Христо Калчев
Цикълът на Месалина (3)

III

— Липсват осем милиона и осемстотин хиляди долара, Козел — каза Теди.

Император Валериан се беше върнал от Париж и всеки момент трябваше да пристигне в лесидренската резиденция на „Пентхаус“. Оливия и Грета приготвяха обяда, генералите Жаров и Токев пиеха бира в зимната механа. Беше 1 септември, но студено и дъждовно като в средата на ноември. Локалното парно беше включено, камините запалени, стражата усилена.

Козела подхвърли чека пред него.

— Девет милиона, „Форейн банк“ — Цюрих. Секретна операция.

— Алкалай поиска милионите на Чьорни? Цената на Оливия?

— Да. Изпит, както се изрази той. Върна девет.

Теди се замисли.

— Как щеше да ги възстановиш, ако Алкалай ги беше задържал?

— Разчитах на помощта ти.

— Експроприация?

Пентхаус кимна.

— Ще кажеш ли на Императора?

— Да.

— Не те съветвам… Човек трябва да е ревнив към малките си тайни.

— Дискретност за дискретност, Теди. Какво криеш от Вал?

— Разгрома на „Пирана“.

— И цената? — усмихнат каза Козела.

— Основно цената — по същия начин отговори шефът на Ескадрона. — Искам да гледа на Грета като на завоевание на личния ми чар.

— Имаш го, малкия. Ще върнеш ли парите в банката?

Теди прибра чека.

— В понеделник това ще бъде първата ми работа!

Беше събота, 11,30 часа по обяд.

— Остават двеста хиляди долара.

— Партежон?

— Умирам за ларж мъже — лукаво усмихнат, каза Теди. — Имам още една грижа, Козел. Надцених мангалите на Карамански. Япончик ликвидира шейсет роми. По два фараона на ден.

Мрачна сянка пробяга в очите на Козела.

— Да пратим Ескадрона?

— Не без Императора.

Козела кимна.

— Ще говоря с него. Знаеш ли къде е Япончик?

— Знам кой го крие.

— И това е нещо. Кой?

— Обкръжението на Дебелия.

Козела скочи и тръгна с нервни крачки из механата.

— Бившият борд на „Пентхаус“. Лозев, Андреев и Младенов?

— Нещо повече. Япончик е в България по тяхна покана.

— Защо? — шокиран попита генерал-полковник Жаров.

— Надявах се ти да знаеш — отговори генерал-майор Токев. — Не познавам лично ни един от тях.

— Аз също — кимна Козела.

* * *

— Колеги, да ви представя госпожа Екатерина Изова-Савова — започна Лозев. — В България е нелегално. Тя е сестра на Нерон Вълка и Калигула Бесния — Бог да ги прости — и съпруга на така наречения Император Валериан Изов.

— Бивша съпруга — обади се Катя.

— В момента тече разводът й с шефа на „ЖИТ Интернешънъл“ — продължи генералът. — С Катя Изова и един мъж се запознахме на едно парти в Америка. Тя е истинският наследник на „Нерон-Кали“, но Валери Савов, както всъщност се казва Императора, я е принудил да подпише договор, че се отказва от правата си в негова полза. Госпожа Изова е тук, за да оспори този договор. В наш интерес е съдът да го обяви за нищожен.

— Разполагате ли с някакви документи, госпожо? — попита Мишел.

— Достатъчно е да ми кажете какво е необходимо. И време да го доставя.

— Имате ли свой човек в холдинга? — попита Поета.

— Дясната ръка на бившия ми мъж и негов първи братовчед е мой роб. И онзи мъж — Бъстър Китън, който познаваме само братята ми и аз.

Думите й прозвучаха истерично, яростно, лицето й беше болно, фанатично, лудо. Срещу тях наистина стоеше сестрата на най-страшните мъже на страната. Мъртви, те бяха оставили своя ангел-отмъстител.

* * *

На 3 септември лятото се върна.

— Хайде на бас, че Грета е най-голямата курва от трите? — усмихнат до уши, каза Теди.

От лесидренската къща на Козела се бяха прехвърлили в резиденция „Ангор“ и наблюдаваха Оливия, Грета и Нели, излежаващи се по монокини във финската яхта-катамаран на стотина метра от брега.

— Ще загубиш, малкият! — мрачно подхвърли Козела, но Валериан побърза да смени темата.

— Мирише на военно положение! — високо, отчетливо, като от трибуна, произнесе прокобата си. — Ако съдя по БЗК, Минералбанк и Агробизнесбанк, задава се ефектът на доминото.

— Нали ние сме на завет, Вал — безгрижно подхвърли Теди. — Военните не могат да предприемат нищо, без да рефлектира върху Ескадрона.

— Не съм сигурен — все по-мрачно звучеше Козела. — Армията по традиция презира полицията. Не би изпуснала удобен случай да ни натрие носа.

— Еби им майката на тия партенки, Козел! Има ли заговор, ще стигне до мен… Минирал съм държавата с „Уши, нос и гърло“ — Теди се протегна лениво, сладострастно, чувстваше се удобно в тялото си и несъзнателно му се наслаждаваше. — Че са курви, курви са, но мойта е баш курвата. Бас на хиляда долара.

— Нели не е курва — тихо каза Императора.

— Добре де, не е. Света Тереза е… Какво ще кажеш за литовката, Козел? Ще прежалиш ли хиляда зелени?

— Ако не си затвориш плювалника, ще ти го затворя аз? — пепелявосив изсъска Козела.

Теди вдигна безгрижно рамене, усмихна им се приветливо и преди да се прибере в къщата, подхвърли през рамо:

— Отивам да спя, момчета. Вие тук можете да се обзалагате коя от вашите курви е по светица. Аз съм наясно.

Козела и Императора мълчаха дълго, много дълго.

— Забрани му да говори по този начин… — започна Императора, но Козела скочи, изкрещя едно: „Ти му забрани!“, хвърли се в язовира и с нервен кроул отпраши навътре. Плуваше далеч от партньорите си, но и от трите курви, които се заливаха от смях и тресяха цици върху катамарана на Императора. В този момент те се ловят на бас кой е най-големият идиот… мислеше той, докато пореше водите към брега на Огняново.

* * *

Депутатът от БЗНС „Никола Петков“ Ваньо Стоилов се събуди след тежко препиване. Жена му беше отишла на работа, децата му в „Янев скул“ — частно училище, за което плащаше луди пари в долари, тъща му бродеше някъде из пазара или клюкарстваше с бабичките в „Западен парк“. Ваньо включи кафе-машината, облече халат върху пижамата и слезе до пощенската кутия за вестниците. Рядко получаваше писма, но днес между пресата имаше две. Едно от Канада, за дъщеря му, другото за него. Прибра се, запали цигара, сложи очилата, взе официоза на партията, писмото и влезе в клозета. Този ритуал се повтаряше всяка сутрин, но днес щеше да трае дълго. Беше махмурлия, болеше го глава и нямаше намерение да ходи в Парламента. Да го духат! И без това предстояха дебати по Закона за образованието, авторското право и преференциите върху националния културен продукт. Нито познаваше материята, нито го интересуваше. Той беше агроном и щеше да умира от скука още един, кой ли пореден, парламентарен ден… Отвори писмото и замръзна.

Господин Стоилов, като депутат от Добричкия избирателен район вие трябва да поискате от местната управа да отпусне 500 000 тона пшенично зърно за нуждите на МО. Убедете областния управител и кмета, че сделката е конфеденционна и цената на тон не бива да превишава цената на тон зърно за посев. Благодарим предварително!

ЖИТ Интернешънъл

Подписи нямаше, но не можеше и да има. Под фирмата обаче имаше изписан един знак, наподобяващ британското знаме на „Юнион Джек“, както му викаха на Островите. Ваньо Стоилов остави бележка, че ще отсъства два-три дни, избръсна се, качи се в колата и замина за Добруджа.

* * *

— Сенатора Петров?

— На телефона, генерале — Петър Петров от РДП познаваше гласа на Козела и го втрисаше до херпес и шеметни четирийсет градуса температура, щом го чуеше. — С какво мога да бъда полезен?

— На Калотина ще пристигне влакова композиция с пшенично зърно. Обявено е за фуражно с адресат Цариброд. Трябва да се промени делегацията веднага след границата.

— Направление? — със сухо гърло попита депутатът.

— Брюксел. Свърши тази дреболия и се обади да пием по едно уиски… — после прозвуча сигналът на свободна линия.

* * *

— Какъв е кярът? — попита Теди.

— Около два милиона зелени.

— Три милиона, двеста четирийсет и шест хиляди долара — Императора вдигна глава. Изглеждаше спокоен, сериозен, излишно делови. — Обади се на посланика, Козел!

* * *

— Кики, генерал Жаров съм. Пращам ти авал за един милион и половина долара от сметките на „ЖИТ Интернешънъл“ в „Банк де Валон“ — Брюксел. Трябват ми сто покер-автомата и десет билярдни маси, тип руски. Изпрати стоката в Улан Батор през Шанхай на сметка 08091964 в Националната банка на Монголия. Това е всичко. Жълтите са луди комарджии. Вали ли? Тук все още е циганско лято… Синът ти е окей. След ШЗО ще го изтегля при нас. Да стиска зъби още четири месеца!

* * *

— Набъбва ли мехурът? — невярващ на ушите си, попита Теди.

— Около дванайсет милиона, малкия — отново се намеси Козела, но нетърпящият импровизации Император нанесе корекциите си.

— Шестнайсет милиона и двеста хиляди долара, Козел… Кой беше посланикът в Улан Батор?

— Педераста! Заснехме го да духа на един педал в Хасковските минерални бани. Владимир Стоянов Цеков.

— Да купи за пет милиона самур, норки и сребърна лисица… Ще ги изпратя в Турку — Финландия за шуби. Конфекцията ще доставим в Мексико през Канада.

— В Мексико няма сняг, Императоре! — каза Теди.

— Сняг не, но сноби колкото искаш — Валериан Изов уморено разтърка очи. — Затвори ли се цикълът, петстотин хиляди тона зърно ще се превърнат в шейсет и два милиона долара.

* * *

Операцията вървеше безупречно, милионите се рояха до момента, когато трябваше да бъде заверено авизото в българската легация във Вашингтон и парите преведени на Комерсиална банка „ЖИТ“ или „КБ ЖИТ“ — София. Чиновникът, който уреждаше разкешването, набра един телефон в София.

— Лозев слуша — чу сънения глас на генерала.

Павел Сяров, майор от контраразузнаването, разказа на шефа на Легиона на честта и националното спасение (ЛЧНС) текущата далавера на „ЖИТ“.

— Седемдесет милиона зелени, шефе! Само луд ще ги остави в ръцете на тези бандити.

— Прав си, Пол! — разсънен каза Лозев. — Задръж пет милиона. Отвори сметка в Атлантик сити. Другите ги преведи с авал по менфрейма в Бургас. И потъваш дълбоко. Ще ти пратят хамъри, подполковник Сяров!

— Време беше за това историческо производство, господин генерал. Ще се „гмурна“ в Онтарио… установя ли се, ще възстановя връзката.

* * *

— На теб ли викат Бъстър Китън? — попита Козела.

В „Пентхаус“ бяха само Теди и той. Охраната въведе супербандита и въоръжена до зъби, остана в коридора.

— Не съм ебалник, господин генерал, и не си падам по ченгета, особено висши — Бъстър Китън беше мускулест мъж с мъртва маска на лицето и ако трябваше да му бъде прикачен прякор от звездите на нямото кино, Бен Търпин би му залепнал като ръкавица.

— Не си канен на годеж, боклук! — строго каза Теди. — Ти ли си Бъстър Китън?

— Кевин Костнър — намигна бандитът. — За какъв хуй съм ви, ченгенца?

Козела стана, приближи усмихнат и с първия удар му счупи носа, преби го до смърт и викна охраната.

— Амоняк! Свести ли се, залейте го с вряла вода, натъркайте го със сол и го доведете.

Половин час по-късно Бъстър Китън представляваше смърдяща рана. Тялото му беше бухнало като козуначно тесто, очите му изчезнали в отоци, а езикът надебелял така, че едва допускаше оскъдни порции въздух до дробовете.

— Е, Бъстър Китън — Козела даде знак на охраната да го разкове. — Сега виждаш как превръщаме в ебалници курназ артисти като тебе.

Бъстър Китън събра сили, показа му среден пръст и изви през зъби:

— Ебалник е синът на оная курва, майка ти!

Генералите Токев и Жаров се спогледаха, Козела вдигна рамене. Жестът му говореше: „Сам си го търси!“ и отново викна на охраната.

— Пластир на устата да не скимти. Намажете го с мед и го вържете на терасата… гол.

— Оси? — възкликна комендантът на Ескадрона. — Няма да издържи, генерале?

— Ебал съм му майката — разсеяно каза Козела. — Един изрод по-малко.

След още трийсет минути гангстерът се беше превърнал в гноен мех, но очите му бяха все така горди.

— Имаш голяма глава, Козел — едва-едва се чуваше гласът му. — Куха, празна. Жалко, че разшири готината путка на майка ти!

Козела не беше от тия, които гледат на майката като на светица. Не беше такъв глупак, че всяка псувня да я приписва на точния адресат, но му беше писнало от това кърваво лайно Бъстър Китън. Извади пистолета по-скоро да ликвидира една досада, отколкото да защитава честта на съзидателката си.

— Щом деяни на болка, да опитаме с унижение! — обади се Теди. — Къде е онзи мангал с фалшивия хуй?

— Оправяй се, както знаеш — Козела излезе и отиде да пие кафе в бара на Ескадрона. Не беше успял да разбърка захарта, когато влезе комендантът.

— Генерал Жаров, шефът ви вика. Бъстър Китън пее като славей!

Ескадронът ползваше един крадец-рецидивист като парнаджия, водопроводчик, каналджия, слуга, момче за всичко и основно за всеобщ майтап. Циганинът беше полуидиот, сексуално всеяден, а в затвора му бяха имплантирали плексигласова линия по протежение на члена и лагерни сачми в улея под главата. Половият му орган беше атракция на ескадронистите, разпространяваха се легенди за вечно ерективния мангалски хуй, а и слабоумният полупандизчия охотно показваше мъжката си гордост на всеки, благоволил да прояви любопитство.

Теди беше наредил да вържат голия Бъстър Китън за ректоскопския стол, викна мангала и му заповяда:

— Вади чудовището, Мута! Пръсни му гъза! Еби така, че да хвърля искри като… като звездата на Кремъл!

Бъстър Китън стисна зъби, но когато главата на циганския член започна да пресира ректума му, извика:

— Ще говоря! — и припадна. Припадна от срам и отвращение. Бъстър Китън беше мъж и Теди беше напипал уязвимото му място. Истинският гангстер може да бъде бит, пребит, убит, но не и ебан — жив! Не и Бъстър Китън.

* * *

— Женен ли си, Теди? — попита Грета.

— Бях.

— Какво стана с жена ти?

— Заварих я да се чука с едно ченге… Мой колега.

— Жив ли е?

— Да. Теглих им една майна и се разведох.

— А те?

— Две години по-късно той я хвана да се ебе с друг колега. Застреля ги. Те са мъртви, той в пандиза, аз тук… с тебе.

— На колко го осъдиха?

— Пет години. Краен афект, шок… намериха смекчаващи вината обстоятелства. Сега щеше да е навън.

— Не е ли?

— Уредих го с вътрешна присъда. Ще лежи още десет години. Постарах се да знае на кого го дължи.

— Все един ден ще излезе…

— Жив никога!

— Ти си страшен човек… — тихо каза Грета.

— Спазвам закона на джунглата, изкушение. Имай го предвид.

Грета кимна.

— Какво ще правим сега…

— Ще ми кажеш ли кой е Бъстър Китън.

Грета се захлупи на възглавницата и ревна с глас. Остави я да мине кризата, да пресъхне, да успокои дишането си.

— Нарева ли се, изкушение? Та кой е Бъстър Китън?

— Оженихме се преди шест години. Луд е по цветята.

— Цветя? — напуши го смях. — Куршуми искаш да кажеш.

— Казах цветя, Теди. Бъстър Китън беше тайният хамър на Вълка, но истинската му страст е градината.

— Защо таен… Вълка беше откровен гангстер.

— Бъстър Китън беше шеф на вътрешната полиция. Брат на Лидия, жената на Вълка. Офицер от авиацията, уволнен… Не знам със сигурност. Май напуснал сам. В „Нерон“ го познаваше единствено Жорж Бесния.

— И Баджо?

— Не. Баджо работеше за Вълка… Всички бяха негови слуги — и „Аполо-Болкан“, и „Зора инс“, и „SIC“, и „ВИС“…

— Бъстър Китън държеше враговете под дуло?

— Поне под око… После изгубих връзка с него.

— Защо?

Грета посърна отново.

— Каза, че е твърде честолюбив, за да бъде мой мъж Взе си дрехите и изчезна. До ден днешен живея в неговия апартамент.

— Дрога, нали?

— Бях млада, глупава… и нищо не разбирах от мъже! Истински мъже, Теди.

— Бъстър Китън е истински мъж, така ли?

— Да — промълви Грета. — Горд, честен, ларж…

— Искаш ли да го видиш… След дълга раздяла би било любопитно.

Цялата кръв се изтегли от лицето й.

— Къде е той?

Теди се надвеси над вътрешната уредба и заповяда:

— Доведете бандита.

Бъстър Китън беше облечен в своите дрехи. Черен блейзър, сив фланелен панталон, черни обувки и чорапи, бяла риза от „Хуго Бос“ и вратовръзка с извезаната емблема на блейзъра. Ако лицето му не беше в морави отоци, можеше да се каже, че е расов мъж… и елегантен. Носеше часовник, видимо скъп, и халка. Никакви златни верижки и ланци, атрибути на уличните разбойници. Халка? Дали това не е брачният символ на Грета.

— Седни, Бъстър — кротко каза генерал Токев. — Цигара? — бандитът кимна. — Ще пиеш ли нещо?

— Какво предлагаш?

— Всичко. Имаш право на всякакви претенции.

— Тогава коняк и чай. По възможност силен черен чай.

Теди заповяда на охраната:

— Донесете бутилка „Курвоазие“ и сварете „Ърл Грей“. Задоволявали те изборът ми, Бъстър?

— Напълно. Какъв го дърви тук Грета, генерале? Предполагам, че вече ти е казала всичко, което знае за Бъстър Китън.

— Не е важно какво ще ми каже Грета или който и да е друг, Бъстър. От значение е какво ще ми кажеш ти.

— Тогава разкарай я. Пред нея Бъстър Китън е глухоням.

— Исках да те видя, Бъстър. След толкова години.

— Видя ме. Сбогом! Това е последната ми дума, генерале.

Теди я подкани с поглед да излезе. Ревяща без глас, Грета напусна салона на любовника си, към когото изпитваше сексуално презрение, преплетено с безумен страх и любопитство. Когато останаха сами, Теди свали белезниците на гангстера, наля коняк, поднесе му чай, цигарите си и седна срещу него.

— Летец ли си, Бъстър Китън?

— Майор от запаса на ВВС.

— Сам си напуснал според Грета.

— Навърших години. Бях пред пенсия. Или трябваше да постъпя в гражданската авиация, или в „Нерон“.

— И избра Велин Изов — Вълка?

Бъстър Кимна.

— Той беше пич, Теди. И мъж на сестра ми. Бог да ги прости и двамата. Сега Катя Изова, сестрата на Вълка и жена на Император Валериан, и аз, братът на Лидия Изова, жената на Вълка, гледаме сирачето им в Америка. Отговарям в аванс на въпросите ти — Бъстър отпи с наслада коняк и преполови врялата чаша чай. — Ти ли измисли оня изрод — циганина?

Теди кимна разсеяно.

— Забрави циганина. За Грета ли се връщаш?

— За главата на Императора и за наследството на Вълка. По всички законодателства по света то принадлежи на сестра им.

— И на теб?

— Не, на сирака на Вълка.

Млъкнаха задълго.

— Спиш ли с Катя Изова, Бъстър?

— А ти с Грета, генерале?

— Да. Аз съм последният от безбройната поредица ебачи според теб.

Бъстър сви рамене. „Това не е мой проблем!“, говореше жестът му, но на глас каза:

— Откровение за откровение, Теди. След развода й с Императора, ще я направя моя съпруга.

— Защо ти е развод? Идваш за главата на Императора. Нямаш проблем да се ожениш за вдовицата му.

Бъстър се усмихна с обезобразеното си, отекло лице.

— Проблемът е, че съм негов пленник!

Теди кимна замислено.

— Да, Бъстър. Нямаш късмет, летецо. Нямаш представа що за шибан проблем е да си негов… пандизчия.

Пиха, пушиха, мълчаха. Теди си наля водка и седна да му прави компания. Харесваше му този горд и опасен честолюбец. Много му харесваше, но все още не беше го осъзнал истински. Не го осъзна никога.

— Какво знаеш за „Пентхаус“, Бъстър?

— Вие сте „Пентхаус“. Козела, Императора и ти!

— Дори така да е — Теди се усмихна кисело. В тази лайняна страна никакви тайни не вирееха. Още на втория ден се скапваха като бананите. — Дебелия и покойният генерал Боев имаха секретно обкръжение… Какво става с тях, Бъстър?

— Дори да знаех, нямаше да ти кажа, Теди — отпуснат от коняка и затоплил смразените си вътрешности с врял чай, усмихнат с отеклите си очи, отговори Бъстър Китън. — Такава информация струва милиони в зелено.

— Именно, Бъстър. Считай този разговор за търговски. Разменната монета е животът ти, господин майор от запаса!

— Животът ми е в пълна безопасност, Теди. Иначе нямаше да прекрача границата.

Теди намигна тарикатски.

— Бълнуваш ли, майор? Пиеш последното си питие, мъртвецо. Смятай, че си пред взвода за разстрел.

— Моята глава струва седемдесет милиона в зелено, господин Токев. Ако ти стиска, вземи я, но ще се наложи да обясниш на „ЖИТ“ защо уби кода на менфрейма.

— Какъв код, какъв менфрейм, какви милиони бълнуваш, Бъстър. Ще те свитна без удоволствие, честна дума, но се налага, ей Богу. Много знаеш и си опасен жив, Бъстър Китън. А и на мен ми трябва Грета вдовица.

Бъстър отпи дълга глътка, наля си врял „Ърл Грей“, запали нов „Ротмънс“ от кутията на Теди, облегна се удобно в креслото и каза:

— Слушай ме внимателно, дистарикат. Вие чакате авал от „Сити банк“ — Вашингтон ДС — показа му среден пръст. — Но ще дочакате на Манго курката! Цялата ви далавера е под контрола на Легиона, така се казва новият „Пентхаус“, за твое сведение. Само аз знам в коя българска банка ще влязат парите и под кой вальор се разкешват. Сега ясно ли ти е, че ще живея до дълбока старост?

Теди кимна.

— Сложна игра, Бъстър. Какви са условията?

— Делови. Поръчваш маса за четирима в „Шератон“. Каниш Козела и Императора и провеждаме делова вечеря… например довечера в десет.

— Защо не веднага? Въпрос на два телефона е уреждането на срещата.

Бъстър Китън поклати глава.

— Зает съм, Теди. Трябва да се видя с Катя, да се преоблека, да се погрижа за лицето си… Надявам се до десет да се оправя.

— Какви ги дрънкаш, Бъстър. Ти си пандизчия на поделение единайсет тринайсет или Ескадрона на смъртта, както го наричате вие, бандитите!

— Бях пандизчия, Теди. Вече съм делови партньор. Поръчай ми такси и кажи на Императора, че знам имената на всички депутати, посланици, военни, митничари и така нататък, които са на ясла в „ЖИТ Интернешънъл“. Всички, Теди… А сега, таксито, моля.

* * *

— Истинският мъж има три сърца — започна Япончик. Беше официален гост на Легиона и решен веднъж завинаги да уреди и отношенията, и интересите си в този отровно зелен остров на парадоксите, наречен България. — Първото пулсира и отмерва дните до края им. Второто е военно — единственото достойно занимание за истинския мъж. Там той складира бойните си другари. Трето сърце е любов. През Живота на всеКи от нас минават стотици Жени, но само една остава в сърцето, превзема ума, диктува поведението, трасира безумния път на отношението и ни тласка към смъртен грях — самоунищожението. Господа, аз съм във вашата страна с трите си сърца. Надявам се, разбирате какво искам да кажа. Наздраве!

Япончик отля всичките двеста грама в сухото си гърло, разтресе тяло като куче от вода и взря безподобните си азиатски очи в събеседниците си.

— Чакам предложенията ви!

— Ескадронът на смъртта унищожи „Пирана“ и прибра в редовете си средния ешелон мутри! — обади се Поета. — Численият въоръжен състав на „ЖИТ Интернешънъл“ сега надвишава сто хиляди души.

— Десет дивизии? — възкликна Монгол. — Това е страшна сила, чорт!

— Ако си ги обучавал ти! — прекъсна го Япончик. — „ЖИТ“ е сбирщина главорези, крадци, улични бойци и обикновени негодници, които вървят след големите пари и търсят разход за енергията си.

— И вие можете да се справите с това раково образувание? — попита генерал Лозев.

— Разбира се, генерале. Стига да имам гаранция, че мокрите дела присъстват единствено в погребалните регистри.

— Покрай сухото, ще гори и суровото! — обади се Поета.

Япончик се замисли.

— Има такъв риск — все пак каза той. — Ще се стараем да оперираме строго избирателно, но никой не е в състояние да предвиди поведението на въоръжени, примитивни и дрогирани мъже. Разберете ме правилно, господа. „Нерон“, а после „Кали холдинг“, се разрои на десетина враждуващи гангстерски групировки, маскирани като застрахователни дружества. „ЖИТ Интернешънъл“ тръгва по обратния път. Декапитация на фирмите и претопяване на бойния състав. „Пирана“ е мъртва, утре под ножа ще минат „SIC“, „ВИС-2“, „Зора“, „Корона“, „Аполо Болкан“ и хидрата „ЖИТ“ ще разполага с професионална армия, по-добре въоръжена и по-мотивирана да воюва от вашата държавна войска. Тогава ще трябва да избирате между разстрел и емиграция — Япончик направи пауза и втренчено огледа събеседниците си. — Шенген действа, така че единственият достоен избор ще бъде доброволно да лапнете дулото.

— Какво предлагате, Япончик? — след кратка пауза попита Лозев.

— Да уточним враговете си и за една нощ да ги пратим по дяволите.

— С какви сили разполага „Нева“?

— Около четири хиляди афгански ветерани, разпръснати по цялата страна. Ако ми предоставите казарма, за десет дни ще ги въоръжа според уменията им, ще поверя командването на Монгол и ще чакам нощта на операцията.

— Кои са личните ви врагове тук? — продължи да разпитва шефът на Легиона.

— Алкалай, евреите от „Братството на Йехова“, всички борчески групировки и преди всичко „Пентхаус“ или Козела, когото вие направихте и опасен, и силен. Налага се да ги отстраним заедно.

— Преследвате зова на „третото си сърце“? — тихо се обади Поета.

Лицето на Япончик се вкамени, очите му на дива котка блеснаха така, сякаш хвърляха огън.

— Козела ще бъде изправен пред съда на третото ми сърце… а то, ей Богу, е безпощадно. Това няма да ми донесе радост, господа! За един мъж, роди ли се с три сърца, няма празник на тази земя!