Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (94)

92.

В три сутринта Джейн стана тихо от леглото, отвори вратата и отиде до стаята, където спеше Мюриъл Крейг.

Шумното й хъркане доказваше, че е под влиянието на изпития алкохол. Джейн пристъпи на пръсти до леглото, наведе се и вдигна възглавницата в ръката си. После с бързо, отсечено движение я постави върху лицето на Мюриъл и я притисна.

Хъркането мигом спря и се превърна в задавен звук. Силни ръце държаха плътно възглавницата към лицето й. Мюриъл започна да се бори за въздух.

Размаха ръце и се опита да отмести възглавницата.

— Не си прави труда — прошепна някой.

Всякакви остатъци от мъгла в главата й изчезнаха.

„Не искам да умра — мислеше Мюриъл. — Не искам.“

Дългите й нокти се впиха дълбоко в коварните ръце и за момент хватката се разхлаби. Мюриъл избута възглавницата и изпищя. В следващия момент възглавницата прилепна още по-плътно към лицето й.

— Нали не си въобразяваш, че ще ти го отстъпя? — просъска Джейн злобно. Продължи да натиска възглавницата силно към лицето на Мюриъл. — Може и да знаят, че съм убила Бетси, но ти нямаш никакъв шанс с него. Той е мой. Мой е!

Всички на втория етаж чуха писъка, но не можеха да повярват.

Алекс влетя пръв, пребори се с Джейн и я събори на пода. Запали лампата и видя, че лицето на Мюриъл е посиняло. Тя не дишаше. Издърпа я от леглото, сложи я на пода и започна да й прави изкуствено дишане.

Докато Робърт Пауъл тичаше по коридора, от другия край се появиха четирите абсолвентки, следвани от Род. С разширени от ужас очи Джейн ги погледна и понечи да побегне, все така стискайки възглавницата.

— Ти?! — извика Пауъл. — През цялото време си била ти!

Препъвайки се и дишайки тежко, Джейн се отправи надолу към кухнята. Плъзна вратата към верандата и потъна в тъмнината. Стигна до басейна, когато Робърт Пауъл я сграбчи.

— Ти си била — просъска той. — През цялото време си била ти! В продължение на двайсет години съм те виждал всеки ден и нито за секунда не заподозрях, че ти си убила любимата ми Бетси.

— Обичам те, Роб — простена тя. — Обичам те, обичам те, обичам те.

— Не можеш да плуваш, нали? Страх те е от водата, нали? — С рязко движение я бутна в басейна и заглуши отчаяните й вопли за помощ с крясъците си: — Джейн, Джейн, не се страхувай! Ще ти помогнем, Джейн. Ще ти помогнем. Къде си?

Когато се увери, че е потънала, той хукна, мина край павилиона и продължи по алеята. Най-накрая, изтощен, се строполи на земята. Там го намери появилата се изневиделица патрулна кола. Полицай слезе светкавично и коленичи до него.

— Всичко е наред, господин Пауъл. Всичко е наред. Видяхте ли накъде избяга?

— Не. — Робърт Пауъл дишаше затруднено. Лицето му бе смъртно бледо. Точно тогава външните лампи осветиха целия терен наоколо. — Може би в павилиона — задавено промълви той. — Нищо чудно да се крие вътре.

Пищяха сирени. На алеята се появиха още полицейски коли. Ед Пен беше в една от тях.

— Проверете в павилиона — извика полицаят до Пауъл.

Един от офицерите хукна натам и точно когато отваряше вратата, друг извика:

— Ето я!

Стоеше до ръба на басейна и гледаше надолу. Джейн лежеше по гръб на дъното. Очите й бяха затворени, а юмруците — стиснати, все едно още държаха възглавницата. Полицаят се гмурна и я изтегли на повърхността. Колеги му помогнаха да я извади и я положиха на земята. Започнаха да й правят масаж на сърцето и изкуствено дишане. След няколко минути спряха безплодните си опити да я съживят.

В къщата Алекс успя да накара сърцето на Мюриъл отново да забие. Абсолвентките и Род стояха безмълвни в стаята. Когато Мюриъл дойде постепенно в съзнание, тя простена:

— Роб, Роб…

Истеричният смях на Нина разтърси цялата къща.