каже, че именно той ще пази стражите. А по този пункт може и да не се разберем.

— Е, добре, радвам се, че изяснихме нещата — заяви офицерът от „Шабак“ с тон, слагащ край на разговора.

Двамата станаха. Ориана остана на мястото си. Нямаше смисъл да се преструват, че следствието е приключило, след като то дори не бе започнало. И наистина, продължението дойде почти веднага:

— Всъщност има още нещо, без връзка с предишната ни дискусия — заяви вторият следовател и двамата отново седнаха.