Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (19)

17.

Лио Фарли прегърна силно внука си, преди момчето да се качи на автобуса, който щеше да го откара от училище „Сейнт Дейвид“ до лагера в планината Адирондак. Постара се да не си проличи вечно съпътстващата го тревога да не би Синеокия да узнае местонахождението на Тими. Вместо това каза:

— Ще прекараш чудесно.

— Знам, дядо — отвърна Тими, но в следващия миг по лицето му се изписа изплашено изражение.

Лио се огледа. В момента с приятелите на Тими се случваше същото: предстоеше им да се сбогуват с родители, баби и дядовци и това безпокоеше всички деца.

— Хайде, момчета, качвайте се — подвикна един от придружаващите ги отговорници.

Лио отново прегърна Тими.

— Ще прекараш чудесно — повтори той и го целуна по бузата.

— А ти ще се грижиш за мама, нали, дядо?

— Разбира се.

Лори бе закусила с Тими в шест часа, преди кола на студио „Фишър Блейк“ да пристигне, за да я закара до Сейлъм Ридж. Сбогуването им беше придружено от сълзи, но за щастие — за кратко.

Тими се извърна и се нареди да се качи в автобуса, а Лио си мислеше, че момчето, макар сега по-рядко да имаше кошмари за Синеокия, явно още таеше спомен за ужасната заплаха, изречена от убиеца на баща му.

Дори само осемгодишно, то явно не преставаше да се притеснява да не се случи нещо с майка му.

Ще бъде извън наблюдението ми, разсъждаваше Лио. Помаха на отдалечаващия се автобус, а после се запъти към взетата под наем черна тойота, паркирана на една пряка от Пето авеню. Не искаше да рискува Лори да забележи червения му форд, който добре познаваше. Запали двигателя и пое към Сейлъм Ридж.

След четиресет и пет минути се намираше на Олд Фарм Роуд. Лимузината тъкмо докарваше първата абсолвентка; сви и пое по дългата алея към имението на Пауъл.