Христо Калчев
Цикълът на Месалина (9)

IX

— Заминавам, Борис! Ще дойдеш ли с мен?

— Не.

— Защо отказваш, брат?

Бъстър Китън мисли дълго, преди да каже:

— Жена, Фомич. Курва! Боклук! Предател!… Но я обичам!

Севгун го прегърна през раменете.

— Вземи я и ела в Краснодар. Ако не можеш ти, кажи, аз ще я взема.

— Пред тази жена аз съм смешен, брат. Заминавай, ще я взема в Америка.

* * *

Бъстър Китън блъфираше. Имаше още работа в България. Оставаха Козела, Нели и Императора, но те трябваше да паднат под неговия удар. Грета беше претекст, но силен. Руснаците бяха сантиментален народ и пред любовта свеждаха глави и занемяваха като деца.

* * *

— Козел, дадох те на прокурора — каза Проданов.

Разговорът се водеше в канцеларията му на „Развигор“.

— Нали ти си прокурорът?

— Аз съм главният… ти си дребна риба.

Генерал Жаров се усмихна криво.

— Ташак си правиш с мен, Проди?

— Ни най-малко — Проданов подхвърли ксерокопия пред него. — Виж!

Умирайки от ръката на Теди, Мартин беше написал на паспорта си: „Козелимпер…“ Следваше и някакъв стих-епитафия. Това не беше никакво доказателство и печено ченге като Козела го знаеше много добре, но беше улика, да му ебеш майката, и даваше основание на прокуратурата да започне да рие кочината им.

— Затова ли отнехте паспорта на Императора? — усмихнат попита той. — Слаба ракия си, Проди.

— И за това, но не само. В България пристигнаха двама американски граждани — Нейфелд и Балагура — след като си сложи очилата, разчете Проданов. — Говорят ли ти нещо тези имена?

— За първи път ги чувам! Евреи?

— По всяка вероятност. Руски евреи, които твърдят, че вашата „КБ ЖИТ“ ги е завлякла с шест милиона долара. С лихвите стават десет.

— Аз нямам банка и ти добре го знаеш!

— Ти не, но твоят съдружник Валериан Изов — да. Днес е петък… В понеделник ще ти приложа мярка „задържане под стража“, ако не получа отговори на два въпроса: Кой уби Нерон, Беров… Списъкът е дълъг и завършва с този паспорт…

— Другият въпрос?

— Къде са милионите на американците?

Мълчаха няколко секунди.

— Даваш ми две денонощия да потъна, а?

— И така може да се каже.

— Защо… точно ти?

— По молба на Поли. Не иска бащата на синовете й да е осъден на смърт гангстер. Изчезвай!

* * *

Поделения на вътрешните войски водиха престрелка с Ескадрона на смъртта при разклона за Чекотин. Редовите части бяха въоръжени до зъби, а ескадронистите с вид на туристи напускаха София, за да излязат на „дюшеци“ в базата край манастира. Ескадронът се разпръсна, за да не се събере никога повече. Дванайсетина души загинаха на място, другите бяха изловени за един уикенд в близките села и ликвидирани по късата процедура. За по-малко от сто часа прехваленият Ескадрон на смъртта престана да съществува… но друга хидра набираше мощ — Легионът на честта и националното спасение.

* * *

През нощта бяха разбити всички централи, офиси и банки на „Орион“, едно от най-гангстерските сдружения, пръкнало се в страната с благословията на министър-председателя, председателя на парламентарната група на левицата и цялата комсомолска банда, докопала се до властта.

Генерал Лозев режеше клон по клон опорите на изпълнителната власт.

* * *

Радиото и телевизията предпочетоха да се занимават със служебната победа на ЦСКА срещу „Левски“.

Убедени в корумпираността на някакъв си рефер, левскарите бяха отказали да излязат на терена.

* * *

Вечерта Бъстър Китън се прибра в апартамента си. Грета я нямаше. Беше мъртъв от умора. Трябваше да спи поне осем часа, а това беше последното място, където Козела би се сетил да го търси. Би било много нагло да се напъха в устата на Вълка, а той точно това щеше да направи.

Бъстър влезе в бившия си кабинет, легна на канапето, както правеше някога за отмора, и скочи като ужилен. На тъмно, пипнешком, се върна в хола и като си светеше със „Зипо“-то, набра някакъв номер.

— Да — чу дрезгавия глас на казака.

— Фомич, Борис Китов те безпокои.

— Казвай, Бъстър, и по-бързо, кацам в Краснодар… знаеш как е по граничните пунктове…

— Япончик и Монгол, Султан? От чия ръка загинаха? — попита той и чу ключ в бравата.

Казака се изсмя, преди да каже:

— От своя, брат. Аз плащам по-щедро…

Друго не чу. Грета не беше сама. Бъстър Китън затвори телефона и безшумно се върна в кабинета. Грета мъкнеше някакъв мъж с бръсната глава, млад, як… един от „съвременните барони“ на уличния бандитизъм. През процепа на вратата добре виждаше, че са пияни и готови за вулгарен, брутален секс. Мъжът или момчето беше измъкнало от сутиена едрите й поувиснали гърди, хапеше зърната й и беше започнал да я съблича от кръста надолу.

— Нали решихме, че няма да ме ебеш? — попита задъхана Грета. — Каза, че само искаш да ми видиш циците…

— И сладката ти малка путка — възбудено басово звучеше „баронът“.

— Но само ще я видиш, нали? Няма да ми го слагаш.

Бъстър погледна ръцете й и изтръпна. В едната държеше автоматичен „Стечкин“, в другата — бутилка „Балантайс“.

Бръснатият и събу обувките и чорапите и бръкна в бикините й.

— Не пипай… Каза, че само искаш да ме видиш гола, мръснико.

Онзи разкъса бикините и се изсмя дрезгаво.

— Бръсната путка… — Кой знае защо това му се видя много забавно, грабна автомата, хвърли го на килима, взе бутилката и смъкна Грета на пода. — Сега ще ти го набутам в сладката бръсната шунда — отпи дълга глътка, извади надървения си член и го вкара във влагалището й.

— Ти ме ебеш, подлецо! — вяло каза Грета.

— Не, чета Библията! — пъшкайки, каза оня.

— Излъга ме — дишайки възбудено, започнала да участва в акта, каза Грета. — Каза, че само ще ме целуваш по гърдите.

— Целувах ли те? Целувах те! — отговори той.

— Но ме ебеш… Обеща само да ме видиш гола.

— Значи съм те излъгал — ебането ставаше все по-възбудено и мощно.

— Ако мъжът ми разбере, ще те застреля като куче!

— Вие, курвите, нямате мъже.

— Първо, не съм никаква курва, мръснико, и второ, моят съпруг е Бъстър Китън… Чувал ли си?

— Кой не е чувал за този боклук… Крие се като плъх… Почнах да не вярвам, че съществува.

— Бъстър Китън е моят мъж! — през пъшкане продължи Грета. — Ясно ли ти е?

— Ако го видиш, кажи му, че те е ебал Кълвача, дясната ръка на Императора.

Това беше достатъчно. Бъстър влетя в хола, грабна стечкина, изпразни го в главата му, взе бутилката уиски и напусна бившия си дом.

* * *

На сутринта откараха Грета в психиатрията.

* * *

Тази година циганското лято закъсня. След отвратителния студен октомври ноември дойде усмихнат, слънчев и топъл.

Месец в пълен разрез с бурните събития, които тресяха България. Изгаряха банка след банка, хлябът скочи над сто лева, комунистите опитаха безуспешно да свалят от власт комсомолската банда, която самите те бяха издигнали под претекста „Ново, образовано, необременено с вината на миналото поколение“. Тази млада граблива банда до такава степен вбеси своя овехтял, изкуфял електорат, че демократичните сили наложиха с фрапантно мнозинство своя кандидат за президент през следващите пет, а може би и десет години.

Ноември можеше да се запомни с още няколко социално-политически ориентира. Всеки ден — според сведения на Централната банка — от България изчезваха средно пет до седем милиона долара, а според Националната следствена служба главатарите на гангстерските групировки един след друг, легално или не, напускаха страната… Във въздуха се носеше мирисът на военен преврат, а всеки един от „новите финансови магнати“ знаеше, че излязат ли военните от казармите, техните глави ще паднат първи.

* * *

Над язовир „Огняново“ се стелеше утринна мъгла, слънцето играеше с многоцветния пейзаж, охраната беше по местата си, Нели спеше непробудно — снощи бяха празнували двайсет и петия й рожден ден с много шампанско до зори — а Императора по халат, бос в кашмирените си чехли, се мъчеше да открие Козела по мобифона. След стотина позива накрая набра централата на „Мобилтел“.

— Госпожице, безуспешно се мъча да се свържа с вашия абонат четири-седем-едно-девет-четири-едно. Бихте ли ми Казала какъв е проблемът?

След десетина минути чакане дойде и отговорът.

— Прав сте, господине. От вчера сутринта номерът е анулиран. Наш пропуск е, че не сме го предали на операторите.

Анулиран. Ръцете и краката му трепереха неудържимо. Козела беше изчезнал… По-лоша вест не можеше да получи. Потърси го в Ескадрона, но остър фелдфебелски глас му отговори:

— Поделение единайсет тринайсет преустанови съществуването си! Ние сме квесторски екип по ликвидацията.

— Търся генерал Иван Жаров — неуверено каза Императора.

— Не познавам такъв… Момент, ще попитам… — но отговорът беше същият. — Генералът не се е появявал в поделението повече от седмица, господине.

* * *

Козела беше изчезнал. Императора запали цигара, наля си уиски, макар че беше много рано още — само осем и десет сутринта — дръпна пердетата и се взря в язовира. Обичаше да гледа водни площи… Съсредоточаваше се и като че ли успяваше да избистри мислите си… И видя лодката. Някъде в далечината, на близо километър от резиденция „Ангор“ някаква черупка с гребла и рибар вече бяха оживили изкуственото езеро.

— Комбол — извика той шефа на охраната си. — Я ми дай морския бинокъл.

Възрастен мъж с брада, плешив като коляно, ловеше риба. Когато центрира окуляра в него, тъкмо вадеше поредния си костур.

Императора загуби интерес към лодката и отново се хвана за мобифона. От „Пентхаус“ дойде пореден отговор:

— Не, господин Изов, генерал Жаров отсъства от петък. Не е казвал никому кога ще се върне.

Къде потъна Козела, по дяволите! Ако е напуснал страната, щеше да предупреди своя партньор, д’еба мама му!

Грабна телефонния указател и започна да издирва номера на бившата му съпруга. След известна импровизация все пак успя да я открие.

— Госпожо, съжалявам, но не мога да ви се представя… Спешно ми трябват някакви координати или поне сведение за бившия ви съпруг Иван Милетиев.

— Кой сте вие? — попита неучтив глас на жена, която пуши много и евтини цигари.

— Съжалявам, не мога да ви се представя, а не искам да ви лъжа с измислено име.

— Нищо не зная за Козела! — продължи през кашлица тя, но някой грабна слушалката.

— Императоре, вие ли сте? — попита мъжки глас.

Валери Савов, Валериан Изов или Императора замръзна на слушалката.

— А вие кой сте?

— Полковник Проданов от главно следствено. Човекът, който ви отне паспорта!

— Грешите — събрал сетни сили, каза Императора. — Аз не съм нито… как беше прякорът, нито някой ми е отнемал паспорта.

— Добре, добре — мъжът звучеше весело, дори дружелюбно. — Козела пи кафе и излезе, както казват тарикатите. Тоест, напусна страната. Вчера влязох във връзка с ИНТЕРПОЛ и започнахме издирването му. Това е всичко, което жена ми и аз знаем за генерал Иван Милетиев, съжалявам, ако не ви е достатъчно… Скоро ще се срещнем и с вас, Валери Савов. Кажете на вашата курва да ви приготви дебело бельо и вълнени чорапи. При нас е студено. Икономическа криза! Пускаме парното само на Коледа.

Линията заглъхна.

Може ли целият този ужас да е истина?, питаше се Императора, когато Нели се появи.

— Станал си с кокошките, скъпи! — кокетно каза тя. — Искам да се чукаме. Отивам да пишкам, да взема душ и да си… Като съм готова, да си в леглото.

Нели влезе в банята.

Само ми е до ебане сега! Императора излезе на терасата и се загледа в рибаря. Сега вече беше на стотина метра от собствения му кей… И тогава видя с просто око, че в ръцете му има не въдица, а снайпер.

Бъстър Китън простреля Императора в челото, извади извънбордовия си мотор, дръпна стартера и на зиг-заг започна оттеглянето си.

Охраната изпразни няколко пълнителя по отдалечаващата се лодка с пълното съзнание, че стреля по недосегаема мишена. После всичко утихна. Когато Нели излезе от банята, Император Валериан беше най-мъртвият император в историята на страната.

* * *

Когато затвори телефона, полковник Проданов се обади на Централната служба за борба с организираната престъпност.

— Момчета, в село Голяма Раковица се е скрил един бандит — викат му Валери Савов, Валериан Изов или Императора. Искам бърлогата му да изгори до основи, а той да ми бъде, сервиран на масата с лимон в устата и морков в гъза. Действайте!

Момчетата от ЦСБОП закъсняха. Императора беше мъртъв. Във вилата нямаше никой.

Нищо друго не им оставаше освен да я запалят и да се разкарат.

Беше едва шести ноември.

* * *

— Ти ли си Проданов бе, боклук ?

— Аз. А ти кой си, съкровище?

— Бъстър Китън. Чувал ли си за мен?

— Да. Стоун фейс… С нетърпение чакам да ми паднеш в ръцете.

— По-лесно ще ти падне Клаудия Шифър отколкото аз, полковник! Играеш ли табла?

— Да.

— Хвърли дюшеш снощи! Аз свърших вашата шибана работа.

— Очакваш дивиденти?

— Не. Очаквам да сключим джентълменски договор. Жена ти има двама сина. Аз знам къде са. Искаш ли да ги целува студени?

— Не… — Проданов почувства бликналата пот по цялото си тяло. — Трябва да ми докажеш, че знаеш къде са момчетата на Козела.

— „Илиънър Рузвелт колидж“ — Синсинати, Охайо. Достатъчно ли ти е?

— Да. Какво искаш?

— Козела! Искам да го направя на пастърма и ще го направя със или без твоето участие. Разликата ще бъде, че в единия случай ще имаш луда от мъка жена, а в другия — вдовица! Кой вариант избираш?

— Втория, господин Борис Китов. Какви са условията?

— Разумни, полковник! Утре ще погреба сестрата на Нерон и Калигула в семейната им гробница. Искам никой да не ме безпокои.

— А детето?

— И детето, разбира се. От четири до шест утре сутринта кюстендилската полиция да отсъства от града.

— Имаш го… Козела?

— Ще ти пратя некролога му, ако приемеш условията ми.

— Приемам ги. На добър час.

— Благодаря, полковник. Бъстър Китън е човек на думата.

* * *

Всъщност какво се беше случило в резиденция „Ангор“? При вида на мъртвия Вал Нели се беше хвърлила към телефона.

— Всеки момент ще дойде полицията — обяви ужасена тя на охраната и прислугата.

Вал, Вал, Вал… Крещеше вътрешността й. Беше по хавлия. Не можеше да посрещне полицията в този вид. Отиде да се облече. Когато слезе обратно в хола, „Ангор“ беше празен. Плъховете бяха напуснали кораба…

* * *

През нощта чу музика. Халюцинираше. Полицията си беше отишла отдавна, тялото на Вал беше откарано в моргата… Освен уредбата да се беше включила от само себе си.

Беше пила лексотан, с голям труд се вдигна от леглото и заслиза по стълбите. Запали лампите… Да, уредбата се беше самовключила… И видя Бъстър Китън. Седеше в едно от креслата и приличаше по-скоро на пастор в черните си дрехи, отколкото на убиец, проникнал в къщата й.

— Кой сте вие?

— Ти ли уби Екатерина Изова и малкия Велин?

— Не — отговори вяло тя. Наистина не беше ги убила. Тя само беше пратила Макака… и се сети. — Вие сте Бъстър Китън?

Борис Китов кимна, стана, приближи я бавно. Не излъчваше нито заплаха, нито агресия. Хвана двете й уши с ръце, заби късо стилето зад ухото й, положи я на канапето, изгаси уредбата и осветлението и напусна „Ангор“.

През нощта полицията подпали резиденцията.

* * *

На разсъмване Бъстър Китън погреба Катя и малкия Велин до роднините им в Кюстендилските гробища. После потегли на запад. Преди разсъмване беше прекосил границата.