Христо Калчев
Цикълът на Месалина (11)

XI

Планина с планина не се срещат, твърдеше народната мъдрост, но това не беше валидно за хората.

Козела и Бъстър Китън се срещнаха на цюрихската „Банофщрасе“ в ранния следобед на двайсет и втори декември. И двамата ползваха града като междинна спирка за далечна Америка, бяха облечени като бизнесмени средна ръка, невъоръжени на пръв поглед и заети единствено от мисълта да не привличат с нищо вниманието — нито на полицията на Хелвецката конфедерация, нито дори на гражданството. Козела се беше разходил около Цюрихското езеро, беше хвърлял „Попкорн“ на лебедите и търсеше второкласен ресторант да хапне нещо, чакайки самолета си за Бостън, когато Борис Китов — Бъстър Китън — препречи пътя му.

— Как си, Козел?

— Средна работа, Бъстър. Как се измъкна от страната?

Бъстър Китън се усмихна весело.

— Не бих ти задал такъв въпрос, колега.

Козела кимна.

— Прав си — помисли миг-два. — Имаш ли оръжие?

— В Швейцария? Да не съм луд!

Козела го прегърна престорено и го препипа, Бъстър Китън постъпи по същия начин.

— Девствен си като майка Тереза, да му ебеш майката — широко усмихнат каза Бъстър. — Изкушаваш ме да те поканя на обяд.

— Отнемаш ми инициативата, господин Китов — по същия начин отговори генерал Жаров, Милетиев и така нататък. — Избери най-скъпия ресторант и бъди мой гост.

* * *

Ядяха, супа аспержи в ресторанта на „Йелмоли“, пиеха бира „Праздрой“ и мълчаха. Имаха какво да си кажат, но труден, много, много труден беше разговорът между тези кървави мъже.

— Какво става в България, Борисе?

— Според радиото военните са забили вилицата в масата.

— Това не може да трае дълго. Европа няма да го допусне.

Бъстър Китън се изсмя презрително.

— Дреме й на Европа лявата путка за нас. Допусна ли Хитлер и холокоуста? Допусна ги. Допусна ли Сталин и азиатския му Гулаг?… Знаеш отговора. Европейските концерни са по-бандитски организации от „Нерон“, „ВИС“ и „SIC“ взети заедно.

Козела кимна.

— Така е, но военното положение им преебава интересите.

— Глупости, все им е едно дали ще купят демократи, болшевики или генерали… Парите не миришат, Козел. Чувал ли си?

— Чувал съм — широко усмихнат отговори генералът. — И така докога? Каква ти е прогнозата?

Бъстър Китън сви рамене.

— Все ми е тая. Аз си свърших работата, част от работата… Нямам намерение когато и да било и под какъвто и да е претекст, да се връщам обратно.

Мълчаха дълго.

— Императора жив ли е?

— Не.

Все по-дълго и по-тягостно мълчание.

— Нели Проститутката?

— Спи вечния си сън, Козел.

Бъстър Китън повика обера и на английски поиска кана водка, доматен сок, пипер, сол и лед.

— Ще ми правиш ли компания, Козел?

Генерал Жаров погледна часовника си.

— Да.

Кой беше казал, че половината от всеки диалог минава в мълчание? Истината беше, че най-малко девет десети от общуването на хора, които имат какво да си кажат, е тишина.

— Къде отиваш, Борисе?

— Америка… Като теб. Южната й част, Козел. На този континент, има място и за двамата.

Козела се усмихна дружелюбно.

— Знаеш ли, Борисе, най-малко съм очаквал, че един солист като теб е в състояние да унищожи толкова здрава структура като „ЖИТ Интернешънъл“.

— Зависи от мотивацията — кротко отговори тайният хамър на Нерон Вълка.

— Твоята беше нулева. Ако беше играл с нас, сега в София щеше да има стотина трупа по-малко и едва ли военните щяха да са на улицата.

Бъстър се забави с отговора.

— Лидия и аз сме сираци, Козел. Двамата с Вълка заминахме на гурбет през деветдесета. Тогава предимно с коли се занимавахме. Докато ни нямало, тя се влюбила в някакъв китарист. Като се върнахме, я заварихме наркоманка. Велин Изов беше в пълното си право да я скъси с една глава и да се приключи въпросът. Вместо това той я прибра, без да пипне оня празноглавец, музиканта, излекува я — как, той си знае. Направи я своя съпруга и ако беше доживял, щеше да даде името си на детето й. На моя племенник. Разбираш ли ме?

Козела кимна напрегнато.

— Ти уби Вълка, Лидия го последва не защото не можеше да продължи да живее… Не искаше. Той беше луд по семейството си… Той беше последният патриархален човек в България, Козел. Баща му беше покойник, но майка, брат, сестра… това бяха свещени категории за него, въпреки че никой никога не го е чувал от устата му. Ти го уби, защитавайки собствения си живот, разбирам те. Но Катя му доведе зет, който отрови брат му. Тоя посерко — Император Валериан Изов — ще повръща кръв, да му ебеш майката… — Бъстър отпи дълга глътка „Блъди Мери“. — Та зет му заживя с някаква проститутка, която уби сестра му и сина му… Кажи ми, Козел, ти ако беше на мое място зет на Вълка, какво щеше да направиш с тези боклуци?

— Това, което направи ти, Бъстър — тихо и след дълго мълчание отговори Козела. — Радвам се, че всичко е зад гърба ми и че сметката е закрита… Имам синове в Америка и като теб хвърлих камък по шибаната родина…

— Не съвсем, Козел.

Генерал Жаров настръхна.

— Не съвсем? Какво искаш да кажеш?

— Отмъстих за Калигула Бесния, за сестра му Екатерина и малкия Велин — син на сестра ми и Вълка.

Козела разбра.

— Дошъл си за убиеца на Нерон, Бъстър? Тук, в Швейцария?

— В Швейцария, в Рая или на Марс, все в гъза, Козел!

Бъстър Китън се пресегна под масата и с дълъг тоскански нож разпра корема му. Направи няколко напречни разреза, докато почувства, че червата му се сурват на пода и непоносима миризма на фекалии го удря в носа.

— Сега всичко е наред, Козел!

После стана и напусна „Йелмоли“. Стоя още час, докато се убеди, че за Козела пристига кола от моргата. После изхвърли ножа в езерото, обърна второто лице на шлифера си и потегли през Берн и Женева за Дижон. Там щеше да потърси един от сътрудниците на Нерон Вълка, да се снабди с нова кола и нова самоличност… После… Бог знае — светът е голям.

* * *

На двайсет и втори декември Борис Китов или Бъстър Китън беше в София. Грета лежеше в психиатрията… Някакъв вътрешен демон не му позволяваше да предприеме нещо, преди да се увери, че жената, която му беше причинила толкова мъки, е извън всякаква опасност.

Не я откри в болницата. Бяха я изписали малко преди Коледните празници…

Два дни седя в ледената си кола пред дома им, но в крайна сметка я дочака.

Грета се появи, загледана в земята, риеща с летните си обувки декемврийския сняг. Когато излезе от колата и я обходи, за да не я стресне, Бъстър Китън чу бившата си жена да шепне:

— Той ще се върне… мръсници такива! Борис Китов винаги се връща за Грета!